Трета част Алкивиад възхвалява и обрисува Сократ

Това каза Сократ и всички започнаха да го поздравяват, а Аристофан започна да говори нещо, че на едно място в речта си Сократ загатнал за неговата реч - и изведнъж пътната врата се заблъска със страшен трясък, както изглеждаше, от някаква гуляйджийска компания, като се чуваше и гласът на една флейтистка.

- Я, момчета - каза Агатон, - няма ли да видите какво става! Ако е някой близък, поканете го; ако не е, кажете, че повече не пием, а спим вече.

Не мина много време и чухме на двора гласа на Алкивиад, здравата пиян, викаше силно, питаше де е Агатон, искаше да го заведат при Агатон. Разбира се, че го доведоха - бяха го прихванали флейтистката и някои от тия, дето бяха с него, той се спря на вратата, на главата с един богат венец от бръшлян и теменуги и с извънредно много повезки, и каза:

- Здравейте, мъже! Пиян мъж, и то здравата, ще приемете ли на вашето пиршество? Или да си вървим, като само увенчаем Агатон, за когото сме дошли. Не ми беше възможно да дойда вчера - каза той, - но сега съм тук с тези повезки на главата, за да увенчая с тях главата на най-талантливия и най-красивия, за какъвто го провъзгласявам публично. Ще ми се смеете ли като на пиян човек? Вие може да се смеете, аз обаче въпреки всичко съм напълно уверен, че говоря истината. Аз си казах условията, оттук нататък вие имате думата - да вляза, или не? Ще пиете ли с мен, или не?

Всички шумно изразиха задоволството си и му викаха да влиза и да сяда при тях. Агатон го покани, той влезе, воден от другарите си, като същевременно сваляше повезките си, за да го увенчае. Но понеже му висяха пред очите, не забеляза Сократ и седна при Агатон, между него и Сократ, който се беше дръпнал да му направи място. Като седна, прегърна Агатон и му постави повезките. След това Агатон каза:

- Момчета, събуйте Алкивиад, за да възлегне при нас двамата.

- Отлично - каза Алкивиад, - само че кой е този сътрапезник?

Същевременно се обърна, видя Сократ и като го видя, скочи и рече:

- Херакле! Това пък какво беше! Сократ ли е това? Как си ми устроил капан, като си седнал тук; както винаги внезапно се явяваш, където най-малко мисля, че ще бъдеш. И сега защо си тук? И защо си заел това място? Не си ли до Аристофан или при някой друг, който е или иска да бъде духовит, но си направил така, че да възлегнеш при най-красивия от всички тук?

- Агатоне! Моля ти се - рече Сократ, - гледай да ме защитиш, понеже любовта на този човек не е вече дребна работа за мен! От момента, когато го обикнах, повече не ми е възможно нито да погледна, нито да разговарям с някой красавец, без този човек в своята ревност и завист да почне да върши чудесии, да ме ругае и едва си сдържа ръцете. Гледай и сега да не направи нещо - помири ни или ако почне да прилага сила, защити ме, защото действително изпитвам ужас от неговото безумие в любовната му привързаност.

- Не - каза Алкивиад, - между мене и тебе не е възможно помирение! За тия тук работи аз ще ти отмъстя друг път. А сега, Агатоне, дай ми от повезките, за да увенчая и тая тук удивителна глава на този човек, за да не ме упреква, че съм увенчал тебе, а след това него не, който побеждава всички във словото, не само както ти завчера, а винаги.

И докато говореше, взе от повезките, увенча Сократ и възлегна до него. След като възлегна, каза:

- Хубава работа, мъже! Изглеждате ми трезви. Не може да я карате така, трябва да пиете, така сме се уговорили с вас. Затова избирам сам себе си за председател на пиенето, докато видя, че сте достатъчно пили. Хайде, Агатоне, да се донесе, ако има, някакъв голям потир. Няма нужда, няма нужда, я по-добре, момче, дай оная там купа - като видя, че тя побира два литра и нещо. Напълниха я и най-напред той я изпи до дъно, а след това каза да я налеят за Сократ, като същевременно добави: - Спрямо Сократ няма от моя страна никакво коварство. Колкото му каже някой, толкова ще изпие и все едно, че не е пил.

Робът му наля купата и Сократ я изпи. Тогава Ериксимах се обади:

- Е, какво правим сега, Алкивиаде? Седим с чашите, ни приказваме нещо, ни пеем, просто пием, като че ли сме жадни.

Алкивиад се обърна към него:

- Ериксимахе, отлични сине на отличен и преразумен баща, здравей!

- Здравей и ти - му отвърна Ериксимах. - Но какво да правим?

- Каквото ти кажеш, ние безусловно ще ти се подчиним, тъй като лекар един струва колкото множество хора. Така че заповядай каквото искаш.

- Слушай тогава - каза Ериксимах. - Преди ти да дойдеш, ние решихме всеки от нас поред отляво надясно да произнесе за Ерос реч, колкото би могъл най-хубава, и да го възхвали. Всички ние тук вече сме говорили. Понеже ти не си говорил и вече си пил, редно е и ти да говориш и след това да кажеш на Сократ да говори, за каквото ти искаш, по-нататък той на съседа си вдясно и тъй нататък останалите.

- Чудесна идея, Ериксимахе - рече Алкивиад. - Но когато става дума за речи, може ли един пиян човек да се поставя наравно с трезви? И освен това, драги ми приятелю, вярваш ли на нещо от това, което току-що ви е казал Сократ? Нима не знаеш, че всичко е обратно на това, което е говорил? А пък ако възхваля в негово присъствие някой друг, бог ли, човек ли, а не него, ръцете му няма да ме пощадят.

- Няма ли да млъкнеш? - рече Сократ.

- В името на Посейдон - извика Алкивиад - не казвай ни дума срещу това! В твое присъствие аз не бих произнесъл възхвала на никой друг!

- Добре, така постъпи, щом искаш - се намеси Ериксимах, - произнеси похвално слово за Сократ.

- Какво? - се обърна към него Алкивиад. - Ти смяташ, че трябва, Ериксимахе - значи, аз да се нахвърля срещу този човек и да му отмъстя пред всички ви?

- Слушай - рече Сократ, - какво имаш наум? Ти ще ми произнесеш похвално слово, за да ме направиш по-смешен? И изобщо какво ще правиш?

- Ще говоря истината. Но виж дали приемаш.

- Но разбира се, истината я приемам. И те моля да говориш - отвърна Сократ.

- Няма да се забавя - каза Алкивиад. - Все пак постъпи така: ако кажа нещо, което не е истина, спри ме по средата, ако искаш, и кажи, че тук лъжа - понеже умишлено няма ни най-малко да излъжа. Но ако все пак, припомняйки си нещата, разбъркам реда им, да не се учудиш. Не е никак лесно при тази твоя чудноватост и в състоянието, в което съм аз, да изброя всичко лесно и подред.

Възхвалата си за Сократ аз, мъже, така ще започна - със сравнения. Той може би ще помисли, че искам да го подиграя, но сравнението е с оглед на истината, а не за подигравка. Ще кажа, че той прилича най-много на тези силени, както ги изработват в ателиетата си скулпторите със сиринкси и флейти, но ако ги разтворим, ще видим, че отвътре имат изображения на богове. Ще кажа след това, че той прилича на сатира Марсий. Че по външен вид ти им приличаш, Сократе, и ти сам не би го оспорил. Но че и в останалото им приличаш, слушай по-нататък. Дързък си! Не си ли? Ако не се съгласиш, ще ти доведа свидетели. Не си ли флейтист? И то много по-удивителен от Марсий. Той очароваше хората с инструменти, с дарбата на устата си, както и сега всеки, който би свирил неговите мелодии. Понеже, които мелодии е свирил Олимп, твърдя, че са от Марсий, той го е научил. Единствено тези именно мелодии, независимо дали ги изпълнява добър флейтист или някоя бездарна флейтистка, докарват до състояние на обладаване и карат да се разкрият тези, които се нуждаят от богове и тайнства поради това, че самите мелодии са божествени. Ти се различаваш от Марсий само дотолкова, че постигаш същото без инструмент, единствено със слово. Ние например, когато слушаме някой друг да говори на други теми, макар и да е много добър оратор, нямаме, така да се каже, никакъв интерес. Но ако някой слуша теб или твои думи от устата на друг, колкото и лошо той да говори, жена ли слуша, мъж ли, младеж ли, всички сме смаяни и обладани.

Аз, мъже, ако нямаше да изглеждам, че съм съвсем пиян, щях да ви кажа под клетва какво въздействие са ми оказали на мен самия неговите речи и ми оказват още и сега. Всякога, когато го слушам, сърцето ми бие много по-силно, отколкото на корибантите, и сълзи ми текат от неговите думи, а виждам, че същото става и с извънредно много други. Като съм слушал Перикъл и други добри оратори, съм смятал, че говорят добре, но не съм изпитвал нищо подобно, нито душата ми е изпадала в смут, нито пък е негодувала, че се намирам в робско положение. А от този тук Марсий съм бил докарван често до такова състояние, че да смятам, че не ми е възможно да живея повече така, както сега. И това, Сократе, не можеш да кажеш, че не е истина. И дори сега съзнавам, че ако бях поискал да дам ухо на думите му, не бих могъл да издържа, но ще изпитам същите чувства. Той ме принуждава да призная, че аз, на когото лично толкова много липсва, не мисля за себе си, а съм се заел с работите на атиняните, затова насила си запушвам ушите, като че ли съм при сирените, и бягам, за да не седна при него и там да остарея. Единствено пред този човек съм изпитвал чувство, което никой не би помислил, че съществува у мен - да се срамувам пред някого! Аз се срамувам единствено от него, понеже съзнавам, че не мога да възразя на наставленията му какво да не върша, но щом се отделя от него, се съблазнявам от почестите, които народът ми оказва. И аз се измъквам и бягам, но щом го видя, изпитвам срам, че не съм изпълнил обещанията си. И често с удоволствие бих видял, че той не е вече на този свят, но пък ако това би станало, отлично зная, че бих страдал много повече, така че не зная какво отношение да имам към този човек.

Ето какво въздействие са оказвали и върху мен, и върху мнозина други мелодиите, които тоя сатир ни е свирил с флейтата си. Но чуйте от мен и в колко други неща той прилича на тези, с които го сравних, и каква дивна сила има. Понеже бъдете уверени, че никой от вас не го познава. Аз обаче ще ви го покажа ясно, тъй като вече почнах.

Вие виждате, че Сократ е предразположен любвеобилно към хубавите младежи и винаги около тях се върти и те извикват у него възхищение, но, от друга страна, незнанието му е пълно - той нищо не знае, ако се съди по държането му. Това не е ли прилика със силените? И то изключителна! Той е взел тази външна обвивка, като скулптура на силен, но ако го разтворим, с колко мъдрост с пълен вътре, давате ли си сметка, сътрапезници? Знайте, че не го е ни най-малко грижа дали някой е красив и никой не би могъл да си представи до каква степен презира това, нито пък дали някой е богат, или пък че има нещо друго, което хората смятат като ценност за облажаване. Той смята всички тези блага за нищо и че и ние сме нищо. Казвам ви го! И целия си живот не престава да се преструва пред хората на наивен и да се шегува. Но когато е сериозен и се разтвори, не зная дали някой е видял изображенията вътре в него. Аз обаче вече съм ги видял и те ми се видяха чисто злато, така божествени, така съвършени в своята красота, толкова удивителни, че трябва да извърша веднага каквото би ми заповядал Сократ.

Мислейки, че той се отнася съвсем сериозно към моята красота, аз сметнах, че това е за мен неочаквана печалба и чудно щастие, понеже ще ми бъде възможно, като отдам моето благоволение на Сократ, да чуя всичко каквото той знае. Понеже аз действително мислех, че хубостта ми е изключително голяма. Така че, като премислих тези неща, аз отпратих слугата си и останах сам с него - защото дотогава аз нямах обичай да оставам насаме с него без слугата си. Понеже трябва на вас да кажа цялата истина, съсредоточете цялото си внимание и ако лъжа, Сократе, опровергай ме! И така, мъже, останахме сами - аз и той - и аз си помислих, че веднага ще почне да ми говори каквото един влюбен би говорил на любимото си момче, когато са насаме, и се радвах. Но нищо от това не се случи - той говори и прекара деня с мен, както обикновено би постъпил, след което тръгна и си отиде. След това го поканих да правим заедно физически упражнения с надеждата, че тук ще постигна нещо. Той участвуваше във физическите ми упражнения и често се борехме, без никой да е при нас - и какво трябва да кажа? Полза от това никаква! Понеже по този начин не постигнах нищо, реших, че трябва да приложа насилие спрямо този човек и тъй като вече съм се хванал, не трябва да се отказвам, но да разбера вече що за работа е тая. Каня го на вечеря, именно просто както мъж би го скроил на момче, в което е влюбен. Дълго време той не приемаше поканата ми, но с време все пак склони. Когато дойде първия път, вечеряхме и той поиска да си отиде. Тогава ме досрамя и го оставих да си върви. Но втория път, след като се нахрани, аз разговарях до късна нощ и когато поиска да си тръгне, под предлог, че е вече късно, го заставих да остане.

И така той си легна на съседното до мен легло, на което беше вечерял, и в стаята не спеше никой друг освен нас... Всичко дотук би могло спокойно да се разкаже пред когото и да е. Но това, което последва, нямаше да го чуете от мен, ако, първо, не казваха във виното (без деца или с деца) е истината и, второ, ако не ми се вижда несправедливо да правя възхвала на Сократ, а пък да потуля неговата блестяща постъпка. При това и аз съм като ухапания от усойница: твърдят, че който е изпатил това, не искал да разказва какво му е било освен на ухапани като него, защото само те могли да разберат и да извинят всичко, което той е посмял да прави и да говори от болка. Така че аз, ухапан, и от най-болезненото нещо, и на най-чувствителното място, където някой би могъл да бъде ухапан - сърце ли, душа ли или каквото там трябва да се нарече, там бях ранен, там бях ухапан от философските речи, които се впиват по-жестоко и от усойница, когато се залавят за душата на много даровит младеж и го карат да прави и говори какво ли не - и като гледам пак федровци, агатоновци, ериксимаховци, павзаниевци, аристофановци и аристодемовци (трябва ли да споменавам и самия Сократ?) и колкото има други, понеже всички сте обхванати от философска лудост и екзалтация - затова и всички ще чуете. Понеже ще извините и тогавашните ми постъпки, и сегашните ми думи. А слугите и ако има някой друг непосветен и невежа, турете на ушите си най-дебелите врати!

И така, когато и лампата загасна и робите бяха вън, реших, че повече не трябва да хитрувам с него, но свободно да му кажа какво съм решил. Побутнах го и го попитах:

- Сократе, спиш ли?

- Съвсем не - отговори той.

- Знаеш ли какво съм решил?

- Какво точно - попита той.

- Мисля, че ти си единственият достоен за мен поклонник, но ми се струва, че се колебаеш да ми го кажеш. Ето какво смятам аз - мисля, че е съвсем глупаво да не ти отдам благоволението си в това и в което и да е друго, от което имаш нужда, било от имота ми, било от приятелите ми. Понеже за мен няма нищо по-важно от това да стана колкото може най-добър, а в това мисля никой друг не може да ми помогне по-компетентно от теб. За мен действително би било по-голям срам пред хора разумни, че не отдавам благоволението си на такъв човек, отколкото пред тълпата глупци, че го отдавам.

Като чу това, той ми отговори като най-голям наивник, което е така характерно и обичайно за него:

- Мили Алкивиаде, изглежда, че ти действително не си глупав, ако в случая е истина това, което казваш за мен и че у мен има някаква сила, чрез която ти би станал по-добър. Ти вероятно забелязваш у мен неизразима красота, напълно различна от красивата външност у теб. Ако действително си забелязал това и се заемаш да общуваш с мен и да заменяш хубост срещу хубост, то ти мислиш да получиш нещо повече, отколкото аз - ти си се заел да спечелиш истинска срещу привидна красота и фактически ти имаш наум да разменяш бронз срещу злато. Но, скъпи приятелю, огледай по-добре да не би да не забелязваш, че не струвам нищо. Действително очите на разсъдъка започват да гледат остро, когато зрението ни вземе да отслабва. Но ти си още далеч от тия работи.

Като чух тези думи, му казах:

- От моя страна нещата стоят така и нищо от това, което ти казах, не го мисля другояче. Ти самият помисли какво смяташ най-добро и за тебе, и за мене.

- Това е вече добре казано. По-нататък ние ще го обмисляме и ще постъпим както на нас двамата ни се види най-добре и по тези въпроси, и по другите.

След това, което чух и казах, мислех, че моите думи, които отправих като стрели, са го наранили. Станах и не му дадох възможност да каже и дума повече, завих го с моя плащ - зимно време беше, - вмъкнах се под неговата износена наметка, прегърнах с две ръце този действително демоничен и необикновен човек и така прекарах при него цялата нощ. И това също така няма да кажеш, Сократе, че е лъжа. Да, аз постъпих така, а този човек надделя, пренебрегна и се надсмя над моята хубост, обиди я. Тук поне мислех, че съм нещо - понеже вие действително сте съдии на Сократовото високомерие, - но бъдете уверени, кълна се в боговете, кълна се в богините, след тази нощ, прекарана при Сократ, аз станах на сутринта също като че ли съм спал с баща си или с по-голям брат.

След това в какво състояние мислите, че бях, като се чувствувах обиден и се възхищавах от неговия характер, благоразумие и мъжество, че съм попаднал на такъв човек, на какъвто не бих могъл и да помисля, че ще попадна някога, човек с такъв разум и с такава твърдост? Така че нито можех да му се сърдя при това състояние на духа и да се лиша от общуването с него, нито пък знаех как да го спечеля. Понеже отлично знаех, че той изцяло е далеч по-неуязвим с пари, отколкото Аякс с меч, така че и това средство, с което единствено мислех, че мога да го хвана, ми се беше изплъзнало. Намирах се действително в безизходица и заробен от този човек както никой от никой друг, се въртях около него.

Сократ, Ксенофон, Ескин и Арчибалд, фрагмент от "Атинската школа" на Рафаел, 1509 г.

Всичко това ставаше преди похода срещу Потидея, в който и двамата взехме участие и там ядяхме заедно. Първо, в трудностите той превъзхождаше не само мен, но и всички други. Когато бивахме откъснати и се наложеше по принуда да седим гладни, както се случва на война, другите бяха едно нищо в сравнение с него по издръжливост. Обратно, при пируване той единствен можеше да изпитва наслада във всичко, в това число и в пиенето; не че обичаше да пие, но биваше ли принуден, биеше всички и което беше най-чудното, никой никога не е видял Сократ пиян. Струва ми се, че за това вие веднага ще имате доказателство. По-нататък, що се отнася до издръжливостта му на зимните студове - а пък там зимите са страшни, - бяхме свидетели на изумителни постъпки. Между другото, един ден, когато изключителен мраз беше сковал всичко в лед и никой не смееше да си покаже носа навън или ако някои излизаха, се навличаха страшно, с каквото имат, и се увиваха и си овързваха краката с плъст или агнешки кожи, той в такова време излизаше само с един такъв плащ, какъвто си носеше обикновено и преди това, и бос ходеше по леда по-лесно от другите с обутите крака. А пък войниците го гледаха накриво, като мислеха, че иска да им покаже своето презрение. Това по този въпрос.

Що пък извърши тоз мъж издръжлив и какво той изстрада веднъж по време на похода, заслужава да се чуе. Разсъждавайки върху нещо, той беше застанал още от зори на едно и също място, обхванат от мислите си. И понеже не му се отдаваше да намери разрешение, не се отказваше, а продължаваше да стои и търси. Вече беше обед, хората забелязаха тази работа, започнаха да се чудят и да си казват един на друг, че Сократ е застанал от зори и мисли върху нещо. Накрая, понеже вечерта настъпи, някои от присъствуващите, след като вечеряха, изнесоха постелките си навън - тогава беше лято - хем да спят на хлад, хем да гледат дали ще остане да стои и през нощта. Той остана така, докато дойде зората и слънцето изгря. След това тръгна и си отиде, но преди това се помоли на Слънцето.

А ако искате, ето го в сраженията. Действително справедливо е да му се отдаде заслуженото. В сражението, за което стратезите ме и наградиха, не някой друг, а той ме спаси - ранен бях и той не поиска да ме изостави, и то спаси не само мен, но и оръжието ми. Аз, Сократе, и тогава настоявах пред стратезите на теб да дадат отличието и в това ти нито ще ме упрекнеш, нито пък ще кажеш, че лъжа. Но понеже стратезите взимаха пред вид моето обществено положение и поискаха на мен да дадат отличието, ти сам се показа по-настойчив от стратезите аз да го получа, а не ти. Освен това, мъже, заслужава да се види Сократ, когато войската се оттегляше с бягство от Делион. Случи се да бъда при него, аз на кон, той като хоплит. След като хората се бяха вече разпръснали, той се оттегляше заедно с Лахет и аз попаднах на тях. Като ги видях, веднага им викнах да не губят кураж и че няма да ги изоставя. Тогава можах да наблюдавам Сократ много по-добре, отколкото при Потидея, понеже аз се намирах в по-малка опасност поради това, че бях на кон. Първо, колко много той превъзхождаше Лахет по самообладание. Второ, имах впечатлението - да си послужа с един твой стих, Аристофане, - че той там върви както и тук, в Атина, гордо и хвърляйки погледи настрани: спокойно поглеждаше встрани и приятели, и неприятели и на всеки беше ясно и от съвсем далеч, че ако някой се залови с този човек, той много храбро ще се защищава. Затова и двамата се оттеглиха сигурно. На война с такива хора почти не се залавят, а преследват тия, които бягат презглава.

Много други чудесни неща биха могли да се кажат като възхвала на Сократ. Навярно подобни неща биха могли да се кажат и за друг човек, който се занимава с друг вид дейност. Но че Сократ не прилича на никого нито от древните, нито от нашите съвременници, това е най-удивителното. Някой би могъл да сравни Бразидас и други с Ахил или Перикъл с Нестор и Антенор: има и други, но тези други биха били сравнявани по същия начин. А този човек е толкова странен - и той, и речите му, че колкото и да търси човек, не би могъл да намери с кого приблизително да го сравни нито от днешните, нито от древните, освен ако някой би го сравнил с тези, които аз казвам - не с някой човек, а със силените и сатирите, и него, и речите му. Понеже това го пропуснах в началото на речта си - че и речите му най-много приличат на разтворените силени. Ако някой би поискал да слуша речите на Сократ, отначало те биха му се сторили много смешни - обвити са с такива едни думи и изрази, действително като кожа на дързък сатир: приказва за товарни магарета, за някакви си ковачи, обущари и табаци и винаги има вид, че говори едно и също по един и същ начин, така че всеки неопитен и глупав човек би се присмял на речите му. Но би ли ги видял разтворени и би ли влязъл в тях, ще намери, че това са единствените речи с вътрешен смисъл, после, че са най-божествени и съдържат в себе си най-много изображения на добродетел и са насочени във висша степен или по-скоро към всичко, което подобава да има пред вид този, който има намерение да бъде доблестен човек.

Това са нещата, мъже, в които възхвалявам Сократ. А пък в какво го упреквам, аз ви го казах разбъркано с това, което ми нанесе като обида. Но той не е постъпил само с мен така, но и с Хармид, сина на Главкон, с Евтидем, сина на Диокъл и с много други, които той подлъгва, уж че им е поклонник, а пък се поставя по-скоро в положението на любимец, отколкото на поклонник. Не се оставяй да бъдеш излъган от него, Агатоне, в това, което именно ти казвам, но се поучи от нашия горчив опит и внимавай, а не постъпвай според поговорката: Като пострада, детето се научава.

След като Алкивиад свърши, всички почнаха да се смеят поради неговата откровеност, понеже личеше, че още е влюбен в Сократ.

- Трезвен ми се виждаш, Алкивиаде - каза Сократ. - Иначе ти нямаше да се заемеш да скриеш с тези заобикалки така умело целта, заради която разказа всички тези неща, а я постави накрая, като че ли казваш нещо между другото, уж че всичко това не си го казал да смразиш мен и Агатон, смятайки, че аз трябва да обичам теб и никого друг, а пък ти и никой друг да обичаш Агатон. Но не можа да се скриеш и цялата тази твоя сатирна и силенска драма стана съвършено ясна. Но, мили Агатоне, той не трябва да спечели и вземи мерки никой да не ни скара.

- Изглежда, че имаш право, Сократе - отвърна Агатон. - Предполагам, че затова се настани между мен и теб - да ни раздели един от друг. Това няма да мине - аз ще дойда да се настаня при теб.

- Точно така - каза Сократ, - тук под мене се настани.

- Зевсе! - възкликна Алкивиад.- Как постъпва пак този човек с мен! Той мисли, че трябва по всякакъв начин да вземе връх над мен. Но ако не може другояче, чудни човече, остави Агатон да се настани между нас двамата.

- Не е възможно - отговори Сократ, - защото ти каза похвално слово за мен и аз от своя страна трябва да кажа похвално слово за този, който е надясно от мен. Ако Агатон заеме мястото под теб, нали той трябва да произнесе второ похвално слово за мен, докато по-скоро аз трябва да възхваля него. Затова остави го, луди човече, и да не ти се зловиди, че ще произнеса похвално слово за момчето. А аз имам извънредно голямо желание да го възхваля.

- Уви, уви, Алкивиаде! - каза Агатон. - Не е възможно да остана тук, но трябва непременно да се преместя, за да ми произнесе похвално слово Сократ.

- Това е, както става обикновено - рече Алкивиад. - Не е възможно в присъствието на Сократ друг да общува с красиви момчета. И сега колко лесно намери убедителен довод Агатон да заеме мястото до него!

Агатон стана, за да възлегне до Сократ. Но внезапно някаква голяма гуляйджийска компания, дошла на вратата и понеже някои излязъл и я оставил отворена, нахълта право при нас и се разположиха по леглата. Вдигна се ужасна врява и бяхме принудени вече без всякакъв ред да пием страшно много.

Епилог

Аполодор завършва разказа на Аристодем

- Ериксимах, Федър и други някои, ми каза Аристодем, тръгнали да си вървят, а пък него самия го налегнал сън и спал много, понеже нощите били дълги. Събудил се на разсъмване, когато петлите почнали да пеят. Като се събудил, видял, че другите или били изпозаспали, или си били отишли, а само Агатон, Аристофан и Сократ още били будни и пиели от една голяма купа, подавайки си я отляво надясно. Сократ разговарял с тях. Аристодем ми каза, че не си спомня за другото от разговора им, понеже не бил чул началото и освен това бил сънен, но все пак главното било това - Сократ ги принуждавал да се съгласяват, че един поет можел да създава и комедии, и трагедии, и че който е изкусен трагик, е и комедиограф. Те били принудени да се съгласяват, без да бъдат в състояние да следят твърдо доводите му, и задрямвали. Пръв заспал Аристофан, а като съвсем съмнало, и Агатон.

Сократ ги оставил да спят, станал и си тръгнал, а пък Аристодем тръгнал както винаги подире му. Сократ отишъл в Ликейона, измил се и прекарал останалата част на деня както всеки друг път и надвечер се прибрал в къщи да спи.

Ерос
(римско копие на гръцка скулптура, ок. 360 г. пр.н.е.)