Заглавие: Талисман на борда

- Да. Мислех доста, капитане. И имах няколко плана как да поставим натясно... но после ги погледнах критично и те дадоха течове. Само с благост ще стане. Той не може да бъде заробен, сър. Спрямо нас Звездният човек не е смъртен. Някога душата му ще умре... тоест ще се отдели напълно и ще иде в отвъдното, както е при нормалните хора, вместо машините му да я облекат с нова плът, но засега той е неуязвим. Ако го притиснем, ще избяга – даже в смъртта, която за него няма да е окончателна гибел.

Шефът става стремително и прави няколко обиколки на каютата. Признавам му – носи на поражения. Капитан си е баш на място. И аз нося, но предпочитам да не ги допускам. Нереални мечти не отглеждам, за да не се сгромолясат. Ала реални не значи лесни.

Шефът сяда. Мълчи. После изръмжава и протяга ръка да му дам лулата си. Това е единственото нещо, което му позволявам. Досега никога не е понечил да ми загрее врата, както прави с моряците, когато се дънят. Значи ме уважава. И аз го уважавам. А сега – повече от всякога. И не давам повод да му се прииска да ме напердаши. Макар че крещи понякога доста. Но – дума дупка не прави, нали? Пък и към мен не отправя нещо, което да е наистина обидно.

Капитанът дръпва няколко пъти, бърше мундщука и ми връща лулата.

- Каза, че Глупчото може да си отиде когато му скимне, дявол под опашката.

- Аха.

- Ако минем покрай някое пристанище, предполагам.

- Помниш ли как се поклащаше на вълните и даже се мъчеше да се завие с пяната в съня си? Сър.

- Тъй-тъй – подканя ме да продължа шефът.

- Тогава ела да видиш другото нещо.

Излизаме на палубата. Тъмно е като в гърло на кит. Светят звезди. Морето е почти гладко. Поскърцва нашият бриг.

- Къде е?

Соча му извън борда:

- Там.

Звездният пришълец стърчи на около стотина ярда навътре в морето. Застанал е върху водата и ясно се вижда как пристъпя от крак на крак, защото повърхността се поклаща приспивно. Фигурата му излъчва сияние, а към небесата се е проточила една перлена нишка призрачна светлина, която изтънява във висините.

- Там няма плитчина, нали? – прегракнало се обажда капитанът тъкмо когато вече губя надежда да чуя някога гласа му.

- Не. Върви си по водата като Христос по езерото.

- И какво прави там? – възмущава се капитанът. - Защо свети така, ръжда по мускета?

- Корабът му зарежда със сила металния пояс. Казва, че било вредно да стои на палубата, докато траело това...

- Кой е на вахта?

Поемам дълбоко въздух:

- Аз.

- Моля?

- Наредих на Джоба да е вахтен, понеже днес не се е катерил по вантите. После загубих от него на зарове почивката си. Трябва ли всички да знаят?

Шефът забавя отговора си, а после само изръмжава сърдито:

- Кажи на Звездния човек да внимава да не го видят момчетата, скорбут за десерт. Не искам да се плашат тези тъпаци. Аз се прибирам да спя, мъртво вълнение. Утре ще потренираме плана ти.

Докато чакам Звездния човек да приключи с заниманието си и да се прибере на борда, капитанът е запалил фенер в каютата си. Виждам през открехнатата врата, а имам прекрасно зрение, че очите му са празни. Комай в този миг той собственоръчно погребва в сърцето си и последните планове по някакъв начин да върже пришълеца – метафоричния попътен вятър на фортуната – към себе си и своите амбиции.

Интересно откритие. Капитанът ни има мечта.

Галеонът надвисва над нас като скала над орехова черупка. Според Звездния човек плячката ни вози товар коприна. Шапките ни падат, докато се мъчим да надникнем в гърлата на оръдията му. Чудя се как всички до един не сме напълнили гащите, веселяшко безумие и упование са ни спекли гъзовете – друго обяснение няма. Треперят ни ръцете, даже моите. Глупчото стои начело между мен и капитана и спокойствието му удържа естествения ни човешки страх залостен в трюма на душата. Вярата в късмета, пратен ни от небесата, ни тласка като тайфун – напред. И комай летим, въпреки че все едно сме пуснали корени в палубата.

Испанците ни зяпат, надвесени над фалшборда на кораба си: абе какво искат тия? Честно казано, и аз съм на път да си задам същия въпрос, обаче капитанът усеща, че опиянението ни от собствената наглост скоро може да се разсее и тогава палубата ще засмърди на лайна, затова се изпъчва и крещи към галеона:

- Ей там, паписти недоклани! Хвърлете въжени стълби и си пригответе кесиите за опразване, скелет в сандъка! Давам честната си дума, че ако не се съпротивлявате, кучи синове такива, никой няма да пострада, пет пенса за причастие!

Цяла минута онези предъвкват чутото, после главите с железните шлемове изчезват, а след малко право насреща от оръдейните люкове зейват навън поне дузина медни хобота. По шума обаче личи, че готвят за стрелба само един топ.

Веднага се крием зад тесния гръб на нашия Звезден човек и добре, че не чакаме дълго – поне половината от екипажа вече тракат с ченета.

Гръмва, оглушавам, успявам да не затворя очи, но лютивият пушек ме заслепява със зли сълзи. И все пак забелязвам, а сетне и чувствам удара на гюлето – прилича на халосване с бала памук. Дружно тупваме по задник, поне пет-шест души от нашите пърдят едва ли не по-силно от оръдието, но май опазват панталоните си чисти... тоест пак толкова мръсни, колкото си бяха поначало. Нашият Звезден глупчо, пардон, талисман, ни предпази с дяволския си щит, както беше обещал, че ще стане. А гюлето рикошира като слънчев лъч от лъскаво венецианско огледало и се връща откъдето е дошло.

Докато кашляме и псуваме, изправяйки се на крака, отсреща в недрата на галеона пищят ранените артилеристи. Тогава от високата палуба изтрещява мускетен залп. Естествено, куршумите поемат обратно и дори не ги усещаме, защото сме заети с построяване и заемане на заплашителни пози. Стрелците горе обаче са натръшкани и повечето от тях имат нужда от последно причастие и заупокойна молитва, вместо от превързване.

Разбирам, че това сражение е приключило. Ние юнашки хвърляме абордажните куки и се долепваме борд до туловището на плячката. Катерим се и стъпваме на палубата. Не бива да се отдалечаваме на повече от двайсет стъпки от Глупчото, той ни прикрива с призрачната си вълшебна броня, но галеонът повече не мисли да оказва съпротива. Испанците са сиви от ужас, призовават Хесус и майка му, за която капитанът ни се изказва подобаващо.

Нататък е лесно да проявим благородство, с което смайваме преди всичко себе си – никого не убиваме, само раздаваме не особено щедро плесници. Великодушието ни се дължи, първо, защото такова беше условието на Звездния човек – с което капитанът има благоразумие да се съгласи, – а второ... ами защото до последно не вярвахме, че ще сполучим, при все че за тренировка изхабихме едно от нашите оръдия още преди талисманът ни да каже в коя посока отвъд хоризонта има достойна за ограбване жертва.

Така че поведението ни е направо изискано - почти не псуваме, на испански де, докато заповядваме всички да се измъкнат на палубата. Под вещия надзор на Питър Джоба нашите матроси почват да преджобват пленниците. Аз и капитанът правим бърз тараш в каютата на испанския капитан. Шефът търси навигационни карти, от което си вадя поуката, че той не желае изцяло да зависи от дарбите на скъпоценния ни звезден глупчо. Хрумва ми да си избера нещо по-така за обличане от гардероба. И докато оглеждам дрехите, изведнъж си давам сметка, че сред изкараните на кърмата пътници липсват жени.

Не липсват. Сред извезаните със злато камизоли откривам едно невероятно прелестно създание и ако не беше огненокосата шотландка от мечтите ми, сигурно бих склонил на знойните тъмни очи на испанката. Кимам й учтиво и с жест й заръчвам да кротува. После казвам на капитана, че имам една идея и излизаме навън.

Пред тълпата примрели пленници заварваме назряваща кавга, защото небесният пришълец, нашият талисман на успеха, тича напред-назад, бърбори нещо на дрън-дрън и внася смут, като тъпче обратно иззетото в джобовете на пленниците, които никой не си е дал труда да върже. Лицата на нашите хора стават все по-кисели, затова незабавно надувам боцманската свирка, с което привличам вниманието.

Във възцарилата се тишина почвам да говоря и жалко е, че аз, роденият за оратор, никога не сварвам да се подготвя за някоя реч предварително – все импровизации:

- Джентълмени! Плячкосването е тежък и неблагодарен труд! Не бива да се хабим напразно. Предстоят ни нови славни битки, да не говорим за петдесетте бурета страхотно вино, освен това в камбуза е сготвено за хидалговците. Затова нека ни изкарат една хубава маса, да я застелят с коприна и да ни нагостят, понеже още сме разярени от приключилия абордаж и ешпаньолите следва да заслужат милостта ни. Докато трае трапезата, мисля, че гостоприемните домакини ще ни покажат всичките интересни неща, измежду които ще благоволим да си изберем плячка...

- Грабежът не е хубаво нещо! – внезапно ме прекъсва глупчото от небесата. Възчервен е от негодуване.

Екипажът на нашия кораб се опулва към него, но аз не губя присъствие на духа и му възразявам най-спокойно:

- Искаш да кажеш, че не бива дори да си вземем нещо за спомен от днешния ден, звездни човече?

Той се замисля и изведнъж щраква с пръсти:

- Е, сувенири – може...

След няколко мига еква гръмотевичен смях.

- Сувенири! Сувенири! – кикотят се до сълзи и премала моите пирати, а капитанът ме гледа иронично, но с одобрение. Само той освен мен разбира, че живият ни талисман е казал това за “сувенирите” най-сериозно. Вярвам също, че си дава и сметка, колко по-лесно ще може да контролира положението.

Настаняваме се на изнесената маса и почва пир, докато испанците изнасят за оглед скромното си имущество. Те добре схванаха намека, че е в техен интерес да не щъкаме из кораба им. И наистина се откупват щедро, макар ще продължат да се тресат докато не си отидем. Изглежда са морално смазани. Една огъната в гърдите на Тъпака Хенри шпага, която той през смях връща на собственика “за сувенир” в размяна на всичките му дрехи, ги обезсърчава напълно. Вярно, един спотаил се на носа бомбардир изпразва в нас пушкалото си – ни леко оръдие, ни тежък мускет – докато вдигаме втора наздравица (веднага след първата). С капитана сритваме хората си под масата и се правим, че нищо не е станало. Естествено, мортирката е на парчета, а овъглената фигура на нещастника бавно се сгъва и се разстила до останките на носовата надстройка.

Сега вече испанците напълно са си изяснили простата истина – животът, а и честта на скритите сеньори и сеньорити, струват много повече от накити, дрънкулки, злато и други непотребности.

Отляво и отдясно на мен нашите славни момчета мляскат и се оригват. Заедно с деликатесите дъвчат и не изпускат от зъбите си лафа за сувенирите. Много им е забавно. И кълна се, че от устата на Айвън Едноокия излизат следните думи, произнесени с достойнството на истински джентълмен, нищо че оцапа цялата покривка с фин сос:

- Ще бъде ли така любезен насрания хидалго да ми даде ей онова сувенирче, дето виси като бреме на шията му? Чакай, чакай, я премери колко ярда чини тая верига, майка ти да уважавам... Само три? Сеньор, може веригата да е златна, но за сувенир е недостатъчна! Това по ефеса на шпагата ти диаманти ли са? И ботушите ти ги бива... И ризата. Нали имаш някъде друга? Дай едната на ближния си!

Седим като перове, пред които върволица чужди посланици поднасят за одобрение даровете си.

Вземаме колкото могат да носят треперещите ни носачи. Капитанът нарежда на по-яките испански матроси да прехвърлят провизии на кораба ни, като особено внимание отделят на буретата вино. Сеща се и им заповядва да сменят такелажа на славния ни кораб. Пленниците припряно се залавят да мъкнат въжета. Нашият капитан няколко минути ги гледа намръщено как се суетят и натоварва капитана на галеона със задачата да въведе ред, като междувременно поисква “за сувенир” сандъка с навигационни карти, като при това само три пъти го нарича “задник непоръбен”.

- Ех, да имаше и някоя мацка... – ненадейно въздъхва до мен Питър Джоба, докато лапа така стръвно, че ми се повдига.

При споменаването за жени очите на повечето от нашите лакомо блясват.

Вижте, нещата, свързани с пленнички, са естествени, колкото и да са безобразни. Не съм голям моралист, но и не съм си враг, за да настройвам срещу себе си загорели за женска плът мъже. Ала знам какво ще последва – вместо “благодаря, сеньора” ще последва ритник и пляс зад борда. А това не ми харесва. С дамите съм джентълмен. Няколко пенса вършат повече и по-добра работа от крясъци и шамари. Освен това не мисля, че дори и най долната повлекана заслужава да бъде хвърляна на акулите (гадни зъбати отвратителни дяволски гнусни риби!!!).

Но най-важното – Звездният човек няма да одобри това. А не бива да губим благоразположението му в никакъв случай! Той е кокошката, която снася златни яйца!

Докато трескаво обмислям как да отвлека вниманието на юнаците ни от опасната тема, разрешението на проблема идва от страна на Бруно Дългопръстия, който е малко глух и затова винаги говори високо. От известно време е спрял да яде и втренчено разглежда топовете копринен плат. И в най-критичния момент взема, че се провиква, стряскайки всички – абе все не можем да му свикнем:

- Капитане, гръм да ме порази, какво ще кажеш да си ушием цветни копринени платна! – от устата му летят плюнки и парчета салата.

- Ние? Да ушием? – изумява се капитанът. – Не, разбира се, рапан на шиш! Я колко още безделници треперят и цапат гащи наоколо, тюлен размазан! Бързо им намери работа да се разсеят с нещо полезно, вместо да редят молитви!

Въздъхвам с облекчение.

Скоро блясъкът на дрехи, злато и скъпоценни камъни, инкрустирани оръжия и фино бельо, а особено поразителните нови ветрила, както и дъхът на изискани напитки и ухания на нови и нови блюда, карат нашия екипаж да забрави за женска ласка.

Чудя се само, как не се намери повече нито един куражлия на този галеон, който да се престраши и да ни сипе отрова в манджите...

Няколко седмици са минали като насън.

Корабът е сменен, сега имаме по-здрав и по-вместителен. Над главите ни се преливат пъстрите копринени платна. Каютата на капитана е светла и просторна. Ала отдавна не е чиста. Усилията на юнгата не стигат да поддържа целия кораб. Помага му единствено Глупчото. И аз – като нареждам на екипажа да хваща парцали и кофи. Заповедите се изпълняват през куп за грош.

Говоря и за първи път ядът личи в гласа ми:

- Шефе, корабът вони!

- И какво да направя, косми в устата? – отвръща начумерено.

- Екипажът мяза на взет от богат испански манастир отбор готованковци!

- Какво искаш? Сражения няма, бълха в ухото, даже сувенирите не си ги мъкнат на свой гръб, язва по палубата. По-добре да плюскат и пият.

- Размекнати са като восък над печка...

- Скучаят, боцман, скучаят. Щом даже Хю Главореза тресе шкембе вместо онази крива сабя-кръвопийка...

Да, това е една от добрите страни на ситуацията. Предпочитам Главореза обилно нахранен, пиян до полусмърт и само мързеливо да гледа ушите на пленниците, вместо да ги колекционира както правеше преди. На пълен стомах не можеш да си свиреп, поне за известно време. Но докога?

- Ще увелича дяла на копеленцето – обещава капитанът, - може това да повлияе върху екипажа да позачистват кочината си, мишка с гердан.

За малко не избухвам. Мишка с гердан! Матросите се разхождат натруфени като панаирски палячовци, без мен, разбира се и донякъде капитана, аз имам вкус и знам, че елегантността не е нещо, което се постига с количество.

- Ще им повлияеш, сър, само в насоката да пердашат момчето по-често.

- Нали Звездният не дава да си вземем роби? Какво искаш, гребла на сухо!

- Да избегна неприятности. Бунт например.

- Откъде-накъде?! Какво им липсва?

Дълбоко засмуквам лулата, но тя е угаснала и я хвърлям през прозореца. Капитанът не мигва от звъна на разбитото стъкло. Гледа ме уморено.

- Какво казаха предишните пленници? – задавам риторичен въпрос и преди шефът да си е отворил устата, си отговарям : - Забележи, ние оставяме подире си олекотени откъм товар и съкровища, но на практика здрави и неопожарени кораби, пълни с радостни люде, които са убедени, че невероятно лесно са се отървали от самия сатана, обладал нас, кръвожадните пирати. Нищо, че не се изявихме като кръвожадни – вдигам ръка, понеже шефът се кани да ме прекъсне, - макар че безделието можеше да избие в жестокости за развлечение. Важното е, че слуховете прелитат морската шир, по-бързи от чайки, и мълвата е ужасяваща. Разбираш ли защо е така?

- Разбирам – мрачно отвръща капитанът. – Накъде биеш, дървеници в паницата?

- Натам, че ограбените от нас крият срама си по този начин и се разтоварват от преживените страхове като плямпат небивалици колко сме лоши. Но с това подкокоросват нашите юнаци! Я кажи, ти не изтръпваш ли, а аз всеки път изтръпвам, от гледката на тежки алебарди, нажежени гюлета и дребни зли куршуми, които се сплескват в привидно незащитена човешка плът или се връщат назад със същата сила, стоварвайки мощта си върху нападателя?

Капитанът мърда рамене сякаш му е студено и измърморва тихо:

- Прилича на Божие наказание, разпран търбух на делфин...

- Да! А нашата съвест остава чиста и кръв не обагря ръцете ни. Ала всичко хубаво има край. И краят ще дойде внезапно. Ще изскочи като дявол от купел със светена вода.

- Откъде?

- От това, че идиотите, които Провидението ни е дало за екипаж, без юнгата, разбира се, ще се самозабравят! Ще поискат кръв, но вече убедени, че не вършат грях... да де, мнозина преди не си даваха сметка за това. Обаче сега ще са убедени, че имат право.

Капитанът мълчи.

- И нещо друго – не мирясвам аз, - може да си въобразят, че и силата на Звездния им принадлежи...

Шефът вдига глава.

Кова желязото, докато е горещо:

- Опасявам се, че плиткоумните ми братя-пирати няма да проумеят, че поясът е привързан здраво към пришълеца и че няма начин да заробят собственика му. Така е. За нас със теб то е очевидно, но иди че го обясни това на тъпанари като Питър Джоба, например! Те май вече са забравили, че ако Звездният човек загине – тоест умре тялото му, ще последва огнен залп от небесния кораб, срещу когото поясът е безсилен. И на тази основа може да избухне бунт. Даже имам заподозрени в заговор и тях гледам да държа далеч един от друг. И ги черпя по султански от маркираните с моя знак бурета. Алчните хора си умират за аванта. Но не става да ги коткам по този начин прекалено дълго.

- Какво предлагаш! – удря капитанът юмрук в масата, на пода падат пергаменти и свитъци от превъзходно начертани карти, просто изумителна изработка. – Съгласен съм, но какво да правим, слаб кил?

Сега е моментът.

- Курс към брега, делим плячката и...

- Не!

Уви. Напоследък капитанът страшно ми се е издигнал в очите, след като прежали тайните си амбиции с помощта на пояса да стане нещо като крал например. Беше героична постъпка от негова страна. Разочарован е, но приема достойно нещата. Схвана, че присъствието на Звездния човек е наистина като ясно време с попътен вятър – осъзна, че не става да го прибереш в джоба... но не се сдържа да не изпита съдбата докрай. И предвид капризите на фортуната – да, кратка е нейната усмивка! – е решил да използва ситуацията интензивно и да натрупа наистина крезови богатства.

Отново разпитвам Звездния човек за света, откъдето е дошъл.

Вече знам смайващи неща: далечните звездни хора живеят не само по своята земя, а и в небесата си, както и на дъното на своя океан, по луни и планети, където, разправя пришълецът, цари такава пустош, че даже нямало въздух (значи и там сиромашия не липсвала, ех...). За всяко от тези места всеки от тамошните хора разполага с цял гардероб подходящи тела – кеф ти с криле, кеф ти с хриле, кеф ти с колкото искаш крака и ръце. Звездните хора могат да се вселяват в различни машини, досущ бесове, и да ги управляват според желанията си. От това ми става малко страшно и тайно се радвам, че родината на нашия талисман е толкова далеч. И че той е такъв симпатяга. Но като изключим стряскащите страни на живота им, там трябва да е много красиво – летящи горички със сребърни и златни плодове, които на всичко отгоре се ядат, градове в недрата на земята, където е по-светло от слънчев ден на екватора, огнени полета с дъгоцветни пламъци, които не парят и не изгарят, цели дворци, които се събират в едно дрън-дъзитронно зрънце – абе всякакви чудесии и хубости.

Но сега, кой знае защо, темата е за затвори и правосъдие. Той говори, а аз не го прекъсвам, защото е излишно да проявявам недоверие, просто попивам думите му... и завиждам. А не съм завистник.

- Съдът разглежда всички обстоятелства и присъдата се извежда математически по дрън-дръционно-дрънциална методика... – разказва Глупчото (това е галено, когато Тъпакът Хенри се оплака, че и нему не викат “глупчо”, Айвън го срязва с думите, че не е достатъчно умен и наивен, за да носи такава титла. Точно тъй го каза: “титла”. Айвън! Изненада след изненада) - ...като така се постига висок индекс на справедливост. Всяко деяние се разглежда много внимателно и грешките са практически сведени до нула, затова никога няма пострадали невинни. Освен това, преди влизане на присъдата в сила, обвиняемият го стазират и виртуализират, докато трае апелативната следствена проверка. И чак след това...

- Го окачват на бесилката? Тикат в зандана?

- Не! – пришълецът е ужас`ен. – Обикновено стазата продължава, това е едно от наказанията. Всеки живот е свещен и не бива да се отнема! Друго наказание е временно лишаване от правото на поли-дрънност...

- Тоест?

- И няма ли опасност да умре от това? То си е жива смъртна присъда! – съобразявам аз.

- Не – търпеливо обяснява Глупчото. – Състоянието на тялото се следи от медицински системи. А дори да се случи нещо непредвидено, снема се психо-дрън-дрънски отпечатък и личността се възпроизвежда.

- Ама не умирате ли накрая... истински? Или нещо не съм разбрал предния път?

- О, умира се... След хиляда-две хиляди години на повечето им писва да живеят и душата се оставя да колапсира... Някои не смятат това за смърт де – (тук аз кимвам мъдро: ясно е къде отиват), – но пък на всеки се снема пълна дрън-мнемограма и се пази в Мегабанката, откъдето винаги може да бъде съживен...

- Мегабанка? – заинтригуван съм.

- Да, там се съхранява информация. Тя е много строго пазена и грижливо поддържана.

Обмислям какво би могло да се задигне от такава банка, но въображението ми е безсилно. Глупчото продължава да говори, аз с усилие пренасочвам вниманието си към разказа му, когато той внезапно млъква.

Отнесъл се е. Мълча търпеливо. Очевидно чува в главата си гласа на своя небесен кораб. С наслада пуша от превъзходния тютюн, взет за спомен преди десетина дни. Преценявам количеството му като достатъчно за десетина години напред лични нужди и поне три лета черпене. Или продажба.

- Преследват ни – съобщава след малко Звездният човек. Развълнуван е.

Аз не се впечатлявам. Рано или късно щеше да се случи. Изобщо, много повече ме вълнува как придумам да капитана, че е време за нов живот – на сушата. Защото е настъпил часът да се жъне посятото, да се вкусват плодовете на тежкия и опасен път, който всеки е извървял и изплавал досега. Но има такова нещо като растеж на апетита. Лошо е, когато нямаш сили да спреш, преди да е станало късно. Така че изобщо не ме вълнува потеря – ако ще да е целият военен флот на испанската корона!

- Преследват мен – уточнява пришълецът.

Още по-абсурдно. Първо, всички наши жертви са останали убедени, че всеки от нас е неуязвим за оръжие. Кой би съзрял в Звездния човек източника на нашата Мощ?!... Стоп. Ами ако и той има съмнения за вътрешен заговор?...