Задача по „Български фолклор" М. Арнаудова „Крали Марко в народния епос" 2
Фолклорът и приказките на етносите в България
Изтегляне 126.86 Kb.
|
Свързани:
inbound5687981788945824317
| Фолклорът и приказките на етносите в България
Фолклорът е култура на етническата общност, която включва не само словесно- музикални, хореографски и предметни форми на дейността на хората, а и вярвания, знания и представи, обреди, обичаи. Тя се проявява в социалната, материалната, духовната сфера – тя е в начина на полагане на общността в света (обработка на земя, отглеждане на животни, домашен бит, разпределяне или обмен на блага, морални норми и др.). Тази култура се създава и развива на основата на мита – митът се фолклоризира в нея. За разлика от мита, изражение на племенна или междуплеменна общност, фолклорът е изражение на самоосъзната, самоидентифицирала се общност, обособена по силата на свое място, свой регион на живеене (Родопи, Добруджа, Македония). Тази общност е етнически и верски еднородна. В нейните граници има и по-малки общности, диференцирани по различни принципи: тясно регионален – село, град, планински район и т.н.; професионален – овчари, занаятчии и т.н.; родов – род, семейство. В рамките на етноса опозицията е отношение към своя дом, към своето семейство. Затова хората не се радват, когато се роди момиче – ще се ожени и ще стане своя за семейството на жениха. На новия си дом невястата гледа като на чужда земя. Опозицията свое-чуждо съществува и в други форми: високо-ниско, дясно-ляво, близо-далеч и т.н. Тази опозиция може да се разчете не само като добро-зло, а и като живот-смърт, здраве-болест, светъл-тъмен, щастие-нещастие. Фолклорът усвоява митологичните представи за време – за миналото (“време оно”, “когато Господ ходеше по земята”), за цикличната повторяемост. Но миналото в народната култура (приказки, предания, легенди и т.н.) не е тъждествено на архетипното\свещеното време в мита. Представите за пра-време във фолклора е битовизирано, това, което се случва във фолклорното минало, не е дело на боговете, а когато се намесва Бог, той е пределно очовечен, както и всички герои. Фолклорът е средство за предаване на човешкия опит – той пренася във времето всички онези знания и разбирания, които хората са натрупали през вековете и поддържа колективната памет, съзнанието за минало, за принадлежност към общност, която не живее компактно като племето в архаичните времена, но се осъзнава като обособена спрямо други етнически групи. Човекът във фолклора се изявява по логиката на родовата си принадлежност. Фолклорът разказва за срещите между подредения свой свят и чуждия свят на хаоса, откъдето идват заплахите и злото. Прославя героите – пазителите на света и спасителите на живота. Те често се именуват (Хитър Петър, Настрадин Ходжа, Манго), без именуването да е задължително. Героят на фолклора е типов модел на нравствено-социално поведение – в действията на Струна невеста или на майстор Манол откриваме какво трябва да бъде отношението на съпругата, на майката към съпруга и към детето, на майстора към градежа. Словесните равнища на фолклора са с различна жанрова принадлежност – проза – приказна и неприказна; песни; паремии – гатанки, пословици, поговорки. В основата на текстовете са: митове, други фолклорни текстове, но и извънтекстовата реалност във всичките и аспекти – паметни събития: заробване, болест, сватба, раздяла на влюбени. Фолклорните текстове съдържат познание, изпълняват социални функции, които се разширяват и обогатяват, защото в тях присъства моралното разграничение между добро и зло, хубост и грозота, присъства идеалът. Във фолклорните текстове е очевидна известна условност, затова те са истинни в посланията си , а не в сюжетите , описанията , в картините или в “достоверността“ на героите. Измислицата, условността придават естетически характеристики на фолклорната творба, които я сродяват с художествената. Изтегляне 126.86 Kb. Сподели с приятели:
|