Загадки на древната история Ал. Горбовски

Силата на земното притегляне върху повърхността на Луната за известно време надвишавала силата на лун­ното. Такова положение се получава, когато спътникът, приближавайки се към планетата, преминава през пре­дела на Роше, който на Земята е равен на около 2,86 от земния радиус. След под влияние на сложната система на гравитационните сили Луната започнала отново да се отдалечава от Земята, докато заела сегашното си по­ложение. Герстенкорн не е сам в това свое схващане.

Американският астроном Г.Юри смята, че Луната е нещо като аномалия в Слънчевата система. Тя е твърде голяма, за да бъде "обикновен спътник". Според него Луната - планета в миналото - е станала спътник вслед­ствие космическа катастрофа. Покрай нея е преминало огромно космическо тяло, което я отклонило от орби­тата й. Луната загубила скоростта на движението си и, попадайки в сферата на земното притегляне, най-накрая според израза на Г.Юри е била "пленена" от Земята.

Очевидно идеята за "пленяването" на Луната има пра­во на съществуване, толкова повече, че неотдавна бе лан­сирана хипотеза в обратен ред по отношение на Мерку­рий. Според мнението на редица изследователи Мерку­рий неотдавна е станал планета. Дотогава той е бил спътник на Венера.

Интересно е, че в някои от дошлите до нас митове се смята, че Луната е била причина за станалата космичес­ка катастрофа. Такова обяснение може да намерим нап­ример във финландския епос "Калевала" и в южноаме­рикански предания.

В преданията на различни народи има смътни отгласи за времето, когато на нощното небе на Земята изг­лежда не е имало Луна. Може би не случайно и майте в хрониката си, чиито традиции се губят в период преди потопа, не споменават за Луна. Тяхното нощно небе ос­ветява не Луната, а Венера!

В Южна Африка бушмените също твърдят в митове­те си за катастрофата, че преди потопа на небето не е имало Луна.

В Южна Гърция, в Пелопонес, някога имало една легендарна страна - Аркадия,- чиито жители не познавали' нито грижи, нито скърби. Според преданието на аркад­ците такава била тяхната родина до потопа. Потопът, разказвали аркадците, бил много отдавна, когато на не­бето още не сияела Луна, тя се появила след катастро­фата. По-късно елините така и наричали аркадците: "долунни".

За това, че някога на земното небе не е имало Луна,-писал през III в.пр.н.е. Аполоний Родоски, главен надзорник на прочутата Александрийска библиотека. При това той е ползувал най-древни ръкописи и текстове, които впоследствие са били загубени, загинали и не са достигнали до нас.

Гръцкият математик и астроном Анаксагор (V в.пр.н.е.), който също е ползувал източници, които не са дошли до нас, твърди, че Луната се е появила на небето по-късно от възникването на Земята.

Следите от приливите и отливите, които откриваме по Земята, свидетелствуват, че причината, която ги е пре­дизвикала, трябва да е съществувала милиони години. Но това още не значи, че причина би могло да бъде са­мо тялото, известно днес под името Луна, На тази ми­съл ни навеждат остатъците от метеоритно вещество, от­крити неотдавна в централния район на Южна Амери­ка Според мнението на редица учени това свидетелст­вува за катастрофа, постигнала съществуващия някога друг спътник на Земята, нейната "първа Луна". Остатъ­ците от това вещество, намерени на такова голямо пространство, не са нищо друго, освен останки от този спът­ник, паднал на Земята.

Значителни маси вещество от космически произход са намерени не само в Южна Америка, но и в други райо­ни на Земята. Така Дж. Л. Борзел, който преди извест­но време откри пласт от бяла пепел (от 5 до 30 см), заемаш огромни пространства на дъното на Тихия океан, изтъква удивителната еднородност и дебелината на то­зи пласт и го свързва с космически причини. Твърде мно­го никел в океанските утайки някои изследователи също обясняват с потока от метеоритни отломъци, паднали някога на Земята.

И така, съществуват различни хипотези дали причи­на за катастрофата е била Луната, комета или астероид (паднал на Земята или преминал в опасна близост пок­рай нея). Впрочем сега, разбира се, важен е не толкова един категоричен отговор за причината на станалата ка­тастрофа, колкото различните видове материални пот­върждения на възможността за такава катастрофа: сле­ди и доказателства, че действително е могло да има по­добно явление. А както виждаме, действително същест­вуват многобройни потвърждения за това.

През лятото на 1968 г. в английския парламент пос­тъпило запитване: по налични сведения английското правителство напълно се доверява на изводите на съвет­ските астрономи, че астероидът Икар няма да се сблъс­ка със Земята в момента на тяхната най-голяма близост - 15 юни 1968 г. Но ако все пак съществува опасност от сблъскване, какви мерки следва да се предприемат?

Не е мъчно да си представим колко гибелна би мог­ла да се окаже за Земята тази среща с космическо тяло с диаметър повече от километър, което се носи в прост­ранството със скорост 100 000 км в час.

Безпокойството, прозвучало в този въпрос, води на­чалото си от тревогата, вълнувала човечеството в сама­та зора на неговото съществуване. На древните народи, потресени от катастрофата, и на техните потомци дори и след хилядолетия почвата под краката им продължа­ва да изглежда несигурна. Арийците, които дошли в Индия от неизвестната си прародина, в свещените си химни молят бога "да държи здраво Земята".

Целият живот на майте е белязан с някакво очакване, че катастрофата ще се повтори. Същото тревожно очак­ване звучи и на много места в библейските текстове: "Слънцето ще помръкне и Луната няма да праща свет­лината си. И звездите ще падат от небето, а силите не­бесни ще се разклатят... Никой не знае кога ще дойдат този ден и час."

С очакване на нови катаклизми са проникнати и про­роческите текстове на Вавилон. За цикличност на катас­трофите пише и в "Талмуд". Индийските свещени книги "Пурани" също твърдят, че подобни бедствия, придру­жени с потъване на цели континенти, са циклични и мо­гат да бъдат предсказани предварително. "Махабхарата" твърди, че ще дойде ден, когато бушуващите води на нов потоп ще погълнат Земята.

"Вие помните само един потоп - казвали египетските жреци на философа Солон през VI в. пр. н. е., - а преди него е имало много други. Нашата цивилизация, както и цивилизацията на други народи от време на време за­гива от вода, която с« стоварва от небето... Много катастрофи са постигнали човечеството в миналото и още ще го постигат в бъдеще."

Някои древни автори са се опитвали дори да опреде-/лят периодичността на подобни катастрофи. Така римският историк Цензориус пише през III в. пр. н. е., че Земята преживява такива катаклизми на всеки 21 600 години.

Твърденията, че катаклизмите могат да се очакват, да се предсказват и са периодични, ни навеждат отново на мисълта, че те могат да имат някаква космическа, извън­земна причина.

"ПЛАНЕТИТЕ ПРОМЕНИЛИ СВОИТЕ ПЪТИЩА..”

През XVII в. в Китай пребивавал йезуитският миси­онер Мартин Мартиниус. Той прекарал там няколко го­дини, изучил езика и като се завърнал, написал подро­бен труд "История на Китай". Ето как с думите на древ­ни китайски летописци той описва какво е станало през време на потопа: "...Опората на небето се срутила. Земя­та била разтърсена из основи. Небето започнало да се накланя към север. Слънцето, Луната и звездите променили пътя на движението си. Целият ред на Вселената се объркал. Слънцето било затъмнено, а планетите променили своите пътища."

За променяне вида на небето съобщил и "един от най-мъдрите римляни", познавач на древността - историкът М. Теренций Барон, който е ползувал някакъв древен из­точник. Той писал: "Звездата Венера променила своя цвят, размери, форма, вид и курс, което не било се случвало никога нито преди, нито след това. И в Юдея съществувала подобна версия. Там се смятало, че потопът "е станал, защото господ-бог променил местата на две звезди в съзвездието".

С други думи, редица съобщения свързват катастро­фата с явления от космически характер. Ако приемем то­ва, ще намерят обяснение и многобройните сведения за период на мрак и студ, които настъпили след катастро­фата.

Обитателите на тихоокеанските острови обозначават този период на различните си диалекти като "най-дъл­бока тъмнина", "непроницаем мрак", "безброй нощи".

И в "Талмуда" четем, че след катастрофата (загубата на благословената прародина на човека, изгонването от рая) Слънцето се скрило.

"Смразило се от страх сърцето на Адам.

-Горко ми!- простенал той. -Заради моя грях угасна светилото на деня и светът отново се превърна в хаос," Герстенкорн, привърженикът на теорията за пленяването на Луната, за когото говорихме вече, смята, че в момента, когато Луната максимално се приближила до Земята, голямо количество лунен прах се е разпръснал в пространството между тях, като постепенно се слягал върху Земята и нейния спътник. За наблюдателя от Зе­мята през това време небето потъмняло и Слънцето пом­ръкнало.

Подобен ефект е могъл да бъде предизвикан и от го­лямо изобилие на прах от вулканичен произход.

Наситеността на горните атмосферни слоеве с части­ци прах може да причини и друго явление, за което са­мо се споменава в свещените текстове и предания на най-различни народи. Става дума за рязкото застудяване, настъпил-о след катаклизма.

"Попол-Вух" съобщава, че след катастрофата "наста­нал много голям студ, Слънцето не се виждало". Древ­ните митове на Мексико и на Венецуела разказват, че ско­ро след катастрофата настъпил страшен студ и морето се покрило с лед. А племената, които живеят в тропи­ческите гори на Амазонка, и досега пазят спомени за ужасната и дълга зима, настъпила след потопа, когато хората замръзвали и умирали от студ.

Книгата "Зенд-Авеста" също известява за царя на тъмнината, който изпратил студ и мраз на благослове­ната родина на древните арийци. "Зенд-Авеста" разказ­ва, че арийците били предупредени за настъпването на студовете: "На земята ще налетят унищожителни зими, те ще донесат люти студове... те ще донесат сняг, дъл­бок 14 пръста..."

Известният изследовател на атмосферата В. Дж. Хъмфри в монографията си "Физика на въздуха", засягайки въпроса за замърсяването на атмосферата, специално изтъква, че вулканичният прах може да окаже огромен ефект върху топлообмена на Земята. Частици прах с оп­ределен размер са в състояние да отразяват 30 пъти по-интензивно слънчевата светлина, отколкото да задържат топлинното излъчване на Земята. В резултат Земята 30 пъти по-интензивно ще губи топлина, отколкото ще по­лучава. При това, за да се намали с 20% интензивност­та на слънчевата топлина, достатъчно е атмосферата да се насити само с 1/174 куб.км прах.

Тези изчисления могат да бъдат потвърдени от съв­сем пресен пример. Изригването на един от вулканите на Аляска, който изхвърлил във въздуха известно коли­чество вулканична прах, причинил забележимо пониже­ние на температурата по цялата Земя в продължение на няколко години. Колко ли големи ще да са били после­диците от масовата вулканична дейност по времето на катастрофата! Почти всички извори, съобщаващи за ка­тастрофата, разказват за събудили се вулкани, за плани­ни, изхвърлящи в небето огън и пепел. Ясно е, че изх­върлянето на огромно количество вулканична пепел и прах в атмосферата неизбежно ще е предизвикало рязко понижение на околната температура, за което съобщават достигналите до нас възпоминания.

Но може би това не е единствената причина да нас­тъпи епоха на студ и мрак.

Друга причина, която би могла да доведе до същите резултати, е промяната на полюсите на Земята или на ъгъла на нейния наклон спрямо орбитата. Залежите от каменни въглища в Антарктида, на Шпицберген и зад Северния полярен кръг свидетелствуват, че някога полю­сите са се намирали далеч от тези райони.

И други находки говорят за това. Третата полярна ек­спедиция в района на Южния полюс открила овъглени остатъци от дървета, отпечатъци на листа от буйна рас­тителност, съществувала там преди 200-250 милиона го­дини.

Както предполагат някои изследователи, Северният полюс преди 60 милиона години се е намирал в южна­та част на Тихия океан. Сега той бавно се мести в посо­ка на Канада. Но това изместване ще стане по-забеле­жимо и ще предизвика промяна на климата едва след няколко милиона години.

Подобни премествания стават и с магнитните полюси. Известно е, че преди 700 хиляди години "земният магнит" внезапно е променил своята полярност: северът се е превърнал в юг. При това, както отбелязва А.Власов, доктор на физико-математическите науки, менейки мес­тата си, магнитните полюси се преместват по различни пътища: понякога през Япония, друг път през Камчат­ка. Последният път, преди да заеме сегашното си мяс­то, Северният магнитен полюс е изминал дълъг път по огромна дъга - през Тихия и Ледовития океан.

Трябва да се отбележи, че редица изследователи го­ворят също за внезапна промяна на магнитните полю­си.

Не е стабилно и също тъй е подложено на колебания и положението на земната ос.

Наклонът на земната ос се мени в продължение на пе­риод от 40 000 години. Освен това земната ос се проме­ня ритмично на 21 000 години. Измененията на наклона на земната ос променят и ъгъла на падането на слънче­вите лъчи, а следователно значително се променя и кли­матът в отделните части на земното кълбо. На не по-малки изменения е изложена и земната орбита. Геолозите са дошли до извода, че всеки 92 000 години Земята променя формата на движението си около Слънцето, тя ту се приближава, ту се отдалечава от него.

Така че положението на нашата планета в простран­ството никак не е стабилно с всичките климатични и дру­ги последици, произтичащи от този факт за нейните оби­татели. Но във всички тези случаи става дума преди всичко за бавни изменения, а се говори за промени с катас­трофален характер. Какво би могло да предизвика тако­ва внезапно преместване на полюсите? Според изчисленията на съветския учен Г.Д.Хизаншвили оста на върте­не на Земята винаги трябва да съвпада с оста на макси­малния момент на инерцията. Всяко разместване на ма­си на земната повърхност променя оста на максимална­та инерция. Съответно на този ъгъл трябва да се откло­ни и оста на въртенето, т.е. да стане разместване на по­люсите на Земята. Това може да се случи в резултат на големи геологичски раздвижвания.

Така образуването на осемхилядиметровия Хималайски масив, измествайки с няколко градуса земната ос, е предизвикало преместване на полюсите. В резултат на това, отбелязва един от изследователите, огромни пространства, покрити с буйна растителност и населени с много животни, са се превърнали в ледена пустиня.

При друг случай, и именно за него става дума сега, за такова разместване на маси по повърхността на Земя­та е могла да бъде причина и гигантска приливна въл­на. Вследствие на това би трябвало да стане изместване на оста на въртенето на Земята и изместване на полюси­те.

Следователно преди катастрофата полюсите трябва да са минавали някъде в други точки. Не там, където се­га се виждат на глобуса белите им калпаци. Но къде? Американският геофизик А.О'Кели в резултат на изслед­вания е дошъл до извода, че през периода на последно­то заледяване Северният полюс се е намирал там, къде­то сега минава 6 северна ширина, т.е. 30 по на юг, от­колкото сега. Но ето кое е важното: краят на заледява­нето съвпада с предполагаемото време на катастрофата!

В такъв случай ще намерят убедително обяснение ця­ла редица факти, за които се е смятало, че не се подда­ват на обяснение. В "Зекд-Авеста", която разказва за прародината на древните арийци, се твърди например, че там, където те живеели, "Слънцето, Луната и звезди­те изгрявали над тях само един път в годината, и годи­ната изглеждала като един ден и една нощ". Знае се, че полярна нощ и полярен ден може да има само близо до полюса. За това разказва и "Ригведа", книгата със све­щените химни, която арийците донесли със себе си в Индия. Там се говори за Голямата мечка, която светела точно над главата, за звезди, които се движат по небето V в кръг, за Слънце, което изгрява само веднъж в годината, и т.н.

Много обреди на свещени ритуали, които хилядоле­тия не са се променяли, създават възможност днес да се пресъздаде картината на онова време, когато са възник­нали. Едни от тези неизменни по своята същност риту­ални моменти били някои определения, отнасящи се до конструкцията на часовете в древния Египет. Кой знае защо техните създатели упорито са изхождали от съот­ношението на най-дългия и най-краткия ден, като 14 към 12. Обаче това съотношение не е отговаряло на нито ед­на точка в египетската държава дори и през периода на най-голямото разширение на нейната територия. Това съотношение е в сила само до 15 южна ширина, линия, разположена на 100 километра южно от най-южната граница на Египет.

Какво обяснение може да има това обстоятелство? -Едно от двете: или че родината на тези часове не е бил Египет, а ня­каква друга цивилизация, която се е намирала по-близо до екватора (и за която ние не се знае абсолютно нищо); или че часовете са били конструирани по време, ко­гато в Египет е имало друг режим за времето, т.е. екваторът се е намирал значително по-близко до него, от­колкото е сега. А това е възможно в случай, че полюси­те не са заемали положението, което заемат сега.

Но ако предположим, че в резултат на катастрофата полюсите са се преместили, логично е да очакваме, че промените са засегнали и други характеристики на на­шата планета, толкова повече, че за това не е нужно кой знае колко много.

През февруари 1960 г. директорът на Парижката об­серватория А.Данжон съобщил на удивените членове на Академията на науките, че след едно наблюдавано из­бухване на Слънцето Земята внезапно забавила въртене­то си с цели 0,85 милисекунди в денонощие. След това, сякаш опитвайки се да навакса пропуснатото, тя извед­нъж ускорила движението си, съкращавайки на всеки 24 часа продължителността на денонощието с 3,7 микро­секунди! Но щом нашата планета с такава чувствител­ност реагира на онова, което става на 150 милиарда ки­лометра от нея, можем да си представим колко големи по мащаб са били измененията, предизвикани от косми­ческата катастрофа.

Известно указание за това ни дава странният кален­дар, намерен в Андите сред развалините на древния град Тиахуанаку. Вариантът, предложен от Х. Белами за де-шифрирането му, изглежда доста убедителен. Наистина буди учудване фактът, че според този календар година­та има 290 дни.

Много религии и древни философски учения твърдят, че световната катастрофа, за която се говори, не е била първата на нашата Земя. Ако това е тъй, може да се обяс­ни и друг един факт. У майте освен обикновения кален­дар, внимателно проверен и оказал се дори по-точен от този, който ползуваме ние, съществува още един т.нар. "свещен календар", за чийто произход досега нищо не се знае. Годината на свещения календар се състояла от 260 дни. Не означава ли това, че някога такъв е бил пе­риодът, през който Земята е затваряла кръга около Слънцето?
КОГА Е СТАНАЛА КАТАСТРОФАТА

Спомените за далечен потоп и за съпровождащи го гибелни земетресения са били поддържани от последва­ли местни катастрофи. Така около 1450 г. пр.н.е. води на Атлантическия океан преминали в Средиземно море, чието ниво дотогава било значително по-ниско. Внезап­но били залени много земи, а населението им почти на­пълно загинало. До нас е достигнала една карта на Егейско море, копие от някакъв по-стар оригинал. Наред с островите, които съществуват и днес, на нея са обозначени много острови и земи, каквито в то­зи район понастоящем няма. Според някои изследователи тази карта рисува картината преди пробива на Атлантика в Средиземно море, когато според Плиний е имало суша, която е съединявала Кипър с Азия.

Защо Бабелмандебския проток, което в превод озна­чава "Врата на сълзите", се нарича именно тъй? Преда­нието гласи, че това име му е дадено, за да напомня за голямото земетресение, в резултат на което Азия и Африка били разединени и се образувало Червено море. Тогава загинали много хора. Други местни катастрофи са станали и в по-близко време. През 1815 г. в една про­винция на Индонезия неочаквано изригнал вулкан. Жи­ви останали само 26 души от 12 000 население.

По време на прочутото лисабонско земетресение през 1775 г. за 6 минути загинали 60 000 души. Подземни трусове с различна сила разтърсили Европа и Америка, същия ден и час в Мароко внезапно се отворила в земята огромна пукнатина, в която потънал цял град с десетхилядно население, а след това земята отново се съединила.

През 1902 г. жителите на столицата на остров Мартиника един ден чули странен шум. Вдигайки глави, те видели леко облаче над върха на близката планина - изгаснал вулкан. Това било последното, което те видели. Облак от нажежени газове се стоварил над града. Всич­ките 30 000 жители загинали почти в един миг. В много вестници от онова време било публикувано любопитно съобщение за единствения човек, който оцелял. Той бил затворник, който трябвало да бъде екзекутиран. Спаси­ли го дебелите стени на килията за осъдените на смърт.

Сведенията за местни катаклизми често "се наслояват" върху възпоминанията за онази гибелна катастро­фа, за която всички народи в света пазят спомен. И за­това е трудно да се изясни точно кога е станала предпо­лагаемата световна катастрофа. Но все пак нека се опи­ваме да отговорим на този въпрос.

От време на време в ръцете на изследователите попадат различни по вид находки, който потвърждават, Ч' някога в Атлантическия океан наистина е съществувал суша. Така шведското списание „Ймер" публикува статия за откритието на учения П.„В. Колбе, който, вземайки проба от дъното на Атлантическия океан на дълбочина 3600 метра, извлякъл остатъци от водорасли, които могат да растат само в сладки води. Единственото обяснение на това откритие може да бъде предположе­нието, че някога на това място е имало суша.

През 1898 г. екипажът на един френски кораб, който ремонтирал кабела, минаващ по дъното на Атлантичес­кия океан, измъкнал случайно на повърхността парче скала от вулканичен произход. Учените се заинтересува­ли от находката. Оказало се, че такава стъкловидна ла­ва е могла да се образува само при атмосферно наляга­не.

Тази лава датира от XIII хилядолетие пр.н.е.

Краят на заледяването в Европа се отнася, както е из­вестно, към Х хилядолетие пр.н.е. Следователно катас­трофалното потъване на суша в Атлантика трябва да е станало някъде между тези две дати.

Тези цифри напълно съвпадат с датата на потъване на Атлантида, която намираме у. Платон - 9570х. Пр. Н. е., също през Х хилядолетие. Според мнението на редица изследователи пак тогава, т.е. някъде около 10 000 пр.н.е. на света е станала и друга климатична промяна - рязко/ повишаване на влажността.

Големият американски изследовател, лауреат на Но­белова награда, У. Ф. Либи твърди, че прецизният радиовъглероден анализ е позволил да се открият удиви­телни явления на американския континент. Например "Преди 10 400 години - пише Либи - следите от човека внезапно изчезват... Откритите засега факти говорят, че именно на тази граница става като че ли някакво прекъс­ване в тяхната последователност."