Заглавие: Талисман на борда

Стряскам се.

- Не. МОИТЕ ме преследват.

Бавно и с нежелание проумявам какво ми казва.

Вече имам представа как ще се чувствам някога в Ада, ако не успея навреме да получа опрощение с добри дела.

Пояснявам: пред мен се намира един мирен цивилен гражданин, който никога не е бил войник и НЕ ПРИТЕЖАВА въоръжението от своя свят. А преследвачите, поне според мен, винаги са военни... Защо ли не ми е любопитно как трябва да изглежда един Звезден Мускет? Звездна Мортира? Такива, дето ПРОБИВАТ магическия щит от колана на Глупчото...

Хладно е, но се изпотявам.

- Защо? – едва от третия опит изхълцвам аз и не разпознавам гласа си.

- Ами аз... такова... откраднах билет за насам. Ползвам това приключение незаконно.

Зяпам го, минута, две. Накрая си позволявам да го нахокам:

- И ти ни приказваше колко лошо нещо е грабежът! Виж ти кой ни бил чел конско – един крадец! – но накрая не издържам и се разсмивам.

Тъжен смях.

Налага се да си ударя шамар, за да спра. Става ми болно, все едно съм хванал любимо си дете да тараши кесията ми. И понеже е любимо – няма как да го накажеш, без да нараниш себе си.

Мъжествено преглъщам и питам делово и сухо:

- И сега какво?

- След няколко дни ще са в обсег за дрън-дрънизация.

- По-бавно и на човешки, ако обичаш.

- Принудително прехвърляне на същността ми. Мигновено. Дистанционно.

Тази дума вече съм я научил.

- Освен това те излъгах – казва смутено Звездният човек. – Аз не идвам от небето. Тоест, оттам идвам, но родината ми е същата тази Земя, само че след 9991 години. Аз съм нелегален пътешественик във времето. Най-удобно се пътува през темпоралния ефир в космоса, а изходните точки са най-безопасни където гравитационните полета се уравновесяват, както в либрационните пунктове и...

- И лъжец – печално констатирам аз и друго не мога да кажа.

Разберете, всъщност ми се плаче. Отдавна не съм нежна душа с тънка бебешка кожа, свикнал съм с лъжи, измами, предателства, клетвопрестъпления, но... не очаквах лъжа от Глупчото. Та той си е чист като моминска сълза! Чувствам се така кофти, сякаш съм заварил ангел да клечи и да дриска.

Да, тежко нещо са разочарованията. Горчивите поражения на духа. Много се пазя от такива неща.

- Нищо друго не съм те излъгал – горещо ме уверява пришълецът. Лицето му е толкова нещастно и пламти от разкаяние, че пак нещо става с очите ми. – Само за това откъде идвам. И... че съм редовен турист. То всъщност за теб на практика е все едно дали съм от далечна звезда или от далечно бъдеще...

- Какъв? – питам спокойно, а през това време си мисля, че все пак е ангел. Нека паднал, нека насран и омърсен от прегрешение, но същината си – чист.

Трябва да има нещо свято на този свят нали!?

- Моля?

- “Турист”. Какво е това?

- Плаща, за да пътува насам-натам? И нищо не печели? Не търгува, не се занимава с разбой, не търси съкровища?

- Почива.

- Да ви имам почивките! Излиза, че и ние сме туристи! – усещам се и махам с ръка – Няма значение, това не е важно. Какво... – преглъщам по-важния въпрос от тактически съображения и задавам втория, просто от симпатия: – А какво ще стане с теб?

- О, много лошо ми се пише...

- Нали каза, че нямате бесилки, каторги и тъмници...

- Да де. Но ще ме ограничат да се придвижвам без специално разрешение, ще изплащам глоба с обществено-полезен труд, ще мъкна всяко ново тяло до пълната му амортизация три-четири въплъщения наред... Ограничаването на права за теб може да не е толкова страшно... всъщност, наистина не е. Просто е... неприятно. И ще трябва да полагам изпити за социална благонадеждност няколкото следващи цикъла... Знаеш ли, това наистина са глупости... пред вашето... – запъва се, - варварство. Много съм ви благодарен, че с ваша помощ успях да проумея кое наистина е важно и ценно.

- Хъм. Вече съм по-спокоен – казвам искрено. С леко сърце вече мога да попитам и за главното. – Ами ние? Какво ще стане с нас?

- Добре ще е да сте далеч от мен, когато ме намерят.

Замислям се.

- Колко време имаме? В смисъл – твърдо.

- Три дни. Не повече. После става опасно.

- Аха.
***

- Дали не ни менти, люспи в ушите? – запитва капитанът.

Свивам рамене и премълчавам. Той се мръщи. Наистина, предположението е неразумно. Никакви мислими причини не карат Глупчото да ни лъже. Излишно е да привеждам доказателства. Щастие е, че изборът му е бил да остане доброволно с нас. Вярно, веднъж вече излъга. Но това беше лъжа от срам, а не за изгода. Детска лъжа. И тя не се брои.

Капитанът откликва на мислите ми:

- Е, даже да не беше това, все някой ден би му писнало да се пъчи срещу оръдията. Какво предлагаш?

- Да го оставим на един от близките коралови островчета. Той сам предложи. А ние през това време с пълни платна да се махаме! И вземаме курс към ///, където стоките ще се продадат, парите ще се поделят... и кой накъде знае. Лично аз смятам да стана земевладелец. И теб те съветвам същото.

- Аз мислех за собствена малка търговска флота – разсеяно отвръща шефът, а аз ликувам, но само за момент: хубаво де, проницателен съм, е и? – Само дето ми трябват още пари... Този път трябва да направим голям удар. И от него няма да деля с никой.

- Ами с мен?

- Нали вече имаш достатъчно, за да осъществиш мечтата си, мухлясали сухари?

- Така е. Но въпросът е принципен.

- А... Е... Добре. Една петдесета?

- Обиждаш ли ме?

- Една двайсет и пета?

- Десятък е приемливо.

- Че ти си бил ужасен разбойник, индианец на реята! – капитанът е възмутен. – След толкова години заедно...

- Да. След толкова години заедно искаш и мен да прецакаш барабар с останалите мухльовци. Не е джентълменско. Освен това, как си представяш да офейкаш с дяловете на юнаците? Сам няма да се справиш. Пък и ако се замислим, дори досегашният им пай е пресилен. Добре е да се намали с... примерно една трета. Може би това ще ги възпре да пропият и попилеят богатствата си в кръчмите и по скъпи курви. Но пък ще им остане достатъчно за охолен живот, ако ги вложат в някой хан, мелница, търговски склад, земя... Е, ако някой иска да си купи баронска титла, ще има да взема, но те и без това не стават за благородници, нали?

- Да, наистина, такава рестрикция ще е полезна за тях, вода в барута.

- А освен това – наблягам аз, - намаляването на дяловете на екипажа, забележи, то съвсем не е неоправдано, понеже участието им в придобиването на плячката е... да де – съгласявам се с енергичния жест на шефа, - това ще ти спести необходимостта от последен удар... Не бива да рискуваме, Чарли.

Очите на капитана стават стоманени. Не е от това, че съм фамилиарен. Наричам го втори път за тринайсет години по име. Гледа ме с вълчи очи заради пораженческите ми предложения. Въпреки вида му продължавам с лек хлад в стомаха:

- Няма начин. Ще кандисам и на една единайсета от... от реквизираното, пък ти ще се справиш и с по-малък начален капитал... Хайде, не ме гледай като грешник от казана. Ще си посвиеш перките малко. Алтернативата е да останеш с пръст в...

- Не – ледено ме прекъсва капитанът. – И без да правя някакви сметки, знам, че няма да ми стигнат средствата за онова, което искам. Правим последен удар и точка, чума на борда! Иди при звездния и му кажи да ни намери нещо БОГАТО! Стига дрънканици, боцман! Джентълмени сме и сключихме джентълменска сделка, нали така, девет бала на рейда?

- Така – принуден съм да призная.

- Обаче аз съм ти капитан и последната дума е моя! Млък. Нямаш колана на звездния около кръста си, затова не ме ядосвай, морж със запек. Давам си сметка за риска. Спокойно. И аз имам мечти и ще си ги пазя. Изчезвай, старче. И... нека е една девета – подхвърля подир мен съвсем като на приятел.

Напразно си повтарям думите му за това, че и той има мечти, за които да се бори и които да пази. Чувствам, че правим грешка.

- Така повече не може!

Това го изрича Питър Джоба, а до него Хю се е сетил да излъска малайския си ятаган и кръвнишки гледа към убягващата ни вече втори ден плячка. Това преследване е изнервило момчетата, от сноши не са пили нищо, само съскат като разярени усойници. Ясно е, че като настигнем португалеца, ще има мъст и сеч. Така е. Когато има достатъчно хляб (а при нас и месо, и плодове - Айвън даже бананите ръси с подправки), липсата на зрелища става досадна и отегчителна.

Глупчото е омърлушен, капитанът – зъл. Само аз съм стабилен като морски фар. Но отбягвам да поглеждам към небето.

Топчията Том сумти до единственото ни останало оръдие. То ни е най-далекобойното, останалите отидоха за дар на Морския дявол, за да плаши с тях русалките, а те от подобни образци най-много още по-силно да възжелаят сухоземните мъже. И въпреки тази жертва, пак не можем да настигнем проклетото ноа. Не защото то е бързо, а понеже ние сме бавни. Корабът ни пращи от сувенири. Само че когато Хю предложи да изхвърлим част от товара – на него мариз му дай, преситен е на плячка – Питър почна да плете въжена примка, а останалите едва не вдигнаха бунт.

А времето ни изтича. Виждам го по помръкналите очи на Глупчото.

- Том, тъпо недоносче на пристанищна курва, до второто пришествие ли ще те чакам, проказа в манастира! – ръмжи капитанът.

- Са, бе са... – бучи артилеристът и накрая пали фитила. Гледаме го със затаен дъх как придържа лостовете на кулеврината, за да не изпусне португалеца от двата пръстена на мерника. Том много се гордее с изобретението си, пръстенът в тила на топа е подвижен, за да отмерва разстоянието до мишената. До днес нямаше някой на борда, който да не е изказал възхищението си от джаджата на Том. Обаче нашият огнеплюец също е сдал багажа в последно време – плюскане и наливане до припадане, ето го пак пуфти, задъхва се като бабичка...

Буммм!

Проследяваме с очи гюлето, което също е гордостта на Том, защото не е кръгло, а прилича на накрайник от копие и е пълно с някаква гадост, заради която топчията ни прилича на недосварено прасе. Нарича го гръцки огън. Бога ми, не бих искал да срещна гръцки военен кораб, щом...

Дяволското изобретение на Том удря високата кърма на ноа. Чакаме. В следващия миг лумва пушек, а след малко оранжеви пламъци почват за играят езически танц по нашарените с боя дървении на плаващото чудовище, което трябва да кара заплати за наемници из португалските колонии, както и пари за стоките на търговците от предишния му курс.

Да, Том е умен момък, поне що се отнася до оръдия. Иначе е тъп като галош.

Около мен ехтят възторжени крясъци, над нас греят копринените платна! Ура! Как сладко мирише на барут, неприятелят гори, предвкусването на ръкопашна схватка опиянява – ето за това си заслужава да живееш сред солените вълни и мизерията.

Но не заслужава да умреш. Особено след като си натрупал сумата за въплъщаването на мечтата си. В пожара на борда на португалеца виждам червените къдрици на моята сладка, все още непозната шотландка, в морето – цвета на нейните очи, кожата й искри като белите облаци! Виждам и луничавите ни дечица, на които ще направя едно кръгло езерце, където да пускат малки, прецизно измайсторени платноходчета, а прислугата ще прави вятър с ветрила от коприна... Ааа, не! Никакви такива глезотии с корабчета – току-виж момчетата се запалят и хукнат из морските простори като мен, а аз не ща да станат нехранимайковци...

Стресва ме яростният вик на капитана:

- Онези гасят пожара, мамицата им опърничава! Том, зареждай, зареждай, акула да ти отхапе топките, да ти червяса езикът, очите ти калмар да ги яде, зареждай, момчето ми, бог си, размажи ги, ИЗГОРИ ГИ, златно оръдие ще ти отлея, само не им давай да се измъкнат, наводнение в ада!

Ноа изобщо не забавя ход, екипажът излива върху радващия ни огън кофа след кофа, още малко и ще задуши нашия триумф! Усещам се, че скърцам със зъби.

Някой ме побутва в ребрата.

- А?

- Боцман, отляво на борд виждам остров. Да взема да ида...

Премигвам. Лигите ми вече са потекли като пред сочна пържола с лук и подправки, гарнирана с ориз, пак с подправки, и опасността от небесата някак ми изглежда толкова далечна, че даже бързата светлина има векове път до нея.

Изтрезнявам от бойната си лудост и питам:

- Какво, време ли е?

- Почти.

- Може и половин ден да е, но ако решим да действаме според плана на капитана и да тръгнем по вълните към онзи нещастен морски съд, енергийният трансфер между генератора на силовото поле и орбиталната капсула ще насочи преследвачите...

- Колко ВРЕМЕ имаме те питам! В най-лошия случай?

- Ами... около час и половина сигурни. После всеки момент могат...

- Ще успеем – отсичам самоуверено, като усещам с тила си погледа на капитана. Сърцето ми се свива. Алчността наистина ще ни погуби! Но... вече съм се впрегнал, а най-тъпото е да се отказваш насред скок. Може би щастието ще отдели една последна усмивка за нас... Пфу! Никаква “последна”! Забранена, недопустима дума за един моряк и джентълмен на късмета! Щастието обича храбрите.

Но не и безумците. А очите на капитана са направо безумни. Подхвърлям на Глупчото възможно най-благо:

- Остани с нас още един час. Като ни видят да вървим по водата, така ще се наплашат, че няма да посмеят да стрелят. После още десет минути ни прикривай на палубата, докато вържем екипажа и пътниците. После можеш да си вървиш.

“И да не гледаш какво ще стане” – добавям наум. Нашите юнаци са озверели, искат кръв, искат жени, а ако не намерят жени... прости Господи тези скотове, ама те не са виждали женски задник от седем месеца, а колкото и да не вярвам на клюките, на кораба ни... Пфу, не ми се мисли над такива гадости!

Том през това време тъпче оръдието си. Неколцина мазно се кикотят. Вечната смешка – топчията маа злобарки, понеже собствената му пишка била колкото бобово зърно.

Капитанът обаче е изнервен, защото ръмжи срещу шегобийците и те подвиват опашки, обаче се кискат в шепи.

Том си виква за помощник глухия Бруно, на когото не му пука от гърмежи.

- Са ша го набуам яко! – обяснява Том през рамо. – Ша го измуша портокалеца чак до морската дяволка на носа. И тоя път ша туря барут у гюлето. Глей кво стаа!

Капитанът за миг проявява безпокойство и скастря топчията:

- Ти глей кво ша та напрая – подигравателно имитира гласа му той, - ако умериш крюйткамерата на портокалеца, черва на бушприта!

Том свива рамене:

- Мож и тва да стане...

- Дано не стане, дърта русалка в тигана! Защото тогава ще ловиш с мрежи парчетата от ноа. А златото не плува като лайната, тикво насрана!

- Нема бе, сър, сичко ще е както требе... Па и да фръкне ноато у въздуха, нашио Талисманчо ша го извади... Златото де... От дъното.

Капитанът е удивен:

- Това пък откъде ти хрумна?!

- Ми он сам ми го каза. Сър.

Капитанът се обръща към Звездния човек:

- Вярно ли е, сирене в трюма?

За мое учудване Глупчото отговаря кратко:

- Да.

Капитанът е окуражен и махва милостиво с ръка на Том:

- Слушам сър! – крещи топчията радостно, а момчетата викат “Да живее!”

Приисква ми се да запитам Глупчото за някои подробности, но моментът е важен и впивам очи, беззвучно шепнейки молитва към Морския дявол, когото в мислите си наричам цар, за да му е по-приятно. Разбери ме, Отче наш, който си на небето – първо, в момента си по-отдалечен, и второ – заедно с Теб там горе дебнат и едни стражници, дето още не са родени, но са достатъчно могъщи, така че дай да не призовавам небесата, става ли?

Том и Бруно, озъбени от напрежение, държат кулеврината прицелена към упоритата ни жертва. Всички са озъбени от напрежение. Даже ангелското лице на Звездния пришълец е изкривено от гримаса, все едно го боли зъб, но му е толкова далеч до муцуната на Хю, колкото Главореза е далеч от райските градини.

Съска фитилът, съска и вятърът в такелажа.

Щом ноа почне да спира, на борда ще останат само юнгата, Том и Питър Джоба, който е извадил кофти жребий този път и затова е нацупен като монахиня, а екипажът ни ще се втурне по вълните, облечен в незримата броня на Глупчото. Но не и преди това. Кой ще тръгне да гони кораб, намиращ се на цяла сухопътна миля и носещ се със скорост десет възела? Даже на гладък плаж не е по човешките сили да тичаме толкова бързо, а тук – вълни, втвърдяващи се под нозете ни, а на тези нозе тежат пресни сланини от лакомията на последните седмици.

Поглеждам косо и бързо Глупчото. Още не е включил железния си пояс. Пести му силата. Обаче, дали не би било излишно да го направи, я колко барут сипа пустият му Том в гърлото на топа...

БУ-БУМ!!!

Преди миг съм бил на крака, живия ми и дървения здраво балансираха в средата на палубата, а сега вече съм нейде при кърмата и даже патерицата ми липсва.

Няколко мига съм бил в несвяст, съобразявам светкавично, защото пушекът се е разсеял вече. Ушите ми са заглъхнали. Лежа по гръб и виждам вместо великолепните лъскави копринени ветрила развяващи се многоцветни вимпели. Нещо е накъсало ветрилата на ивици и е лепнало грозни саждени петна по тях. И други пръски – алени...

Сядам, още замаян и виждам до себе си капитана, блед като луна в мъгла.

В този миг ушите ми се отпушват, за да чуя хленч и писъци.

На палубата цари абордажен ад, но няма врагове.

Проклетата кулеврина се е пръснала. По провисналите въжета на такелажа успявам да разпозная части от тялото на Том, Бруно въобще го няма, половината момчета се търкалят и вият в агония, другите се озъртат като пияни плъхове. Тъпакът Хенри настървено тика червата си обратно в корема. Едноокия Айвън е вече безок и безкрак, а ребрата му стърчат от гръдния кош. Симпсън се дави в кръвта си, а Бари Нейл оглупяло се опипва, но няма даже прах по него и морякът почва да си вярва, че е отложил засега срещата със свети Петър. Питър Джоба виси с глава надолу от близката рея и не мога да не призная, че гледката на обесения втори боцман внася умиротворяващ елемент в иначе ужасната картина. Горят тук-таме някакви парцали, но още не е същински пожар.

- Олеле – чувам да казва капитанът.

Напълно съм съгласен с него.

Но ужасът още не е изскочил от потайните дълбини на жалката човешка душа, затова се оглеждам хладнокръвно и бързо преброявам живите и леко ранените. С известно съжаление отбелязвам, че Питър е жив, само зашеметен. Търся юнгата, за да му наредя да среже въжетата и да помогне на втория боцман да заеме по прилично вертикално, а не отвесно положение.

Виждам юнгата. И в този миг ужасът влиза в сърцето ми - на бял кон и с музика!

Копеленцето държи нещо и е готово да се разреве с глас, но не смее да пусне кошмарния предмет.

Главата на Глупчото.

- ВСИЧКИ ЗАД БОРДА! Куче с мандолина!

Чак после, вече във водата, разбирам, че и двамата с капитана сме си изкълчили гръкляните от този кратък дует. Едва шепна. Но всъщност, няма какво да говоря, освен да посоча на капитана посоката, където одеве беше забелязана земя. Останалите сили трябва да вложа в яко гребане, за да се отдалечим колкото се може по-надалеч от злощастния ни кораб.

Момчетата шляпат и пуфтят, юнгата скимти като кутренце, но е чевръст и даже ме изпреварва. Всички са скочили подир нас. Всички живи. Освен Питър, който реве като бик от реята. Не смея да се обръщам. Само хвърлих едно око, за да преброя най-умните от екипажа. Седем души. Останалите са мъртви или ранени прекалено зле. Или са се оказали несъобразителни. Може и да са във водата, но плуват в грешна посока. Как да е, важното сега е да бъдем възможно най-далеч от...

Нещо ме кара да се гмурна под водата, която изведнъж става светла, сякаш отзад е изгряло второ слънце. Става ми горещо и това не е само от уплаха - самата вода се нагорещява. Само дано не кипне. Изплувам и с усилие си налагам да погледна назад. Корабът го няма, но там, където е бил, морето ври. И още нещо. Във въздуха чезне призрачен синкав конус, издигнат до главозамайващи висини. Мирише на гръмотевична буря.

Всичко свърши.
***

Няма да разправям ужасните седем месеца на необитаемия остров. След безшумната светлинна експлозия във водата останахме петима. Двама се удавиха – предполагам от изумление. До острова пристигнахме четирима – Шкембето Смит кървеше лошо и изостана. Май го изядоха акулите. Във всеки случай три часа перките им браздяха водата наоколо и това ми даваше сили да плувам и плувам, без да имам глас да проклинам.

На брега излязохме аз, капитанът, юнгата и Хю. Никой друг не се добра до острова. Ако е имало скочили навреме от клетия ни кораб, те не намериха острова. Може да са ги пленили португалците. Не знам.

Само след седмица останахме трима. Хю не смееше да се закача с мен и с капитана, но тормозеше хлапака и ми се наложи да го пречукам. Той винаги ме е подценявал, а като ме видя без патерица, реши че безопасното разстояние да ми държи тон е шест ярда. С един скок го настигнах и му счупих врата преди да е казал “мамо” – в циничен контекст, разбира се.

И тогава с капитана установихме, че мръсникът е носел под ризата още ТРИ златни вериги над своя дял. Тържествено ги разделихме. Настоях копеленцето да получи най-дългата като компенсация за преживяното. Капитанът се съгласи – нали вече имаше две. Пък аз преди всичко държа на справедливостта.

Седем месеца ядяхме риба, раци и пихме дъждовна вода. Капитанът бълнуваше и млатеше насън пясъка с юмруци. Четири месеца мълча, вероятно пресмятайки изгубеното. Бях достатъчно благороден да не му изтъкна, че го бях предупредил. Страхувах се да не се обеси на златните си вериги. Но той се оказа по-голям оптимист, отколкото го мислех.

След седем месеца на острова спря кораб, за да си почисти кила. Някакви мръсни недодялани разбойници. Приеха ни, след като им подарихме наличното злато.

След месец напуснахме проклетото място, а след още седмица капитанът и боцманът им се удавиха – случва се – и ние заехме полагащите ни се места.

За съжаление юнгата умря от дизентерия, а аз имах идеята да си го взема за помощник в мечтаната странноприемница и двестате акра собствена земя. Неистовият ми капитан продължи да бъде джентълмен на съдбата и доколкото знам издъхна достойно на испанска бесилка в Новия свят.
Често си спомням за Глупчото, Звездния човек, пришълецът от идните загадъчни векове. И ми е приятно, че някъде далеч напред в годините, той може би ще прочете дневника ми и особено горещата ми благодарност към приключението, което ни подари. Хубави са онези неща, които свършват добре. Освен това той стана причина да бъде изтрита от лицето на земята отрепка като Питър Джоба, а това е благо за всички живеещи. Та сега Глупчото е получил своето си тяло и макар да му е забранено да пътешества, надали е нещастен. Във всеки случай му го пожелавам – пожелавам му да намери друга своя мечта, освен туризма, и да се радва като я постигне. В сърцето си се радвам с него. Освен това, може би пак ще направи някоя щуротия и ще дойде в нашето време. Много ще се радвам да ми бъде гост. И няма нищо да искам от него. Защото вече имам всичко.

Да, аз получих своята мечта, но с малки корекции. Акрите са едва деветдесет. Жена ми е ирландка, пъстроока и кестенява. И кожата и не е толкова бяла като облаците, но пък като цяло Маргарет е много мила и оправна домакиня, само дето след четвъртата дъщеря Господ затвори утробата й. Може и да е за добро. Поне не се притеснявам, че децата ми ще станат морски разбойници. И затова с чиста съвест забавлявам момичетата с играчки-корабчета. Малко ме притеснява, че Хелън почна много да разбира от мореплаване и е бая буйна, пердаши всички момчета в колонията. Освен това расте красавица. С зелени очи. С червена коса. Като моята някога преди да окапе. Но досега не е имало жени-пиратки, нали? Може пък Хелън и да не стане първата.