Закон за регионалното развитие
(3) Състоянието в момента
Изтегляне 100.5 Kb.
|
Свързани:
The Capital Markets of Southeastern Euro
| (3) Състоянието в момента
Засега централният въпрос на взаимодействието между равнищата на управление в процеса на разработване и осъществяване на стратегии в публичната сфера е отношението между централната и местните или ресорните власти. Засега е все още непопулярно в стратегирането да участват частни и граждански организации, така че става дума само за взаимодействието между йерархичните структури на властта. Ако те се отнасят като цяло към част, тогава става дума за планиране, а не за стратегиране и отношенията са от вида на линейното управление. Ако те обаче са общ “сноп”, като центърът се ангажира единствено със създаването и налагането на стратегическата рамка, но оставя стратегическа свобода на различните ресори или райони, като контролира единствено спазването от тяхна страна на рамката – тогава отношенията са от вида на допълващото се заинтересовано споделено управление. А случи ли се това, в стратегирането навлизат и частните и гражданските организации. Архитектурата на държавното управление по отношение на стратегиите за развитие на публичния сектор е въплътена до голяма степен в Закона за регионалното развитие. Както е известно, той фиксира държавната политика за развитие на страната по регионален принцип отгоре до долу. Никой не се съмнява в добрите намерения – създаване на условия за балансирано и устойчиво развитие на районите и общините, намаляване на междурегионалните и вътрешнорегионалните различия, осигуряване на условия за ускорен икономически растеж и високо ниво на заетост и т.н.
Залегналите в него ценности гравитират около гарантиране на пълния управленски потенциал на центъра (или върха) за сметка на периферията (или по-ниските равнища). Посочените мотиви са многобройни – осигуряване на единство при планирането на развитието на страната, концентрация и контрол на ресурсите и т.н. Частичните отклонения, които се допускат са две: добре дошли са ресурси от частни източници и от международни финансови институции и е препоръчително осъществяването на междуведомствена координация в процеса на планирането, реализацията и оценката на регионалното развитие. Очевидно това не поставя под съмнение крайното целеполагане да се осъществява на централно равнище. Както се знае, стратегическо планиране и програмиране на регионалното развитие обхваща: 1. Националния план за развитие; 2. Националната стратегическа референтна рамка; 3. Оперативните програми, съфинансирани от фондовете на Европейския съюз; 4. Националната стратегия за регионално развитие. Дотук са ангажиментите на централно равнище. Оттук следва движението “надолу”: 5. Регионалните планове за развитие; 6. Областните стратегии за развитие; 7. Общинските планове за развитие. При второто и третото равнище на държавната власт очевидно елементът на линейно изпълнителство на централните стратегии тук преобладава. В най-странно положение се оказва прочутото второ равнище на управлението – областното, което трябва да осъществява връзката във вертикала, но независимо от това притежава съмнителен потенциал от възможности. То се оказва в слаба позиция когато се сравни не само с особено силния център в България (преди всичко МС), но даже и с местното равнище на общините, на което полуявно съществува доста сериозен ресурс на власт. Областният управител от второто равнище например е представител на правителството и държавната власт, назначен от министър-председателя за да провежда пряко политиката на кабинета в поверената му територия. Четох обаче някъде, че го сравняват с инструктор от ЦК на БКП – всички го възприемат за много важен фактор, който свежда указания, събира и предава информация, но от който почти нищо не зависи. За съжаление в структурата на взаимодействия между равнищата на управление в процеса на разработване и осъществяване на стратегии в публичната сфера съществува сериозна асиметрия. Асиметрията обаче може да се намали дори в рамките на съществуващия законов ред, което ще е в полза на всяко от трите равнища на държавната власт. Засега областните стратегии на развитие са дефинирани като целева операционализация на регионалния план над тях или, с други думи, стратегията на това равнище трябва да произтича от по-широк от нея план. Стратегията обаче не може да следва пряко от план по дефиниция. Освен това не съществува база за стратегиране на областно равнище. Създаването на стратегия – т.е. формулирането на особени далечни цели на развитие, следващи от открояващи се конкретни ценностни принципи, отнасящи се до конкурентното преимущество на дадената общност, на основата на нейната т. нар. уникална компетентност – не е вероятно да се случи, щом произходът на всички основни стратегически цели е външен, конкурентното предимство е принципно непозволено от интереса на центъра за постигане на балансираност между райони и области на всяка цена, наличието на отличителни местни ценности и принципи в рамките на една чисто административно определена единица като областта е повече от съмнително, централизираният бюджет ограничава стратегическия хоризонт, а и областните власти не разполагат с достатъчно на брой и компетенции потенциал, който да може да изработи действителна стратегия, а не просто план за изпълнение на по-висшия план. Но стратегия и план не трябва да се бъркат, нали? Друг въпрос е дали изобщо документите, изработвани според този закон на централно равнище и назовани “стратегии” не са всъщност планове. Например Националната стратегия за регионално развитие съдържа според закона следното: социално-икономически анализ на районите, целите и приоритетите за регионално развитие, които трябва да бъдат постигнати за определен период, оценка на необходимите ресурси, критериите за оценка на изпълнението, включително насоки за разработване или актуализация на регионалните планове. Това описание не съдържа нито един от основните елементи на която и да било стратегия – изложение на водещите ценностни принципи, стратегическата мисия, стратегическата визия, целите за осигуряване на конкурентно предимство, цялостен анализ на външните и вътрешните положителни и отрицателни фактори и чак тогава онова, което се нарича стратегически план, а не план. Затова пък описанието съдържа елементите на план.
Потвърждение на това е положението, че според закона регионалните планове за развитие съдържат абсолютно същите съставни елементи, като националната или областната стратегия, а именно социално-икономически анализ на региона, целите и приоритетите за регионално развитие, оценка на необходимите ресурси и т.н. Каква е разликата тогава между стратегия и план? Един план, дори и да е общ и дългосрочен, няма свойствата и предназначението на стратегията. Нещо повече, дефинирано е, че областната стратегия за развитие определя средносрочните цели и приоритети за развитие на областта. Стратегиите обаче не определят средносрочни цели от каквато и да било гледна точка, било то и световна. Стратегията за развитие на град Каварна например не е със среден срок спрямо стратегията за развитие на България, макар Каварна да е с население от едва 15 хиляди души. Друг въпрос е, че тя може и трябва да съществува в рамките и в синхрон с националната стратегия на България – но това е друг принцип, за който става тук дума – изграждането на мрежи вместо линейните структури. Очевидно, че законодателят има предвид планиране, при това социално планиране, което следва модела на икономическото планиране. Стратегиите в публичната сфера обаче имат по-силен социален адрес и съответстват на това колко щастливи са хората, колко красив е градът, колко достойно живеят старите, колко пълноценно ще живеят младите, а тук планирането е само един от инструментите. Затова стратегиите в публичната сфера притежават политически потенциал – нещо, заради което законът огражда пътя на по-ниските второ и трето равнища към участие във формулирането на самостоятелни стратегически цели. И още нещо за колизията план-стратегия: стратегиите се отличават с далечен хоризонт, а за дългите срокове прогнозирането е нарастващо неточно, а без отлично прогнозиране плановете стават твърде общи. За разлика от плановете стратегиите успяват да компенсират ефекта от несъвършеното прогнозиране тъкмо заради това, че съдържат собствен властен потенциал – вземането на решения в процеса на осъществяване, а не само преди това. В линеен дух законовата база на отношенията при разработване и осъществяване на стратегиите в публичната сфера отдава цялата основна роля и отговорност върху Министерския съвет. Тъкмо това обаче ограничава възможностите на централното равнище да изпълни своите цели толкова ефективно, колкото власт притежава. Тъкмо за да реализира властния си потенциал Министарският съвет следва да отстъпи една част от него на другите власти от своето равнище, както и на по-ниските равнища на държавната власт. Така например Министерският съвет сега определя сам Националния план за развитие и Националната стратегическа референтна рамка (по предложение на министъра на финансите), както и Националната стратегия за регионално развитие и регионалните планове за развитие (по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството). Странно, но факт: по тези въпроси думата нямат Народното събрание и Президентството. Но тези документи далеч не са само с изпълнителен характер. Ето защо Министерският съвет може да институционализира синхронизацията си с НС и Президентството по подобни стратегически документи. Изтегляне 100.5 Kb. Сподели с приятели:
|