1. Публично право и частно право
Изтегляне 28.2 Kb.
|
|
Конституционното право е клон на публичното право 1. Публично право и частно право Правният ред в континентална Европа се поделя на две големи области: публично право и частно право. Разграничаването се въвежда още в класическото римско право. Според римския юрист Улпиан (170–228). „Publicum ius est, quod ad statum rei Romanae spectat; privatum quod ad singulorum utilitatem“ — „Публично право е това, което се отнася до положението на римската държава, а частно — това, което се отнася до ползата на отделните лица“[1]. За правната наука и практика разграничаването придобива фундаментен характер. В последвалите епохи тази дуалистична структура на правото е била възприемана с променлив интензитет. Англо-американската правна система не й отрежда водеща роля. В Европа (континентална) обаче делението на публично и на частно право преживява разцвет през XIX в. с разпространението на учението за либералната правова държава и признаването на дуализма между общество и държава. Делението е преживяло и критики, и отричане (в тоталитарната социалистическа държава). Правната наука и практика до днес обаче не са предложили нещо по-добро в замяна. Така дуалистичната структура на правото като публично и частно и в началото на XXI в. има съществено значение и продължава да служи като основа в разклоняването на съвременния правен ред. Публичното право регулира жизнената сфера на човека като социално същество. Частното право — отношенията на отделния човек като „privatus“ (лат. от глагола „privare“ — отделям се), т.е. отделил се от другите, за да остане самостоятелен. Сферата на публичното право е тази, която е достъпна за всички — „res publica“ (лат.) — общи дела. В тази сфера действат правила в общ интерес, проявяващи се в мерки и правомощия, които привеждат в действие установения ред и го гарантират. Тези мерки и правомощия представляват обща компетенция за легитимно управление, която дава смисъла и предназначението на публичната власт — тя е у държавата или у други носители, на които държавата е отстъпила отделни функции. Публичната власт се упражнява за осъществяването на общите интереси на лицата и в интерес на обществото като цяло. Публичното право урежда правното положение на държавата и дейностите, осъществявани в обща полза. Публичното право регулира отношенията между отделния човек и държавата като носител на власт, както и отношенията между държавните органи като носители на власт. В публичното право винаги поне една от страните в правоотношението е носител на публична власт. При установено нарушение санкцията се реализира като репресия от страна на публичната власт. Към публичното право принадлежат следните клонове на правото: международнопублично, конституционно, административно, финансово, наказателно и др. Към частното право, наричано още гражданско, принадлежат правните норми, уреждащи отношенията на лицата помежду им. В правоотношенията не участва непременно носител на публична власт в това му качество. Тук спадат гражданското, търговското, трудовото, вещното, авторското право и други клонове на правото. Делението на публично и на частно право води със себе си прилагането на различни методи и процедури, което е от значение за действието на правните разпоредби. За публичното право е присъща формата на едностранно идващото нареждане (закон, административен акт, присъда), т.е. „властният метод“. Това едностранно нареждане идва от носителя на публичната власт. В публичното право действат специфични принципи, правила и стандарти: напр. правилото, че органът на власт, който дава едностранното нареждане, трябва да е оправомощен/компетентен — в това се състои основният принцип на публичното право, известен като принцип на компетенциите (фр.) или принцип на ограниченото управление (амер.): носителят на публична власт може да върши само действия и да издава актове, които изрично са предвидени от правото като негово правомощие/компетенция. В публичното право важи принципът за отговорността на държавата при нарушения и вреди, извършени и нанесени от нейни служители в това им качество. В частното право важат други принципи, прокламирани в Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г. (вж. Раздел XVII): отделният човек може да върши всичко, което не му е изрично забранено от правото. В частното право отделният субект сам решава правоотношенията си. В основата лежи частната автономия и договорната свобода, доколкото не търпи ограничения от обществен интерес. Свободата за преценка и действие представлява частноправен израз на личната и стопанската свобода. В частното право субектите от двете страни на правоотношението са равнопоставени. Заслужава отбелязване обаче, че в частноправни отношения могат да участват и носители на публична власт, вкл. държавата, но в тези случаи ще бъдат равнопоставени с другите страни. Практическото значение на това, дали конкретна правна уредба е в публичното или в частното право, се проявява в следното: кое право/закон ще бъде приложимо в конкретната хипотеза, засягат ли се основни права на гражданите, по кой път да се търси правна закрила за частното право споровете се решават пред общите съдилища; за публичното право — пред административните съдилища и пред Конституционния съд, например: а) спор по договор за покупко-продажба се разглежда от общите съдилища (районен или окръжен съд — вж. Раздел XIV); б) спор дали компетентен орган законосъобразно е отказал издаването на разрешение за строеж (публичноправен спор, който няма конституционна природа) се решава по съдебен ред в рамките на административното правосъдие (вж. Раздел XIV); в) спор за компетенции между Народното събрание и президента на Републиката се решава от Конституционния съд (публичноправен спор с конституционна природа, вж. Раздел XV). В публичното право спазването на основните права на гражданите действа обвързващо и задължаващо спрямо публичната власт и представлява водещ принцип в демократичната и правова държава (вж. Раздел XVII). Не са загубили значение и теориите, обосноваващи делението на публично и частно право. Ще посочим три от тях: 1) Според теорията на ползата/интересите (основаваща се на Улпиан) решаващо е дали една правна норма служи на интереса на отделния човек (частно право) или на интереса на обществото (публично право). 2) Основното в теорията на субординацията е, че в публичното право господства принципът на едностранно идващото нареждане и субординацията, и облечената в закон или административен акт държавна воля се налага едностранно. В частното право господства принципът на равнопоставеността — там отношенията могат да бъдат изменяни по взаимно съгласие на договарящите се страни. 3) Според субектната теория една правна норма е винаги в публичното право, щом поне една от страните/субектите е носител на публична власт и упражнява тази власт, т.е. imperium — върховната и правнопринудителна власт, каквато притежава само държавата и по нейна делегация — супранационалните или местните органи на власт. Теорията е известна още като „теория на особените права“; тя разглежда самата област на публичното право като „особено право“, т.е. не „право за всеки“, а като област на особени правни отношения със задължително упражняване на публична власт. Практиката на съвременната държава свидетелства за комбинирано прилагане на тези теории, например: Предприемач е сключил договор за наем на офис в двуетажна сграда с двор; след няколко дни поставя в двора голямо светещо рекламно табло с музика и говор. Общината, в чиито граници е сградата, поради шума и агресивното осветление нарежда на предприемача да демонтира таблото. Собственикът на сградата, който в случая е наемодател, също е недоволен, тъй като таблото не е споменато в договора за наем и настоява предприемачът да го демонтира. Кой път да поеме предприемачът, за да се защитава срещу общинската власт и наемодателя? Пътищата са различни: С общината спорът е в областта на публичното право: а) налице е обществен интерес (теория на интересите) — таблото е шумно и заслепяващо, и общината иска да възстанови обществения ред; б) една от страните в правоотношението има властни правомощия (вж. Раздел XVI) — общината (субектната теория); в) от общината идва нареждане да се демонтира таблото (теорията на субординацията). И по трите теории спорът е в публичното право. Спорът ще се реши по пътя на административното правосъдие (вж. Раздел XIV). С наемодателя обаче спорът е в областта на частното право. Налице е частен интерес; няма нареждане от орган на публична власт; страните са равнопоставени в договора за наем (дори наемодателят да беше държавата или общината). Спорът ще се реши по пътя на общото правосъдие (вж. Раздел XIV). И днес разграничаването между сферите на публичното и на частното право продължава да е актуално. Делението придобива нови измерения: съвременната държава навлиза все повече в отношения, традиционно резервирани за частното право. Повечето закони в началото на XXI в. съдържат както частноправни, така и публичноправни норми. През последните десетилетия публичното право расте интензивно като количество и като разнообразие на правната уредба; обособяват се нови правни клонове и подклонове — право на чиста околна среда, право на използването на атомната енергия и др. Разграничаването между частно и публично право е присъщо на конституционната държава (вж. Раздел IV), в която правноизмерими задачи и функции на държавата и на другите носители на публична власт са ограничавани от свободата и правата на отделния човек и от автономията на социални групи и организации. Българската правна наука още от първите десетилетия на XX в.[2] разработва и изучава конституционното право като част от публичното право (с изключение периода на социалистическата държава 1947–1990 г.). Това, което отличава конституционното право от другите части на публичното право, т.е. неговата differentia specifica, е предметът и методът на регулиране. Изтегляне 28.2 Kb. Сподели с приятели:
|