Отношението на Сократ към речите

Тогава Сократ погледна към Ериксимах и му каза:

- Не мислиш ли, сине на Акумен, че предишните ми страхове не са били напразни и че съм говорил пророчески, като казвах, че речта на Агатон ще бъде чудесна, а пък аз ще изпадна в затруднение?
Академията на Платон под чинара. Сократ е мъжът, потъркващ брадичката си с ръка.
(мозайка от вила край Помпей, ок. 79 г. от н.е.)

- Мисля - отвърна Ериксимах, - че ти говориш пророчески само за Агатон, че той ще произнесе една хубава реч, но че ти ще се затрудниш - не мисля.

- Че как няма да се затрудня, драги - каза Сократ, - и аз, и който и да е друг на мое място след една реч, в която нещата бяха разгледани толкова хубаво и с такова разнообразие! Другото беше чудесно, но не може да се сравни с края - кой не би онемял пред красотата на думите и изразите в заключителната част? Ако останеше до мен, като си помисля, че не мога да кажа нищо приблизително хубаво, щях да побягна от срам, стига да можех. Тази реч ми напомни за Горгий и просто почувствувах това, което Омир описва - уплаших се да не би накрая Агатон да запрати срещу моята реч главата на Горгий, този страшен оратор, и да ме превърне в безмълвен камък. И тогава разбрах колко съм бил смешен, когато се съгласих наред с вас и аз да прославя Ерос и ви казах, че страшно познавам проблемите на любовта, без в същност да разбирам нищо от това, как е трябвало да се произнася прослава на каквото и да било. В своята глупост си помислих, че трябва да се казва истината за предмета на прославата и че това е главното, а от всичко това да се избере най-хубавото и то да се разположи по най-подходящ начин. И бях извънредно много горд, че ще говоря добре, понеже знам как действително се прави изобщо похвална реч. А в същност не бил, както изглежда, този начинът да се прави похвална реч, а да се приписват на предмета по възможност най-големи и най-красиви качества, независимо дали в действителност е така, или не. Ако е лъжа, няма значение: предварително, както изглежда, е било уговорено, че всеки от нас ще дава вид, че възхвалява Ерос, а не че действително ще го възхвалява. Поради това именно, мисля, с такова изключително старание приписвате всичко на Ерос и казвате, че бил с такива качества и че бил причина за толкова големи добрини, за да изглежда колкото се може най-красив и най-добър, разбира се, в очите на неосведомените. И похвалното слово е и хубаво, и тържествено. Аз обаче не съм знаел как се прави похвална реч и в невежеството си се съгласих наред с вас и аз да прославя Ерос: следователно "езикът ми е обещал, а не умът". Така че да не говорим повече по този въпрос - моята похвална реч не се ръководи от тези принципи, не бих могъл да го направя. Аз искам да кажа, с ваше позволение, само истински неща, по мой начин, а не да съпернича по вашите речи и да стана за смях. Така че, Федре, виж дали още има нужда от такава реч - да слушаме да се казва истината за Ерос, и то както се случи да дойдат думите и да се наредят фразите.

Федър и всички останали го помолиха, разбира се, да говори така, както смята, че трябва да се говори.

- В такъв случай, Федре, позволи ми да задам още няколко малки въпроса на Агатон, за да се уточня с него, че тогава вече да говоря.

- Разбира се - отговори Федър, - питай го.

Тогава Сократ започна някак си оттук:

- Действително, мили Агатоне, мисля, че ти правилно смяташ, че най-напред трябва да се посочват качествата на Ерос, а след това неговите дела. Тази уводна част аз особено много я ценя. Понеже и в по-нататъшното си изложение ти разгледа прекрасно и блестящо качествата на Ерос, кажи ми сега и следното: "Ерос непременно ли е любов към нещо, или не е?" Не те питам в смисъл на любов към майка или баща - смешен би бил въпросът, дали Ерос е любов към майка или баща, - но в смисъл ако те попитах например за "баща": "Бащата баща ли е на някого, или не е ?" - без съмнение ти щеше да ми отговориш, ако искаше отговорът ти да е правилен, че бащата е баща на син или дъщеря. Или не е така?

- Разбира се - отвърна Агатон.

- Нали същото се отнася и за "майка"?

Агатон се съгласи и с това.

- Хайде, още мъничко ми отговори - продължи Сократ, - за да разбереш по-добре какво искам да кажа. Ако те попитах: "А брат по това, което той представлява, брат ли е на някого, или не е?"

Агатон отговори утвърдително.

- Нали той е брат на брат или на сестра?

Агатон се съгласи.

- Опитай се сега да отговориш и за Ерос: "Ерос любов ли е на нищо или на нещо?"

- Разбира се, да.

- Това именно внимавай - каза Сократ - и го запомни. Сега ми отговори само, дали Ерос, на което е любов, го желае, или не?

- Естествено - отговори Агатон.

- Дали като притежава това, което обича и желае, той го обича и желае, или като не го притежава?

- По всяка вероятност, като не го притежава - отговори Агатон.

- Внимателно прецени - каза Сократ, - вместо до вероятност, дали не се касае до необходимост именно да се желае това, което липсва, и да не се желае, ако не съществува липса. Аз решително смятам, че се касае до необходимост. Ти как смяташ?

- И аз така смятам.

- Отговорът ти е правилен. Нали, ако някой човек е едър, не би искал да стане едър? Или ако е силен, да стане силен?

- Съгласно горните ни установки това е невъзможно - отвърна Агатон.

- Понеже не би бил лишен от тези качества, които ги има.

- Това е истина.

- Ако някой е силен, би желал да бъде силен - продължи Сократ,- а ако е бърз, да бъде бърз, и ако е здрав, да бъде здрав, и т. н., може би някой би помислил, че такива хора, които притежават такива качества, могат да желаят това, което притежават. Казвам го, за да не стане някакво недоразумение. Ако размислиш за тези случаи, Агатоне, това, което те притежават, необходимо е да го притежават в момента, независимо дали е по волята им, или не. А кой в действителност би пожелал това? Когато някой каже: "Аз съм здрав, желая и да съм здрав, аз съм богат, желая и да съм богат; желая именно това, което имам", ние бихме му казали: "Ти, човече, притежаваш богатство и здраве, и сила, но искаш и за в бъдеще да ги притежаваш, понеже в настоящия момент ти, щеш не щеш, ги имаш. Внимавай, следователно, когато казваш: "Желая това, което имам", дали мислиш нещо друго, а не това: "Желая това, което имам, да го имам и по-нататък." Той би се съгласил с нас, или би отговорил другояче?

- Той ще се съгласи - отвърна Агатон.

- Нали това означава той да обича нещо, което още не е осъществено и не го притежава, да го запази и притежава за в бъдеще?

- Разбира се - отвърна Агатон.

- Така че и този човек, и всеки друг, който желае, желае нещо, което още не е осъществено, не е в негово притежание и това, което няма или което не е той самият и което му липсва, такива са нещата, към които съществува желание и любов.

- Да, така е.

- Хайде - каза Сократ, - нека да повторим установките, до които стигнахме. Ерос не е ли, първо, любов към нещо и, второ, любов към това, което в момента липсва?

- Да.

- Да, в този смисъл - отвърна Агатон.

- И твоите думи са съвсем подходящи, друже - каза Сократ. - И ако това е така, то Ерос не би ли бил любов само към красотата, а не към грозотата?

Агатон се съгласи.

- А нали установихме, че от което някой се нуждае и не го притежава, към него изпитва любов?

- Да.

- Това следва по необходимост.

- Какво в такъв случай - нуждаещото се от красота и непритежаващо по никакъв начин красота, смяташ ли, че е красиво?

- Не, разбира се.

- Още ли следователно смяташ, че Ерос е красив, ако горното е вярно?

А Агатон отвърна:

- Струва ми се, Сократе, че не разбирам нищо от това, което тогава казах.

- В действителност ти говори хубаво, Агатоне. Само че ми отговори още на един малък въпрос: добрите неща не смяташ ли, че са и красиви?

- Да.

- Ако следователно Ерос се нуждае от красиви неща, а пък добрите неща са красиви, то той би се нуждаел и от добри неща.

- На истината, мили ми Агатоне, не можеш, на Сократ никак не е трудно да противоречиш.

Теб вече ще те оставя на мира. А сега рàзказа за Ерос, който някога чух от една жена от Мантинея, Диóтима - тя беше сведуща и в тази област, и в много други и накара атиняните да принесат жертвоприношение, с което отложи чумата с десет години; тя именно ми обясни и нещата, свързани с любовта, - та нейния разказ ще се опитам да ви предам, доколкото ми е възможно, със свои думи, като изляза от това, което установихме аз и Агатон. Трябва, разбира се, най-напред да се каже, както ти, Агатоне, обясни, кой е Ерос и какъв е, а след това да се говори за делата му. Струва ми се, че най-лесно ще бъде, ако разкажа нещата така, както тази чужденка ги изложи пред мен, задавайки ми въпрос след въпрос. Понеже и аз й казвах почти едни такива работи, каквито казваше сега Агатон и на мен - че Ерос бил велик бог, че бил любов към красивото. Тя, разбира се, ме опроверга с тези аргументи, с които аз опровергах Агатон, че той нито е красив, както аз смятам, нито е добър.

- Какво говориш, Диотимо? - казах аз. - Значи, Ерос е грозен и лош?

- Недей да кощунствуваш - ми каза тя. - Или мислиш, че ако нещо не е красиво, непременно трябва да е грозно?

- Разбира се, да.

- Нима, ако липсва знание, това е незнание? Или не си забелязал, че съществува нещо средно между знание и незнание.

- Какво е то?

- Правилно да се разсъждава, но без да може да се даде обяснение, не знаеш ли, че това не е нито знание - как би било знание нещо, което не може да даде аргументи, - нито пък е незнание - понеже това, което отговаря на действителността, как би било незнание? Така че нещо такова е правилната представа между логично разсъждаване и незнание.

- Вярно е - казах аз.

- Така че недей иска непременно, което не е красиво, да бъде грозно, нито, което не е добро, да бъде лошо. Така е и при Ерос: понеже сам си съгласен, че той не е нито добър, нито красив, то пък недей мисли, че трябва да бъде грозен и лош, но нещо между тези две неща.

- Все пак - възразих аз - всички са съгласни, че е велик бог.

- Под "всички" ти разбираш незнаещите, или слагаш в тяхното число и знаещи?

- Всички заедно, разбира се.

Тя се засмя:

- Че, Сократе, как биха били съгласни, че той е велик бог, тези, които въобще не го признават за бог?

- Кои са те? - попитах.

- Единият си ти, другата съм аз.

- Какво имаш пред вид, като твърдиш това? - попитах аз.

- Много просто - отговори Диотима. - Кажи ми: не смяташ ли, че всички богове са щастливи и красиви? Или би се осмелил да твърдиш, че някой от тях не е щастлив и красив?

- Кълна се в Зевс, не бих могъл.

- А не наричаш ли щастливи именно тези, които притежават добрите и красивите неща?

- Разбира се.

- Но ти призна, че Ерос поради липса на добри и красиви неща желае именно тях, понеже от тях се нуждае.

- Да, признах.

- Как следователно би бил бог този, който няма дял от красивото и доброто?

- В никакъв случай, както изглежда.

- Виждаш следователно, че и ти не смяташ Ерос за бог.

- Че какво би бил в такъв случай Ерос? - казах аз. - Смъртен ли е?

- Ни най-малко.

- Но какво е в същност?

- Както е при по-предишните случаи - отговори тя, - между смъртен и безсмъртен.

- Но, Диотимо, какво е той следователно?

- Велик демон, Сократе. Понеже всяко демонично същество е нещо средно между бог и смъртен.

- Каква е тяхната роля ? - попитах аз.

- Да обясняват и да предават на боговете това, което идва от хората, а на хората - това, което идва от боговете, именно молбите и жертвоприношенията на хората, и заповедите на боговете и възнагражденията за жертвоприношенията, а понеже се намират между тези два елемента, те запълват празнината помежду им, така че Вселената да осъществи вътрешната си връзка. Чрез тях се осъществява цялата мантика и се увенчава с успех жреческото изкуство при жертвоприношенията, посветителните обреди, заклинанията, всяко предсказание и магия. Боговете нямат пряк контакт с човека - чрез демоните се осъществява всяко общуване и разговор на боговете с хора, и будни, и насън. И сведущият в такива области е "демоничен" човек, а пък този, който е сведущ в нещо друго, било то изкуство или занаят, е занаятчия. Тези демони, разбира се, са многобройни и от всякакъв вид. Един от тях е именно Ерос.

- А кои са баща му и майка му? - попитах аз.

- Доста дълго е за разказване - отговори тя, - но все пак ще ти го разкажа.

Когато се родила Афродита, боговете се събрали на угощение, като между тях бил и синът на Разумността, Способът. Като се нахранили, дошла да проси от това обилно угощение Бедността и застанала при вратите. Способът, който се бил напил с нектар - тогава още нямало вино, - излязъл в градината на Зевс и понеже бил натежал от пиене, заспал. А пък Бедността, поради липсата на собствен способ, замислила да получи дете от самия Способ, легнала при него и заченала Ерос. Затова именно Ерос е спътник и служител на Афродита: създаден е на нейния рожден ден и същевременно по природа обича красотата, понеже Афродита е красива.

Понеже е син на Способа и Бедността, Ерос се намира в такова положение. Първо, той е винаги беден и далеч е от това да бъде нежен и красив, както мнозинството хора мислят. Напротив, той е твърд, сух, бос, бездомен, винаги ляга на гола земя, спи по вратите и по пътищата под открито небе и понеже има природата на майка си, нуждата не се разделя от него. От бащина страна обаче крои коварства на красивите и добрите, понеже е мъжествен, с устрем напред и напрегнатост, страшен ловец, винаги плетящ някакви примки, жадуващ за разум и изобретателност, занимаващ се през целия си живот с философия, страшен магьосник, знахар и софист. И по природа не е нито безсмъртен, нито смъртен: в един и същ ден той ту цъфти и живее, ту умира и щом му провърви, поради наследената от баща си природа, отново оживява. Но това, което постига, винаги му се изплъзва, така че Ерос не е нито беден, нито богат.

Освен това той се намира по средата на знанието и незнанието. Нещата стоят така: никой от боговете не се стреми към знание, нито желае да придобие знание - понеже той го има, а и всеки друг, който притежава знание, не се стреми към знание; нито пък незнаещите се стремят към знание и не желаят да придобият знание - защото незнанието е самата тъпота: да е достатъчно на един човек да изглежда духовно издигнат и умен, без да е в действителност! Който не смята, че се нуждае от нещо, той не се стреми към това, от което не смята, че се нуждае.

- Но кои са тези, които се стремят към знание, Диотимо - попитах аз, - ако това не са нито знаещите, нито незнаещите?

- Това е вече съвсем ясно и на едно дете - отговори тя: - тези, които стоят помежду им, и един от тях би бил и Ерос. Понеже знанието е измежду най-красивите неща, а Ерос е любов към красивото, така че по необходимост той се стреми към знание и като така, той е по средата между знаещ и незнаещ. Причина за това е и неговият произход: баща му е знаещ и богат със способи, а майка му е незнаеща и неспособна. Тази е следователно природата на този демон, мили Сократе. А каквато представа ти имаше за Ерос, в това няма нищо чудно. Ти мислеше, доколкото мога да съдя от думите ти, че Ерос е, който е обичан, а не, който обича. Затова Ерос ти се е струвал, мисля, прекрасен. Понеже предметът на любовта е действително красив, нежен, съвършен, достоен за облажаване, а това, което е обичащо, има съвършено друг характер, такъв, какъвто ти го обясних. Тогава аз казах:

- Е, добре, чужденко, ти говориш чудесно. Но като е такъв Ерос, каква полза принася на хората?

- Това е именно, Сократе, второто нещо, което ще се опитам да ти обясня. Установи се, че такава е природата на Ерос и че така е бил създаден; установи се също, че той е любов към красотата, както ти казваш. Ако някой ни запита: "Какво означава любов към красивото, Сократе и Диотимо?", или още по-ясно: "Обичащият красивите неща обича - какво обича?"

- Да ги получи - отвърнах аз.

- Отговорът ти - рече Диотима - предизвиква един такъв въпрос: "Какво ще стане на оня, който би получил красивите неща?"

Казах й, че съм твърде затруднен да отговоря веднага на този въпрос.

- Но както ако биха те запитали, заменяйки думата "хубаво" с "добро": "Хайде, Сократе, обичащият добрите неща обича - какво обича?"

- Да ги получи - отвърнах аз.

- И какво ще стане на оня, който би получил добрите неща?

- Това мога да ти отговоря по-лесно: ще бъде щастлив.

- А с притежаване на добри неща - продължи тя - щастливите са щастливи и повече не е необходимо да се пита: "С каква цел желаещият да бъде щастлив го желае." Мисля, че твоят отговор изчерпва въпроса.

- Така е - казах аз.

- А това желание и тази любов дали смяташ, че са присъщи на всички хора и че всички желаят да притежават постоянно добрите неща - какво смяташ по този въпрос?

- Така смятам - отговорих аз, - присъщо е на всички хора.

- Но ако всички обичат същите неща, и то постоянно, защо в такъв случай не казваме, че всички обичат, а твърдим, че едни обичат, а други не?

- И аз се учудвам - й отговорих.

- Не се учудвай - ми каза тя, - понеже ние просто вземаме една форма на любовта и я наричаме любов, като й даваме названието на цялото, а другите й форми означаваме с други названия.

- Например? - попитах аз.

- Например следното. Ти знаеш, че творчеството, póiesis, е много широко понятие. Всяка причина едно нещо да премине от несъществуване в съществуване е творчество, така че дейностите при всички тези занаяти са творчество и майсторите им всички са творци, poietái.

- Вярно е.

- Но все пак - продължи тя - ти знаеш, че те не се наричат "поети", poietái, но имат други названия. Ние отделяме от цялото това творчество - от цялата
тази "поезия" - една част, именно свързаната с музиката и размерите, и я наричаме с името на цялото: само тази част се нарича "поезия", póiesis, и само тези, които работят в тази част на творчеството, се наричат "поети", poietái.

- Истина е - потвърдих аз.

- Така стоят нещата и с любовта. Основното е: всяко желание за блага и щастие е "за всеки един най-голямата и коварна любов". Но за тези, които се обръщат към нея в най-различни области било за печалби, било като любов към гимнастика или към знание, не се казва, че обичат, не се наричат влюбени, а другите, които са предадени ревностно само в една нейна форма, са си присвоили названието на цялото - любов, обичам, влюбен.

- Възможно е да е истина - казах аз.

- Някой твърдят, че тези, които търсели своята половина, те обичат. Аз пък твърдя, че любовта не е насочена нито към половината, нито към цялото, освен ако се случи, друже мой, то да бъде нещо добро. Ето, хората допускат да им се отреже ръка или крак, ако сметнат, че тези техни части са лоши, понеже мисля, че ценят не своето - освен ако някой не нарича добро родственото му и собственото му, а лошо чуждото: хората не обичат нищо друго освен доброто. Или ти си на друго мнение?

- Кълна се в Зевс, не аз - отвърнах.

- В същност толкова просто ли е да се каже, че хората обичат доброто?

- Да - отговорих аз.

- Нима? Не трябва ли да се добави, че те обичат и да го притежават?

- Трябва да се добави.

- Но нали - продължи тя - не само да го притежават, а и да го притежават винаги?

- И това трябва да се добави.

- Накратко казано, любовта е насочена към това, да притежаваме доброто вечно.

- Думите ти са самата истина - казах аз.

- Щом като любовта се състои винаги в това - каза тя, - то при какъв начин на живот и в какъв вид дейност би могло да се нарече любов усърдието и напрягането на тези, които преследват тази цел? В какво се изразява тази дейност? Можеш ли да ми кажеш?

- Че в такъв случай аз нямаше да се възхищавам от твоето знание, Диотимо, и да идвам при теб, за да разбера именно тези неща!

- Добре, аз ще ти кажа. Тази дейност се изразява в раждане на красота и в телесно, и в духовно отношение.

- Гадател е необходим за думите ти - аз не ги разбирам - казах аз.

- Добре, ще ти го кажа по-ясно. Всички хора зачеват, Сократе - каза тя, - и телесно, и духовно, и когато достигнат известна възраст, природата ни желае да роди. Тя не може да роди в грозно, а в красиво. Свързването между мъж и жена е раждане, а то е божествено нещо и в смъртното същество безсмъртието е това - зачеването и раждането. Невъзможно е те да станат в неуредена обстановка, а за всяко 6ожествено нещо неуреденото е грозно, докато уреденото е красиво. Така че за раждането Красотата е Мойра и Ейлейтия. Поради това всякога, когато заченалото същество се доближи до нещо красиво, то става кротко и се разтопява от радост и така ражда и създава. Доближи ли се обаче до нещо грозно, то се свива мрачно и скръбно, отдръпва се и се стяга и не ражда, а задържайки плода, се чувствува зле. Поради това именно оплоденото и вече набъбнало от своя плод същество го обхваща копнеж към красивото, поради това, че който го има, то го освобождава от силни родилни мъки. Така че, Сократе, целта на любовта не е красивото, както ти мислиш.

- Но какво в същност?

- Създаването и раждането в красота.

- Добре - казах аз.

- Точно така е - подчерта тя. - А защо именно раждането? Понеже вечното съществуване и безсмъртието за смъртния е раждането. От това, което вече установихме, щом любовта е стремеж завинаги да притежава доброто, то по необходимост следва, че заедно с доброто тя е стремеж и към безсмъртие.

Всичко това тя ми обясняваше всякога, когато говореше с мен за любовта, и веднъж ме попита:

- Коя мислиш, че е причината, Сократе, на тази любов и на този стремеж? Не забелязваш ли в какво необикновено състояние се намират всички животни, когато ги обхване желание да раждат - и сухоземни, и хвъркати, - те боледуват от това любовно състояние: първо, да се свържат взаимно, след това да отхранят потомството си и са готови да се бият за него, дори най-слабите с най-силните, и да загинат, самите те се измъчват от глад, за да отхранят рожбите си, и какво ли друго не правят. При хората би могло да се помисли, че го правят, понеже разсъждават. Но при животните коя е причината за това любовно състояние? Можеш ли да кажеш?

Аз отново казах, че не знам. Тогава тя продължи:

- Смяташ ли, че можеш да станеш добър познавач на проблемите за любовта, ако не обмислиш тези неща?

- Но затова именно идвам при теб, Диотимо, както току-що ти казах, със съзнанието, че се нуждая от учители. Затова ми обясни причината и на тези неща, и на всичко останало, което се отнася до любовта.

- Ако действително си убеден, че любовта по природа е стремеж към онова, което многократно установихме, няма защо да се учудваш. В този случай, също както в предишния, смъртната природа търси да бъде, доколкото й е възможно, вечна и безсмъртна. А тя може само по този начин, чрез раждането, понеже винаги оставя едно друго ново същество на мястото на старото, дори когато всяко едно от живите същества се смята, че живее и че е същото; например за човека се казва, че е същият от детството до старост; без да има повече същите неща у себе си, все пак се казва, че е същият; но той винаги става нов, като загубва известни неща в коси, плът, кости, кръв, накратко в цялото си тяло. Но не само в тялото, но и в душата си: привичките, нравите, схващанията, желанията, удоволствията, скърбите, страховете - нищо от тия неща не остава у всеки един същото, но едно се появява, друго се загубва. Но нещо още по-странно от това, че и знанията ни не остават същите - едни се появяват, други се загубват, - ние никога не сме същите и по отношение на знанията си и с всяко едно от знанията ни се случва същото. Това, което се нарича занимание, означава, че знанието ни напуща, понеже забравянето е загубване на знание, а заниманието пък, внедрявайки отново спомена за загубеното, спасява знанието, така че ни изглежда, че е същото. По този начин всяко смъртно нещо се запазва, не така че да бъде напълно същото, както е божественото, но така че отиващото си и остаряващото да остави нещо друго ново, подобно на това, което е било то самото. Чрез този способ, Сократе - каза тя, - смъртното се приобщава към безсмъртното, и тялото и всичко останало - по друг начин е невъзможно. Така че не се учудвай, че за всяко същество по природа е най-скъпо собственото му потомство; заради безсмъртието е това старание и тази любов у всеки един.

Като чух тази й реч, аз се удивих и казах:

- Как, премъдра Диотимо! Нима това действително е така?

А тя ми отговори, както постъпват съвършените мъдреци:

- Бъди напълно уверен в това, Сократе. Ако погледнеш, да кажем, към човешкото честолюбие, ти би се учудил от неговата безсмисленост, не вземеш ли под внимание това, за което говорих, и разсъдиш в какво необикновено състояние се намират хората, обхванати от любов да станат прочути и слава во веки безсмъртна да спечелят. И затова те са готови да се изложат на всякакви опасности, дори повече, отколкото за децата си, и богатства да разходват и какви ли не мъки да понасят, та и живота си да дадат. Ти смяташ ли, че Алкестида би умряла вместо Адмет или Ахил би последвал във смъртта Патрокъл, или пък вашия Кодър е загинал, за да запази царската власт за децата си, ако не са мислили, че ще оставят за доблестта си безсмъртен спомен, какъвто ние днес пазим? Далеч са били от тази мисъл, но за безсмъртието на своята доблест, мисля, и за тази огромна слава всички правят всичко, и то толкова повече, колкото са по-добри. Понеже те обичат безсмъртието.

Тези, които носят плодовитостта в тялото си, се обръщат повече към жените и по този начин те осъществяват любовта, като чрез създаване на деца си спечелват во веки веков, както те мислят, безсмъртие, спомен и щастие. А пък тези, които носят плодовитостта в душата си - да, има и такива - каза тя, - които оплождат в душата - и то много повече, отколкото в тялото - това, което й е присъщо и да го зачене, и да го роди. А какво й е присъщо? - Мисъл и останалите добродетели. Между тези хора са без съмнение и всички поети, които са творци, а между занаятчиите тези, които наричат изобретатели. Но най-значителната и най-красивата изява на мисълта е тази, която се отнася до уреждането на държавата и изобщо на живота и чието име е именно благоразумие и справедливост. И всякога, когато между тези хора някой още от млад бъде плодовит в душата си, понеже е божествен, и като му настане възрастта, го обхване желание да създаде и роди, той обикаля и търси красивото, в което би създал нещо, което никога не би направил в грозно. В този момент на проява на плодовитостта той обича повече хубавите, отколкото грозните тела, а попадне ли на красива, благородна и талантлива душа, той се радва извънредно много на това двойно съчетание и при един такъв човек той е пълен с речи за добродетелта, с какво трябва да се занимава, за какво да заляга един достоен мъж и се заема да го обучава. Понеже, свързвайки се, мисля, с този красив човек и общувайки с него, той създава и ражда това, с което отдавна е плодовит, и присъствувайки и отсъствувайки, той мисли за това и заедно с другия отхранва рожбата. Така че такива хора имат помежду си много по-силно общуване, отколкото е общуването с децата ни, и много по-здраво приятелство, понеже техните общи деца са по-красиви и по-безсмъртни. Всеки би предпочел да има такова, а не човешко поколение, и ако погледне към Омир, Хезиод и останалите добри поети, ще ги облажи какви потомци са оставили след себе си, които им носят безсмъртна слава и спомен, защото и самите те имат тези качества. А ако искаш други примери, виж какви деца е оставил Ликург в Лакедемон - спасители на Лакедемон и, така да се каже, на Елада, а у вас на почит е и Солон заради създадените от него закони; и навсякъде другаде има мъже - и у едните, и у другите народи, - които са показали множество красиви дела и създали всякакви добродетели. На тях са били учредени и множество култове заради такива деца, а на никого още заради човешкото му поколение.

Разбира се, в тези тайнства на любовта може би и ти, Сократе, би могъл да бъдеш посветен, но аз не зная дали ти е по силите да проникнеш в тези съвършени и най-съкровени тайнства, заради които съществуват и тези първи указания, ако се върви по правия път. Разбира се, аз ще ти обясня, без да щадя усилия, а ти се опитай, доколкото ти е възможно, да ме следваш.

Който иска да върви по правия път към тази цел, трябва да започне още от млад да ходи при красиви тела, и то най-напред, ако неговият ръководител го насочи правилно, да обича само едно тяло и тук да създаде красиви речи, след това сам да разбере, че красотата в едно тяло е родствена на красотата в друго тяло и ако трябва да преследва красотата във външността на тялото, голяма глупост би било да смята, че красотата във всички тела не е едно и също нещо; като разбере това, той ще почне да обича всички красиви тела и ще отслаби изключителната си любов към едно-единствено тяло, понеже ще го смята вече за нещо дребно и незаслужаващо внимание. След това ще смята вече, че красотата в душата е по-ценна, отколкото красотата в тялото, така че, ако попадне на човек не много цветущ, но с благородна душа, това ще му е достатъчно, за да го обича, да се грижи за него и да се старае да роди такива речи, които да направят младежите по-добри, за да бъде и той от своя страна принуден да обърне погледа си към красотата в заниманията и нравите и да види, че всичко това е сродно помежду си, и да смята телесната красота за нещо незначително. След заниманията неговият наставник ще го доведе до знанията, за да види и в тях също така красота, и обърнал поглед към вече обширната област на красотата, а не към красотата на едно нещо, и да бъде като някакъв слуга в обичта си към красотата на едно момченце или на един човек, или на едно занимание, да бъде жалък и дребнав роб, но да се обърне към обширното море на красотата и съзерцавайки го, да ражда в безбрежния стремеж към знание множество красиви и възвишени речи и мисли, докато достигне до такава степен на сила и възвишеност, че да види, че съществува едно-единствено знание, което е знание на красотата и има следния характер.

Постарай се сега - продължи Диотима - да напрегнеш по възможност целия си ум към това, което ще ти кажа. Когато един човек бъде обучен до тази степен в областта към любовта, наблюдавайки в правилна последователност красивите неща и достигайки вече към края на този път към любовта, внезапно ще види нещо дивно красиво по същност, това именно, Сократе, заради което са били полагани всички по-предишни усилия: първо, че то съществува вечно и нито възниква, нито загива, нито расте, нито чезне; после, че не е в едно отношение или в един момент красиво, а в друго отношение или в друг момент грозно, нито е красиво спрямо едно, а грозно спрямо друго, нито пък е красиво на едно място, а грозно на друго, че за едни е красиво, а за други грозно. Също така това красиво няма да му се покаже например като някакво лице или пък че има ръце, или нещо друго, което е присъщо на тялото, нито пък във вид на някаква реч или на някакво знание, нито пък като нещо съществуващо в нещо друго, например в някакво живо същество било на земята, било на небето, или пък в каквото и друго нещо, а съвсем само със себе си, винаги едносъщно, а всички други хубави неща принадлежат към него, но по такъв начин, че те възникват и загиват, но от това то не става нито повече, нито по-малко, нито изобщо търпи някаква промяна. Когато някой, започвайки от тези преходни неща, преминавайки през правилната любов към младежите, започне да вижда онова красиво, той почти би се доближил до крайната цел. Това е именно правилният път към областта на любовта, по който човек върви сам или под ръководството на някого, започвайки от отделните красиви неща с оглед към онова красиво, да се издига постоянно като по стъпала от едно красиво тяло към две и от две към всички красиви тела, а от красивите тела към красивите занимания, от заниманията към красивите знания, докато от знанията достигне накрая до онова знание, което не е знание за друго, а за самото онова красиво и научи най-после какво е Красиво самó по себе си.

На това място в живота - когато човек съзерцава Красивото самó по себе си, драги Сократе - каза чужденката от Мантинея, - си струва трудът той да живее дори ако му е възможно да избере друг момент. Ако някога го видиш, ти ще сметнеш, че то не може да се сравнява нито със злато и облекло, нито с красиви момчета и младежи, които като видиш сега, изпадаш в захлас и сте готови, и ти, и много други, като гледате любимците си и сте постоянно с тях, нито да ядете, нито да пиете, ако някак си това беше възможно, а само да ги гледате и да бъдете заедно. Какво действително можем да мислим - каза тя, - че ще изпита някой, ако му се случи да види Красивото само по себе си, чисто, ясно, без всякакъв примес, несъдържащо човешка плът и телесни цветове и всички други тленни дивотии, но би му било възможно да види самото божествено красиво в неговата единосъщност? Мислиш ли, че става жалък животът на човек, който гледа нататък и съзерцава онова, както подобава, и общува с него? Не си ли даваш сметка, че единствено тук, като гледа красивото по начин, по който то трябва да се гледа, ще му бъде възможно да ражда не призраци на добродетелта, понеже самият той не е докоснал призрак, но действителна добродетел, понеже е докоснал действителността? И че като е родил истинска добродетел и я е отгледал, не му ли се полага да стане любим на боговете и че ако изобщо се полага на някой друг от хората да стане безсмъртен, то това не се ли полага преди всичко на него?

Това именно, Федре, и вие, другари, ми каза Диотима и аз бях убеден. И понеже съм убеден, опитвам се да убедя и другите, че за добиването на това благо никой не би намерил лесно по-добър помощник на човешката природа от Ерос. Затова именно лично аз твърдя, че всеки мъж трябва да почита Ерос и сам почитам това, което е в областта на любовта, и се занимавам усилено с него, и подканвам и другите, и прославям, доколкото ми е възможно, и сега, и винаги силата и мъжеството на Ерос. Така че тази реч, Федре, ако искаш, я смятай, че е казана като похвално слово за Ерос; ако пък искаш, дай й такова име, каквото ти е приятно.