Не плащаш здравни осигуровки - не ти дават лична карта

Атанасова призна, че "на всички им е било ясно, че ще има повишаване на цената, когато се правят търгове за малки количества", имайки предвид промяната в нормативната уредба, според която търговете за онколекарства се правят вече от болниците, а не от МЗ. По думите й - "но пък достъпът на пациентите до лекарства е много по-широк". Министърката е категорична, че няма да възстановява практиката на централизираните търгове за лекарства, отменени от уволнената зам.-министърка Гергана Павлова.

Атанасова заяви, че не се притеснява от изтичането на срока за избор на шеф на касата, тъй като той бил само препоръчителен. Тя увери, че ще провери как са изразходвани 440-те милиона лева, които касата трансферира през 2011 и 2012 г. към МЗ.


Всяко чудо до... нов министър
Аида Паникян

Всяко чудо за 3 дни, е казал народът и е прав. Когато вчера си говорих с колеги за разни цветущи идеи на ГЕРБ-ерските здравни министри, оказа се, че мнозина са забравили вече първите във времето. Една от тях (от края на септември 2009 г.) бе да бъдат отнемани задгранични паспорти при пътувания извън страната, ако не сме платили здравните си вноски. Едва когато медиите заразпитваха за колко неплатени здравни вноски ще се отнема този личен документ, "стана ясно", че "всъщност не се имало предвид точно това", че "можело да стане, но само за работодателите, които не са плащали за работниците си". Изобщо, спря да се шуми по въпроса, когато се изясни, че работодателят, който има най-много дългове към здравната система, е държавата.

Сега новата здравната министърка има нова идея в тази посока. Нещо повече - твърди, че я е предлагала още като депутат. Очевидно министерстването в българското здравно ведомство през последните 2 и половина години или е стимул за измисляне на небивалици, или е възможност за осъществяване на какви ли не екзотични идеи. Доказателство за това е, че и до момента се водят дела срещу МЗ, а МЗ ги губи. Например заради начина, по който бяха сформирани комисиите за областните здравни карти, в момента на практика Националната здравна карта на държавата е вън от закона. Или онази гениална идея МЗ да плаща за лекарства на болни само в рамките на бюджета си. А пропо, и това недомислие е осъдено от ВАС.

Колко може да издържи новоизлюпената идея за увеличаване на събираемостта на здравните вноски? Може би до момента, в който стане ясно колко министри и колко депутати на ГЕРБ имат неплатени здравни вноски? Или когато стане ясно, че и тази идея е израз на управленска некомпетентност. Защото странно е, че новата министърка е останала с впечатлението, че здравни вноски не плащат само бедните: "...Ако нямат лична карта, това ще ги лиши и от социални помощи...", твърди тя. Ами този бедняк ако има пари за вноски, няма да е на социални помощи. Но има нещо много по-съществено: очевидно някой е забравил, че здравните осигуровки на хората, които са на социални помощи, плаща държавата. Освен това всеки гражданин на републиката получава медицинска помощ поне в рамките на спешната помощ, дори и социално слабият! И още нещо: ако социално слаб лежи в болница, болницата може да изисква средствата, които е вложила в лечението, от т.нар. фонд за лечение на бедни към МТСП. Така че проблемите с неплатените здравни вноски далеч не са в бедните.

Отделен въпрос е, че в солидарна система като нашата наистина всеки трябва да плаща здравните си осигуровки. Но неиздаването на лична карта не е най-подходящият начин - това е знак за управленско безсилие. Особено след като държавата не може да контролира не само събирането на здравните вноски, но не може да контролира и това, че всеки здравноосигурен е принуждаван да плаща по 2 пъти за едно и също - веднъж чрез здравни вноски и втори път чрез принудителни "дарения".


За парите и властта
Как тези с огромните заплати, с нечуваните бонуси се събуждат с чиста съвест при всеобщата мизерия на населенито
Петра Ташева

"Парите и властта развращават!" - казваше моят свекър, който достигна библейска възраст. В дълго преживяния си живот той беше изпитал много беди и разочарования. Въпреки всичко стоическият му характер го беше съхранил като мъдър оптимист. "Колко му трябва на човек? - продължаваше свекър ми - Сърцето ни е колкото нашия юмрук, а стомахът ни - два юмрука. Ако си претоварим тия два органа, ще си навредим жестоко, сами ще си съкратим живота!"

Замислят ли се нашите управници за това, че всички сме еднакво устроени, че сме еднакво подчинени на природните закони, че Съдбата е по-голяма от всинца ни? Че няма ненаказана от Природата злина? Тези мисли ме спохождат често сега, когато ни засипват със съобщения за злоупотреби с пари и власт. Още от началото на промените у нас заплатите на чиновниците, на служителите във фирмите, станаха "фирмена тайна". Защо? За да се крият шефовете, които плащат колкото си искат на своите подчинени, за да се крият неоправдано големите заплати и "бонуси"! За да могат неподходящи по ценз, образование и качества хора да заемат постове, които не заслужават

Публичността е задължителна за демокрацията! Дотолкова съм поразена от безумното харчене, от пилеенето на държавни средства, че ми е болно даже да го изричам, да го коментирам! Какви са тия заплати, какви са тия "бонуси", които представляват нечувано големи суми! Не стига, че дистанцията между заплащането е толкова огромна, че направо ужасява обикновените хора, пенсионерите, ами отгоре на това някои "са си писали" каквито са искали бонуси! И имат наглостта да казват, че са "работели денонощно, че ги заслужават"! Излиза, че не са спали, не са яли, нищо друго не са правили, освен да "седят на стола си и непрекъснато да работят за благото на народа"! Боже, прости им, те не знаят какво говорят!

Кой допуска такава разлика в заплатите на обикновените граждани и ръководителите? Имат ли представа властниците как живеят, как преживяват обикновените трудови хора, какво е истинското положение на възрастните, на пенсионерите, на болните? Имат ли родители нашите управници? Това, което се изнася, е ЧУДОВИЩНО! И дали всичко се изнася! Но и половината да е истина, пак е ужасяващо! То ни попарва, обезверява ни. Как може така безотговорно да се пръскат милиони, като сме бедна държава, като народът ни тъне в мизерия!? "На гол тумбак - чифте пищови!", "Пир по време на чума!"- ей това е истината!

И тези хора с огромните заплати, с нечуваните бонуси живеят спокойно, заспиват и се събуждат с чиста съвест. Взимат хиляди левове, а човек, трудил се 40 години, има 150 лева и с тях трябва да си посрещне харчовете в тая скъпотия, която като лавина го засипва и от ден на ден става все по-огромна !?

Като се разхождам в околностите на София, виждам такива големи и луксозни къщи, че се чудя колко големи семейства ще живеят или ще отдъхват там. Как и с какви пари се поддържа такъв дом, кой го чисти, как се отоплява, с колко помещения разполага всеки член на това семейство? В дворовете - басейни с големи размери, огради, високи по 5-6 метра, охранителни камери, частни служители за поддържане на сигурността. Не е ли това за богатите държави? Да не би "друга България" да има вече у нас в истинската България? И колко са "Българиите"? Май питам себе си.

Как не се намери управник, дето да направи нещо за тая пустееща земя, за тия обезлюдени села? За тия села, до които в жестоката зима пътищата бяха непроходими и останаха без хляб, без лекарства! Гледах с почуда как само един мъж с кон тръгва да снабдява с хляб и провизии затрупаните в снега жители, които се молят Бог да го опази, жив да остане, защото само в този смелчага им е спасението! И това става у нас, в 21 век!

Обезлюдиха се прекрасни наши селища! А там, където пък все още има хора по села и градове, те няма къде и какво да работят! Нямат училища! Нямат медицинска помощ в много краища на страната. За зъболекар пък - да не говорим. Ходят си хората без зъби! Скъпа е тази "пътека", а на много места въобще я няма. Къде ти сега зъболекар по селата! Децата пък въобще няма кой да ги погледне, кой да се погрижи за тях медицински в училище и в детската градина! Който има пари - ще има и зъби! Плаща се сега по 500-600 лева за зъбни шини за деца и двойно и тройно за зъбни протези!

Събра се половината население на България в София и стана хаос в превозните средства, по улиците и шосетата. Кварталите се напълниха с незнайни люде, дето живеят от кражби и от обири. Страх скова душите ни, жилищата си превърнахме на крепости със заключалки и решетки, и пак не сме спокойни. Страшно е денем, още по-страшно - нощем!

Като сме в икономическа криза, като бедност е налегнала държавата ни, тя не е ли за всички ни, не трябва ли да бъде поделена? Нагледахме се, наслушахме се на какви ли не престъпления, на какви ли не парадокси, но най-вече какво ли не изтърпяхме

И все още имаме надежда, че ще дочакаме разумни и честни властници, които да ни поведат по правия път.

И понеже много бързо властта откъсва управниците ни от земята, от всекидневния живот, сигурно трябва да ги оставят да живеят със средствата на обикновените граждани. Да се придвижват като тях в претъпкани и нередовни автобуси, да плащат непосилни сметки за ток, вода и парно, да бъдат лекувани в обикновени болници, за да не си изгубват ума, да не си покваряват душата в удобства и разкош!

Като казах "душа", се замислих, че само за нея няма измерения. Колко ли е голяма човешката душа? Шепичка ли е, облак неизмерим ли е? Вижда ли се, чува ли се? Тя, душата ни, е най-святото нещо, което имаме. И се усеща само с друга душа, но е нужно СРОДСТВО! Защото душа душата разбира, душата душа търси. Ето това загубихме в днешното жестоко време. Загрубяха, закоравяха душите ни не толкова от недоимък, колкото от несправедливост, от разочарования. Да гласуваш доверие някому, а той да те излъже, да те подведе и даже да те уверява колко бил направил за тебе, колко ти помогнал и сега си бил добре...Защо не се намери за тия години един управленец, който да излезе и чистосърдечно да си признае, че не е бил за заемания от него пост, че не се е справил и заслужава наказание? Толкова ли покварихме душите си, че не могат да преценят собствените си възможности? Щом е така, значи наистина парите и властта са унищожили човещината у доста хора!

Години вече самолетите за Виена са повече от достатъчно на ден, за да придвижат пътници бързо и да им дадат възможност за часове да решават въпроси в красивата столица на Австрия. Ние и до Белград, Загреб и Любляна все още летим през Виена, но това е друга тема. Интересно е да се наблюдават пътниците и реакциите им, защото повечето минават през едно гише при паспортна проверка, онова за граждани на ЕС, но действат различно при дадени ситуации. А у нас ситуации да искаш! Пристига например багажът на летище София и по традиция се завъртява не на онази лента с надпис "Виена", а на друга, неозначена. Малкото пътуващи с този полет българи хукват веднага към нея да си вземат багажите, но чужденците, повечето австрийци, спокойно чакат там, където пише "Виена". Европейска работа! Ние вече сме пред такситата, защото друг начин за придвижване до столицата май няма или изисква часове, докато те са още на лентата. Да не споменаваме за цените на такситата, че май и тях ще ги вдигат.

После се срещаме с чужденци на ескалаторите на метрото и се смеем на жалките им опити да отместят стоящите нашенци там, защото никой от нас не си прави труда да стои вдясно и да дава път на бързащите. Чужденците може и да бързат, ние - не, защото сме уморени. Уморени сме от всичко, но все още можем и да се смеем. Както на онези момчета и момичета, които на входа на Борисовата градина стояха час, за да търсят поне една плочка, която да не е счупена и в дъждовни дни да не пръска кал. Младежите явно си нямат друга работа. Да бяха отишли пред "Шератон" да броят счупени плочки, обаче няма да могат от паркираните чак до входа на хотела луксозни автомобили. Дреболии, но някак навеждат на мисълта, че "дребните камъчета обръщат колата". Колкото и да е странно, тя все още се клатушка. С нея и ние, защото сме бесни и се тресем заради цените на яйцата, заради цените на парно и газ, заради месеците без заплати, заради парите под масата за лекари въпреки здравните ни вноски или заради трицифрените цени на лекарствата на мама-пенсионерка... И не забелязваме как сме забравили изправената стойка, която помним от гордо вдигнатата глава на татко, от оглежданата във витрините наша физиономия, от доверчивите очи на децата ни и вдъхваща увереност в собствените сили. Не е жалба по младост, защото не съм сигурна, че "младостта си отива" или че искам да съм като младите "калинки", с които ни наводниха напоследък. Не искам да съм "тежка артилерия" с напомпано CV, но искам да ходя по чисти улици, да си хвърлям боклука не в мръсни и счупени кофи, да чета кога ще ми дойде трамваят и той да идва точно на минутата, да се разхождам в кварталната градинка, където пролетните цветя вече да са грейнали сред покълнала нова зелена трева, а пейките да са боядисани, ако изобщо ги има. Даже не мечтая за екстрите във всяка квартална градинка на европейските столици, защото там в почивните дни пребивават само емигранти, които правят онзи боклук, който в работни дни точно те чистят, защото за повечето това именно им е работата. Но в градинките има всичко, за което може да мечтае всяко дете, а и игрища, където ритат или играят баскетбол и децата, които трябва да се адаптират към правилата на новото местоживеене.

Не зная дали тези "дреболии" са дневният ред на нашето общество, но във всички случаи сутрешните телевизионни предавания по националните ни канали не са в състояние да ме убедят, че дневният ред е онзи, който ни се задава. Ако се говори за високи цени, те защо се увеличават още и не само са сравними с европейските, но за някои стоки ги превишават. Не само за лекарствата. Всички знаят, че това не се отнася и до заплатите. Да се говори за монополи също ни уморява, защото нещата се знаят и то не от вчера. Да стоим в социалните мрежи и да разменяме мнения, информация или необмислени думи май няма смисъл, тъй като всичко си остава по старому. Какво правим тогава? Живеем и оцеляваме.

Слушаме или четем "Дойче веле", че през 19-ти век Османската империя подобрявала условията на живот по българските земи - глад не е имало, смъртността намаляла, икономически сме били най-развити в рамките на империята, а демографският ни взрив е бил за завиждане. Изхранвали сме с жито Истанбул, а първата модерна за времето си болница сме открили през 1837 година в Шумен и сме изградили карантинни служби по всички големи градове срещу епидемиите, които са унищожили маса хора в Европа по това време. Казват, че тези положителни резултати са следствие на далновидната политика на османската власт. Не, това не е пропаганда, а изследване на БАН за демографската политика в Османската империя. Ново! Значи има надежда. При далновидна политика нещата могат и да се преобърнат, хората да просперират и населението да се увеличава. Въпросът е кой и кога ще го направи. Толкова сме уморени и търпеливи, че можем още да почакаме. Корените ни са дълбоки, сигурно ще издържим. Дори и да сме по-малко, пак ще ни има. Другият въпрос е дали ще стане с "калинки" или все пак ще успеем да върнем част от изучилите се на Запад наши деца, които да поемат нещата в свои ръце. Защото тук и образованието, и здравеопазването ни не дават надежда за светло бъдеще.

Нека да помислим и да направим онзи избор, който дава надежда за различно. Сами да изберем дневния ред, защото иначе рискуваме да си останем в омагьосания кръг на надскочили се PR-ри и да се радваме само на skype, който ни свързва вечер с децата. Това май не изисква усилия. Още по-малко умствени.

Метална решетка раздробява болничния пейзаж на малки квадрати. Прилича на затвор, което е почти истина - това е съдебното отделение на Държавната психиатрична болница в Ловеч. В него прозорец без решетка няма - нито в стаите, нито в коридора. На 4 януари обаче 15-годишният Антон (Името е променено -б.а.) се изнизал и по клоните на дърво слязъл от четвъртия етаж. Момчето, за което има подозрения, че е извършило тежко убийство и два опита за убийства, избягало от единственото отделение в страната за принудително лечение на невменяемост. В това отделение пациентите могат да се движат свободно, да си вземат кафе от автомата при входа, да мерят теглото си, тъй като там има и кантар. На входа има метална врата, отваря я мъж, на чието яке пише, че е от охранителна фирма. След като влизам, пак я заключва. По коридора вървят хора с блуждаещи погледи или вглъбени забили очи в пода - като във филма „Полет над кукувиче гнездо". Споделям го с доктора, който вече знае за пристигането ми.

- Не, не е като във филма, грешите - казва той.

- Как да ви наричам?

- Д-р В. Иванов.

- А първото ви име?

- Нека остана така - В. Иванов.

Медикът обяснява, че в момента в отделението се лекуват 35 души, извършили деяния против личността. Уточнява, че само 4-ма от пациентите не са отнели човешки живот Всички обаче са тук заради престъпление. По време на досъдебните производства е провеждано лечение, а експертизи са доказали тяхната невменяемост. С други думи, хората са психично болни и не носят отговорност за постъпките си. Съдът им налага принудително лечение, за да предотврати други опасни прояви на заболяването.

Престоят на пациентите също се определя от съда. Първоначалният срок за лечение е 6 месеца. След изтичането му се иска експертно решение и от него зависи дали болните остават зад решетките, или ще бъдат лекувани в съответното районно отделение. „Ако междувременно състоянието на пациента се обостри - има рецидив на психоза или автоагресия, може да го върнат при нас", казва д-р В. Иванов. От 12 г. той работи в създаденото през 50-те години съдебно отделение. Знае, че през 1955 г. пациент наръгал с нож главния лекар За трагичната гибел на 24-годишната д-р Венера Иванова от гара Земен напомня мраморна плоча, поставена на сградата. Свидетели на зловещата случка отдавна не работят в отделението - пенсионери са. Питам д-р В. Иванов има ли опасност кървавото събитие да се повтори и как се охранява отделението, щом може пациент да избяга от него. Според него в наши дни това не би било възможно, тъй като методите за лечение са по-добри. А що се отнася до охраната, тя от 2003 г. не е полицейска. Частна фирма осигурява 24-часово дежурство на по един свой служител. Той не носи оръжие, няма дори палка - абсолютно забранено е Присъствието му е само физическо. Придружава медицинския екип на визитация, при раздаването на лекарства, стои в столовата по време на хранене и при ежедневната разходка на двора. „Когато снеха полицейската охрана, при нас имаше пациент с 4 убийства. Мисля, че това беше грешка. МВР служителите също не носеха оръжие, но респектираха с униформата си." Оглеждам се за камери, но не виждам такива. Д-р В. Иванов забелязва озъртането ми и бърза да каже, че наблюдение се извършва само във филтъра.

- Това изолаторът ли е?

- Ние го наричаме филтър.

- Защо филтър?

- Не съм се замислял над семантиката. Елате да ви го покажа.

Влизаме в стая с дебела метална врата, на която има квадратен прорез, заключен с катинар. Отвътре лъхва неприятна миризма на спарено. Леглата

са празни и неоправени, здраво занитени за пода. „Друго в помещението няма, за да не се наранят болните, когато буйстват", казва лекарят. Високо от един ъгъл се вижда око на камера. „Престоят във филтъра е най-много 6 часа", допълва д-р В. Иванов. Двама лекари, трима фелдшери, 5 медицински сестри и 8 санитари - това са хората, които работят на смени в отделението. В него камери няма. Казват обаче, че ще са по-спокойни, ако има. По усмотрение на директора на психиатричната болница д-р Митко Митев обаче 2 камери дебнат на входа й, където дежури и портиер. Откривам Антон в трапезарията. Пременен в червен анцуг, той играе шах с младеж на 18 г. Най-възрастните пациенти са двама на по 60 г. 15-годишният Антон е най-малък. И определено мястото му не е сред зрелите мъже. Друго отделение няма. Няма и за жени, макар че при тях също има извършили убийства. Д-р В. Иванов предлага да ми покаже пациенти, които са повлияни от лечението и са добре. Заварваме 38-годишния Павел от Плевен и Добромир, на 32 г., от Варна, да четат. Павел вече 3 г. се лекува, след като затрил баща си. Обича да чете „Нешънъл джиографик", да сваля музика и филми от компютър. Добромир е с по-дълъг болничен стаж - 5 г. Въдворили го,след като в умопомрачение умъртвил сестра си. Младият мъж затваря пълното издание на „При казките на Шехеразада". Обяснява ми колко философски, различен смисъл има оригиналният превод. Преди да се случи нещастието, учил квантова физика в Хайделберг. После работил в световно известна фирма. Доверява ми, че освен четенето най-приятно му е да сърфира в интернет - има собствен лаптоп. Предстои в скоро време най-сетне да си тръгне. „Близките му редовно идват на свиждания - не са се отказали от него. Знаят, че е болен човек, но се притесняват какво ще кажат съседи и познати, когато се прибере у дома", обяснява д-р В. Иванов. Подчертава, че хората в отделението не са престъпници, а просто болни. Никой от тях няма вина за стореното. „Всеки впечатлява с нещо. Бил е нормален човек, имал е семейство. И в даден момент нещо се случва, след което нищо не е като преди", снизходителен е лекарят към пациентите си. В друга стая показва четивото на един от тях. На леглото е захлупена научна литература на английски. В предишния си живот мъжът бил уважаван доцент. Настоял да му донесат и речници, за да поддържа езиковата си култура. „Всеки пристъп на заболяването води до някакъв дефицит Шиле от паметта, волята, рефлексите, мисловната дейност. И руши личността", категоричен е завеждащият, докато вървим към изхода. Металната врата се затваря с трясък. Зад нея остават живите, истински герои от „Полет над кукувиче гнездо".