(24%) на техния отбор. Тези студенти бяха укрепили своя престиж чрез собственото си постижение и не изпитваха нуждата да се възползват от постиженията на другите. Според мен тази констатация говори, че когато личните ни
265 постижения са признати, ние не търсим блясъка на отразената слава. Това става по-скоро, когато нашият престиж (както обществен, така и личен) е уронен и желаем да използваме успеха на хора, с които да ни свързват, за да подобрим представата за нас самите. Според мен огромният шум, който последва победата на американския хокеен отбор на Олимпийските игри през 1980 г., се вдигна точно в момент, когато Америка чувстваше, че престижът ѝ е спаднал. Американското правителство не бе успяло да предотврати както съдбата на американските заложници в Иран, така и навлизането на съветски войски в Афганистан. Точно тогава нашето гражданско чувство се нуждаеше от триумфа на този хокеен отбор и ние имахме нужда да показваме, дори да измисляме връзките си с него. Не бива например да ни учудва фактът, че след победата над съветския отбор спекуланти са продавали за 100 долара чифт скъсани билети. Въпреки че желанието да се греем на лъчите на чуждата слава съществува във всеки един от нас в някаква степен, явно има нещо особено в хората, които са чакали на студа, за да дадат 50 долара за късче билет от мач, на който не са присъствали, само и само да могат да „докажат“ на приятелите си, като се приберат, че са били на голямата победа. Що за хора са това? Ако съм прав, те не са просто страстни привърженици на хокея. Те са хора със скрит личен недостатък - ниска самооценка. Дълбоко в
