Възстановяване на българската държава при Асеневци

Началото на възстановяването на българската държавност трябва да се търси в периода на византийското владичество над България (1018-1185/6). Падането на Българското царство под византийска власт има крайно негативни последици за българите. Чуждото владичество води до прекъсване на българската държавна традиция за 168 години.

Залезът на ранносредновековната българска държава (927-1018). България под византийска власт.

Началото на отслабването на българската държава се долавя още в края на Симеоновото управление. Една от слабо проучените страни от политиката на цар Симеон е свързана с вътрешното управление на държавата. Сравнително малко се знае за това каква вътрешна политика е водил българският цар, но е известно, че в административно отношение са се запазили редица елементи от прабългарската държавна традиция като например титлите кавхан, ичиргубоил, таркан, канартикин и др. От някои писма на Роман Лакапин става известно, че от българската държава са избягали около 20 000 души, които вероятно са били противници на агресивната Симеонова политика.

Политическо могъщество на България при цар Симеон Велики

Началото на политическия и културен разцвет на България от края на IX и началото на X в. се свързва с годините от управлението на княз Борис I (852 – 889), които се оказват решителни за бъдещото развитие на българската държава. Покръстването на българите, въвеждането на славянската писменост и литургия променя основно всички сфери на българското общество. Благодарение на християнството и славянската писменост става възможно формирането на българската средновековна народност. Същевременно, новата религия налага и въвеждането на ново законодателство. То било християнско по характер и византийско по произход. Основните насоки на това законодателство се съдържат в сборниците “Закон за съдене на хората” и “Кърмчая книга”. Изключително важно значение за българската държава има учредяването на българската църква. Това станало на 4 март 870г. с решение на Осмия вселенски събор. На така наречения Фотиев събор през 879-880г. българската църква получава автокефалност. Значително се издигнала ролята на владетеля като Божи наместник в държавата. В годините на управление на княз Борис I България окончателно се оформила като християнска средновековна монархия.

Управлението на Симеон, развитието на идеята за завладяване на Константинопол, разцвета на българската култура през X в. са проблеми добре проучени в българската литература. По-голямата част от изследванията основно са съсредодочени върху личността и политическата дейност на Симеон. На него се спират още авторите от XVII - XVIII в. Мавро Орбини и Йован Раич. Францисканският монах Блазиус Клайнер в произведението си “Архив в три части на преславната провинция България” от 1761г. също разглежда личността на Симеон и неговото управление. Трябва обаче да се отбележи това, че той в традициите на католическата пропаганда от XVIII в. отбелязва, че българският владетел подчинил себе си и своето царство на римската църква. От своя страна Паисий Хилендарски в “ История славянобългарска” от 1762г. отбелязва, че Симеон е сторил много злини на гърците. Той го нарича с прозвището “ Лабас” (факел, светлина).

Първото сериозно научно изследване, посветено на Симеон Велики, е дело на византийския историк Спиридон Палаузов – “Век булгарского царя Симеона”. Той определя три важни причини за възхода на България през този период – кризата във Византия, държавното развитие на България и изключителната образованост на Симеон.

Симеоновото управление е разглеждано и в първата цялостна история на България, написана от Константин Иречек – “История на българите”. Безспорно обаче най-подробно изложение по тази тема прави Васил Зватарски.

В ново време специални монографии за цар Симеон пише Иван Божилов, който в книгата си, посветена на неговото управление и на “Златния век” на България, противопостовя на византийската доктрина за световно господство Pax byzantina политическата програма на Симеон, която той нарича Pax Symeonica. Божилов сравнява Симеон с най-великите личности в човешката история – Александър Македонски, Константин Велики и др. По темата, свързана със Симеон, пишат и други известни историци като Иван Дуйчев, който разглежда българо-византийските политически взаимоотношения, Васил Гюзелев, който се спира на отношенията на българската държава с римската църква и др.

Изворите за тази епоха са домашни, византийски и латински. От домашните извори трябва да бъдат посочени писмата на цар Симеон до Лъв Магистър, старобългарските разкази “ Чудото на Св. Георги с българина” и “ Сказание за железния кръст”, каменният надпис от с. Наръш (Албания), оловни печати на българския владетел и неговите синове и др.

Най-много сведения за периода дават византийските историци – Продължител на Теофан, Константин Багренородни, Лъв Дякон, писмата на патриарх Николай Мистик и император Роман Лакапин със Симеон и др. Западните латински извори са малко, но много сведения за българо-византийскте и българо-арабските взаимоотношения се съдържат в арабски извори – Михаил Сирийски, ал Табари и др.

Приема се, че Симеон се е родил около 863 – 864г. Той е третият от четиримата сина на Борис I . Негови братя са Владимир Расате, Гаврил и Яков. Симеон приема християнството още като дете и е възпитан в традициите на византийската култура. Още в ранната си детска възраст той научава гръцки език и едва тринадесет – четиринадесеггодишен (към 878г.) е изпратен от баща си в Магнаурската школа. За неговото пребиваване в Цариград се знае малко. Според сведенията на патриарх Николай Мистик Симеон е изпитвал влечение към историята и е познавал астрологията. Според друго сведение, след като напуснал Магнаурската школа, Симеон дал монашески обет. Това потвърждава сведенията, че третият Борисов син вероятно е бил готвен за духовен глава на българската държава.

Предполага се, че Симеон се е завърнал в Плиска към 886г. През тази година е свален патриарх Фотий, с когото бащата на Симеон Борис е бил в добри отношения и на когото той поверява сина си. По това време в България дошли Кирило – Методиевите ученици. Симеон активно се включил в книжовната дейност на просветителите. Неговата образованост кара самите гърци да наричат бъдещия български владетел “ полугрък”.

В изворите липсват данни за конкретните причини, поради които Борис напуснал престола. Немският летописец Регинон ( X в.) обяснява това с голямато християнско благочестие и почит към Бога, което довело до приемането от Борис на монашески обет. Според Теофилакт Охридски, князът се е разболял тежко, което било причина да се отдаде на монашеско безмълвие. Според традицията през 889г. Борис I предава властта на първородния си син Владимир Расате (889 – 893г.).

В изворите управлението на Владимир Расате се представя като опит за връщането на страната към езическтото. Новият владетел на практика се опитал да унищожи делото на княз Борис, но събитията от 893г. довели до това, че той е свален от престола, на който Борис възкачва Симеон. Съдбата отредила на Симеон вместо църковен глава да стане един от най-великите средновековни български владетели.

Първоначално Симеон насочва своята външнополитическа дейност към Византия. Причината за военния конфликт и нарушаването на така наречения “Дълбок мир” (864-894г.) е преместването на тържището от Цариград в Солун. Това дава основание на известния историк Иван Сакъзов да нарече войната първата икономическа война през Средновековието. Засегнатите български интереси водят да това, че през 894г. българските войски нахлуват във Византия. Империята е неподготвена за тази атака и византийските войски в тема Македония са напълно разбити. Въпреки удържаната победа, Симеон се чувсвал неподготвен за по-нататъшни военни действия и дава заповед за оттегляне на войските към България. Българите отвели в плен редица мирни граждани, както и голяма част от императорската гвардия, ръководена от стратилата Кринит. Малко по-късно българският владетел изпратил обратно на византийския император пленените войници, като заповядал преди това да им отрежат носовете. Император Лъв VI желаел бързо уреждане на българо-византийските отношения, т.к. е заплашен от арабите, а наред с арабската заплаха империята се разтърсвала и от вътрешно – политическа криза. За да отстрани българската заплаха, византийският император влязъл в преговори с унгарците, които по това време обитавали земите между реките Бук и Днепър. Византийският пратеник успял с богати дарове да склони предводителите на унгарците Арпад и Кусан да нахлуят в българските земи. Според изготвените планове за общи действия византийската флота трябвало да прехвърли унгарците през р.Дунав. Към южната българска граница се предвиждало да настъпи византийска армия, командвана от изявения в битките срещу арабите пълководец Никифор Фока.

Изпълнението на този план започнало в края на 894 и началото на 895г. Симеон очаквал нападение единствено от юг и бил съсредоточил основните сили на границата с Византия. До сблъсък между двете армии обаче не се стигнало, т.к. при българския владетел бил изпратен квесторът Константинаки, който предложил между двете страни да започнат преговори за мир и съобщил за опасността, която грозяла Симеон от север. Симеон не повярвал на това и хвърлил императорския пратеник в затвора. Междувременно унгарците били прехвърлени с византийската флота на южния бряг на р.Дунав и нанесли тежко поражение на българите, като опустошили голяма част от днешна Добруджа. Това унгарско нападение било ръководено от Лиунтиг, син на унгарския вожд Арпад. Безпрепятствено унгарците се изтеглили на север от р.Дунав преди Симеон да успее да реагира. За да предотврати опасността от подобни нахлувания, българският владетел пристъпил към укрепване на десния бряг на реката, но въпреки това унгарците отново се прехвърлили на юг и изненадали българите. Симеон и част от войската му успели да се спасят, като се затворили в крепостта Дръстър (дн. гр.Силистра), а унгарците достигнали до столицата Велики Преслав и след като разграбили и опустошили областта отново се върнали отвъд Дунав.

След опустошителните унгарски нашествия в България Лъв VI решил, че Симеон щи бъде готов до сключи мир. При българския владетел е изпратен известният византийски дипломат Лъв Магистър, който трябвало да получи от Симеон и разрешение за освобождаване на византийските пленници, намиращи се в България. В знак на своите добри намерения Лъв Магистър дал заповед византийската войска и флота да се оттеглят към Цариград. Тези действия променили положението в полза на Симеон. Той се почувствал с развързани ръце и решил да проточи приговорите с Лъв Магистър, а през това време да потърси съюзник, с който да действа срещу унгарците. Симеон заповядал Лъв Магистър да бъде затворен в крепостта Мундрага (според Бешевлиев с това име се наричало вътрешното укрепление на крепостта Дръстър). По този начин, докато държал византийския дипломат в плен, Симеон провел преговори с печенегите и сключил съюз с тях. През пролетта на 895г. българи и печенеги нанесли тежко поражение на унгарските племена, като ги принудили да напуснат своите местоживелища и да се заселят в Панония. Всъщност това е един късен рецидив на Великото преселение на народите.

След като премахнал завинаги унгарската заплаха, Симеон освободил Лъв Магистър и 120 000 души пленници. Като израз на добра воля от своя страна византийците пуснали българските пленници, но въпреки тази размяна до примирие не се стигнало.

През 896г. Симеон навлиза в Източна Тракия и при крепостта Булгарофигон нанася тежко поражение на византийската армия. Византия изпаднала в толкова тежко положение, че се наложило да формира нова армия от арабски пленници, които да спрат по-нататъшното настъпление на Симеон. Едва на 1 септември 899г. било сключено примирие между двете държави. Няколко години по-късно, в началото на X в., Симеон подновил военните действия, но в друга посока – на югозапад. Българските войски овладели около 30 крепости по Адриатическото крайбрежие в района на Драч, като по този начин България излязла на Адриятическо море. Всъщност целите на Симеон били да приобщи към България тамошните славянски племена и да попречи на Византия да утвърди властта си около Адриатическо море. За втори път при българския владетел пристигнал Лъв Магистър. Целта на поредните преговори със Симеон била връщането на завладените византийски крепости.

Успехите на Симеон във войната с Византия се дължат от части на затрудненото положение на империята, която воюва срещу арабите. Тя трябвало да отблъсква арабските нападения по суша и море. През лятото на 904г. арабска флота, предвождана от византийския ренегат Лъв Триполит, обсажда и превзема Солун. Тогава Симеон потеглил към Солун с намерението да включи града в границите на българската държава. Тогава отново се намесил Лъв Магистър, който успял да убеди Симеон да остави Солун на византийците, като границата била преместена двайсетина километра северно от града. За това къде митава границата свдетелства каменната колона открита при с. Наръш. Уреждането на българо-византийската граница било само една от клаузите на сключения през 904г. мирен договор между двете страни. Според друга клауза първопричината на войната била премахната, като тържището отново било върнато в Цариград. Освен това Византия се задължавала да изплаща годишен данък на българския владетел.

В началото на X в. освен затрудненията на непрекъснатите войни с араби и българи Византия се раздирала от вътрешнополитическа криза. Избухнал бунт в източните войски и бил направен опит за убийство на императора. Изострили се и отношенията между двореца и патриаршията. Причина за това станал четвъртият брак на Лъв VI с принцеса Зоя. Патриарх Николай Мистик отказал да даде благословията си на императорската двойка и бил принудително свален от византийския император. В позициите си спрямо императора и патриарха столичната патриаршия се разделила на две. В този момент през 912г. Лъв VI починал. За негов законен наследник на престола бил определен роденият от Зоя през 907г. Константин VII Багренородни. Поради малолетието на новия владетел за негов съимператор бил поставен чичо му Александър I .

В традицията на средновековна Европа Симеон изпратил в Цариград пратеници, които трябвало до поздравят новия император, но Александър отпратил позорно пратениците. Отказал да изпълнява условията на договора и мирът между двете страни бил нарушен. Докато българският владетел се готвел за война, в Цариград настъпили промени. През 913г. починал Александър I. За управление на империята бил избран регентски съвет. На чело на този съвет бил поставен отново възкачилият се на патриаршеския престол Николай Мистик. Византийският патриярх изпратил няколко писма до Симеон, с които го молел да не предприема военни действия. Въпреки това Симеон пристъпил към подготовка за война и през август 913г. потеглил с голяма войска към Цариград. Така започнала втората голяма война на Симеон с империята, която фактически продължила до края на живота му.

Достигнал до Цариград с войските си, Симеон се съгласил да води преговори за мир. По време на тези преговори в цариградския дворец бил даден тържествен обяд, на който присъствали Константин Багренородни и децата на Симеон. В столицата била извършена церемония, на която патриарх Николай Мистик коронясал Симеон. Според изворите българският владетел преклонил глава пред византийския патриарх, който прочел молитва и вместо корана поставил на главата на Симеон собствения си епираптарий (патриаршеско було). По този начин Николай Мистик искал да омаловажи значението на извършения акт.

Изказани са различни предположения за това каква титла е получил тогава Симеон. Според една част от изследователите българският владетел е получил титлата кесар. Според други, той бил провъзгласен за цар на българите. Титлата цар произлеза от латинската цезар и първоначално се произнасяла кат “цясър”. Фактически тя отговаряла на гръцкото василевс и на латинското император. По-късно, към XIII – XIV в., се наложила нейната съкратена форма цар. На практика това е най-високата титла за християнски владетел в средновековна Европа. Така според титлата на своя владетел България се превърнала в царство.

Във византийската столица било сключено едно твърде важно споразумение, което предвиждало дъщерята на Симеон да се омъжи за Константин VII Багренородни. Това от своя страна означавало българският владетел да стане съимператор на Константин VII. В качеството си на такъв Симеон се превръщал в истински император на Византия. Според някои съвременни изследователи плановете на българския владетел отивали и по-далеч. Той искал да извърши основни реформи в империята и да я превърне в империя на българи и ромеи, в която българите да играят водеща роля. Тези замисли на Симеон обаче не се осъществили, т.к. императрица Зоя, възползвайки се от растящото недоволство, през февруари 914г. взела властта в свои ръце. Тя отхвърлила категорично споразумението за брачен съюз между България и Византия и отказала да признае получената от Симеон титла цар. Това принудило българският владетел да зъпочне подготовка за нова война въпреки настояванията на патриарх Николай Мистик, който се опитал да възспре Симеон от военни действия. През лятото на 914г. Симеон нахлува в Тракия и Македония, като принуждавал местното население да го признае за свой владетел. През септември 914г. българите превземат Одрин. Настъплението продължило и през 915г., когато българите нахлули в Драчко и Солунско. Вероятно по това време, след отхвърленото от Зоя споразумение, Симеон променил своята титла. Запазени са оловни печати, върху които той на гръцки език се титулува като “Симеон в Христа василевс на ромеите”. Това е единственият в историята български владетел, който си приписва титлата на византийския император.

В дипломатическата надпревара, предхождаща решителния сблъсък между България и Византия, надделява българската държава. Когато през 917г. войната започва, България не само изолира империята от околните народи, но и успява да привлече за свои съюзници унгарци и печенеги. На 20 август 917г. при р.Ахелой (край Анхиало), българските и византийските войски се срещнали в решително сражение. Главнокомандващият византийците бил великият доместик Лъв Фока, а на чело на българите стоял самият цар Симеон. Византийската войска била обсадена и претърпяла пълно поражение. Лъв Фока се спасил с бягство в Месемврия. И този път империята трабвало да прибегне към дипломацията. Патриарх Николай Мистик изпратил дълго послание до българския цар, което имало за цел да оправдае враждебните действия на Византия срещу България и да смекчи гнева на Симеон. Усилията на Николай Мистик отново завършили с неуспех. Българските войски навлезли дълбоко в земите на империята без да срещнат особена съпротива. При Катасирти, близо до столицата, Лъв Фока направил пореден опит да спре българите, но войската му отново претърпяла поражение. Пътят на българите към Цариград бил открит.

Преди да тръгне към Цариград българският владетел решил да се справи със сърбите. Сръбският княз е заловен и отведен в България, където умира в затвора. На негово място е поставен синът на братовчед му – Павел, когото българите довели със себе си. По този начин Симеон успява да постигне своята цел – да изтласка византийското влияние от Сърбия и да наложи там българското.

Българските походи в Източна Тракия и към Цариград се редували с нахлувания в Епир, Елада и Пелопонес. Симеоновите победоносни войски достигнали чак до Коринтския провлак. Византийската власт на Балканите била пред прага на пълно ликвидиране. През 919г., когато българският владетел се чувствал достатъчно силен, за да атакува византийската столица, политическата обстановка в Цариград се променила. На 24 март 919г. Роман Лакапин взел властта в свои ръце. През април същата година дъщеря му Елена се омъжила за младия император Константин VII Багренородни и по този начин Роман Лакапин получил титлата василеопатор. По-късно бил провъзгласен за кесар, а през декември 920г. - за съимператор на Константин VII .

Междувременно през юли 920г. била премахната схизмата, възникнала в цариградската църква във връзка с четвъртия брак на Лъв VI и било възстановено нейното единство. Тези две събития – в политическия и в религиозния живот, сложили край на кризата във Византия, настъпила след смъртта на Лъв VI .

За да осъществи своята цел, Симеон разполагал с две възможности. Той бил склонен да сключи мир с Византия, само ако Роман Лакапин бъде отстранен от императорския престол. Така би се възстановило положението от преди 919г. и Симеон би могъл да върви по първоначално набелязания от него път. Но тази възможност била само теоритична. При това положение на българския владетел оставала втората възможност – да превземе Цариград и да завладее със сила византийския престол.

Българският владетел предприел многобройни военни походи срещу империята, но успехите, както и фактът, че България господствала почти над целия Балкански полуостров, не донесли на Симеон желания резултат. Цариград оставал непокътнат. За да осъществи своите проекти, българският владетел трябваро на всяка цена да овладее столицата на империята.

Цар Симеон постепенно осъзнал, че превземането на столицата край Босфора само с действия откъм сушата е невъзможно. Нужна била подкрепата на голям флот, който да я обсади откъм морето. Поради това бил потърсен съюз с арабските халифати със средища Багдад и Кайро. Симеон изпратил свои пратеници до египетския халиф ал-Махди със задачата да предложат съвместна обсада на Цариград. За целта арабите трябвало да участват със своята флота, а българите се задължавали да се явят в Тракия с многобройна войска и така да обсадят византийската столица. Предвиждало се след превземането на града плячката да бъде поделена поравно, а Цариград да остане под българска власт. Заплахата, надвиснала сега над византийската столица, била твърде голяма, а целта – осъществима. По време на обратния път обаче българските и арабските представители били заловени и изпратени при Роман Лакапин. Тази случайност решила съдбата на проектирения българо-арабски съюз.

Неуспехът не отчаял Симеон. Българският владетел се опитва отново да уговори съюз срещу Византия с акустиралата на Егийското крайбрежие арабска флота, но и този опит не дал желания резултат.

Като компенсация за българските неуспехи дошло падането на Одрин. Българите успели да превземат града след продължителна обсада, но според хронистите византийците скоро си го върнали.

През 923г. сръбският княз Захарий, който заел престола с българска помощ, но бил настроен благосклонно към Византия, проявил открито своите враждебни намерения срещу българската държава. Симеон сметнал, че и сега с лекота ще се справи с разбунтувалите се сърби, но този път българската войска била разгромена.

Когато през 923г. цар Симеон отново се намирал с войските си пред Цариград, той вече бил достигнал вътрешното самопризнание, че българската военна мощ е ограничена да стените на византийската столица и там именно настъпвало нейното безсилие. При създалата се обстановка той проявил желание да се срещне със съимператора Роман Лакапин и да преговаря за евентуален мир. Двамата владетели се срещнали на 9 септември 923г. край морския бряг при Космидион (в горната част на Златноя рог), където бляскаво въоръжената свита на Симеон го приветствала на гръцки език като “василевс на ромеите”. Българският владетел не желаел окончателен мир, т.к. не бил осъществил своите цели, но обещавайки, че враждебните действия няма да се подновят, сключил примирие с Византия, което му гарантирало временния неутралитет на империята.

Симеон решил окончателно да се справи със сръбската зъплаха и през 924г. срещу сърбите била изпратена силна българска войска. Княз Захарий разбрал, че този път опасността е голяма, а Византия не можела да му окаже реална помощ и избягал в съседното Хърватско кралство. Сърбия била присъединена към Българското царство като негова съставна част.

Победата над Сърбия направила българската държава съсед на Хърватското кралство. Докато Сърбия била малко княжество, разположено по средното течение на реките Дрина и Морава и зависела ту от Византия, ту от България, хърватската държава при крал Томислав (910-928г.) се намирала във възход. Усилията на византийската дипломация успели да нанесат пореден удар върху опита за единство на балканските славяни. Две от трите най-силни държави в Югоизточна Европа - Византийската империя и Хърватското кралство, се съюзили срещу третата сила – Българското царство.

Преди да се стигне до този нов конфликт, Симеон предприел един дипломатически ход. Тъй като Византия отказвала упорито да признае неговата заветна цел – титлата василевс на българи и ромеи, както и да провъзгласи българския духовен глава за патриарх, цар Симеон решил да се обърне със същото искане към папата. В резултат на тази постъпка през 926г. в България пристигат двама пратеници на папа Йоан X , които имали всичко необходимо, за да коронясат Симеон и да издигнат в патриаршески сан българския първосвещеник.

Докато се извършвали приготовленията за двата тържествени акта избухнала война между българи и хървати – последната война, водена от Симеон. Българската войска, изпратена срещу хърватите, била победена, а българският владетел получил сърдечна криза, в резултат на която починал на 27 май 927г.

Една от слабо проучените страни от политиката на цар Симеон е свързана с вътрешното управление на държавата. Сравнително малко се знае за това каква вътрешна политика е водел българският цар, но е известно, че в административно отношение са се западили редица елементи на прабългарската държавна традиция като например титлите кавхан, ичиргубоил, таркан, канартикин и др. От някои писма на Роман Лакапин става ясно, че от българската държава са избягали около 20 000 души, които вероятно са били противници на агресивната Симеонова политика.

Не са известни причините, поради които цар Симеон лишил от престола първородния си син Михаил и го замонашил. Всъщност това е причината на българския престол след смъртта на Симеон да застане Петър (927-969г.), който е син на Симеон от втория му брак със сестрата на болярина Георги Сурсувул. При управлението на Петър са загубени много от земите, завоювани от Симеон, което идва да покаже, че въпреки успешните Симеонови войни срещу Византия, той не е предприел значими мерки за задържането на завоюваните територии в границите на България. Според историка Петър Мутафчиев една от пичините за загубата на територии е факта, че Симеон не е построил достатъчно крепости, за да запази вече завладените земи.

В общи линии единственото наследство, което остава след смъртта на Симеон, е владетелската титла цар и историческия спомен за величието на България при неговото управление.

Много по-трайни и значими били резултатите, постигнати в областта на културата. Не случайно културният разцвет от този период е наречен от чешкия учен Павел Шафарик “ Златен век”.

Може да се приеме, че предпоставките за “Златния век” са няколко. На първо място това е християнизацията и въвеждането на славянската писменост и литургия. Симбиозата между тези два процеса довела до един от феномените на средновековната европейска цивилизация – старобългарската литература.

Други фактори, които спомогнали за “Златния век”, са влиянието на Византия и образоваността, както и амбицията на българския цар да създаде държава, която да конкурира Византия. В този смисъл трябва да се разглежда дейността на Симеон, който не само подпомага развитието на културните процеси, но и сам е един от творците на старобългарската култура.

Най-голямо значение сред творбите от “Златния век” имат тези произведения на старобългарската литература, които по съдържание са догматични, но същевременно в някои от тях има и светски елементи. На първо място трябва да бъде споменат Климент Охридски. Дейността му за развитието на българската литература през IX в. е от изключително значение.

Вероятно той е роден през трийсетте години на IX в. и умира през 916г. Той е включен скоро след смъртта си в църковния календар, а като един от основните извори е службата за Климент, написана от неговите ученици. Основният извор за Климент Охридски е пространното житие създадено най-вероятно от Теофилакт Охридски в края на XI – началото на XII в. Всъщност изворите не сочат мястото на неговото рождение, както и кръщелното му име, т.к Климент очевидно е духовното му име, прието вероятно в чест на Климент Римски, чиито мощи Константин-Кирил открива в Херсон. Известно е, че около година след като Климент Охридски пристига в Плиска той е изпратен от княз Борис I в областта Кутмичевица в югозападните български земи с център град Девол. Княз Борис I предприема специални мерки, като назначава нов управитер на областта и дарява щедро Климент Охридски с три къщи в Девол и места за почивка (т.е. за построяване на манастири около Охрид). Климент Охридски има правата на учител – длъжност каквато имат още Горазд, Наум и Ангеларий във Велика Моравия, но същевременно той е и свещеник. Известно е , че Клемент Охридски става епископ през 893г. в Дембрица, както и това, че той е развил мащабна книжовна дейност, продължила чак до смъртта му през 916г. Неговите най-известни произведения са свързвани със затвърждаването и популяризирането на християнството. Той пише голям брой поучения, свързани с църковните празници – Поучение за Рождество Христово, Поучение за Благовещение и др, като в книжовната си дейност използва създадената от Кирил глаголица. Пише и множество похвални слова за различни светци, които по-късно стават популярни и в Русия. Така например на неговото произведение “Слово на архангелите михаил и Гавраил” са направени повече от 150 преписа.

Важно място в развитието на старобългарската литература заема и Константин Преславски, който е един от бележитите представители на Преславското книжовно средище. Сведения за неговота съдба се съдържат в една приписка на старобългарския книжовник Тодор Доксов от 907г., от която става ясно, че Константин Преславски е ученик на моравския епископ Методий и с благоволението на княз Симеон той става книжовник. Едно от най-важните негови произведения е “Проглас към евангелието”, което отразява края на IX век – време, в което българската държава се славинизира. Със своето дело той обективно съдейства за утвърждаване делото на Кирил и Методий. Като пример за това е “Азбучна молитва” – едно от връхните достижения на “Златния век” на българската литература. Константин Преславски пише и “Учително евангелие”, както и някои други произведения и преводи.

Друг известен автор, принадлежащ към Симеоновия кръг писатели, е Йоан Екзарх. В предговора на “Шестоднев” той дава сведения за двореца и прави преценка за българския цар. Вероятно той е учил в Цариград, имал е прекрасни познания по гръцки език, философия и граматика. Негови са преводите на “Небеса” и “Шестоднев”. Всъщност произведението “Небеса”, наричано още “Богословие”, написано от Йоан Дамаскин, представлява истинска енциклопедия на видимия и невидимия свят.

Един от известните преславски писатели е Черноризец Храбър, за когото сведенията са твърде оскъдни и се съдържат главно в късния препис на съчинениета “За буквите”. В него той отбелязва три периода в историята на славянската писмена култура : езически – когато славяните си служели с черти и резки, непосредствено след покръстването – когато пишели с гръцки и латински букви и след създаването на сбавянската азбука. Съчинението “За буквите” е получило широко розпространение във всички славянски страни.

Друго значимо име, свързано със “Златния век” на българската литература, е това на Наум. Известно е, че той е роден в Мизия и е бил един от най-приближените ученици на Константин-Кирил и Методий. Наум със съдействието на княз Борис I и на цар Симеон построява манастир край Охридското езеро, като неговата дейност е свързана с организирането на църковния живот. Според някои от изследователите името Черноризец Храбър е псевдоним, зад който се крие Наум Охридски, но тази теория е отхвърлена. Наум създал в Плиска книжовна школа, а по-късно през 893г., когато климент е ръкоположен за епископ, Наум заема учителското му място в Охрид. Наум умира в манастира “Св. Архангел Михаил” край Охридското езеро през 910г. По-късно този манастир е наречен “Св. Наум”.

Говорейки за “Златния век” на българската книжнина, трябва да се спомене и името на българския владетел цар Симеон. Той имал литературни предпочитания към творбите на византийския богослов Йоан Златоуст. Създаден бил сборник от негови слова “Златоструй”, преведени и придружени с предговори от Симеон. По нареждане на българския владетел били съставени и други два сборника с енциклопедично съдържание, известни като “Първи Симеонов сборник” и “ Втори Симеонов сборник”.

Златният век на българската култура се свързва и с провъзгласяването на Велики Преслав за столица на България през 893г. Градът условно бил разделен на две части – Вътрешен и Външен град, като и двата града били укрепени с крепостни стени. Във Вътрешния град по времето на цар Симеон била построена тронна палата, която в архитектурно отношение наподобявала образците на древните елинистическо-римски строежи. В края на IX и началото на X в. построеният от Симеон дворец станал средище на културния живот в България. Около града възникнали много манастири и църкви. Може да се приеме, че по времето на цар Симеон характерна за българската архитектура станала кръстокупулната църква. Особено ценен архитектурен паметник е Кръглата или Златната църква в Преслав, която от вътрешната си страна била украсена с цветни мозайки. От манастирите, които били построени в близост до столицата Преслав, най-известен е този в местността Патлейна.

Изкуството в началото на X в. също преживяло своя разцвет, както се вижда от така наречената преславска рисувана керамика. Тя служела предимно за облицоване и декорация на дворците в Преслав. Украсата била с растителни и геометрични елементи. От това време са и най-известните керамични икони на Св. Богородица Пътеводителка и Св. Теодор Стратилат. Доказателство за развитието на средновековното българско изкуство в края на IX и началото на X в. е и намереното през 1978г. близо до Преслав съкровище, състоящо се от 120 предмета, включващо и златна диадема, която вероятно е царска корона.

По време на управлението на цар Симеон българската държава достигнала голямо политическо и културно величие. Територията на България обхващала п-голямата част от Балканския полуостров. Според известният историк Георги Острогорски, цар Симеон е най-великият владетел в средновековна България, а френският историк Алфред Рамбо го сравнява с Карл Велики. Може да се приеме, че управлението на цар Симеон Велики представлява едно рядко съчетание на политически и културен разцвет. Това е времето, когато България се утвърждава като своеобразен културен център на славянския свят, а средновековната българска литература става модел, по който се развиват другите славянски литератери.