Збірник диктантів для державної підсумкової атестації з болгарської мови
Изтегляне 0.63 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- , който
- „шумка”
- „гъстак”.
- шумотевица”
- фукна” вместо
- Легенда за Дайчовото хоро
- Легенда за най-високия водопад в България - Скакля
Есен Дойде октомври и буковите гори пламнаха. Пурпурночервеното вземаше очите, брезите се жълтееха между него с оределите си листа, върховете на елите и боровете придобиваха восъчносив цвят, а между тях се издигаха трепетликите като огнени ножове. Постепенно зеленото изчезваше. То жълтееше, изгаряше, криеше се дълбоко в недрата на гората и умираше със самото лято. По гребена на планината есента беше бърза и кратка. Букът припламна за няколко дни. След първата слана земята се покри с окапали листа - дебел шумящ килим, който издаваше всяка наша стъпка. Гората оголя, светлината нахлу в нея отвред и направи стеблата на букаците да изглеждат още по-бели, а мъховете по тях - тъмносини. Още нямаше дъждове. Слънцето изгряваше и залязваше върху бледосиньото, меко, уморено небе. Сладка тишина пълнеше усоите, сякаш горите бяха упоени от безумните багри на есента. (130 думи) (По Е. Станев) ****
(124 думи) (По Н. Хайтов) ****
За изключителните творчески виждания и богатото въображение на незнайния резбар - майстор на вратата - можем да съдим и по един незабележим на пръв поглед факт. Ако отдалеч розетите дават впечатление на напълно еднаква разработка на плетеницата във всички розети, внимателното им разглеждане открива, че всяка от тях е отделно, напълно различно изпълнение на плетеницата. Това е могъл да си позволи само майстор... с установено виждане за съзвучие на композицията. Сложната и богата композиция на трона... показва... приложението на усъвършенствана резбарска техника - дори и използването на струг. Едно прецизно изследване на дърворезбата показва, че тя е по-стара от дърворезбата на Хрельовата врата в Рилския манастир... за потвърждаване на този факт ни служи още една подробност от мотивите на резбата. Значително увеличаване на собствения добив на желязо в страната, особено през XIV век, е дало възможност за създаване през царуването на Иван Александър на цели школи от майстори-ковачи. (143 думи) (По П. Константинов) ****
Сърничката се беше родила в планината, в голямата стара гора, която стигаше до Черни връх. Тя обичаше гората. Там имаше всичко: и зелени листа през лятото, и трева, и боровинки, и много, много вода от потоците, които слизаха покрай мъховете и къпините. Сърничката обичаше да пие вода направо от изворите. В тях играеха сребърни рибки. Долу, в облите камъни на морените, растеше здравец, и цялата гора миришеше на хубаво. В клоните на дърветата пееха птички: сини, с жълто по шийките; черни, с червени човчици и бели коремчета; шарени, с качулчици, с разперени опашки. В края на гората чукаше кълвачът, а дълбоко - гугукаха гривеци. Имаше пчели и калинки, водни кончета над рекичките и зайчета с дълги уши и къси опашки. (119 думи) (По З. Сребров) ****
Понякога се чудя на странните неща, които се случват с думите, с хубавите думи, които чезнат без никакво видимо основание, без никаква причина. Питам се защо например думата „шумка” (за лист от дърво) отстъпи на „лист”, та вече не може да се разбере за лист от книга ли говорим, за лист ламарина, шперплатов лист или за лист от явор или бук, т. е. за шумка. Едно е да се каже „разшуми се гората” вместо „разлисти се гората”, защото може и книга да се разлисти, но само гората може да се разшуми. Листът не говори нищо, но „шумката” шуми... С помощта на тая дума казваме „шумак” вместо „гъстак”. Шумакът е гъстак от широколистни дървета, а не въобще гъстак. Думите „шумотевица”, „шумоли” са свързани с „шумка”, която забравихме и заместихме с безличната и неопределена лист... Или пък думата „фукна” вместо „изхвърча”? Сега за греене на слънцето остана една-едничка дума „грее”. Всички други степени на тая дума, характерни за „селския” език, като „пече”, „припича”, „прежуря”, „пали”, „пърли”, „гори”, „жари” и т. н. изчезнаха или са на изчезване. (174 думи) (По Н. Хайтов) **** Един-едничък си имаме женски месец - Марта, - да ни е живичка, ама пази, боже. Коварно и изменчиво създание! Нали уж тъмна нощ беше, нали уж вятър и дъжд ни блъскаха в очите - а пък излизаме из бараката и какво да видим? Като грейнала оная ми ти месечина и покрила островърхите лесисти хълмове с една бледна фосфорическа мека светлина и гледаш смътни грамади от върхове, високи и по-ниски, близки и по-далечни, светли и по-тъмни, и всичко това, колкото се снишава, тъмнее, тъмнее и пропада в мрака на огромните долища. Дълбок ли е долът, широк ли е, далеч ли е хълмът, висок ли е, бор ли расте там, бук ли, през там ли ще минем ний, през тук ли, онуй там езеро ли е, сняг ли е, или е гъста млечна мъгла - знаем ли ний! Ще кажеш - ще сбъркаш. Не грей слънце, да го видим ясно. Всичко покрито с тайнствеността и фантастическата лунна нощ. Може да не е денем тъй хубаво, тъй величествено - кой знай, но илюзията го прави сега феерично и ние сме доволни, весели, възхитени, екзалтирани. (175 думи) (По А. Константинов) ****
И като гледам тоя невероятен, невъзможен град, аз мисля, че пред мен стои видение, сън, измама на очите! Надали има в света град с подобно живописно местоположение. Мисля си какво чудо-град би станало Търново, ако бе избран за столица на нова България; ако стотните милиони, изсипани за съзидание и украшение на София, биха употребени да окичат с богатите и великолепни здания, дворци, улици, градини, булвари, мостове тия ридове, склонове, чуки, над които се вие змиевидно и лъщи пълноводната Янтра! Това щеше да бъде град вълшебен, цял свят щеше да се стече да се учудва на възхитителната и едничка гледка, дадена от дружните усилия на своенравната природа и човешкото изкуство. (109 думи) (По Иван Вазов)
След като победил византийците и обявил създаването на новата държава, Аспарух решил да извърши жертвоприношение на бог Тангра. Обичаят от земите на хан Кубрат повелявал жертвената клада да се запали със стръкче изсъхнал копър. По тези земи обаче никъде не можело да бъде намерен. Докато ханът мислел какво да прави, на рамото му кацнал сокол. На крачето му висяло снопче копър, завързано с бял вълнен конец, половината обагрен в червено. Хуба, останалата в далечния бащин дом сестра на Аспарух, сънувала сън и разбрала за затруднението на брат си. Изпратила му копър по любимия си сокол. По белия конец имало червени капки кръв от одрасканата от птицата длан. Хан Аспарух запалил огъня с копъра, а червено-белия конец завързал на китката си за спомен. После всички се закичили с червено-бели конци. Денят бил 1 март, тогавашната Нова година. Нарекли връзката мартеница, по името на месеца - и тя станала символ на мир и любов, на здраве и щастие. С белия цвят се изтъкват чистотата и искреността на отношенията, а с червения - топлотата на приятелството и взаимната обич. (177 думи) (По „Български предания и легенди“)
Дайчо хайдутин - прочутият войвода от Севлиевско - бил заловен от турците и осъден на смърт. Питали го за последното му желание. Дайчо поискал музика да му свири хоро и той да играе до издъхване. Религиозният фанатизъм на турския бей повелил да се изпълни предсмъртното желание на обречения юнак. Музиката, изглежда, била българска. Засвирила кръшно, буйно, тропливо хоро. Разкършил Дайчо юнашка снага, опънал буйни рунтави мустаци, пригладил гъсти черни вежди, разтворил яки ръце, па затропал с буйни крака, раздвижил мускули и кости, заситнил, заклякал и завикал. Колкото повече Дайчо се разигравал, толкова повече музикантите се изморявали. Колкото по-чевръсти били хороводните му стъпки, толкова повече затихвали музикантските звуци. Наближавало мръкване, а Дайчо все играел, играел последното си предсмъртно хоро, предсмъртно и пред народа, но предсмъртно и пред Великата Родина. Така се родило Дайчовото хоро, което се играе по цяла България, без да се знае неговата юначна и безсмъртна история. (146 думи) (По „Български предания и легенди“) Легенда за най-високия водопад в България - Скакля Между девствените борови гори и стръмните скали на Врачанския Балкан може да се види една възхитителна рожба на камъка и водата - най-високият водопад в страната - Скакля. От сто четиридесет и един метра височина „скача“ напролет буйната, бистра вода, за да се разплиска, неукротима, в подножието. През лятото водата намалява, но пръските, падащи вълнообразно надолу по високата отвесна скала, пречупват слънчевите лъчи в приказните цветове на дъгата. Не по-малко красив е водопадът през есента и зимата - цели пет месеца водата му замръзва в най-невероятни и причудливи ледени образувания. „Красив, като легендата за него!“, гордеят се врачани и с радост разказват за това, как прелестният водопад получил своето име - „Скакля“. Било към края на турското робство. Покрай водопада минала турска потеря. Уморените воини замръкнали в подножието му. Там прекарали нощта. Изгряла златна зората и позлатили първите слънчеви лъчи пенливите и скокливи води тъй, че смаян от тази невиждана хубост, пашата възкликнал: „Машала... Скакля“. Напомнила му омайната гледка за една ханъма от неговия харем, за една ханъма -балканджийка.. Тъй безименният дотогава водопад бил кръстен от турчина с гальовното име „Скакля“. (181 думи) (По „Български предания и легенди“) **** В много далечно време имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той бягал от хората, странял от хорските съблазни и крамоли. Затова живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни. Планинският здрав и чист въздух му помагал в човеколюбивото дело. Далеч се носела славата на планинеца поп Слав, който можел да излекува тежко болни, да възстанови силите на слабите, да отвори очите им за природната хубост. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия и здрав планински въздух, с благите и кротки слова на родопския отшелник. Дълго живял поп Слав, дълги години помагал на хората. И от признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име „Попславова“ или „Славеева планина“. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се забравял. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има неголяма поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и днес „Попславова поляна“. (197 думи) (Из печата) Ако цветовете бяха сиви Пушекът по цял ден си клатеше краката на комина и не вършеше никаква работа. Хората оряха, сееха жито, жънеха, беряха лозята, сечаха дърва в гората, а той си седеше на комина и само се прозяваше. Омразна му да седи без работа и реши един ден да направи и той нещо, та като се върнат хората от полето, да ахнат. Но какво може да направи един пушек? Да сече дърва - не е негова работа; да коси сено, да жъне или да кара трактор - и това не е за него работа. Най-добре ще бъде, ако се залови да боядиса небето. Небето над селото бе много синьо и чисто и пушекът реши, че няма да е лошо, ако го боядиса сиво. Като се върнат хората, ще кажат: “Я вижте какво сиво! Браво на пушека!” - и ще почнат да цъкат с езици. А той ще си седи на комина, ще си люлее краката и ще си придава важност. Най-напред пушекът направи една спирала върху небето. Огледа работата си, спиралата беше хубава, сива, да й се ненагледаш. После направи още една спирала. И почна да си свирука и да боядисва небето. Боядисва до обяд. (192 думи) (По Йордан Радичков) Лято Свърши се празникът на цветята, на очакванията и надеждите. Коса мина по ливадите, миризливата детелина лежи мъртва и адско слънце немилостиво я суши. Плешивите петна по Балкана посивяха, горите глъхнат омърлушени. Кукувицата мълчаливо се вайка из тях и нерадостните й мисли пълнят усоите. Злорадно кряска сойката, подсмива се и вика: - Ха, видяхте ли! Сред полето се простира широко, бяло, нажежено шосе. То е безлюдно. Старите върби, които се редят от двете му страни, са посивели от прах, зажаднели за влага, омърлушени и унили като войници, връщайки се от тежък поход. Там се издига отведнъж тънка, висока вихрушка, прилична на жена с дете на ръце, сви се бързо и бавно-бавно изчезна из нивите. Къде си весела, цъфтяща, усмихната пролет? Твоите изобилни надежди растяха в душите заедно с първата трева и небето ги поливаше с вяра! Къде е жаждата за обновление, с която първото дихание на пролетта бе изпълнило света! Сбъднаха ли се малките и големи въжделения на хиляди влюбени сърца, които чакаха нощите и славеите на май? (167 думи) (По Й. Йовков) Наведената скала В дълбоките гънки на Пирин, сред гъсти гори, криволичи чудна пътека. Криволичи, вие се тя като игрива рекичка, минава край грамадни скали, които като великани стоят изправени на стража. Една от тия чудни скали стои надвесена над пътеката, като че ли се готви да похлупи всеки, който мине край нея. От Господа била проклета тая скала, да стои вечно будна и да не пропуска да мине край нея жив грешен човек. А къде имало безгрешни хора? И всеки, който минавал там, скалата неусетно го притискала, а после се изправяла пак полека. Минали се много години. Пътеката запустяла. Никой не смеел да мине оттам. Страшната скала стояла изправена и чакала жертвите си… (111 думи) (По Ал. Спасов) Череша с алени сърца Нощта беше тъмна, нямаше ни месец, ни звезди, сигурно някой ги беше откраднал и тях. Не се чуваха виковете на децата, които всяка вечер играеха на стражари и апаши или вързваха за опашките на котките тенекии. На другия ден съседите отляво занесоха на човека един червен петел и казаха, че са го намерили в техния двор, при кокошките. Човекът каза, че не е неговият петел, но те го уверяваха, че е неговият. Оставиха петела и тъкмо си тръгваха, съседите отдясно донесоха един червен петел и казаха, че бил се качил на тяхната черница. До вечерта в двора на човека, който никога не лъжеше, където имаше само една череша, се събраха 11 петли. Големи, червени и важни. Хората ги качиха на черешата и тя стана с единадесет големи алени сърца. Вечерта мъжете отидоха да пият при бай Милан по случай завръщането на петела и всеки претендираше, че истинският петел е именно този, който е отнесъл той. А на другата вечер петелът на човека, който никога не лъжеше, се върна. Щастлив, човекът стоеше на двора и връщаше обратно петлите на хората от улицата. Всички се радваха, че петелът се е намерил. Само аз не знаех какво да мисля за човека, който никога не лъже, защото сутринта го бях видял да купува на пазара един голям червен петел. (215 думи) (По Ст. Стратиев) ****
Най-истинска и безсмъртна родина. Народите, както и хората, имат свои биографии. Но техните мащаби са неизмерими. Човешкото съществувание е ограничено по време - животът на един народ се измерва с хилядолетия и тук биографията се нарича история. А истинската история започва с раждането на писменото слово… Защото дълбоката същина на един народ не лежи нито в земята, която населява, нито във вярата, която изповядва. Повече от всичко друго тя е неговият език. Езикът - ето нашата най-истинска и безсмъртна родина. Онова невеществено нещо, което обединява милиони единици в една общност, отделя я от другите, излюпва съзнанието, чрез което един народ се превръща в нация. ( 102 думи) (По К. Константинов) Юнски ден Долу, в полите, започнаха да цъфтят липите, а дъбовете вече изпущаха възкиселичък клей, който привлича катериците и ги опиянява. Макар че бе началото на юни, листата на дърветата тук бяха млади и горите край хижата имаха съвсем пролетен вид. Долу не беше така. Там горите бяха сочнозелени, вечер изглеждаха маслени, а сутрин, когато първите лъчи на слънцето ги огрееха, ставаха като пухкави губери, толкова плътни, тежки и къдрави, че ме обхващаше безумно желаните да ходя по тях. Там синчецът и теменугата прецъфтяваха, дивите карамфили разпукваха дългите си остри пъпки и показваха пъстрите си роклички. Смъкнах се в дола, дето се пенеше един поток. Тук бе сенчесто и влажно. Рътлината се пречупва, гърбът тръгва почти хоризонтално. Стигнах едно място, където тя е покрита с мъх. Стъпките ми станаха безшумни, като че вървях по килим. Мъхът е бледожълт, ту оловносив, защото отдолу земята е камениста, с мътен, калночервен цвят, а наоколо гората е закелявяла. Дъбчетата са ниски и така са изкривени, сякаш оттук бе преминал пожар. (166 думи) (По Е. Станев) Щъркел Той описваше едва ли не десетия си кръг и все му се струваше, че орбитата бавно се смалява. Защо? И на сърцето му ставаше тясно. Навярно затова. Височината на неговото кръжене нито се увеличаваше, нито се намаляваше, а самият той беше все по-близо и по-близо до земята. И все не се движеше. Движеше се небето около него, въртяха се дърветата и хората, които се бяха събрали до къщата на стария Смел. Миришеше на прегорели от слънцето безсмъртничета. Щъркелът се беше заселил на явора в градината. И в тиха самота често гледаше притихналата врата. Нещо обречено и тъжно имаше в този поглед, защото всички разбираха: щъркелът никого не чака. Плачеха слепите прозорци. Минаваха дни. Минаваха, без да спират. Един от тях загуби в неуютното пристанище малко жълто листо. Щъркелът даже не се помръдна. Само усети под крилете си нечия студена близост. Човек трябва да посади дърво, да изкопае кладенец, къща да построи. И това му стига за пълното щастие. (158 думи) (По Владимир Калоянов) Паисий Хилендарски В историята си Паисий разкрива славното минало на българския народ, разказва за неговата някога могъща държава и силна църква. Авторът се стреми да пробуди в поробения народ национално самочувствие, да му вдъхне гордост, че е потомък на велики деди и трябва да се бори за своето бъдеще. Паисий пръв посочва пътя за духовното и политическото освобождение на България. Той дава тласък за развитието на национално-освободителната идеология. Според него най-напред е необходима народна просвета и независима българска църква. Падането на България под османско владичество е описано в историята така живо и картинно, че читателят веднага чувства стремежа на автора към политическа свобода. При това Паисий подчертава, че чуждото робство е причина за изоставането на българския народ в неговото културно развитие. За пример той посочва русите, които имат много училища и книжнина, защото са свободни. Така, поставяйки националната независимост като политически идеал, Паисий се явява пръв идеолог на национално-освободителната борба. Със своя труд Паисий поставя началото и на новата българска литература. Неговата творба прави коренен прелом в книжовната традиция със светското си и ярко национално съдържание, с прогресивните си идеи и разбираема реч. (183 думи) (По П. Петров) Баба Йлийца Баба Илийца, на ръце с болното си от две седмици внуче, е тръгнала за Черепишкия манастир, за да му почете игуменът за здраве. Тя бърза, за да спаси живота на един момък от разбитата Ботева чета, когото на път за Искъра е срещнала в церовата гора. Той й поисква хляб и тя, въпреки първоначалното сепване, бърка в торбата и му дава сухите корички, останали на дъното й… Отчаянието по лицето му я изпълва със съжаление и тя съветва момъка да се скрие отново в гората, като му обещава да се върне още същата нощ. Тогава тя ще му донесе хляб и дрехи, за да скрие униформата… При мисълта за живота на болното си внуче и на ранения бунтовник баба Илийца се отказва да чака завръщането на игумена и моли калугера той да му почете за здраве. Сега тя отново трябва да убеждава и настоява, защото отец Евтимий се страхува и от турците, и от бунтовниците, не се трогва за живота на болното дете. Благодарение на упоритостта си баба Илийца успява да го примоли. Поради отсъствието на игумена, тя решава да потърси съвет и помощ за бунтовника от отец Евтимий, но той отказва да я изслуша. На бедната жена не й остава нищо друго, освен да помоли за хляб под предлог, че е гладна и да настоява да й отворят повторно манастирската порта. Монахът отначало не се съгласява, но когато в опасенията си стига до мисълта, че тази жена, която се е срещала с презрените от него бунтовници, не е опасна за манастира, разрешава на слугата да й отвори. (256 думи) (По И. Вазов) Спасена душа През един горещ юлски ден хан Крум се връщаше на кон, неочаквано над главата му се надвеси ангелът на смъртта и замахна с огнен меч. Боилите, които придружаваха хана, се втурнаха към него и го отнесоха. Когато влязоха в двореца и положиха върху позлатения одър царя на българите, ангелът на смъртта се изправи невидим до главата му, прибра тънкия си меч и зачака… В голямата тронна зала влязоха двамина млади мъже със сребърни ризници, с тежки къси мечове на бедрата и островърхи позлатени шлемове. Те бърже приближиха до одъра, паднаха на колене от двете страни на баща си и наведоха глави. Полека и мъчително хан Крум отвори очи. Погледна надясно - опари го мрачният поглед на по-големия му син. Той беше страшен човек. Ръката му тежеше върху одъра - черна и корава ръка - и усети, че стиска студен камък. Обърна се наляво и срещна сините кротки очи на Омуртага. Нежна милувка затопли челото му. Изведнъж душата на болния се проясни. - Ти не си човек, а гълъб, сине мой - промълви ханът и дълго гледа Омуртага в очите. Хан Крум дълбоко въздъхна и пак затвори очи. Старият боил с треперещи ръце вдигна високо короната. Тръгна към Омуртага. Боилите измъкнаха мечовете си, вдигнаха ги нагоре за клетва. Куцият дявол изхвръкна навън с проклятие, а ангелът на смъртта поведе нагоре спасената душа. (215 думи) (По Ангел Каралийчев) От „Приказка за гвоздеите“ Един баща имал буен и неразумен син. Вместо да оре нивата или да помогне с нещо вкъщи, по цял ден синът му обикалял селото и правел бели на хората…Цяло село пропищяло от него - беля след беля, злина след злина и само като го видели, хората отдалече го заобикаляли. Никой не смеел да му каже дума напреко и всички на стария му баща се жалвали. Слушал старият човек и мълчал, гледал в земята и вдигал рамене, ала след като хората си отминавали, той отивал до вратата на къщата и забивал в нея гвоздей. Гвоздеите били дълги, с големи глави и след всяка беля на сина си старецът дълго чукал с теслата дъбовата врата, блъскал с все сила, та да може ядът му да мине…Вратата от дървена станала желязна, та селяните не тропали вече по нея с рька, а само с тояга. Ала момъкът обикнал най-хубавата мома в селото, а онази не искала да го види такъв, какъвто го знае от хорските приказки… И станала с него голяма промяна… Всеки ден правел по някоя добрина - на този ще помогне да избута кола през брода, на друг ще измайстори нов палешник, на трети торба с орехи ще донесе... И след всяка добрина вадел от вратата по един гвоздей. - Е, тате - рекъл един ден той, - я погледни вратата - един гвоздей не остана по нея! Старецът приближил до дъбовата врата, прекарал ръка по нея, поклатил глава и му отвърнал: - Гвоздеите ги няма, синко, но дупките са останали! (236 думи) (По Георги Константинов) Из «Под игото» Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора. Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта. А тя беше многобройна… Марко имаше свой практически възглед за възпитанието. Човек малообразован, от прежното време, той със своя естествен здрав смисъл разбираше добре човешката природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по силно се желае. По тая причина, за да ги заварди от наклонност към кражба, той поверяваше на децата си ключа от ковчега с парите ( 130 думи) (Иван Вазов) Каталог: img -> zstored -> files img -> Концерт на Guns 'N' Roses 22 23 септември 2010 в Белград img -> Ню Йорк текстове под снимки Средната част на Манхатън, гледана от Сентръл парк img -> Програма: 1-ви ден: 30. 12. 2014 (вторник) img -> Дата на провеждане: 15. 12. 2011 програма img -> Програмата се предлага с тръгване от: софия, пловдив и хасково; габрово, велико търново, казанлък, ст. Загора!!! files -> 11 клас 2014 Cборник от текстове за преразкази files -> Програма зовнішнього незалежного оцінювання з болгарської мови files -> Програма для загальносвітніх навчальних закладів Изтегляне 0.63 Mb. Сподели с приятели:
|