Загадки на древната история Ал. Горбовски

Скоро след пристигането си в халифския двор посла­никът започнал да разпространява чрез подставени ли­ца слухове, че уж фараоните били заровили в основата на фара несметни съкровища. Този слух стигал ту до един, ту до Друг високопоставен чиновник и всеки бър­зал да пришепне това на халифа. Дълго се сдържал халифът, но в края на краищата заповядал да разрушат фара.

Започнала работа. Фарът бил разрушен почти напо­ловина, преди халифът да заподозре измамата. Разби­райки грешката си, той заповядал да възстановят кула­та, но това се оказало невъзможно. Не се намерили хо­ра, достатъчно запознати с изчисленията. Като завър­шек на всичко това изтървали огромното огледало и то се разбило на парченца. Сега вече нищо не посочвало на корабите пътя към пристанището.

Така полуразрушен, фарът просъществувал до XIV в., когато бил разрушен окончателно от земетресение. Никой не могъл да го възстанови, защото хората не при­тежавали такива знания, каквито имали в миналото. Според дошлите до нас сведения фарът бил висок кол­кото 60-етажна сграда! Едва в наше време човечеството натрупа достатъчно инженерни познания, за да издига -такива постройки. При това за строежа на подобни не­бостъргачи се използува стоманена конструкция - скелет на цялото здание, какъвто не са използували строители­те на Александрийския фар.

* * *

Бихме могли да продължим изброяването на необяс­нимо големите познания, които са притежавали древни­те хора.

Но къде да се търси люлката на тази предполагаема працивилизация? Времето и стихията са направили всич­ко, за да не може сега да се отговори на този въпрос. Но трябва ли да се учудваме на това, щом много по-близ­ки до нас събития от историческата действителност по­някога биват забравяни или сведенията за тях са загубе­ни. Понякога от цели народи и царства не остава нищо освен едно име, споменато случайно в някой от старин­ните текстове.

Онова, което е останало от другата страна на черта­та, прокарана от катастрофата, остава скрито от наши­те очи. Само косвени сведения, наистина достатъчно многозначителни, ни дават право да се предполага че там е съществувало нещо от много по-висок порядък, отколкото облеченият в кожи ловец на мамонти.

Търсенето на люлката на предполагаемата цивилиза­ция се усложнява и от факта, че през хилядолетията, от­делящи ни от възможното й съществуване, много учас­тъци от сушата са потънали в океаните и моретата. Из­чезнали са територии, заемали очевидно обширни прос­транства, например в Атлантическия океан. За някаква суша, разположена в Атлантическия океан, пише и Пла­тон. Според думите му "огромен остров потънал при зе­метресение и останала само непроходима тиня". При то­ва Платон се позовава на гръцкия философ Солон, кой­то бил в Египет и получил тези сведения от жреците.

Гръцкият философ Крантор от град Соли (310 г. пр. н. е.) при посещение в Египет видял колона, на която би­ла записана историята на огромен остров, потънал в Ат­лантическия океан.

Редица съвременни изследователи свързват потъване­то на суша в Атлантика с някакъв катаклизъм, може би свързан с катастрофалните събития, за които се говори в тази книга. Очевидно дори в исторически времена в ра­йона на Атлантика са ставали последователни потъвания на някакви останки от суша. Това се потвърждава и от обстоятелството, че мнозина древни историци и геог­рафи споменават не за един остров, а за "големите ост­рови Кронос, Посейдон и други на изток от Херкулесо­вите стълбове", които също постепенно потънали в оке­ана.

Сведения за някакви земи, потънали на морското дъ­но, се намират и у народите на Тихия океан. Така спо­ред преданията на жителите на островите, разположени на югозапад от Нова Зеландия, в древността океанът по­гълнал земите Ка-хоупо-о-Кан (Тяло на бога Кане). В полинезийските митове често се споменава някаква "Ве­лика земя". Жителите на Великденските острови гово­рят за земите Моту-Марио-Хива, потънали на дъното на океана.

Тези сведения се потвърждават и от археологически­те находки. До остров Понапе (Каролинските острови) са намерени останки от просторен град, наполовина по­тънал в морето. Както и в Атлантика, потъването на су­ша в Тихия океан, изглежда, е ставало в продължение на дълго време.

Има съобщение за някаква суша, изчезнала в Индийския океан. Така у антични автори може да се прочете за някаква сухопътна връзка, съединяваща някога Индия и Африка. Плиний писал за някакъв голям остров в Ин­дийския океан, разположен южно от екватора. За остан­ки от суша в Индийския океан споменават и среднове­ковни арабски историци.

Тези сведения намират потвърждение и в находките от последните години. Така редица лингвисти са наме­рили сходство между дравидските езици на Южна Индия и тези на Източна Африка. Флората и фауната на тези места също свидетелствува, че някога тук са същес­твували обширни райони суша. В Мадагаскар има десет вида лемури (вид полумаймуна), които освен в Африка, живеят само в Индия. Но, както е известно, лемурите не могат да плуват и не са могли да преминат океана. В Мадагаскар могат да се намерят 26 вида растения, кои­то растат само на още едно място в света - в Южна Азия, - но не и в най-близката до Мадагаскар Африка. А де­вет други растения на Мадагаскар растат само в Поли­незия, отдалечена на хиляди километри.

Смътни възпоминания за суша сред Индийския океан, за легендарния материк Лемурия може да се намерят и в историческите традиции на народите в Южна Индия. Един индийски историк съобщава: "Тамилахам или ро­дината на тамлите в далечното минало се е намирала в южната част на големия остров Навалам, който бил ед­на от първите появили се около екватора земи. Тук се е намирала и Лемурия, потъналият континент, който е бил люлката на човешката цивилизация."

Няма достатъчно данни да се твърди, че именно в то­зи район се е намирала працивилизацията, а не в Атлан­тическия или в Тихия океан с неговата потънала суша, неразчетена писменост, странни статуи и не по-малко странни митове.

Високите знания, попаднали в ръцете на древните, са били връчени в пликове без»адрес на подателя. А може би всичко това е премного отдалечено и затова не могат да се прочетат редовете, размити от времето.

Има още едно обстоятелство, което заслужава да бъ­де споменато. Ако описваните в тази книга събития дейс­твително са станали и човечеството е успяло буквално от развалините да изгради отново своя цивилизация, то мъчно може да се намери по-убедително доказателство за непреодолимостта на историческия процес.

Впрочем не само времето е виновно за безвъзвратно изчезналите сведения относно миналото и високите поз­нания на древните.

Има още две причини за това.

Едната от тях е, че кастата на посветените пазители на тези високи познания не винаги била заинтересувана те да станат всеобщо достояние. Нали знанията дават на човека огромно предимство над околните и прилага­нето им далеч не винаги е било от полза на хората. Тра­гичен пример за това, как, практическите познания изп­реварват духовното и моралното развитие на човечест­вото, е използуването на атомната енергия за унищожи­телни цели.

Другата причина за загубването на знанията е, че хо­рата понякога сами се лишавали от това наследство. Пример за това е участта, постигнала ръкописите и древ­ните текстове на майте. През 1549 г. младият испански монах Диего де Ланда пристигнал в току-що завоюва­ното Мексико. Преизпълнен от усърдие да обърне сър­цата на езичниците към истинския бог, той решил да из­корени духа на езическата вяра.

В един от храмовете на майте била намерена огромна библиотека с древни ръкописи. По негова заповед цял ден войници изнасяли книги и свитъци с непонятни ри­сунки и знаци на площада пред храма. Когато работата била завършена, Диего де Ланда доближил горящ факел до ръкописите. "Тези книги - пише той после - не съдържаха нищо друго освен суеверия и измислици на дявола. Ние ги изгорихме всичките." От всички библиотеки и летописи на майте до наши дни са достигнали само три ръкописа.

Също тъй трагична била и участта на писмеността на инките.

По времето на един от управниците избухнала епиде­мия. Попитали оракула какво да правят. Той отговорил: "Трябва да се забрани писмеността." Тогава по заповед на върховния глава на инките всички писмени паметни­ци били унищожени, а използуването на писмото - забранено. Само в Храма на Слънцето останали няколко платнени свитъка, на които била записана историята на инките. Достъпът в помещението, където те се намира­ли, бил разрешен само на царствуващите инки и на ня­колко жреци - пазачи.

Много години след като били унищожени всички ръ­кописи и писмеността забранена със смъртно наказание, един жрец все пак се решил да изнамери азбука. Заради това той бил жив изгорен.

През 1572 г. четири платнени свитъка с ръкописи, за­ловени от испанците, били изпратени на крал Филип II в Мадрид. Но корабът, който ги пренасял, по всяка ве­роятност потънал и ценният за историците товар така и не достигнал до Испания. Загиналите ръкописи били единствените писмени паметници на инките, за които знаем.

Според историците библиотеките на Картаген наброявали не по-малко от 500 000 тома. От всички тях е оцеляло само едно единствено съчинение, което било пре­ведено на латински език. Римляните изгорили всичко, стараейки се да унищожат културата и историята на народа.

Също тъй постъпвали и мюсюлманските завоеватели. Те не само насила изземвали всички стари книги и ръкописи, но определили и големи награди за онези, които доброволно ги предадат. Всички събрани по този на­чин писмени паметници се изгаряли.

Унищожаването на ръкописи и писмени паметници има, както изглежда, също толкова древна история, как­то и самата писменост.

Изгорени са всички съчинения на гръцкия философ Протагор (V в. пр. н. е.). Две и половина хилядолетия проблесна със злокобна светлина пламъкът на този огън, един от първите, в които са горели книги.

През III в. пр. н. е. запламтели кладите в Китай. Първият император от династията Цин изгорил съчиненията на Конфуций. Заедно с тези клади били живи изгоре­ни и онези, които имали нещастието да бъдат почитате­ли на великия философ.

Сирийският цар Антиох Епифан изгорил книгите на евреите. А през 272 г. пр. н. е. запламтели клади в Рим. По-късно римският император Август заповядал да изгорят всички книги по астрономия и астрология.

Ето защо от най-подробните документи за миналото - трудовете по история, литература, наука - до сега са стигнали само жалки фрагменти. Доколко, например, могат да бъдат пълни и правилни представите за Софокъл, щом той е написал около сто драми, а са запазени само седем! От стоте драми на Еврипид съществуват са­мо деветнадесет. От всички съчинения на Аристотел е запазено само едно, останалото са записки на негови съвременници и ученици. Известно е, че Тит Ливий (58 г. пр. н. е. - 17 г. пр. н. е.), един от най-големите истори­ци на древността, е оставил обширен труд "История на Рим". Той е съдържал 142 книги. Съхранени са само 35.

Времето не се оказало по-снизходително и към други съчинения на древни автори. От 40-те книги на Полибий само 5 са спасени от загиване, а от 30-те книги на Тацит - 4. Плиний Стари е написал 20 книги по история; всич­ки са загубени.

Знае се, че библиотеката на град Пергам (Мала Азия) имала 200 000 тома съчинения и свитъци - уникални ръ­кописи. Тя била взета от римския пълководец Антоний и подарена на Клеопатра. Пепел не останала дори от та­зи огромна библиотека. Също тъй безвъзвратно загинала библиотеката на храма на Пта в Мемфис и книгохра­нилището на ерусалимския храм.

А какви съкровища от знания са пазели унищожените знаменити библиотеки на фараона Хуфу (Хеопс) или на Птолемеите? Една от библиотеките на Птолемеите съдържала 40 000 свитъка, друга - 500 000, а според ня­кои сведения - дори 700 000 свитъка. Повечето от тях били уникални.

Когато през 47 г. пр. н. е. Юлий Цезар запалил еги­петската флота в Пристанището на Александрия и огъ­нят се прехвърлил в града, загинала първата, по-малка­та библиотека. От втората библиотека император Диоклетиан изгорил и унищожил всички текстове, които съ­държали сведения за магии. Невежи тълпи през негово­то управление и през следващите години неведнъж са на­падали библиотеката, изгаряйки най-ценни ръкописи. Мюсюлманите-араби, които завладели Александрия, довършили унищожението на библиотеката.

Императори и други управници, подобно на Диоклетиан, неведнъж съзнателно унищожавали древни книги. Колкото и дивашки и фанатични да ни се струват тези действия, те не били само някаква прищявка. Тези пос­тъпки били продиктувани от главната задача, която сто­яла пред всеки управник: запазване и затвърдяване на властта. Винаги е опасна появата на човек или хора, чи­ито знания ги правят твърде силни. Затова не бива да учудва и следният епизод.

Веднъж съобщили на Иван Грозни, че някой си чуж­дестранен търговец донесъл в Москва много книги. "Ца­рят - пише в спомените си един съвременник, - като уз­нал това, заповядал да му донесат част от книгите. Те се сторили твърде чудновати на русите; сам царят не раз­бирал нито дума от тях. Ето защо, като се страхувал на­родът да не научи такава премъдрост, той заповядал да отнесат в двореца всички календари (книги - А. Г.), да заплатят на търговеца, колкото поиска, а книгите да изгорят.

СКРИТИТЕ ЗНАНИЯ

"Скриване заради правдата тайните на познанията..."

Ръкописи на Мъртво море

И така, у древните се намират някаква част от оцелели знания. Това са астрономически, космогонически, ге­ографски и други познания, за внезапната поява на ко­ито няма обяснение.

Другата част от знанията е безвъзвратно изчезнала. Тя е загинала заедно с текстовете, ръкописите и книги­те, които били загубени или унищожени.

И най-после, имало е още една част, която била пред­намерено скрита от пазителите на знанията. Това са поз­нания, чието притежание правело човека опасен за окол­ните. Обръщало се е особено внимание тези познания д? не станат достояние на военачалници и управници.

Ето какво е написал един китайски алхимик преди 1000 години: "Най-голям грях било да откриеш на воен­ни тайната на твоето изкуство! Пази се! Нека и мравка дори не се промъкне там, където работиш." "Кабала" съобщава за някаква книга с висши знания, която била скрита в дълбока пещера, за да не попадне в ръцете на недостойни.

На времето си и Нютон вярвал в съществуването на някаква каста - носителка на тайни знания. "Съществу­ват и други велики тайни - пише той - освен преобразу­ването на металите, за които великите посветени не се хвалят... Ако е истина това, което пише Хермес, те не могат да се постигнат, без светът да се окаже в много голяма опасност."

Плутарх съобщава, че не друг, а Александър Маке­донски като ученик на Аристотел се приобщил към ня­какви знания, които философите наричали "устни" и "скрити" и не им давали широка гласност. Когато Алек­сандър узнал, че Аристотел е написал книга за това, уп­рекнал го, че разгласява тайното учение: "Постъпил си неправилно, като обнародваш учение, предназначено са­мо за устно преподаване."

Посветените, стремейки се да преградят достъпа към някакви важни и опасни знания, строго пазели тяхната тайна. "Който постигне вълшебните тайни на словото, нека ги пази от всички..." се чете в "Ригведа". А един от магическите египетски папируси започва и завършва с призива "Заключи устата си! Сложи преграда на устата си!"

През времето на Рамзес III двама придворни библи­отекари били осъдени, защото недостатъчно бдително са пазили някакъв магически папирус. Достъпът до то­зи извор на знания бил разрешен само на най-доверени­те хора от жреческото съсловие.

Спомена се вече за Тот (Хермес), който в навечерието на катастрофата бил начертал текстове, съдържащи знания, за да ги спаси, а след катастрофата превел надпис и от тайния свещен език. Книгите на Хермес (а възможно е частично тяхно подправяне) са оставили видима следа в различните религиозно-философски учения] Климент Александрийски (II-III в. от н , е.) пише за 4 свещени книги на Хермес. Учението на Хермес, посвете­но на различни въпроси от философията и магията, би­ло тайно. Така възникнало понятието "херметически", т.е. "тайни", "затворени" знания. Сега, когато говорим например за херметически затворен съд, вече ни е труд­но да се досетим за първоначалното (основното) значе­ние на тази дума.

По-късно световни религии освен своята явна част са имали и кодекс от тайни знания. Знанията се пазели по най-грижлив начин. Някои философи и богослови смятат, че Христос (или лицето, което в кумранските ръко­писи се споменава като "Учител") съобщил на апосто­лите някакво тайно учение, което разрешил да се откри­ва само на избрани. В юдеизма съществува традицията тайното учение "Кабала" да се излага само устно,. Заб­ранено е това да се прави писмено поради опасността тайните знания да попаднат в случайни ръце. Поради съ­щите съображения жреците-друиди не записвали нищо, цялото си учение пазели изключително в устна традиция то изчезнало заедно с тях.

И така, единият път за скриване на знанията се зак­лючавал в това, някои най-важни сведения да не се за­писват. Другият бил "шифроване на знанията". Различ­ни символи, условни фрази, обозначения и недомлъвки преграждали пътя към истинския смисъл на написано­то. Такива са например многобройните ръкописи по алхимия. Понастоящем техният брой надминава 100 000. Това значи, че около 100 000 души са се старали да из­ложат на хартия или пергамент някакви знания, които, смятали те, не бивало да изчезнат заедно с тях. Каква е практическата стойност на тези знания? Неизвестно. Човек прониква в света на строежа на ма­терията. Той изпраща експедиции в най-труднодостъп­ните области на Земята, но едва ли не най-трудна е ек­спедицията в областта на забравените или загубени човешки знания. Участниците й трябва да разгадаят и да разберат маса условни обозначения. Известният учен от XVI в. Блас Вижинор бил не само алхимик, той станал изобретател на най-съвършените кодове и системи за шифроване. Някои от неговите методи се употребяват и досега при работата с шифър. Интереса у него към тази работа събудило запознаването му със съчиненията на алхимиците. Те били написани, както изтъквал той, с условни знаци и правели впечатление на добре съставени криптограми".

В други случаи шифроването се оказва по-сложно. В Шумер знаели, че звездният свод извършва пълен кръ­говрат за 25 920 години. Често това число се дава в за­булен вид, тъй че трябва да се свали покривалото, за да се открие. Така в храмовите библиотеки на Нипур и Сипар всички таблици, посветени на делението и умноже­нието, се основават на числото 12 960. Не е нужна осо­бена досетливост, за да се разбере, че това число не е ни­що друго освен 25 920 .

Съществува и по-сложна система за шифроване на то­ва число. В Шумер наред десетичната система съществу­вала и шестдесетична система за смятане. Разделяйки пространството на 360 градуса, а времето на 60 секунди, до днес се продължава традицията, стигнала до нас от древния Шумер. А може би от някаква друга цивилиза­ция, която е съществувала в още по-далечните хилядо­летия, за която нищо не знаем. В основата на тази сис­тема лежи концепцията за единството на време и прос­транство, която едва сега съвременното човечество за­почва да осъзнава.

Изходно число на шестдесетичната система за смята­не бил "сосс" =60.

Ако пълният кръговрат на звездната сфера 25 000 Г дини се раздели на "сосс", ще се получи 432.Да запомним това число. И да видим къде още го срещаме.

Преди всичко в "Махабхарата" - най-старият индийс­ки епос. Там се говори за космически цикъл, който има 4 320 000 години. Намираме го и у вавилонския жрец Бероз (царете преди потопа са царували 432 000 години). В исландския епос, в разказа за космическата битка на боговете и антибоговете се говори за 540 порти. От вся­ка излизат по 800 воини. Зададе ли се въпроса, колко са били всичките воини, ще се получи същото число 432 000.

С други думи, само този, който владеел "ключа", кой­то знаел какво нещо е "сосс", откривал истинското зна­чение на тази цифра.

Този способ - да се скрива някакъв таен смисъл зад символи - е свойствен на много т.нар. "свещени книги" или "книги по магия". Така традицията на "Кабала" ри­сува космогонията или пълното знание за създаването и развитието на света във вид на някакъв символичен дво­рец. Този дворец има 50 врати и всички врати се отва­рят с един единствен ключ. Знанието на този ключ дава достъп до тайните на космогонията. Към всяка от чети­рите страни на хоризонта водят по 10 врати, другите 9 врати водят към небето. Освен това има и една врата, за която още нищо не се знае. Само който я отвори, може да узнае къде води тя - нагоре или надолу, в бездната. . Знае се само, че никой, който е излязъл през нея, не се е връщал обратно.

Традицията за "поставяне под секрет" на опасни зна­ния отвежда в далечното минало. Един от първите фак­ти за появата на тази тенденция е свързан с името на ин­дийския император Ашока (293-273 г. пр. н. е.). Внук на Чандрагупта, обединителя на Индия, той искал да бъде достоен за великия си дядо. Смятайки, че за управника войната е най-сигурния способ да запечата името си във вековете, той възглавил поход срещу съседното царство Калинга.

Жителите на Калинга се съпротивлявали отчаяно. В една от битките войниците на Ашока избили повече от 7000 противникови воини. Вечерта на полето на току-що завършилата битка пристигнал императорът. Ашок; бил потресен от вида на убитите, от течащата кръв на бойците.

Всички останали години от живота си Ашока посветил на науките, на разпространението на будизма и н съзидателна дейност. Има предание, че ужасите на войната му направили толкова силно впечатление, че ток решил да направи всичко, че да не могат никога човеш­кият ум и познания да бъдат насочени към унищожение на хората. Ашока основал едно от най-тайните общест­ва, съществували някога на Земята - обществото на Де­ветте неизвестни. Целта на тази организация била да не допусне в ръцете на хората да попаднат сведения за ня­какви важни средства за унищожение.

Някои смятат, че тази организация продължава да съ­ществува и до днес. Такова мнение е изказвал по-специ­ално Жаколио, консул в Калкута по време на Втората френска империя, автор на добре известни изследвания за Индия. На същото мнение били и някои английски високопоставени чиновници в колониална Индия.

Няма преки доказателства, които биха позволили да се твърди, че и досега, след две хилядолетия, съществу­ва тайна организация, но и самото известие, че някога е била създадена организация с подобни цели, говори много.

Ашока не е бил единственият, който се е опитвал да ограничи и запази в тайна знанията с разрушителна си­ла. Въпреки широко' разпространеното мнение така са постъпвали и някои от най-далновидните управници и обществени дейци. Става дума за един вид забрана на това, което на съвременен език може да се нарече "оръ­жие за масово унищожение".

През 1775 г. френският изобретател Дю Перон започ­нал да настоява за лична аудиенция при краля. Според думите му от тази среща зависело бъдещето на държа­вата. Това, което Дю Перон трябвало да съобщи, той искал да открие само лично на краля. Людовик XVI се съгласил да го приеме. В дворцовата градина, където станала срещата, помощници на Дю Перон внесли ня­колко големи грижливо опаковани сандъка и се отдале­чили.

Оказало се, че Дю Перон е измислил оръжие, което може да застави без усилие да капитулира всеки противник. Отсега нататък Франция можела да разширява гра­ниците си тъй далече, както е угодно на Негово Величес­тво. Сложното съоръжение, което Дю Перон демонст­рирал, било предтеча на днешната картечница. То мо­жело да изстрелва едновременно 24 куршума.

Но Дю Перон не чул похвали. Кралят студено го пре­къснал и му заповядал да си върви. Людовик XVI и ми­нистрите му отхвърлили с негодувание откритието като "зверско оръжие за изтребление". Дю Перон бил обявен за изверг и враг на човечеството. Има всички основания да се предположи, че кралят се е сетил да вземе" мерки Дю Перон и изобретението му да не попаднат в ръцете на някой друг, монарх.