1. общо учение за държавата мястото му в системата на обществените науки
[Признаци на парламентарана република
Изтегляне 0.83 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- [] Функции на държавен глава в парламентарната република
[Признаци на парламентарана република
[] Функции на държавен глава в парламентарната република
Монархия Монархия (от гръцкото μονος, "един," и αρχειν, "управлявам", т.e "единовластие") е форма на държавно управление, при която върховната държавна власт принадлежи на едно лице - монархът (крал, цар, султан, емир, падишах). Обикновено се предава по наследство.
Някои политолози определят други форми на управление като:
22, ФОРМА НА ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО. УНИТАРНА И ФЕДЕРАТИВНА ДЪРЖАВА. На субстанционално ниво държавата съществува в две форми – унитарна (единна) и федеративна (съюзна) държава, федерация. Те изразяват спецификата на структуриране и интегриране на субстанцията на държавата – население и територия. На това ниво на проявление се структурират териториалните общности и политико-териториалните общности. Интегрирането се осъществява чрез разделяне на функциите на държавната власт между тези общности. Формата на държавно устройство определя територията – административно деление на страната, съотношението между централни и местни органи на държавна власт. Според това , държавите се делят на федеративни и унитарни. 23, УНИТАРНА ДЪРЖАВА: Унитарната държава съществува като една политико-териториална общност. В нейните рамки се обособяват административно-териториални общности – общини (околии, окръзи и др.) като структурни елементи. Механизмът на интеграция се осъществява чрез упражняването на една централизирана държавна власт, съчетано с местно самоуправление. Унитарната държава има една законодателна, изпълнителна и съдебна власт, които се осъществяват от едно законодателно тяло и централизирани изпълнителни и съдебни органи. Тяхната властническа компетентност е установена в една Конституция и едно единно законодателство и се простира върху цялата територия и население. Ефективността на управлението се постига чрез деконцетрация на изпълнителната и съдебната власти посредством разделяне на дейности между централни и териториални техни органи. Законодателната власт и централните органи на изпълнителната и съдебната власти имат обща национална компетентност и изразяват централизирания правов ред. Териториалните органи на властта имат териториална компетентност в зависимост от административно-териториалното деление на държавата и обособяването на съдебните райони. В съвременната държава интеграцията се осъществява и чрез децентрализиране на властта, което намира израз в самоуправлението на административно-териториалните общности. В унитарната държава се установява и реализира една държавна власт. В този смисъл административно-териториалните общности нямат своя власт. Децентрализацията е в делегирането, в прехвърлянето на тези общности на право да реализират държавната власт. Затова органите на местно самоуправление условно се определят като “местни власти”. Целта на местното самоуправление е да се включи териториалната общност в управлението на обществените дела чрез непосредствено участие в демократично създаване на органи по места, чиято дейност да бъде ефективна и близка до гражданите, като отчита спецификата на конкретните местни условия. Съобразно посочената цел се определят и границите на самоуправлението. У нас то се осъществява от общинска администрация, ръководена от избран кмет на общината и съставен чрез избори Общински съвет. Упражняваната от местните органи власт е ограничена в няколко насоки. Първо, те регулират и управляват обществени дела в рамките на закони. Те упражняват една делегирана компетентност, която не могат да надхвърлят. Местните органи не могат сами да определят кръга на своите правомощия. Правото им да нормират и управляват не е първично, а производно и затова – ограничено. Второ, дейността на местните власти е поставена под контрола на държавната власт, който се осъществява както от органи на изпълнителната власт, така и от съдебната власт. Трето, самото структуриране на териториалните общности, както и организацията на местните органи се определя от централната държавна власт по законодателен път. В някои унитарни държави съществуват специфични етнически, исторически и географски особености, които се провяват в естествено структуриране на отделен вид териториални общности. Съобразяването им с тях се отразява в държавното устройство, като им се предоставя автономия. В тези случаи говорим за автономни области или автономни образувания. Напр. в рамките на Великобритания като унитарна държава, автономия притежават Шотландия и Северна Ирландия. В Дания автономия има остров Гренландия. В Испания – Страната на баските, Каталония, Андалусия и Галисия. Автономните териториални общности се различават съществено от чисто административните териториални общности – муниципалитети (общини, области, провинции и пр.). Първо, муниципалитетите се създават със закона, докато автономните области се признават със закон. Автономните области съществуват обективно като исторически или географски дадености. Обстоятелството, че населението на повечето съвременни държави е полиетническо по състав, че включва национални малцинства и те се признават от държавата, в никакъв случай не може да обоснове претенции за автономия. От една страна защото липсва историческа традиция. Държавата може да признае само нещо обективно съществуващо, но не и субективно желано. От друга страна, самата Рамкова конвенция за защита на националните малцинства, както и другите международни актове за защита правата на човека, гарантират индивидуални, а не колективни права. Второ, муниципалитетите получават със закон правото да се самоуправляват, да реализират само административна (изпълнителна) власт. Автономните общности имат значително по-широка компетентност. Тя е отразена в самия термин “автономос” (собствени закони). Автономните общности формират собствено законодателно тяло и упражняват собствена законодателна власт. Кръгът на законодателната компетентност на тези органи е определен в съответната конституция на унитарната държава. Автономните области осъществяват и своя изпълнителна власт и формират съответни органи – правителства. Същевременно автономията е ограничена и се осъществява под контрола на централната власт. Това е една от разликите на автономните области спрямо федератите в съюзната държава. Друга разлика е тази, че автономните области не са самостоятелни държавни образувания. Тяхното съществуване зависи от държавата. При федерациите федералната държава зависи от федератите. Второ, федератите приемат и се ръководят от собствена конституция, докато автономните общности приемат само статут (ограничен устав) с ограничено устройствено съдържание. Трето, централната власт осъществява непосредствен административен контрол върху дейността на автономните области чрез свои представители (пълномощници, губернатори, наместници и пр.). Унитарната държава има единна съдебна власт и правна система. Само в Шотландия съществуват самостоятелни правна и съдебна система. Четвърто, за разлика от федерацията автономията не води до отделно гражданство на лицата, населяващи областта. Всички са граждани на унитарната държава. Изключение са автономните области и автономните окръзи на Руската федерация. Унитарната държава съществува като едно цяло, чиито териториални части (области, общини и др.) нямат характер на самостоятелни държавни ; образувания. Унитарната държава може да позволява образуването на автономни области, но може и да не позволява – напр. България. По – важното при унитарната държава е формата на държавно управление, т.е. има се предвид начина по който се осъществява държавната власт от висшите държавни органи: ПАРЛАМЕНТ ПРЕЗИДЕНТ МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ Това са трите органа определящи формата на държавно управление. Според връзката между тези три органа държавите се делят на президентска и парламентарна. При президентската република президента се избира от народа и изпълнява функциите на държавен глава и началник на администрацията. При парламентарната република президента се избира от народното събрание и има само представителни функции. Предвид изложените обстоятелства федеративната държава има следните характерни особености, които я разграничават от унитарната: 1)всяко самостоятелно държавно образувание в рамките на федерацията има своя законодателна, изпълнителна и по принцип и съдебна власт; 2)съществува обща федерална власт, която ; решава въпросите свързани с международните отношения, отбраната, националната сигурност, финансите. Във всяка федерация съществува обща армия, обща дипломация, обща парична единица; 3)като правило във всяка федеративна държава съществува двойно гражданство - гражданство на федерацията и гражданство на отделното държавно образувание в нейните рамки; 4)върховният представителен орган на I федерацията е двукамерен, като втората камера, (палата) представлява интересите на членовете на : федерацията; 5)статута на федерираните звена е различен. В някои случаи им се признава правото на сецесия, право на доброволно излизане от съюза.
24, ФЕДЕРАТИВНИ: Втората форма на държавно устройство е федерацията. Федерализмът е модел на структуриране на политико-териториалните общности и тяхното интегриране в обединена политическа общност. Той се осъществява чрез обособяване и обединяване на държави. Федерацията е съставна държавна общност, която включва федералната държава и държавите – федерати. Федералната държава включва като свои части федератите, но те запазват своята държавна самостоятелност, не се сливат в една обща държава. Федерализмът е начин за вертикално разделение на властта между федералната държава и федератите като две различни държавни организации. Всяка от тях учредява и упражнява своя държавна власт, като двете нива на властта са координирани и същевременно независими едно от друго. Когато регионалната власт е зависима от централната, държавата е унитарна. Когато централната власт е зависима от регионалните, е налице конфедерация, съединение на държави. Федерацията е средата на тези две крайности: тя е съюз на държави, които съществуват чрез разпределение на взаимно ограничени и самостоятелни федерална и федератна власти. В съвременния свят федерации са САЩ, Мексико, Бразилия, Аржентина, Индия, Пакистан, Малайзия, Австралия, Канада, Русия, Германия, Австрия, Швейцария, Белгия, Югославия и др. Федерацията се образува на конституционно-правно основание. Конституирането й става чрез приемане на федерална конституция. По своя етнически състав федералната държава може да се създаде като еднонационална (САЩ, Бразилия, Мексико, Германия, Австрия) или като многонационална (Русия, Югославия, бившата Чехословакия). В мнозинството случаи федералната държава се образува от няколко унитарни държави. До федерална държава може да се стигне и чрез обособяване в унитарна държава на нови държавни образувания (Бразилия, Австрия, Белгия и пр.). Федералната държава обединява населението и територията на федератите в едно цяло, върху което упражнява собствена федерална власт. Тази власт е първична и произтича от съвкупната обединена общност. Всички граждани на федератите стават граждани и на федерацията. Властта на федералната държава е самостоятелна и независима. Федералната държава има свой законодателен орган и свои органи на изпълнителна и съдебна власт. Законодателното тяло винаги е двукамерно. Долната камара (конгрес) изразява интересите на отделните федерати чрез техните представители, горната камара (сенат) изразява интересите на цялото, на съюза. Възможността на федералната държава да увеличава или ограничава своята компетентност е заложена във федералната конституция чрез модела на съотношение с федератната власт. В това отношение има три принципа. Първият е “дуалистичен федерализъм”. В тези случаи Конституцията на федерацията изрично предоставя на федералния парламент кръг от въпроси, по които единствено той може да вземе законодателни решения, да приема общи за федерацията закони. Всички останали въпроси, извън изрично посочените, са в кръга на компетентност на федератите и се решават от техните законодателни органи. Така е в САЩ, Мексико, Бразилия, Швейцария. Вторият принцип е за “двете изключителни сфери на компетентност”. Тук конституцията определя изрично както сферата на компетентност на съюзния законодателен орган, така и сферата на законодателна компетентност на отделния член са съюза. Така е във ФРГ и в Канада. Третият принцип установява успоредно три сфери на компетентност: една на съюзния законодателен орган, една на федератите и една на съвместна компетентност на съюза и федератите. Така е в Индия и Малайзия. Федералната държава е носител на собствен държавен суверенитет и е самостоятелен субект на международното право. В рамките на съюза неговите членове – федератите – запазват своята държавна самостоятелност. Те формират своя държавна власт, която реализират в границите на своята територия. Федератите осъществяват своя законодателна, изпълнителна и съдебна власт без намеса и пряк контрол на централната (федералната) власт. Спорен е въпроса за държавния суверенитет на федератите. В първите федерации носител на държавен суверенитет е само федералната държава. При социалистическите федерации федератите имат своя самостоятелен държавен суверенитет. Суверенността на федератите се проявява и във връзка с установяването на право на сецесия. Сецесията е призната възможност за федерата да излезе от федерацията, да напусне по своя воля федерацията и да продължи съществуването си като отделна държава. Правото на сецесия се отрича от някои, тъй като според тях било противоречало на логиката на създаване на федерацията. Всъщност сецесията е суверенно право на всяка национална общност. Сецесията няма логика и е недопустима единствено в еднонационалните федерации. В многонационалните федерации тя е допустима и се прилага. Така Сенегал излезе от федерацията с Мали, Сингапур напусна федерацията Малайзия, бившите съветски републики напуснаха СССР и пр. В границите на своята територия всяка държава-федерат установява вътрешно административно-териториално деление и предоставя самоуправление на своите териториални общности. В устройството на някои федеративни държави се обособяват и териториални общности с отделна автономия. Те не са субекти на федерацията, а съществуват самостоятелно и са на централно подчинение. Така САЩ включват не само отделните щати, но и федералния окръг Колумбия, в който се намира столицата Вашингтон. Федеративната (съюзната) държава, наричана още федерация, се състои от териториални части, всяка от които се представя като самостоятелна държава или държавно образувате (щати, кантони, , провинции и д р.). Всички отделни образувания в рамките на федерацията имат право на сецесия – да се отдели. Федералната държава е приемник на конфедерацията, която възниква първо като доброволен съюз между държави за постигането на една цел (икономическа или друга). Последната държава прераснала в конфедерация е Швейцария. Федеративната държава се характеризира с двойния стандарт, тъй като всички държавни образувания, които влизат във федерацията имат и трите власти и в същото време обща държавна власт, обща парична единица, обща армия. Гражданите имат двойно гражданство и двоен статут. Всяка федерация има един представителен орган – двукамерен парламент (сенат и долна камара). 25, ПОЛИТИЧЕСКИ РЕЖИМ 1. На атрибутивно ниво държавата съществува като форми, определени в теорията като форми на политически режим или само като политически режим. Нееднозначността на категорията “форма на държавата” води до различни критерии за обособяване на формите на политическите режими. 2. Първият опит да се класифицират формите на политическото управление е дело на Аристотел. Той извежда 3 двойки форми на управление според числеността на управляващите, които дели на правилни и неправилни в зависимост от целите и резултата от осъществяването на властта. Така Аристотел дели формите на управление според 2 критерия: кой управлява и как управлява. Въпросът кой управлява се отнася до формата на държавно управление, макар че числеността днес не е определящ за нея критерий. Очевидно е това, че управлението, осъществявано от един човек, обуславя структура на държавни органи и взаимоотношения между тях различни от тези необходими и присъщи на управлението от мнозинството. От Аристотел е останало делението на формите на управление като монархия и република (политея). По отношение на политическия режим Аристотел прилага не количествен, а етичен критерий – добро или лошо управление (за него политиката е практическа етика). Съчетаването на критериите и обединяването на двата вида различни форми на държавата, което прави Аристотел, поражда множество противоречия в концепциите на съвременните теоретици. Донякъде определена яснота в съотношението между форма на държавно управление и форма на политически режим въвежда И. Кант. Той разграничава форма на власт и форма на управление. С оглед на субекта на властта той различава автокрация, аристокрация и демокрация, а като форми на управление определя републиката, където съществува разделение на властите, и деспотията, където то липсва. 3. Властта е средство за установяване на социална организираност. Управлението е дейност по осъществяването на властта. То е дейност, която се състои в използването на властта като средство. От тази позиция управлението на държавно организираното общество се характеризира по три линии: цел, резултат и начин на осъществяване. Целта на всяко държавно управление е постигане и поддържане на организираност в общността. Дори и теоретично не можем да допуснем съществуването на управление, което да дезорганизира обществото. Анархията, като форма на пълно самоуправление на индивидите, е утопия. Резултатът от държавното управление се оценява в зависимост от преследвания интерес от управляващите. Те могат да използват властта с оглед на обществените интереси или с оглед на частни интереси. Същността на управлението се разкрива най-пълно чрез начина, по който се осъществява властта. Властта може да се използва по два начина: като средство за интегриране на обществените отношения или като средства за структуриране и интегриране на обществените отношения. Държавната власт е политическа власт. Тя се реализира от политически субекти, което обуславя и политическия характер на управлението: то е политическо управление, то е политически режим. Формите на политическия режим са начините за постигане и поддържане на социалната организираност посредством държавната власт, с оглед определени интереси, чрез интегриране и/или структуриране на обществените отношения. 26, Демократичен политически режим Съществуват 2 форми на политическо управление със свои разновидности. Това са демократичен политически режим (демокрация) и диктаторски политически режим (диктатура). В своя идеален (теоретичен) вид демокрацията е осъществяване на държавна власт чрез насочване и обединяване на обществени отношения, установяване на необходимото единство в тях чрез съчетаване на личната свобода с обществените интереси. Диктатурата е нейно отрицание. Първият принцип на демокрацията е разделяне на обществото на частна и публична сфери, на гражданско общество и на публична общност. Обособяването на двете сфери има смисъл и реално, когато се гарантира свободата на гражданското общество, когато в неговите рамки свободно се структурират отношенията между индивидите и техните общности. В този смисъл демокрацията предполага свободно от държавна намеса гражданско общество. Като сфера на частните интереси гражданското общество винаги е реалност, присъща на държавно организираното общество, но при диктатурата то е политически несвободно. Несвободното гражданско общество е “отворено” за политическа намеса. Там управляващите структурират присъщите части отношения, налагат императивен модел на тяхното протичане. “Частното” съществува относително и във всеки момент може да премине в “публично” било с акт на произвол (тирания), било на законово основание (тоталитаризъм). Личните, семейните, имуществените отношения в несвободното гражданско общество са обект на интервенция от страна на управляващите (диктатура). Политическата обвързаност на несвободното Гражданско общество се проявява и в това, че самото му съществуване е производно от съществуването на политическата държава. Ликвидирането на политическата самостоятелност на държавата води и до ликвидиране на нейното гражданско общество. Началото на демокрацията се свързва с Античността, но в разглеждания план древната демокрация (Гърция, Рим) по същество е диктатура на общността, която кореспондира с диктатурата на определена група (олигархия) или едно лице (тирания, монокрация), съществували през Средновековието. Действителното начало на демокрацията се поставя в Новото време с признаването на естествените права на човека, на неговата лична автономия и на свободното гражданско общество като сфера на тяхното проявление. Свободното гражданско общество е “свободно” от политическа опека, от намеса на политическото управление в кръга от частни обществени отношения. Буржоазната държава признава естествените права на човека на всеки индивид. Като носители на тези права хората са равни помежду си. Затова свободното гражданско общество включва всички индивиди. Същевременно правата се разглеждат като естествени, произтичащи от самата природа на човека, затова те са вечни и неотнемаеми. При диктатурата обратно на демокрацията естествените права на човека не се признават. Те се игнорират за да се осигури неограничената намеса в обществените отношения. В някои случаи диктаторските режими признават права на гражданина, които като политически публични права се използват за легитимиране на управлението. Тоталитарният режим, осъществяван като “диктатура на пролетариата”, замества естествените права с концепцията за октроираните (дарените) права. Вторият принцип на демокрацията е разделянето на публичното пространство, на публичните отношения на политически и неполитически. При демократичния политически режим държавният апарат в основата си е организиран и функционера неполитически. Държавните служители заемат длъжностите си съобразно изискванията за компетентност, а не по политическа принадлежност. Те са лоялни единствено към интересите на общността, съотносими с предмета на тяхната служба, а не към една или друга политическа сила. Едновременно с това, но без да се покрива с държавния апарат, съществува политическа система. Тя включва политическите субекти и част от държавните органи, които са политически обвързани. Политическата проекция върху определени държавни органи се използва за да се отчете изразената политическа воля на гражданите, а не за установяване на партийност на държавния апарат. Обратно е при диктатурата. Там публичната сфера е изцяло политизирана в разглеждания план. Държавният апарат се изгражда и действа като политически субект. Той е политически (партиен) апарат и затова като цяло е основна част от политическата система. Служителите се назначават по политическа целесъобразност и осъществяват дейността си като вид политическа дейност. Демокрацията призна свободата та политическите отношения като израз на “борбата” на идеологии, институционализирани в политически субекти (партии, политически движения). Свободата на идеите е гарантирана чрез невъзможността една идеология или отстояващата я партия да се утвърдят като държавни – единствени или наложени на цялата общност. Демокрацията е невъзможна без политически плурализъм. Неговата същност не е в числеността на партиите, а в свободата да се формират те и в свободното съревнование между различните идеологии, във възможността обществото да избере само кой политически модел да осъществява. Демокрацията приема човека като носител на разум и свободна воля за ценност. Поради това при демокрацията политиката се установява като сфера на формулиране и отстояване на рационални идеи за устройство на държавното общество. Ето защо демокрацията изключва религиозните общности и институции от политическия живот, не допуска вярата да се използват за политически цели. При диктатурата често липсва масова идеология. Вместо това има масова психология, основана върху определен манталитет. Изтегляне 0.83 Mb. Сподели с приятели:
|