За „слалом между мълнии“ от Валери Станков / Издателство „ книгата „- 2010 г

Ешалонът от стихове и този път е едно буреносно пътуване през Живота . Нещо повече - то е „ слалом между мълнии „ / заглавието приляга стопроцентово на съдържанието и го превръща в начална писта за излитане /, то е и дързост и постигнатост, и стремление и безотказност, безумие и смелост да заявиш честно, открито, без страх - себе си .

Пътуване към Любовта - без нея , с нея ; и сега , и в следживота , в съня и наяве , „в земята на смълчаните чешми“ и къде ли не... Безлюбовието е чужда за поета планета , която го убива. Преди да е сторила това, той е там, сред пространствата, различни от мита.Той е търсачът на естеството , което предопределя откриването, принадлежността на душите. Лудостта е откритост, която поетът афишира , не крие. Не е и възможно да го направи , щом изначално даденото не го удовлетворява , а го прави мъченик :“ Вия в ужас по чужди планети.“ /Рай за поети/.Слънцата , несъзрели , неогрели любовта, са „ свидливи „.И самотата е убийствена под лъчите им. Отсъствието на „Рай за поети „е недоразумение .

Любовта си е отишла – достойно, по човешки , но не и безпаметно и безпристрастно. Героят на Валери Станков е отлитаща птица, безлюбовно умираща.Камасутрата на ежедневието му е съботна досада от битовизъм , в който умираме безлюбовно , като мухи на дрипаво перде.

Нов прочит на собствения живот е сборникът от вдъхновени изповедални стихове.Усещането за живот се съизмерва с усещане за присъствието на Любовта , различна и нова , като че ли излязла от Приказките на Шехерезада. То е Божествена дан, Божествен дар ,чиято висока цена е заплатена многократно „мълвих за теб тропари – луд монах./Премих тонажи безсловесен пясък“. Непосилното за премълчаване е изпято в божествени безмълвия, в шепот, изпилен до крясък. И ако Любовта е само стих за теб , тя стига и не стига на понеслия този Божи дар да живее за Нея.

• 
  
  
• 
  
  
• 
  -2 -
  
• 
  Нахлуването на Любовта в душата на поета е целебен вятър , прелистил горчилки, нощни разпятия и греховните набези на мислите.Оксиморонът на входния билет е постигнал неотразимо ефекта на драматичното послание , носещо максимализъм . Поетът „не поиска много , /той всъщност си поиска всичко.“ Венчалните пръстени пред Бога са сакралността , изречена на глас и запечатана съдбовно в клетвено признание, в откритост на АЗ-а и чувствата пред всевишния - съдник и диспечер на съдбовността /“Тиха песен“/ .
  

• 
  Зарядът на чувството Любов е градиран и в двадесет стиха със заглавие „Да можех“, енергията на които е съизмерима с Божествената – в желанието на поета от шепа кал да сътвори Вселена за Нея , Любовта.
  

мечтания път „С обувките заспивам всяка вечер“. Светът е заключен , „скован в закон“, в забрани – гнусни мрежи.Съзнанието , че не би бил истински, ако той , поетът , „ небесният хирург“ не среже пространствата на табу-та , на измислени в своята извечност канони , които превръщат пътя към Живота-Любов в абсурд , правят просторите „скрибуцащи“ , а на птиците порязват крилата. Мечтата няма алтернатива – бягството от този

невъзможен свят, несъвместим с новото/старо измерение за живот – Любовта – е „да изчезна завинаги във твоите очи“. Невероятен каламбур и словесна еквилибристика , които възхищават, обливат с възторг /Безсъници“/

Любовта , минала през познатите ни перипетии – отдалечаване, приближаване , отсъствие – в „Картина“ намира уникален Валери-Станковски портретизъм . Отсъствието на любимата , макар и мимолетно ,

посича слънчогледите на Ван Гог“ с ужасен смерч „ и превръща света без Нея в ненужен , съизмерен с драматизма на големите , с които В.Станков се родее. Защото е голям поет.

„На хвърлей миг от зимата“ се случва онова , което граничи с безумието - енергията на увереността да се завърнеш дори от отвъдното , защото към Бог молбата е единствена: „Да ни има със теб.И да бъдем“.

„Утро в Ребърковските балкани „ е завръщане към фолклорната мяра за младенческа чистота в красотата на Любимата и екзалтиращо усещане за стойностност , за сакралност на преживяването :“Тя гледаше ме , сякаш вижда /пред себе си Иисус Христос“ . Усещане , породило ответното анатемосване на колебливостта „проклет да съм...ако след нейните сукмани /не тръгна...“ Този „ясен мъж в зори“ ,“мъж за храма и пътя до гроба“ е заложил на Любовта и мисъл , и слово, и чувство , и цялото си същество , готово да потъне в красивото превъплъщение на песен за Нея .А когато я губи - само на крачка от възторга е безверието , брат на безпътицата , което крещи „да вървя, но къде,/как да вярвам отново на птици“/“Рисунка на неуловимото“/.

-3-

Библейските мотиви, знаци и символи са препратки , раждащи стиховете , с които поетът влиза в контрапункта на земното – карнавалният земен кръговрат , когато „път към теб е невъзможен“,/когато между надежда и печал/ далеч от теб , /за теб живея“.

Закърпил своите стари обуща на извечното пътуване през лабиринтите безбройни на живота , окъснял да бъде за Любимата Микеланджело, Джото и Феб , героят на поета си самозабранява закърпена песен .Но мисълта за Нея е истински душевен катаклизъм , който пренаписва истини и постулати , разменя , преобръща , разтърсва , съзидава в Нейно лице нов Спасител , пред когото и Спасителят коленичи: „ Като мисля за теб ,/сякаш Господ във храма се кръсти / и пред образа твой – в стих/ненаписан – към тебе лети „.

Молитвено благодарна е песента на възкресения за живота поет , способен на своето собствено жертвоприношение , но и щастлив , защото е узнал „ що е Божия обич“./Писмо до Мария-Магдалена“/.

И ако има нещо , което раздира душата , , което кара мъжа да признае мъжка слабост , то е съзнанието , че „страшно е /единствено във стиховете / да живея с теб/ и да съм твой“./“Страшно“/.

Земното пространство не е достатъчно за Любовта , за която е отредено място и на кръстопътя на вселените, където той и тя ще са властелини на доброта и красота , от която ще стихват мъжете , а Космосът ще е покорен не от ракета , а от Нея – жената с цвете. /“Хан в Космоса“/

Усещането за последен миг , последна Любов – е като лайтмотив , който противоречиво се настанява в сетивността на читателя.От една страна, като усещане за край на търсачеството , от друга , като снизходителност към житейския свършек./“Послеслов в скоби“/.

Тъгата – неизменна , канонически вярна , вселенски неизбродна, Валери- Станковската непостижима тъга следва читателя дори и в най-светлите стихове на поета. Себепожертвованието в живота му „късна есен“ е извисено до скромното желание „да знам ,че за теб съм/само черна ненужна дъска/, на която спокойно можеш сърф/да подкараш в живота“. /“Старият учител по сърф“/.

Животът е безсмислен с абсурдните си океани , разстлани за Нея , и недостигнати от влюбените./“Сън“/.А когато Тя е намерена , той е намерен , макар и „ грохнал вече „да вие гнезда , умоляващото „Не отлитай от мен“ , обещаващото „Може би последно ще разперя криле за летеж“ , увещаващото „О, какво по-красиво от това - да се дигнеш за полет“ и помечтаното „да се вихриш в простора/ и във полет красив да умреш“ - чертаят вибрираща кардиограма на поетовия пулс , дихание, копнеж и човешка същност –

- 4 -
тъжна в красотата си ./“Щъркелът , който не отлетя „/.

• 
  Невинно и наивно , страстно като детско желание за докосване на красива играчка , като непостигнатостта на бедните гаврошовци пред бляскавите витрини на града , като желанието на невидимия Тонино на Дж.Родари , като девствена мечта на „бедняка аз беден „ , който молитвено мълчи – е пожеланото „да ти бъда съсед ,/като минавам край теб , да ми казваш добър вечер , съседе“.
  
• 
  Особено впечатлява и „Песен по жътва“ с една завоалирана , но и сетивно доловима еротика в разголването на чувствеността , в себепостигането , преминало през мълниеносното и гръмотресящото , през стихийността и укротяването й.
  
• 
  Последните стихове на поетичния когломерат от чувства , възторзи , униния , вери и безверия , огън и мраз – звучат като своеобразна поанта на книгата-стихотворение.Той ще бъде Неин и в следживота.“Безсмъртието има верен код“. Защото преминал в слалом от мълнии , поетът е силен в своя изстрадан мъжки стоицизъм на райската си душа , защото „Бях човек ,но от друга планета/със безсмъртното име Любов“....“Бях и утре отново ще бъда!“
  
• 
  Какво ни остава на нас , прочели изповедите на Валери Станков , освен да се преселим при него , на неговата планета Любов , водени от небесния асансьор на неговите 43 стихотворения от новата му книга. Безсмъртието е там !
  
• 
  А колкото до разкодираната от поета тайна на поетическия му хъс : „А Господ Бог писалките ми пълни /от див порой.И капчици роса“ - можем само бяло да му завидим и безмълвно да се оттеглим , съзерцавайки Божествената благодат , изсипана над рисувача на пеперуди „ с мах на криле от птиците в летеж „ , за да улавя мига и да гради своите изящни словесни пирамиди на вечността , наречена Любов.
  
• 
  
  
•