Збірник диктантів для державної підсумкової атестації з болгарської мови

Отдалеч параходчето се появява като тъмна точка, после наедрява и заприличва на лодка с тъничка лента дим отгоре и когато стига на двеста-триста метра, изпъква вече цялото - бяло, в блесналия разлив на реката, но все пак смешно - мъничко, като играчка. Слънцето е изгряло наскоро. Денят ще бъде чист и горещ, августовски ден. Но сега е още хладно - от утринта, от водата, от ранното ставане.

Параходчето долепя страна до кея, хвърлят дървения мост и веднага с тропот и врява се заточват носачи с големи сламени самари на гърбовете, натоварени с железа, сандъци, кошове и машини. Край тях с предпазвания се промъкват пътниците. После тръбата изревава уморено, дръпват моста и параходът, на който весело плющи трицветното българско знаме, заплува надолу отново, срещу слънцето.

(125 думи)

(По К. Константинов)

В Пирин

Хубава е нашата Пирин планина!

Какви високи върхове, покрити цяла година със сняг, какви зелени долини, какви страшни борови гори, какви дивни хубости!

Лете по ония ти широки пасбища пъплят вакли стада, мучат гойни крави, цвилят лъскаво-влакнести коне, пуснати на свобода, а овчарският кавал пищи някъде, та оглашава долини и усои и весели цяла планина...

А бистри хладни поточета весело скачат от стръмните урви, лъкатушат из миризливите долини и сладко, сладко шумят, сякаш че пеят нещо... Качиш ли се, хе там, на снежния връх, дето се въвира в небето, то ще видиш надалеко и нашироко други долини и планини; и Струма, и Вардар, и красните картини на Македония, а на юг върховете светогорски, зад тях - Бяло море, а погледнеш ли нагоре - ще видиш бога!...

Хубава е, хубава е пустата Ирин-Пирин!

(132 думи)

(По Иван Вазов)

****

Един ден под дървото спря каруца. Селянинът разпрегна конете, тури им сено, а сам той легна да си поспи. Минаваха други селяни, видяха хубавата сянка под дървото - решиха и те да си починат от пътя. Насядаха и почнаха да си разказват истории, а дървото слушаше и му беше много приятно, че не е само. То стоеше и гледаше да разстила добре сянката си, да не би хората да казват, че сянката не е хубава, и да си отидат.

Тъй дървото си спечели приятели и разбра, че за да има приятели, то трябва да им дава своята сянка.

(132 думи)

(По Й. Радичков)

Резерватът „Калиакра” е един от най-красивите кътове по Добруджанското ни крайбрежие, свързан с вълнуващи легенди и исторически събития. Площта му е 53 хектара. При „Калиакра” брегът се вдава като клин на юг в черноморските води, като образува полуостровче, дълго 2 км. Поради красивото си разположение е получило името си „Калиакра” („Красив нос”)...

Живописният нос „Калиакра” е и ценен исторически паметник. Недостъпен откъм морето и защитен с крепостни стени откъм сушата, при някогашната военна техника той е бил непоклатима твърдина, свързана с подвизите на смели войни. Като крепост „Калиакра” е била използвана от траките, македонците и византийците. Силна черноморска крепост е била тя и по времето на цар Иван Александър, както и при болярите Балик и Добротица, които образували самостоятелно княжество, известно с името „Карвунска хора”.

(125 думи)

(По Вл. Попов)

Из „Самодива“

Калина беше на шестнадесет години, слаба, стройна и мила. Наричаха я Пшеничката. Очите й бяха големи и светли, сини като синчец. Лицето й беше меко и нежно, като че слънцето само беше я пазило.

Калина ме погледна трогателно и продължително. Радост и обида се сборичкаха у мене. Усетих, че пропадам, че съм завладян изцяло от това мъничко създание, прилично и на сърна, и на врабче, и на дяволче.

В гората бавно проникваше вечерта. Ние с Калина тръгнахме мълчаливо. Наоколо всичко се спотайваше. Само някъде тревожно и непрестанно гукаше гургулица. Въздухът миришеше на вода и шума. Без да си проговорим нито дума, ние прехвърлихме баира, отдето се виждаха техните колиби, и се спуснахме по каменистата пътека надолу. Запад гаснеше. Душата ми се пълнеше с нещо неизразимо хубаво и се топеше като деня в нежността на тихата, лятна вечер. Калина, Пшеничката, вървеше успоредно с мене и от време на време късаше цветя из храстите. Тя ми се струваше по-хубава от царската дъщеря в приказката. Тя вървеше леко и аз мислех, че с мен върви някакво видение, изскочило от гората да ме изпрати с полска китка.

От тоя ден нататък аз почнах рядко да ходя на лов. Калина Пшеничката стана за мене всичко.

(200 думи)

(По Елин Пелин)

Ян Бибиян

В едно малко градче, при едни висока планина, при една голяма река имаше едно хлапе. Но то не приличаше на другите деца от градчето. То беше малко по-друго. Първо, то никога не вчесваше косата си и затова тя стоеше на главата му чорлава над челото и смачкана отстрани, прилична на изгоряла от слънцето трева, през която е минала цяла черда телци. Върху нея никога не бе поставяна шапка, защото това дете, което другарите му, кой знае защо, наричаха Ян Бибиян, не можеше да търпи шапка на главата си, а и никаква шапка не можеше търпеливо да стои на една такава глава. Колкото пъти и да попаднеше някаква шапка върху чорлавите коси на Ян Бибиян, тя не стоеше там повече от една минута, падаше или отхвръкваше сама и никой вече не можеше да я намери.

Второ, никаква дреха не можеше да стои върху набитото и здраво тяло на Ян Бибиян здрава и чиста повече от един ден. Веднага тя изгубваше всякакъв приличен вид, изгубваше цвят и получаваше странни лепкави петна кой знае от какво. Кал и прах я покриваха, ръбовете й се напукваха, сякаш се засмиваха, и през тия отвори се напречваха като тънки ситни зъби скъсаните конци на шева.

(199 думи)

(По Елин Пелин)
****

Приятелството е нещо, без което човек не може да живее. Приятелят е нужен и в радост, и особено в беда. Той никога не се избира по външния вид. Много по-важна е душевността му. Аз например бих искал да срещна искрен приятел, да си казваме всичко, колкото тъжно и неприятно да е то.

Добре е приятелите да имат близки интереси: да харесват една и съща музика, да им допадат определени спортове, да имат усет към изобразителното изкуство, към театъра или киното.

Много важно е, по мое мнение, да не сме дребнави в приятелството, да не се караме и да не спорим за безсмислени неща. Спори се за нещо важно и голямо.

Добрият приятел никога не би те предал: нито в радост, нито в нещастие. Няма по-лошо нещо от неискрения, двуличния приятел, който е с тебе само дотогава, докато си му нужен.

Колко е хубаво, когато приятелите от детските години останат за цял живот приятели!

(153 думи)

(Из печата)

Край град Видин, огледан във водите на тихия Дунав, се намира единственият останал до наши дни български средновековен замък. Това е крепостта „Баба Вида”. Някога наблизо се намирал римският град Бонония, но от него са оцелели само едва доловими развалини.

Строен от българи и по повеля на българи, замъкът-твърдина преживял радостни, но и мрачни дни. Той помни пристъпите на византийци и маджари, на кръстоносци и османски нашественици. През 1262 година прочутият с храбростта си руски княз Яков Светослав влязъл в крепостта и приел титлата „велик господар деспот български”. Пет века след него, към края на осемнайсетото столетие, просветеният, ала самонадеян и дързък Осман Пазвантоглу се обявил за независим владетел на Видинския вилает и направил отчаян опит да възроди империята на дедите си.

Безчет имена и съдби се преплитат в зидовете на замъка. Някои все още се помнят, други прахът на времето е затрупал завинаги. А той все стои - като вечен, несменяем страж.

(153 думи)

(По Херувим Рачев)

Петвековното турско робство е дало дълбоко отражение върху народния дух на българина. Това личи и в неговите тъжни песни, и в народното му творчество. Много време слушахме да се повтаря от училищните и професорските катедри, четяхме и в учебниците по литература, и в изследователските трудове на литературоведите, и в списанията, и във вестниците, че поради многовековното робство народът ни не умее да се смее.

А дали това е вярно? Не! То съвсем не отговаря на истината! Самите ние трябва веднъж завинаги да отхвърлим тази заблуда. Иначе нека не ни е чудно, че чужденците я преповтарят, за да ни оскърбяват, и ни натякват, че сме били мрачен народ.

Та кой народ няма тъжни песни? Та нима ние нямаме весели и игриви песни?

Българският народ и в най-критичните и тежки моменти е намирал сили да запази своя национален дух, да се бори, да се смее, да бъде саркастичен и остроумен.

(148 думи)

(По Д. Бърнеков)
Човек трябва да бъде интелигентен

Човек трябва да бъде интелигентен. Но ако неговата професия не изисква интелигентност? А ако той не е имал възможност да получи образование поради определени обстоятелства? А ако околната среда не му позволява това? А ако интелигентността ще го направи твърде различен от неговите колеги, приятели, роднини, ако тя просто ще му пречи в сближаването с други хора?

Не, не, не! Интелигентността е необходима при всички обстоятелства. Тя е необходима и за околните, и за самия човек.

Това е извънредно важно - преди всичко, за да живее човек щастливо и дълго: да, дълго! Защото интелигентността е равносилна на нравственото здраве, а здравето е нужно, за да се живее дълго - не само физическото здраве, но и умственото. В една стара книга е казано: „Почитай баща си и майка си и ще бъдеш дълголетен на земята”. Това се отнася до целия народ и до всеки определен човек. Това е мъдрост.

(148 думи)

(Из печата)

Застанал на тревистото му чело, ти се захласваш. Не можеш да откъснеш погледа си от замъглените долища и надиплените планински върхове в далечината. Умората ти се разпилява някъде. Черновръшкият въздух я е премахнал. Удвоил е силата ти, отворил е сърцето ти за ненагледната земна хубост.

По каменистия връх дърветата не растат, птички често не пеят, потоци не ромонят, рядко и орли прелитат. Той често е покрит с облаци. Светкавици светкат, гръмове тряскат по него. Ветрове го брулят, студове го сковават. Но ти усещаш, че в гърдите ти блика възторг.

Черни връх - връх на всички витошки върхове, ти си ненагледен! Кой не ти се радва! Дивната ти хубост кой не възпява!

...Върхът те привлича като магнит с величието си, но път те чака. Поогледаш почернелия му камънак, па му направиш поклон, и се спуснеш надолу. „Сбогом”! - не му казваш, а -”Довиждане!”, защото пак ще му гостуваш. Възхищението ти от него всякога ще свети в душата ти.

(157 думи)

(По Й. Веселинов)

****

Знам, че трябва да уча, за да постигна нещо в този живот. Мечтая да имам професия, с която да помагам на хората, да съм полезна.

Аз съм се родила от любов и ще се стремя да дам своята любов на някого. Но дали човекът ще е щастлив с моята обич?

Тежко ми е, като гледам, че отвсякъде човек е заобиколен с лъжци и предатели, които искат да го унижат и стъпчат. Все по-трудно е днес да имаш верен приятел. А колко ни е необходим той.

Животът е едно шахматно поле, където трябва да обмисляш всяка стъпка, за да не попаднеш в мат.

(164 думи)

(Из печата)

Модата

Модата! Кой не й се подчинява? Кой не се съобразява с нея? Кой не иска да бъде облечен елегантно?

Но лесно ли е това? Достатъчно ли е само да купим красивата рокля от витрината и да я облечем? Или да ушием такава, каквато е в журнала?

Модата може да си направи лоша шега с всеки, който не се съобразява с фигурата или с възрастта си. Тя просто ще го направи смешен. Затова всеки човек трябва да умее да избира от всичко, което предлага модата, само онова, което му подхожда. Всеки трябва да има свой начин на обличане, свой вкус. В това се проявява дори характерът на човека. Една рокля е хубава само тогава, когато предизвиква у тебе желание да кажеш на жената, която я носи: "Какви хубави очи имате!" Дрехите трябва да подчертават естествената хубост на човека, а не да бъдат красиви сами за себе си. Всеки човек трябва да се оглежда не само в огледалото, но и в очите на другите хора. Само тогава той ще бъде наистина елегантен.

(169 думи)

(Из печата)

Лятото свършва и настъпват есенните месеци.

С идването на есента навред из гората листата жълтеят. Постепенно зелените багри отстъпват мястото си на пурпурно-червения цвят, на всички оттенъци на кафявите тонове. Широколистните дървета се обличат с разкошни златни дрехи, кленовете се гордеят със своите червени премени. И само иглолистните дървета си остават вечнозелени.

Понякога есента, която си отива, изпраща последната си усмивка- „сиромашко лято“. Слънцето свети меко, вятърът стихва. Листата на дърветата стават особено красиви. Сребърна паяжина плува над полетата. И като че ли забравяш, че скоро идва зимата.

Но „сиромашкото лято“ е недълготраен дар на природата. Постепенно ниски сиви облаци застилат небето, леят се дъждове и разкошният жълт килим се превръща в сива постеля. Сребърната паяжина също е изчезнала.

Свършва есента. Започват леките сутрешни мразове. Скоро ще падне първият сняг и зимата ще стане домакиня в природата през следващите три месеца.

(141 дума)

(Из печата)

На картата изглежда като хълмиста равнина. Нали е нисичка, разпилява се, губи се в своя ъгъл край Черно море. И наистина не привлича като високите планини. А Странджа има и дълбоки долини, и бистри реки, и кичести ридове, и гъсти гори с поляни и цветя, каквито човек не е сънувал. И се простира тя почти до Босфора и се шири чак до Марица! И е хубава, много хубава тази скъпа и драга родна планина.

Къде другаде има този планинско-морски климат, тая неизброима птича гора, тия сини небеса и бели облаци, тая чудна земя с плодородни лъки!

Какви кораби строят от нейните яки дъбове! Какво богатство се вади от нейните недра в мините й! Що ли пък не се среща из градините й - и лозя, и бадем, и нар, и ябълка райска! Елени и сърни припкат из горите й. Диви петли и фазани гордо се перчат. В гъсталаците й грухтят глигани. Гората й е не само пъстра, но и чудна с дъбове и буки..

(164 думи)

(По Ст. Станчев)

Възседнал изтежко черен кон, извил лакът на левия си хълбок, Сирак Стойко минаваше по църковната улица и подкованите копита на коня чаткаха равномерно по калдъръма. Тъкмо да прекоси кривия сокак отсам църковната порта, иззад ъгъла внезапно изскочи Богдана Цонина. Конят трепна. Сирак Стойко дръпна юздата му и добичето спря на мястото си. Изплашена от ненадейната среща, девойката отскочи назад и краищата на дългата й аленочервена рокля се преметнаха, блеснаха белите й нозе, обути в шарени налъми.

- Ух, как се изплаших! - продума сама на себе си Богдана, после дигна очи към конника и се усмихна. Лицето й бързо се покри с руменина, а очите й се напълниха с влага, сякаш беше готова да заплаче през усмивката си.

Сирак Стойко я погледна с остър, гневен поглед, но вместо да изрече ругателни думи, изръмжа:

• 
  Чие момиче си ти?
  
• 
  Богдана Цонина.
  

(166 думи)

(По Д. Талев)
Под игото (откъс)

Планинският вятър духаше вече доста свеж и силен, шумотевицата в листата се сливаше с бученето му и глухото боботене на гръмотевицата. Скоро тя наближи застрашително, изтрещя над главата на бежанеца и потъна някъде в безпределното пространство. Кратката почивка и свежият въздух повърнаха сили на Кралича. Той видя, че ще вали, и тръгна бързо нататък, за да намери някакъв подслон от бурята. Дърветата около него шумяха плачевно, високите брястове се прегъваха от силата на вятъра, тревите и бурените съскаха, цялата природа беше нащрек и фучеше страховито. Едри капки дъжд закапаха рядко и тупаха като куршуми в земята. Светкавицата пак излъкатуши по гърба на Балкана и тозчас подир нея гръмотевицата с гороломна сила заскача и затрещя на небето, като че ще го провали. Силен дъжд рукна, блъснат от бясната виелица. Мълниите браздяха облаци и тъмнини и синият им бледен свет лик придаваше фантастичен образ на дърветата и планината. Тия мигновени вълшебни картини, сменявани тутакси с дълбок мрак, приличаха на феерия. Имаше някаква дивна прелест в тая борба на стихиите, в тоя разговор на хоризонтите, в това адско представление, в което чудовищното сблъскване на безграничното с тайнственото се слива в една неземна, демонична хармония.

(190 думи)

(По Ив. Вазов)

България започва от устрема на Аспаруховата конница - от славянската реч на нашите деди и прадеди. Тя е скътала в земята си дворците на Велики Преслав и Плиска. Десницата й държи и носи факела на Кирило-Методиевите писмена. Нейният глас звучи от Омуртаговата колона чрез словата на един прабългарски философ: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда, и нека роденият последен, като гледа това, да си спомни за тоя, който го е направил.”

България има не само Златния век на Симеона, но и верните другари на селския пастир Ивайло Бърдоквата. Има ослепените войници на Самуила, които се препъват в камъните и трънаците, падат на земята и отново се вдигат, за да продължат опипом през деретата на Пирин и Рила към родните си домове, към децата и невестите си. България има шишмановите бойци, живели в песента с маждраците си „като гъста гора”, със сабите си „като ясно слънце”. Има висотите на Търновград. Има забитата в опожарената и почернена от нашествениците земя главня и пророческите слова: „Когато главнята се разлисти и покарат по нея малки клончета, нека тоя ден бъде първият ден на свободата на моя народ”.

(186 думи)

(По Г. Струмски)
****

Щом човечеството е станало толкова могъщо, че да осигури собственото си самоубийство, това точно толкова означава, че има силата да избере живота... Ако човекът не беше създал камерата, нямаше да има филмите на великия художник, ако човек не бе създал органа… нямаше да звучи музиката на Бах. Космическата тъга и песимизъм винаги изглеждат привлекателни и дълбокомислени, оптимизмът - глуповат и повърхностен. Но те са съществували заедно, откакто човекът е започнал да мисли. Радостта от познанието и тъгата от познанието, съчетани, създават красотата на мисълта.

Аз си оставам оптимист, когато мисля за едно по-добро бъдеще на света, и пълен песимист, че ще успея да го доживея.

(104 думи)

(По Г. Данаилов)
****

През планината от юг духаше добрият стар вятър. От очистеното небе през светналите клонки в горичката навлизаше пролетното слънце. Снегът се затопи, потекоха на разни страни мътни поточета. Гората почна да шуми, да шушнат в нея сто млади и добри ветрове.

Ден след ден напъпилата гора се разлисти, спуснаха се по леските реси като котешки лапички. Разпукнаха се цветове, поникнаха нови треви, бурени. Пойните птичета напълниха гората. Зажужукаха диви пчели с мъх по крачетата, по коремчетата. Запълзяха бръмбари, запрелитаха мушици, пеперуди. Ниско над рекичката полетяха водни кончета с крилца от тънка коприна.

От гората закука и кукувица…Беше дошъл април и в Зелената планина, и в Синята планина. В габъровата горица гукаха гълъби.

(112 думи)

(По З. Сребров)

По парите не може да се съди за хората, но по отношението на хората към парите може да се съди доколко заслужават името „човек”.

(116 думи)

(По О. Кръстева)

(135 думи)

(По З. Сребров)
****

Пътеката се вдигна нагоре, до самото небе. Стоях на Вихрен - върха на бурите, и си казвах:

- Дотук човек се изкачва. Оттук нататък трябва да лети, защото започва небето.

Пред мене беше Пирин планина - с върхове и езера, с поляни и страшни пропасти. Протегнех ли ръце от върха надолу, можех да докосна кестените на Беласица, белите камъни на Огражден или върховете на Беровската планина.

Погледнех ли на север, пред очите ми заставаха Рила и Родопа, а някъде нататък - далечните контури на стария Балкан. Провикнех ли се от високото, можеше да ме чуе цялата земя.

Пред мене беше моят край - с широки полета и високи планини, с далечни и близки села. Може пеша цял живот да вървиш по течението на Струма и Места, може долу да живееш векове, но никога няма да откриеш истински моя край, както от Вихрен.

Аз тръгнах към него оттука, от Пирин планина.

Някога Иван Вазов беше казал за този връх:

- А погледнеш ли нагоре, виждаш бога!

Аз погледнах - през върхове и долове, през реки и полета, за да видя душата на своята земя.

(По Е. Евтимов)

(118 думи)

(По А. Каралийчев)

****

(124 думи)

(По З. Сребров)