За сливенци и четата на хаджи димитър и стефан караджа през 1868 г

“Млади, безразсъдни хора, част от които едва бяха надхвърлили момчешката възраст и чиито духовни възможности в никакъв случай не бяха на такава висота, че да могат да преценят последствията от начинанието си…”, обобщава през 1868 г. в специален доклад до Берлин германският консул в Русе, по повод съдебния процес срещу заловените български бунтовници. /1/ Сведенията на Мориц Калиш като очевидец на този процес представляват определен интерес – най-малкото те отразяват един безспорно критичен момент от съдбата на четниците, преминали в поробеното си отечество с надеждата да извоюват или да загинат за неговото освобождение. Възмутен с основание от азиатските методи на турското “правосъдие”, същевременно в доклада си консулът прави доста прибързани или пристрастни изводи, отнасящи се не само до военното ръководство, но и до личния състав на четата. Недвусмислените намеци за политическата незрялост, експанзивност и еуфория, чрез които се определят конкретни същности пряви, съответстват на доминиращия тон в европейската дипломатическа кореспонденция, по повод демарша на българската чета. С твърде малко изключения този тон е тенденциозно негативен и строго назидателен – в пълно съгласие с политиката на големите европейски правителства спрямо национално-освободителните движения като цяло, особено след Кримската война 1853- 1856 г.

След големите боеве и разгрома на четата, водена от Хаджи Димитър и Стефан Караджа, натовареният със специална мисия Мидхат паша- председател на Държавния съвет на турската империя, прави пълен отчет за драматичните събития от м. юли-август 1868 г. В него изнася своите осъдителни становища, като се стига до пресилено обидни квалификации спрямо участниците в четата. /2/ Тези становища са обясними, но същевременно и рязко противоречиви – на фона на всички неоспорими и категорични доказателства за саможертва от страна на българските бунтовници, както и на огромния вътрешноимперски смут и външнополитически резонанс от бойния им път. Защото става дума не за реакцията на второстепенен чиновник, а за методите на действие, за обективността в преоценката на цялостната ситуация /в това число и на качествата на тези бунтовници/, на един политик, с претенциите за държавник и още повече за реформатор във висшата турска административна система. Впрочем, българската историческа наука, литература и особено важно – народната памет, е съумяла във възможно най-пълна форма да съхрани и представи немалък обем свидетелства относно това значимо събитие в процеса на нашето национално-освободително движение, както и за неговите дейци./3/ В това отношение, струва ни се, че не е маловажен въпросът за прякото или косвено участие на сливенци и представеното тук изследване ще бъде част от общия фон на тази голяма тема.

Към средата на ХІХ век – времето на цитираното поколение борци, град Сливен е вече утвърден стопански и административен център /средище на санджак/, с много постижения в просветното и църковно дело. Достатъчно заможни, градските занаятчии и търговци отделят значителни средства за своите класни училища, за църквите си, а след 1860 г. и за създаденото от сливенската интелигенция “Българско народно читалище “Зора”. Традиционното хайдутство в региона, наред с проявите на съпротивително движение, вече придобива нови нюанси – съчетание от нетърпимост спрямо чуждия национален и социален потисник, с порастналото самочувствие на възрожденския българин.

Участници в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от Сливен, освен легендарният войвода и неговият брат Тодор х. Николов, са още трима души – Стефан Господинов Топтанджиев /Хитрия/, Георги Н. Кавлаков, Петър Тодоров.Към тях може да се причисли и роденият в град Плоещ, но в сливенско семейство на преселници, Александър Василев Читаклиев. Много са факторите, които формират изграждането на тези младежи като личности – семейната им среда, родният град с неговите бунтовни традиции, животът в емиграция.

В непубликуваните досега спомени на един от най-ерудираните сливенски лекари и обществени дейци – д-р Начо Н. Планински, се срещат много ценни бележки, свързани с битието на българската емигрантска колония там, и в частност около вече известният в тези среди Хаджи Димитър от Сливен. Става дума за времето непосредствено преди 1868 г., когато Н. Планински се намира в Букурещ като студент в “Scola nationala de medicina si pharmacia”, с директор известния д-р Карол Давила. Амбициозен, с подчертано широки интереси, Планински скоро се запознава с Г.С.Раковски, вписан е в “Листа на учениците, които следват редовно курса на всеобща история при г-на Г.С.Раковски” и дори получава от него дар- сп. ”Българска старина”, като награда за своето прилежание и любознателност. В част от записките си бъдещият доктор пише: “Раковски доброволно и с голямо желание им говореше по българска история, особено по “българските старини”, които той през зимата на 1864/ 1865 г. списваше. Тези лекции следваха през цялата зима…Освен учениците, посещаваха читалището и други млади българи, както и войводите Х. Димитър и Филип Тотю със своите момчета, които презимуваха в Букурещ.”/4/ Обстоятелството, че войводата Х. Димитър и негови приближени младежи са едни от редовните слушатели в българското читалище, се потвърждава и от спомените на друг студент по медицина тогава – д-р Алекси П. Друмев. Той потвърждава, че лекциите на големия наш възрожденец са особено притегателно място и наред с другите учащи в румънската столица, се посещават “най-паче /от/ воеводата хаджи Димитр, който никога не отсъствуваше”. /5/

Сред записките на Планински откриваме и резонанс от друг много важен момент – отзвукът сред емигрантската младеж при последния трагичен епизод около четата на Никола Върбанов - Войводов и Цвятко Павлович през месец август 1867 г. “Стана ужасното убийство на парахода “Германия” – миноминутно българската в Букурещ интелигенция бе като от молния пронизана! Намира ся един Христов, заема пищов от своя съотечествевик /севлиевец/…, търси предателят на сърцераздирателната сцена в “Германия”. Подозира се находящий се тогава в Букурещ арапин във вид на турски пашапортчия, решен да го сред пладня на улицата застреля. Иска съдействието на войводата Хаджи Димитра - този приказва на едно младо, със силно телосложение момче от четата, родом от Ямбол: "…Отиди с Христова, ще ти даде един пищов, ще го изпразниш в гърдите, които той покаже и за следствията не се бой, това да изпълниш непрекословно!” /6/

Посочените записки, както и други източници, внасят не само нови щрихи към личностната характеристика на Хаджи Димитър – един от вече утвърдените водачи на “младите”, но определено допълват и представата за голяма част от този тип емиграция. И ако не можем да я причислим изцяло към българската интелигенция /тук не става дума за изключенията/, то би било повече от несправедливо тя да бъде квалифицирана и унижавана в стила на официалната турска власт, или често пъти в “услужливите” ней донесения на европейските дипломатически агенти. Разбираемо, но необективно отношение към личности, които се явяват не само носители, но и реализатори на една ревностна идея – правото на прогрес и независимо национално освобождение, впрочем напълно в унисон със сходните европейски движения от втората половина на ХІХ век.

Други становища на европейските сили за събитията в българските земи от предходната 1867 г. и участието в тогавашните четнически акции намираме в коментарите им по повод процеса в гр. Русе през юли 1868 г., състоял се заради заловените след сраженията “комити”. Именно в показанията на един от тях - Георги П. Кавлаков от Сливен се появява информация, свързана с дела от предната 1867 г. година. В два поредни доклада на френския консул в Русе – А.­­ Шефер /съответно през м. юли и август 1868 г./ до министъра на външните работи на Франция- Л. Мустие, се съобщава: “Днес се състоя публично съдебно заседание, на което бяха осъдени част от пленниците…, и Георги от Сливен. Последният е заявил, че е бил подбуден заедно с един негов другар от руския вицеконсул във Варна /В.И.Нягин- б.а.М.К., става дума за 1867 г./, който на всеки от тях е броил по триста пиастра, с условие да се зачислят в българската легия в Белград и им дал съвети, относно тяхното поведение.” /7/

Вторият доклад на Шефер споменава същата информация, но с допълнението, че “агентът е предал на Кавлаков освен посочената сума и едно препоръчително писмо до председателя на “българския комитет в Букурещ /Добродетелната дружина- б.а./ - г-н Христо Георгиев.” /8/ Последното едва ли отговаря на истината, а що се отнася до предходната част, тя съвпада със сведенията, изпращани от белгийския пълномощен министър в Цариград- Ж. Грендл. В донесение до Брюксел от м. юли 1868 г., той споменава следното: “Пленникът от Слимна /тур. име на Сливен; става дума отново за Г. Кавлаков- б.м.М.К./, е съобщил по време на процеса, че миналата година, когато е бил във Варна с един свой другар, той бил ангажиран за експедицията в България от руския консул, който освен че им дал съвети и инструкции, им дал и пари. Георги получил 300 пиастра.” /9/ Цитираните сведения, изведени от контекста на останалите факти, звучат като категорични преки обвинения с ясна антируска насоченост, нещо, което не е ново и непознато в тогавашната дипломатическа практика; съвсем отделен е проблемът доколко Русия е съпричастна точно в този етап на българското освободително дело. Но от друга страна, подобни постановки са сериозен, целенасочен опит да се омаловажат идеите, организираните акции, та дори и безспорните изяви на масова жертвоготовност, да се представят те изцяло като нещо незначително и разбира се изкуствено предизвикано отвън.

Става ясно обаче, че все пак Г. Кавлаков е сред неколцината младежи, които са получили действително неголяма парична помощ от Николай Даскалов – драгомана на руското вицеконсулство във Варна през 1867 г., с намерението да се включат във военната легия в Белград, което не означава, че правилото е валидно за всички, още по-малко може да се прави аналог със събирането на чета през 1868 г. Вероятно за тези няколко души младежи от Варна споменава и П. Хитов с спомените си – оповестен през лятото на 1867 г., че се налага да ги изчака, за да се присъединят към водената от него тогава чета в сливенския Балкан. /10/

Записал се на следващата, 1868 г., в четата на Х. Димитър и Ст. Караджа, Георги Кавлаков е заловен при четвъртото сражение на четата – 10 юли , съден в Русе и обесен в родния му град Сливен.

Твърде оскъдни са сведенията за прякото участие на сливенци в подготовката на четата от 1868 г. ,тук не вземаме предвид заслугите на Михаил Колони, също сливенец за формирането и. Недостатъчни са изворите и за изброените по-горе четници, с изключение тези за Стефан Господинов, за чиято дейност имаме малко повече данни. Той е сред най-доверените лица до войводата Х. Димитър, четник с безспорен опит и авторитет. Участник във Втората легия, емигрант в Румъния, но не прекъсва и връзките с родния си град, особено с брат си Илия Господинов /това е известният сливенски Гунчо войвода/. В своите летописни записки техният съгражданин Никола Ив. Кючуков, по-късно участник в Ботевата чета – 1876 г. пише: “През тая зима /зимата на 1867/ 1868 г.- б.м.М.К./ Гунчо изпрати човек в Румъния до брата си Стефана, с когото се съветва. Тоя човек донесе известие, че при пукването на пролетта войводата Хаджи Димитър ще мине Дунава и ще развие знамето.” /11/

Известно е, че тези уговорки са свързани с подготвяния план за организирано присъединяване към четите, идващи от румънско, и така да се създадат необходимите условия за настъпателни въстанически действия, ръководени от революционния щаб в Балкана. Сливенци организират чета от около 200 души, с войводи Илия Господинов и Тодор Харбов. Цялата пролет на 1868 г. те се готвят с военни упражнения за срещата с четата на техния съгражданин Х. Димитър и на другия войвода – Ст. Караджа, като целта е да се установи Привременно правителство в Балкана, чиято задача е да бъде щаб на въстаническата армия. Въпросът за специалната подготовка на сливенската чета за въоръжени действия през пролетта на 1868 г. е разглеждан, но този проблем би получил определено по-завършен вид, ако към него се присъединят и други регионални проучвания. /12/ Стефан Господинов загива в последното голямо сражение при връх Бузлуджа. – 18 юли 1868 г.

В Сливен фамилията на Хаджи Димитър е сред многото, чиито корени са традиционно свързани с хайдутството в региона. Двамата братя на баща му Хаджи Никола Кебеджията – Стоян и Добри, братът на майка му – известният Желязко Палабуюка, са войводи, действали в сливенско и ямболско през 30-те и 40-те години на ХІХ в. /13/ За Тодор х. Николов Асенов се знае и пише значително по-малко, макар и да е обяснимо, той остава на по-заден план, съпоставимо с личността на брат си Х. Димитър. В спомените си дори и сестра им Щилияна /Тяна/ изтъква: “И другите ми братя бяха юнаци, ама бати Димитровото не е за изказване!” /14/ Всъщност Тодор твърде малко се различава по темперамент от своя прочут брат, поне доколкото можем да съдим от действията му. Макар и оскъдните източници от документален или мемоарен характер, показват неговото съпричастие, а по-късно и пряко участие в редица важни за Сливен събития. През м. август 1859 г. Тодор е сред доверените хора на Х. Димитър и на Димитър Дишлиев при планираното убийство на хекимина – грък Костаки, доносник на турските власти. /15/

Има факти, потвърждаващи участието на семейството на Х. Димитър при подготовката за нападението над сливенския кадия Али ефенди, извършено от дружината на Панайот Хитов през м. декември 1860 г. По този повод войводата отбелязва в спомените си, че бащата –Х. Никола Кебеджията от Сливен е добър познат и ятак на ямболци: “…те /момчетата от Ямбол-б.м./ ми казаха, че ще останат на Хаджи Николова хан,…а синът Х. Димитър бил много добро момче и те от него нищо не криели, затова там щели да останат.”/16/ В дописката във в. България, по повод споменатото дръзко посегателство над сливенския кадия, изрично е отбелязано, че “ятак им бил някои хаджи Никола Кебеджия, когото с сичките харсъзи…прекараха през чаршията.”/17/ Сред множеството арестувани, останали в затворите на Сливен и Едирне мъчителни години, наред с Кебеджията са и двамата му сина Тодор и Георги. Бащата – Х. Никола остава в тъмниците общо пет, а синовете му – по три години./18/

През 1867 г. Тодор, заедно с най-големия от братята им - Христо заминават за Румъния при Х. Димитър. Намеренията и на двамата са да останат там, но по настояването на войводата, Христо се завръща в Сливен. Без съмнение Тодор е сред активните организатори на замислената за 1868 г. голяма чета от български емигранти. Името му се среща в една разписка /става дума за 5 бр. жълтици “за бедните”/, но вероятно това са разходи около военната подготовка, ако съдим и от останалите подписи там – на Йеремия Петров, Симеон Арнаудов, Димитър Коджа Ибрям. /19/ Тодор х. Николов, Христо Македонски и Стефан Господинов - Хитрия са натоварени със задачата да пренасят оръжие от Букурещ до чифлика в Петрушан. Вече при организационното формиране на бойната част, Тодор е избран за касиер на четата. Тежко ранен в сражението при Канлъ дере, оставен за лечение в габровското село Дебел дял, няколко дни след 10 юли 1868 г. той е убит от българин заради обявената парична награда.

Недостатъчни са сведенията и за друг сливенец, участник в това самоотвержено начинание – Петър Тодоров. Според някои изследвания, същият, но под името Димитър Тодоров фигурира в списъка на четата от 1867 г., с войвода П. Хитов. /20/ Обяснението е, че такава промяна на името е наложена от конспиративни съображения, а за участието му тази чета се откриват сведения в негови бележки за 1867 г. В дописка до в. Дунав за тези бележки се казва, че са открити в него, “в джуздана му, когато го убили през 1868 г. в четата на Х. Димитра.” /21/ Подобно на Г. Кавлаков и на Ст. Господинов, освен в школата на П. Хитов, Петър Тодоров преминава и през Втората легия в Белград, след която попада в Румъния, в кипежа на нова революционна подготовка. Няма запазени сведения в кое сражение загива П. Тодоров.

Сред най-младите участници в четата на Х. Димитър и Ст. Караджа от 1868 г. е Александър Василев Читаклиев. Засега остават непотвърдени предположенията, че неговата фамилия, преселена от Сливен в Плоещ, има действително родство с Добри войвода. Но е сигурно това, че Ал. Василев има благодатната възможност да получи своето възпитание и образование сред големите сливенски възрожденски колонии в гр. Плоещ и Браила. Завършва Браилското българско училище, впечатлява съвременниците си със своята интелигентност, дори за кратко е учител в същото това училище. /22/ Други източници посочват, че е учителствувал в Плоещ, където става и член на образувания през 1867 г. БТЦК. Посреща с възторг известията за преминалата в българско чета, начело с Филип Тотю, а по-късно подпомага и със свои средства издаването на литографията “Битката при Върбовка” от Х.Дембицки. /23/ Вече бе споменато, че определено влияние при личностното му изграждане имат обстоятелствата в Плоещ и Браила и всички онези будни сливенски фамилии, с които младият Ал. Василев поддържа връзка там. Можем само да споменем имената на братята Васил и Димитър Диамандиеви, братя Петрови – Чобанови, братя Симови, Никола Ценов, Васил Минов, Д. Попович, Коста х. Василев и др. Всички те, напуснали преди десетилетия родния си край принудително, остават свързани с него. В един Протокол на създадения от тях “Комитет за събиране на дарения в полза на училищата в Сливен”, се изтъква: “ако и веществено да са се отделили от родината си, остават съединени с нея верски, народностно и родствено, та никога, по никой начин- волно или неволно- не могат да се отделят от нея.” /24/

Относно участието на Ал. Василев в подготовката на четата няма преки сведения, освен че е сред близките до войводата Х. Димитър и до военния ръководител Иван Попхристович Райчев, известно е още, че се записва като един от първите. В прощалното си писмо до своя баща младият четник потвърждава своята убеденост: “Днес аз отивам в наша земя прадедна, дето ми са прадеди обитавали. Там…свобода ще живей и аз ще се бия за българската свобода.” /25/ Дотогава Ал. Василев никога не е стъпвал в родината на дедите си, но става първата жертва в първото сражение при с. Караисен – 7 юли 1868 г…

Макар и ограничени като обем, източниците дават възможност за една приблизителна историческа характеристика на четата от 1868 г., като разбира се е повече от необходимо тя да се допълва и прецизира, съотносимо не само до нейните цели, но и за личния състав и съдбата на всеки един от четниците. Защото това са онези “революционни елементи”, които успяват да внесат толкова смут и основателна тревога сред европейските правителства, хората, които се бият “с невероятно ожесточение”, ръководени толкова вещо от войводите си, с необходимите умения и познаване на военната стратегия./26/ Членовете на тази чета, проявили храброст и интелигентност като воини, са носители на онази национална идея, проникнала дълбоко “сред най-образованите жители на провинцията /подвластните български земи- б.м.М.К./ и именно затова са основателни опасенията на западните дипломати, свързани със запазване цялостта на тази империя.” /27/
Б Е Л Е Ж К И
1. Сб. Българско национално- революционно движение 1868-1874. /БНРД/ Чуждестранни документи. Т.І, С.,1992, документ 72, с.131;

2. Сб. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа /сл.ЧХДСК/. Чуждестранни документи, С., 1988, д. 129, с.226;

3. Тук няма да се цитират подробно всички източници и изследвания, свързани с четата /на П.Хитов, Хр.Македонски и др./ . Списък и сведения за участниците в тази чета са събрани най-пълно от З.Маркова. Четата на Х.Димитър и Ст.Караджа. С., 1967; В Юбилеен сборник.Хаджи Димитър 1840- 1990. Сливен, 1990; В био-библиографски сборник: Четата на Х.Димитър и Ст.Караджа. С., 1991, подготвен от колектив на Националния парк-музей “Шипка – Бузлуджа”, Казанлък;

4. ИМ – Сливен, ВА- 59, а.е. 2, л. 6. Д-р Начо Н.Планински, спомени;

6. 
   ИМ – Сливен, ВА- 59, д-р Н.Планински, спомени, л.6;
   
7. 
   Сб. ЧХДСК, д.90, с. 168;
   
8. 
   Пак там, д. 117, с. 207- 208;
   
9. 
   Сб. БНРД, т.І, д. 45, с. 97;
   
10. 
    П.Хитов. Моето пътуване по Стара планина и животопис на някои български стари и нови войводи. С., 1934, с.50;
    
11. 
    Н. Ив.Кючуков. Записки.Сливен, 1900, с. 11;
    
12. 
    М.Кирова. Революционно движение в Сливен във връзка с четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. ИПр, 1988, кн. 10, с.61;
    
13. 
    З.Стоянов. Съчинения. Т.ІІ, С., 1965, с. 239;
    
14. 
    С.Табаков. Опит за история на град Сливен, Т.ІІ, С., 1924, с. 214;
    
15. 
    Пак там, с. 195;
    
16. 
    НБКМ – БИА, ІІ А 8420, л. 9;
    
17. 
    В.България, г.ІІ, бр. 96, 18.І. 1861;
    
18. 
    С.Табаков, пос. съч., с. 197;
    
19. 
    НБКМ – БИА, ф. 116, а.е. 3, л. 44- 47;
    
20. 
    В.Дечев. Четата на Х.Димитър и Ст.Караджа, В: Юбилеен сб. Хаджи Димитър. Сливен, 1990, с. 138;
    
21. 
    В.Дунав, бр. 299, 4 август 1868;
    
22. 
    В.Дунавска зора, г.ІІ, бр. 38;
    
23. 
    Хр.Македонски. Записки. С., 1973, с. 221; П.Кисимов. Исторически работи, С., 1901, с. 120;
    
24. 
    Н.Жечев. Браила и българското културно-национално възраждане. С., 1970, с. 155; С.Табаков, цит. съч., с. 160;
    
25. 
    НБКМ – БИА, ІІ А 9296;
    
26. 
    Сб. ЧХДСК, д. 64, с. 140; д. 63, с. 136- 137;
    
27. 
    Пак там, д. 139, с. 249; д. 97, с. 180; д. 78, с. 157.