Юзу "Неофит Рилски"- гр. Благоевград Курсова работа на тема: „Ион” на Платон

„Ион” на Платон

За Ион не знаем нищо повече от казаното от Платон. Като рапсод, той е типична фигура за елинския свят по онова време. Какво представлява фигурата на рапсода? Рапсодите са изпълнители на епическа поезия. На празници и публични събрания, освен Омир, те изпълняват и други поети, но все пак в центъра на репертоара им стои Омир. На рапсодите се дължи разпространението на Омировите поеми в елинския свят. Рапсодите знаят наизуст поемите, но въпреки това те не се ползват с името на интелигентни хора. От диалога „Ион” се разбира, че рапсодите се препитават от публичното си изличане. Освен изпълнители, те са и поети и вероятно някои от творбите, преписани на Омир, са тяхно дело.

Омир и Омировите поеми са само външния проблем в „Ион”. Повод за беседата е Ионовата самоувереност. Сократ се улавя за хвалбата на рапсода, че е специалист по Омир и най-напред му доказва, че ако разбира от Омир, би трябвало да разбира и от поезията като цяло, да има знание и опит в поетическото изкуство изобщо. Понеже Ион настоява, че владее Омировата поезия, Сократ му разяснява, че това, което рапсодът счита за знание и опитност, е вдъхновение и екстаз, дължащи се на божествено вмешателство, нещо ирационално, нямащо нищо общо с истинското знание. Във втората част на диалога Сократ доказва, че Ион не би могъл да има знание за различните страни от живота и човешката дейност, за които става дума при Омир. Но логиката на Сократ не променя възгледите на рапсода.

За разработване на настоящата курсова работа, авторът използва книгата „Платон.Избрани диалози” на Георги Михайлов с редакционна колегия: Георги Михайлов, Анна Николова, Богдан Богданов и отговорен редактор Иван Генов; издателство „Народна култура”, 1982 година, 276 стр.

„Ион” е най-краткото, или почти най-краткото от всички произведения, които носят името на Платон. Планът на диалога е прост, драматичният интерес се състои изцяло в контраста между иронията на Сократ и прозрачната суета и детински ентусиазъм на рапсода Ион .

Рапсодът Ион тъкмо влиза в Атина, връщайки се от Епидавър, където е взел първа награда на фестивала на Асклепий, и възнамерява да вземе участие на празника на Пaнатенеите. Сократ се възхищава и завижда на изкуството на рапсодите, защото те са винаги добре облечени и в добра компания - в ​​компанията на добри поети и на Омир, който е „най-добрия и най-божествения от поетите” (Михайлов, 1982, стр.20). В хода на разговора Ион твърди, че умението му е ограничено до Омир и, че той не знае нищо за други поети, като Хезиод и Архилох - той светва и е буден, когато рецитира Омир и е в състояние на ленност при рецитирането на всеки друг поет: „Ион: Добре, ама как се получава, Сократе, че аз, когато говоря за някой друг поет, нито внимавам, нито съм в състояние да предложа каквото и да било, заслужаващо да се каже, ами направо дремя. Но щом някой спомене Омир, ето ме вече събуден, внимавам и не малко неща мога да кажа.” (Михайлов, 1982, стр.22). Сократ твърди, че „и Омир, и останалите поети, сред които се числят Хезоид и Архилох, говорят за едни и същи неща, но не по подобен начин, ами Омир добре, докато те по-лошо” (Михайлов, 1982, стр.22) и „следователно, ако разпознаваш добре говорещия, би разпознал също и по-лошо говорещите, това, че те говорят по-лошо” (Михайлов, 1982, стр.22). Тук тезата на Платон се състои в това, че ако дадено умение се дължи на изкуство, то притежателят му ще е способен да говори за изкуството в неговата цялост. Това се потвърждава от аналогията със скулптурата, рисуването, свиренето на флейта или китара, пеенето, както и при другите изкуства . Аргументите на Сократ най-после се приемат от Ион, но той иска следното противоречие да бъде решено:

Сократ дава следното решение на този въпрос.

Рапсодът не се ръководи от правилата на изкуството, а е вдъхновен човек, който извлича тайнствена сила от поета, а поетът от своя страна, по същия начин, е вдъхновен от Бог. Поетите и техните тълкуватели могат да се сравнят с верига от магнитни пръстени, окачени един с друг от един магнит. Магнитът е Музата, а пръстенът, който веднага следва, е самият поет, към него се прихващат други поети. Следва пръстена на рапсодите и на актьорите, които също са вдъхновени от Музите, а последният пръстен е зрителят. Поетът е вдъхновен тълкувател на Бога и това е причината, поради която някои поети, като Омир, са ограничени до една единствена тема, или, като Тиних от Халкида, „който не създаде никаква друга творба, заслужаваща да се спомене, с изключение на пеана, изпълняван от всички, едва ли не най-хубавият измежду всички пеани”(Михайлов, 1982, стр.25); рапсодите са вдъхновени тълкуватели на поета и по подобни причини някои рапсоди, като Ион са способни да тълкуват по прекрасен начин само един поет.

Ион е възхитен от идеята , че е вдъхновен и признава, че когато изпълнява Омир, той е извън себе си: „Когато изпълнявам нещо жално, очите ми се изпълват със сълзи, а когато нещо страшно или ужасно, изправят ми се косите от ужас, сърцето ми се разтупва.” (Михайлов, 1982, стр.26). Сократ е на мнение, че човек трябва да е луд, ако се държи по този начин на празник, заобиколен от приятелите си и нямащ какво да го тревожи. Ион е уверен, че Сократ никога не би го помислил за луд, ако можеше само да чуе тълкуването му на Омир. Сократ пита дали той може да говори добре за всичко в Омир:

Според Сократ поезията не притежава свой собствен предмет, за разлика от отделните изкуства – занаяти. Когато Омир говори за различни изкуства, като например, за изкуството да се управлява колесница или за медицина, или за пророчество, Сократ пита кой би разбрал Омир по-правилно, рапсодът или колесничарят, лекарят или пророкът? Ион е принуден да признае, че всеки човек ще съди за неговото собствено изкуство по-добре от рапсода. Все още твърди обаче, че разбира изкуството като цяло, както и всяко едно поотделно. Ион твърди, че „който е добър рапсод, е и добър пълководец”, но не приема, че „който е добър стратег, е и добър рапсод” (Михайлов, 1982, стр.33). Тогава Сократ справедливо пита Ион, защо в този град Атина, в който хората с лични качества винаги са търсени, не се занимава с пълководство, при все, че Ион се счита за най-добрия след елините. Ион отговаря, че той е чужденец, а атиняните и спартанците не биха назначили чужденец за техен генерал." Но това не е истинската причина, тъй като Сократ привежда примери за стратези, които не са атиняни. Но Ион отдавна си „играе” с различни аргументи, като се превръща в най-различни форми, и най-накрая е на път да избяга, прикривайки се като стратег. Тогава Ион е изправен от Сократ пред следната алтернатива: да признае себе си като „човек несправедлив или божествен”? (Михайлов, 1982, стр.34). Ион, който не се съмнява в иронията на Сократ, с нетърпение отговаря: „Много по-хубаво е да ме смятате за божествен.” (Михайлов, 1982, стр.34).

„Ион”, както и другите ранни диалози на Платон, са смес от ирония и сериозност, в които нито един категоричен резултат не е постигнат, но някои от истините на Сократ или Платон смътно се появяват.

Елементите на една истинска теория на поезията се съдържат в идеята, че поетът е вдъхновен . Гениалността, дарбата често се считат за неосъзнати или спонтанни, или за дар от природата: „гениалността е равносилна на лудост”. Това е популярен афоризъм в днешно време. Най-голямата сила има елемент на ограниченост. Въображението е често във война с причината и фактите. Концентрацията на ума върху един обект или върху един аспект на човешката природа, надвива правилното възприемане на цялото. Все още чувствата твърде много пробират истините в съзнанието на много хора, които по пътя на разума, ще бъдат в състояние да ги разберат.

Платоновият диалог „Ион” е кратък и на пръв поглед изглежда да отправя един по-скоро незначителен въпрос: Поетите знаят ли за какво говорят? Ако Омир гради красиви пасажи около изкуството да се управлява колесница, изкуството му включва ли технически познания за това умение? Това да кажем би било добре, но не се смята за належаща грижа за повечето от нас.

Има значение, все пак, защото въвличането в този кратък диалог на Платон хвърля светлина върху една от основополагащите идеи в корпуса на Платон: че идеалният град би хвърлил в изгнание своите поети. Трудно е да се разбере, че Сократ изпитва дълбоко възхищение към поетите, особено към Омир и въпреки това, той изключва поетите от идеалния си град, но прави това с голямо съжаление. И така, какъв точно е проблемът с поезията ?

Ион ни позволява да надникнем в този въпрос под друг ъгъл. Тук Сократ изпитва изкуството на рапсодите - мъже, които рецитират драматично творбите на поети, особено на Омир, обикновено без музикален съпровод, за пари, т.е. това не за самите поети. Също така, те използват технически познания, за разлика от моралното знание.

Ион е рапсод, известен с познанията си за Омир, и младият Сократ иска да знае какъв вид знание е това - защо, например, познанието на Ион не обхваща и други поети, освен Омировите теми?:

(Михайлов, 1982, стр.20)

Какви умения, изобразени в Илиада и Одисея притежава Ион? Трябва ли да се позволи на поетите и рапсодите да водят войските ни?

По същество, Ион смята, че поезията включва специални знания, а Сократ не. Вместо това, той вярва, че поетът притежава, а не просто е вдъхновен от Музата и предава тази сила на публиката: Сократ: „Един поет е свързан с една, друг с друга муза – наричаме това състояние обхващане и то действително е нещо подобно, тъй като поетът е обхванат от Музата….”(Михайлов, 1982, стр.27). От своя страна рапсодът е по-далеч във веригата от източника (Платон сравнява връзка между поета и рапсода с магнита и желязото чрез символиката на „хераклейския камък”), но все още изпълнява своето изкуство по нерационален начин и изкуството му не изисква специални познания: Сократ: „.А за тия първи пръстени, поетите, са захванати други….Между тях си и ти Ионе, обзет си от Омир…….това, което говориш за Омир, го говориш не упован на изкуство или наука, ами по божествен стимул и вдъхновение….”(Михайлов, 1982, стр.27) Много артисти биха описали момента на създаването, сътворяването като един вид състояние на транс, на опиянение, въпреки че малцина биха се съгласили, че артистичността не изисква технически познания: Сократ: „…Поетът е същество леко, хвъркато и свещено, способно да твори само ако е вдъхновено и обезумено, само ако му е отнет разумът…Тия, които могат да кажат разни неща по даден въпрос, както ти за Омир, творят не благодарение на изкуството, ами по божи стимул, способни са да сътворят по прекрасен начин само това, което ги подтиква Музата…”(Михайлов, 1982, стр.25); Сократ: „…Когато изпълняваш правилно някоя епическа творба и изумяваш във висша степен присъстващите…кажи ми, дали си с ума си в този момент, или си вън от себе си, нямаш ли чувство, че душата ти е пренесена в тези неща, за които пееш….”(Михайлов, 1982, стр.26).

Тази отправна точка има значение, защото, ако поетите не притежават специални технически познания, те вероятно не са морални специалисти. Независимо от очевидния въпрос, че Бог може да действа чрез един артист, за да дава моралната истина, Сократ прави така, че виждането на творци като морални специалисти е опасна заблуда.

Това е основната идея на Платон: добродетелта е знание. Ние бихме били добри, само ако имахме моралното знание, за да сме такива. Но това знание много трудно може да бъде придобито – елитизмът на Платон произтича от факта, че много малко хора някога ще достигнат до морални знания, а дори и Сократ умира , без някога да е достигнал до това знание. За Платон, всичко произтича от образованието, и царуването на аматьори вместо на специалисти, ни пречи да се превърнем в благородните видове, които потенциално можем да бъдем.

Рапсодът принадлежи към царството на имитацията и поддържа становището и претендира, че разполага с всички знания, които той извлича от Омир, точно както софистът претендира да има всяка мъдрост, която се съдържа в реториката. Дори повече от софиста, той не е в състояние да оцени най-честите логически разграничения, той не може да обясни природата на изкуството си; неговата огромна памет контрастира с неспособността си да следва стъпките на спора. И в най-силните си моменти на вдъхновение, той има поглед към собствените си ползи.

Старият спор между философия и поезия, която в „Републиката” води до окончателната им раздяла, вече е осъществена в съзнанието на Платон, и е въплътена от него в контраста между Сократ и Ион. Но и тук, както в „Републиката”, Сократ показва съчувствие към поетичната природа. Също така, начинът, по който Ион преживява собствените си рецитации дава жива илюстрация на силата, която Сократ приписва на драматични представления над съзнанието на изпълнителя. Неговата алюзия към украсяването на Омир, в което изкуство Ион определя себе си като най-добрия, надминавайки Метродор от Лампсак, Стесимброт от Тасос, Главк, както и всеки друг от живелите по-рано, изглежда за да покаже, че подобно на тях, и той принадлежи към алегоричната школа на тълкувателите.

Тезата за „божественото вдъхновение" решава някои проблеми за Ион (и косвено за Омир) и същевременно отлага други. Един от проблемите е посочен в последните редове от диалога , където Сократ предлага Ион да направи своя избор: или да бъде човек и да поеме отговорност за несправедливостта, избягвайки въпросите му за характера на неговата (тази на Ион) мъдрост или да приеме етикета "божествен" и да се причисли към тезата за вдъхновението. Ион избира второто с аргумента, че божественото е по-хубаво. Колко лесно би било да се обърка божественото и човешкото безумие.

Диалогът „Ион” е прозрачен пример за критичната техника на Платон. Прицел на Сократовото иронично изобличение е рапсодът Ион, който се представя за специалист по Омировата поезия. Сократ иска да убеди Ион, че изкуството му се дължи не на знание, а на божия намеса, т.е. на вдъхновение, тъй като, ако се дължеше на знание, Ион би трябвало да бъде опитен и в тълкуването на други поети. Разобличаването на претенциите на Ион е не само формално. Засягат се и общи положения, между тях и тезата, че поезията, т.е. литературата, няма свой собствен предмет и затова не може да се признае за знание.

1. 
   Михайлов Г., Платон. Избрани диалози, Народна култура, София 1982.
   
2. 
   http://plato.stanford.edu/entries/plato-rhetoric/#Ion