Книга 1 пролог ноември 2006 г
Изтегляне 0.66 Mb.
|
|
Георги Стоев BG КРЪСТНИКА: ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА МАДЖО КНИГА 1 ПРОЛОГ Ноември 2006 г. Мотаех се у нас, когато Иван Йорданов от отдел „Престъпления към личността" в СДВР ми се обади задъхан: - Кажи откъде да мина да те взема? Много е важно! - Пак от същото място. - Тогава тръгвам натам. Ти кога ще дойдеш? - И аз тръгвам - затворих му аз. Пристигнах пръв пред зала „Универсиада". Видях как Иван паркира бялата „Нива" с тъмни стъкла и се запъти към входа на сладкарницата. Подсвирнах му леко. Той се обърна рязко, завих зад блока и го изчаках. Беше запъхтян и пренапрегнат и едва успя да изрече: - Снощи е пристигнал. Тука е... Сутринта видях в компютъра информацията, че е преминал границата. - Кой? - Младен, как кой! Значи утре със сигурност ще се яви на делото. - Ти сигурен ли си, че наистина е пристигнал? - Да бе, ако трябва да идем в управлението, ще ти покажа в компютъра. Шефът ни чака там, а и прокурорът е готов. Само кажи и действаме! - Знаеш, че съм обещал и ще действаме. Не ме е страх. Искам само да се уверя, че не ме въртите. - Добре, какво да направя? - разпери ръце Иван. - Обади се на Ивайло Спиридонов. Искам да го чуя лично от неговите уста. Иван веднага го набра: - Шефе, Жоро иска да те пита нещо - подаде ми телефона си. - Кво бе, Жоро - попита изнервен. - Нали действаме? - Да, само че искам да го чуя от теб, дали човекът наистина е тук. - Е, как да не е... Ако искаш, Иван ще те вкара в Управлението и ще ти покаже в нашия компютър. - Не е нужно! Вие може да вкарате всякаква информация. Искам само думата ти. - Имаш я. Каква сметка имам да те лъжа? - Добре. Тръгвам с Иван да вършим работа. - Не се притеснявай - успокои ме Спиридонов. - Няма да те подведем! - Обаждай се на прокурора - казах на Иван. - Той се беше притеснил толкова, че не можа да извади номера от указателя на телефона. Ръцете му трепереха. Накрая измъкна визитката му от колата и набра номера. - Чавдаре, аз съм с човека. Откъде да те вземем? Ти докладва ли на Кокинов?... Добре, идваме! Жоре - обърна се към мен, - това е същият този Чавдар, с когото те срещнахме вчера. Ще ходим да го вземем и няма да влизаме в Прокуратурата. Никой не трябва да ни вижда. Качихме се в служебната „Нива" и потеглихме към Прокуратурата. * * *
С Иван Йорданов се запознах преди около година. Бях станал шеф на охраната на Жоро Пехливанов. Смятахме да правим общ бизнес и да използваме обща охрана, за по-малко разходи. Затова и по цял ден се возехме заедно. Но за охраната се бяхме разбрали, че отговарям аз. Един ден Пехливанов ми каза, че имал среща във фитнеса на Японския, и ме помоли да дойда с него. Не искаше да вкарва охранители вътре. Седнах на една от масите в кафенето, а той влезе в залата. Появи се след минути, говорейки с млад мъж, остриган нула номер. Пехливанов бе с гръб към мен, а другият постоянно ме наблюдаваше. Сетих се, че това е старият ми познайник Кирил Димов. Пехливанов говори с него не повече от десетина минути, след което тръгнахме. - Това не беше ли онзи, дето навремето ме разпитва за Велизар? - подхвърлих вяло, качвайки се в джипа. - И той те разпозна - усмихна се напрегнато Пехливанов и зави наляво в една глуха уличка. - Да слезем да си кажем няколко приказки. Ще бъда откровен - започна той. - Този Димов ми е доказал, че ми мисли доброто. Още като ми се обади вчера, каза да те взема с мен. Сега ми обясни, че миналата седмица при тях дошъл някакъв човек, който преди време си наел да ме убие. Казвал се Радослав. Утре ме викат в Управлението, за да ми кажат повече подробности - замълча за миг. - Познаваш ли такъв човек? - не изчака да отговоря. - И да си го мислил преди време, няма да ти се разсърдя. Знаеш какви метаморфози претърпяха отношенията ни. Човек в един момент си мисли едно, в друг друго. Така е в нашия свят - въздъхна той. - Така че, каквото и да е, ще те разбера, просто искам да знам истината. - Познавам го, разбира се. Докато беше жив Бай Миле, ме помоли да го взема като охрана. Каза, че при него нямало място, а бил верен човек. Можел да потрябва. И без това се нуждаех от хора. Нали бях започнал да правя верига от аптеки. Този същият Радослав е от Разград. Каза ми, че се познава с дилърите, които вземат лекарства на по- тънки цени от завода в града. Дадох му десетина хиляди лева и списък, за да направим едно първоначално зареждане. Той изчезна, а по това време умря и Бай Миле. Нямах идея как да го намеря, в крайна сметка открих адреса на жена му в Поморие. Оказа се, че била бивша проститутка, регистрирана за грабеж на влак. И родителите на жена му не знаеха къде са. Няколко дни по-късно се свърза с мен, видяхме се и ми разказа, че полицията го задържала някъде при Богров с калашник в багажника. Разрева се и ме молеше за милост. Обясни ми, че Бай Миле го пратил при мен с поръчката, да те застреля теб... - Аха - въздъхна Пехливанов. - Значи, Милчо е знаел, че по онова време се срещахме често? - Радослав ми разказа, че не е имал никакво намерение да стреля по теб. Запознал се с Бай Миле покрай някакъв колега. Самият той беше бивш полицай. Бай Миле просто му дал калашника, без никакво капаро. Радослав го беше закъсал яко и затова призна, че като е взел десетте хиляди от мен, не издържал. Купил един „Опел Вектра", изнесли се с жена си към морето, но случайно ги заловили. Твърдеше, че е изхарчил остатъка от парите по адвокати. Получил условна тригодишна присъда с петгодишен изпитателен срок. Подписа ми записна заповед за парите, но така и не можа да ми ги върне в уговорения срок. Не мога да проумея защо ме топи в момента. Цялата история е смешна, защото съм го осъдил по тази записна заповед. Имам решение от съда. Единственото ми обяснение е, че Маджо отнякъде го е набарал и му е платил. Явно иска да направи интрига между нас, за да се избием. - Има голяма логика в това – потри брадата си Пехливанов. - Ние сме големи хора – продължих аз. – Преживяхме заедно какво ли не. Но сега ти предлагам да се разделим веднага и всеки да обмисли нещата сам за себе си. Ясно е, че в момента каквото и да се убеждаваме, червеят на съмнението се е загнездил и у двама ни. - Прав си! – стисна ми ръката Пехливанов. - Това е най – разумният вариант. Разделихме се и се замислих. Бях почти сигурен, че това е инсценировка на Маджо. С него не се бяхме виждали близо пет месеца, след повече от четиригодишното му настояване да убие Пехливанов. Накрая разказах на Жоро. Не заради приятелството, просто в нашите среди имаше само интереси. Понякога заради тях се налагаше да работиш години наред с някого, който те бе поръчал. А поръчки се даваха и отменяха. Затова с Пехливанов изградихме следния план. Той щеше да се скрие за две седмици в имението си на Щъркелово гнездо. След което аз щях да кажа на Маджо, че на тайна среща съм го застрелял и съм захвърлили тялото в дълбок язовир. Офертата на Маджо за Пехливанов беше стигнала 300 000 хиляди евро. Беше обещал да я плати до няколко часа след смъртта му. Задействахме плана рано сутринта. Пехливанов излезе от дома си без охрана, но въоръжен. Киро малкия от Благоевград го чакаше в съседна пряка с бронирания си джип. Знаехме, че Маджо има достъп до разпечатките на телефоните и бяхме сигурни, че ги проверява внимателно. Затова го набрах и го попитах дали идва. - Идвам – кратко ми отговори. С Киро Малкия бяхме карали по посока Монтана, където Пехливанов бе откачил батерията на телефона си. Искахме, ако се засича телефона, да отчита Монтана като последната клетка. Имахме нови апарати с ваучери, по които щяхме да си говорим. След това Киро закарал Пехливанов в имението му. Изчаках Пехливанов да ми звънне, че всичко е наред. И набрах Сашо Стуканьов. - Обади се на човека много спешно. Кажи му, че съм приключил сделката! Стуканьов не закъсня и след малко звънна. - Защо още нищо не се е случило, пита човекът? - Няма и да се чуе. Нещата са като при Мето Илиянски – по същия начин предишния път бе изчезнал Мето Илиянски. – Кажи му, че си искам парите спешно. Започна се едно взаимно звънене. - Каква ни е гаранцията, че е мъртъв и няма да се върне след една година? – питаше Маджо. Разсмях се, защото ако Маджо платеше, още същата вечер Жоро щеше да се върне и да направим голям купон. В плана бе посветен и Димата (Руснака), който имаше за задача да огласи как е бил изигран Маджо. От доста време насам Димата се забавляваше с Маджо. Беше монтирал в двора на къщата си метален прът с камера, която следеше какво става в двора на Маджо. На третия ден Младен не издържал и му звъннал. Поканил го да си поговорят. - Идвам сам - разперил ръце. - А тази камера, която те следи отгоре? - нервно попитал Маджо. Все пак накрая седнали и се разбрали. Това беше част от плана на Димата да заблуди Маджо и да действа - според него. Сега, като чух какво иска Маджо, казах на Крейзи да предаде само едно: - Дълбока вода! - имах предвид, че е на дъното на язовир: - Моите хора могат да плуват - предал Маджо на Стуканьов. - Имат ли водолазни костюми – репликирах аз. Маджо отговори, че ще набави до няколко дни. Охранителите на Пехливанов, които си нямаха представа от плана, отишли да го вземат от дома му, но не го намерили. След това започнали да го търсят и за кратко време се пусна слух, че е изчезнал. Маджо отново ме потърси чрез Стуканьов, явно слухът бе стигнал и до него: - Ще платя парите - казал той. - Намерих и водолазни костюми. Това ми прозвуча съвсем идиотски. Бях сигурен, че Маджо е повярвал за смъртта на Пех- ливанов, но просто искаше да ме убие. Не ми се вярваше някой нормален да търси тялото на мъртвец, а и едва ли Младен ще се добери на каквито и да е било свои хора, защото така щеше да лъсне, че той стои зад убийството. Използвах последния си коз. Казах им да ме чакат пред хотел „Житомир" в Монтана. Така смятах, че няма да му стиска да прати въоръжени хора до провинцията. И този път го подцених. Точно след два часа пред хотела бяха пристигнали двама души. Бях оставил мой човек там, а аз самият си стоях в София. По описанието им бях сигурен, че са хървати от групата на Бай Миле. Обадих се на Стуканьов да предаде на Младен, че е некоректен задник и ще съжалява за това. Исках да му обясни, че това е било проверка, Защото съм бил сигурен, че през всичките години ме е лъгал. Надявах се да се почувства гузен, като разбере, че Пехливанов е жив и здрав. И да му стане ясно, че съм се възползвал от отсъствието на Пехливанов да го представя за мъртъв, За да видя дали ще плати. Така и не разбрах какво беше решил, но явно наистина бе достигнал до моя извод. Месеци по- късно се чухме и той се държеше приятелски, дори уговорихме среща, като се върне от чужбина. * * *
Докато пътувахме с Иван до Прокуратурата, си припомнях тези случаи. Нямах никакво доверие на шефа на „Убийства" Ивайло Спиридонов. След случката с Радослав беше изпратил двама от хората си да ме извикат на „приятелски" разговор. - Във вашия свят витаят слухове - започна Марио Янчев. - Заради слухове ли ме повикахте - отговорих им аз, а те замънкаха. - Не - обърна се към мен другият, Георги Тотков. - Искаме да ти помогнем. - Аз вашата помощ я знам - срязах ги. - Кажете ми за какво става въпрос - макар да знаех, че става дума за Радослав. - Абе, за един човек, Радо. Разказва разни неща за теб. - Какво разказва? - засякох ги отново. Янчев забоде поглед в бюрото си, а Тотков се заигра с химикалката. - Да ви помогна аз? - Май така ще е по-лесно - измърмори Янчев. - При вас е дошъл един дебил, Радев, който твърди, че съм го наел да убие Пехливанов. - Така е - съгласи се Тотков. - Даде ли ви доказателства? - Не - отговориха двамата. - Да ти кажем честно, и ние не вярваме на тоя цървул. - Ти принципно готов ли си да ни съдействаш? - Стига да има за какво - изгаврих се с тях. Видяхме се още няколко пъти, като ме караха да разпознавам разни хора. Приключихме контактите си, след като не научиха нищо от мен. Година по-късно ме потърси именно Иван Йорданов. Той бе ходил заедно с Тотков при приятеля ми, писателя Христо Калчев. Бяха засекли по телефона, че често разговаряме. Помолили го да ми въздейства, за да свидетелствам срещу Маджо. Тогава категорично отказах. Но сега нещата се бяха променили. Сам бях предложил да свидетелствам. Няколко дни след това Иван ме срещна с шефа си Ивайло Спиридонов. Той бе интелигентно и неподкупно ченге. Прякорът му бе Доктор Рос заради леката му прилика с Джордж Клоуни, а журналистите го мразеха, защото не им даваше информация. Спиридонов ме убеди, че наистина работи по Маджо. Заведе ме в кабинета си, отвори компютъра и ми показа множество разпечатки на разговорите на Маджо, както и снимки, данни на всички хора, с които Маджо контактуваше (така наречения БДС). Сред тях бяха имена като Венелина Гочева, главен редактор на вестник „24 часа". Бяха засекли, че Маджо звъни и на журналистката Маргарита Михнева след края на предаването й в Канал 3. Колкото и странно да беше, разговори с генерал Любен Гоцев не бяха засекли. Но видях разпечатката на генерала. Нямаше нищо фрапиращо, освен едно. Всеки ден водеше разговори по десетина минути с някакъв си Пепи Русия. А пък Пепи разговаряше с Марио Васев, който в компютъра фигурираше като килър. Пепи познавах бегло, въпреки че бе от моя квартал. Беше си най-обикновено момче. С Марио бяхме съученици, по-късно и партньори в бизнеса. Заедно работехме и при Поли (Пантев ). По-късно премина към „Аполо". Една нощ Иван Доктора го бе засякъл във входа. След време Марио признал пред познати, че го е чакал, за да го застреля по поръчка на Ивелин Банев - Брендо, но се стреснал от охраната. Според данните на Спиридонов Маджо в момента се криеше в българското посолство в Хърватия при стария приятел на Любен Гоцев - Виктор Вълков. Планът на Спиридонов беше кратък. Изчакваме Маджо да дойде да свидетелства по делото за Бай Миле и аз същия ден давам показания срещу него, че ми е поръчал убийства. - Няма да върже - бях казал на Спиридонов. - Ще трябва да върже - отговори ми той. -Как така приеха показанията на ония боклуци, които свидетелстват срещу Маргините? Те са криминално проявени наркомани и въпреки това им повярваха. А ти си чист, защо да не повярват? Това, от което се притеснявах, беше, че Стуканьов още две години преди БСП да дойде на власт ми бе разказал, че Маджо им е подарил 50 % от банката. Освен това бил много близък с Румен Петков, тогава шеф на предизборния щаб на президента Първанов. Сега Петков бе вътрешен министър и се носеше слух, че са гъсти с новия главен прокурор Борис Велчев. Стигнахме до решението, че за да проведем акцията, от страната, трябваше да отсъстват Румен Петков и главният прокурор, а Маджо да е тук. Но на практика това беше невъзможно, Затова накрая решихме да действаме чрез софийския прокурор Кокинов, който щеше да постави Велчев пред свършен факт. Спиридонов щеше да направи същото с Румен Петков. * * * С Иван вече чакахме пред прокуратурата, за да дам показания пред въпросния Чавдар, помощник на Кокинов. Чавдар беше мазен тип. Усетих го, щом се качи в колата. Предложи да отидем до скрито кафене и да уточним детайлите. Чувствах, че има нещо нередно в него. Струваше ми се, че умишлено ни кара да се отдалечим от Прокуратурата, сякаш за да спечели време. По пътя в колата не спря да ме разпитва: - Какви доказателства имаш? - Спиридонов не ти ли е казал? - отрязах го. Каза ми - смути се Чавдар. - Значи само дума срещу дума. При това положение не мога да ти дам никакви гаранции. Аз ще пусна заповед да го задържат, но нямам гаранции, че няма да го пуснат. Влязохме в кафенето, но вътре вече нямаше какво да си кажем. Именно затова не вярвах на Спиридонов. Беше ме подвел, че всичко ще е наред. Не защото искаше да ме прецака, а защото бе голям службогонец. От години мечтаеше да залови най- големия бандит в държавата. Неведнъж ми бе казвал: „За вас Маджо може да е Кръстника, но за мен е обикновен бандит и аз трябва да си свърша работата!" - Обясних ти всичко, сега ти решаваш - погледна ме страхливо Чавдар. - На мен ми се струва, че свириш отбой -казах аз. - Питай Банката - сконфузи се Чавдар - винаги съм готов на такива екшъни. Иван бе забол глава в масата. - Ти какво би ме посъветвал? - обърнах се отново към Чавдар. - Ами... не знам, ти си решаваш, аз ти казах... дума срещу дума... Вече всичко ми се изясни. Стиснах им ръцете и излязох. Иван се опита да ме догони. - Няма смисъл, Иване, виждаш, че не става! През целия път Спиридонов звънеше на Иван и го питаше какво става. А той му отговаряше с „Още малко". При поредното позвъняване аз вече бях с гръб към него и чух: - Жоро се отказа! - Жоро, трябва да те видя спешно - рано на другия ден Иван ме повика отново. Отидох сънен в много лошо настроение. Но това, което чух, ме шокира. - Жоре, предали са ни! - започна да кърши ръце Иван и не смееше да ме погледне. - Какво имаш предвид? - Кокинов... докато сме били на среща с Чавдар, е докладвал на главния прокурор. Той се обадил на Румен Петков, а Петков привикал шефа. Поискал му обяснение защо върши акции без негово знание. Шефът се държал мъжки и му отговорил, че не е длъжен на този етап да му докладва. - Къде е сега Спиридонов? - вбесих се аз. Спиридонов поправяше личната си кола в някакъв гараж на „Сливница". - Какво става? - едва сдържах яростта си. - С кое, Жоро? - Нали си бил снощи при министъра? - Да - спокойно ми отговори той. - Е, и? - Вече ти знае името и че искаш да свидетелстваш срещу Маджо. И главният прокурор знае същото. - Нали ми обеща, че това няма да стига до тях, преди да заключат Маджо? - Да, но вчера ти не пожела да свидетелстваш. - Това какво значение има? - Аз какво да направя, че Кокинов ни е предал? Виждаш... това е нашата полицейска работа. Ние бачкаме, даваме всичко от себе си и накрая един прокурор може да провали всичко. Спиридонов беше прав, нямаше какво да му се сърдя. Той и Иван наистина вложиха всичко от себе си. - И сега какво? - попитах. - Притесняваме се за теб. - И има защо. Днес Маджо не се яви на делото. Няма логика вчера да пристигне и да не се яви. Явно вече е предупреден. Затова какво смятате да направите? - И ние не знаем. Ще е по-добре известно време да не се чуваме, защото сега ще подслушват и нашите телефони. Но ако искаш, да идем при шефа на СДВР, той ще измисли нещо. На него може да му се има доверие. Това с доверието ми прозвуча много пошло. Махнах с ръка и тръгнах пеш по улицата. * * *
Месец по-късно убиха Румен Пешев Швейцареца - Дъртия, пред дома му. Знаех, че Дъртия също бе склонил да свидетелства срещу Маджо, а той знаеше повече от мен. Говореше се, че е участвал в подготовката и убийството на Васил Илиев.
Мразех да ставам рано, но тази сутрин се налагаше да го направя. По стар навик се обличах лежерно и все пак предстоящата среща предполагаше да съм по-официален Беше дъждовно и бях решил да ползвам старото БМВ на майка ми. Макар че харесвах мерцедесите, последните години сменях на няколко пъти колите си: БМВ седмици, S класи и аудита лимузини. В моя свят истерията по марковите коли беше голяма и не въртиш ли хубави марки, често ти вреди на изградения имидж. Колата се давеше и потеглих на пресекулки. Сега си давах сметка, че човек свикне ли с хубавото, започва да става капризен. Когато майка ми подаде ключовете, срещнах учудения й поглед. - Не е ли рано? - Отивам за риба - отвърнах й мимоходом. - Затова ще съм с твоята кола. Знаех, че не ми повярва. Но се надявах да не ми задава повече въпроси. Срещата беше в кафе-сладкарница „Лучано". Очаквах всичко да мине гладко, но вече се бях научил да се пазя и заобиколих, докато се уверя, че всичка е наред и нямам опашка. Напипах пистолета под якето. Бях го метнал върху марковия си екип. Отдавна вече не се обличахме с анцузите, налагаше ни се да бъдем по – официални, но понякога ползвахме спортното облекло за екипировка. Никога не бе излишна малка предпазливост. Беше точно осем. Валеше ситен дъжд. Видях го да ме чака на уреченото място и да ме търси с поглед. Учудих се този път на точността му. Знаех, че обича да се прави на тежък. Беше със зеленикав анцуг, нахлупена до ушите шапка и изненадващо за мен - с бели маратонки. Явно се опитваше да се прави на спортист. Той си беше стиснат. Ходеше само с едни и същи дрехи. Винаги в черно. Сега бе изневерил на стила си. Но пък си дадох сметка, че и той трябваше да се прикрива. Постоях няколко секунди, като че ли нарочно ми се искаше да се намокри от дъжда. - Здрасти – подадох ръка и знаех, че това ще го убеди в искреността ми. Случваше се да не подава ръка на събеседник. С това показваше абсолютното си превъзходство и безразличие към него. Когато се ръкуваше, казваше: „Стисни ме като мъж, да не съм ти някое пиче!” Той пое моята ръка. Усетих промяната у него. Нямаше злоба в очите му, по – скоро примирение, и това ми подсказа, че има сериозна нужда от мен. - Къде ти е колата? – лека нотка на нервност премина по лицето му. - В една пряка наблизо. - Прихванал си от моите номера. Бях смутен, но го заведох до очуканото БМВ. - Страхотна барака – подсмихна се той. Притеснявах се малко от него, а дълго не бях шофирал, имах си шофьор и му предложих той да шофира. - Карай ти! – от предпазливост или от нещо друго, той реши, че това го принизява до мой личен шофьор, и ми отказа. Подкарах колата малко нервен и не знаех откъде да започна. - Имаш ли идея къде да се скрием? – опитвах се да не издавам нервността си. - Карай в Борисовата градина. Замръзнах. Голяма конспирация! Кой дявол го бе накарал да се забием в Борисовата градина, в събота сутринта, пред очите на толкова много народ, наизлязъл да разхожда кучетата си . Да не говорим, че кой знае колко спортисти щяхме да видим, тръгнали да си правят съботния крос. - За какво беше всичкото криене, след като ще цъфнем на място, където ще ни видят? – директно попитах. - Защото така – контрира ме. Обичаше да се гаври с всички. Стихнах устни. Не ми се спореше. - Съвсем си забравил да караш, Жоре! – иронично подхвърли той. - Аз ти предложих да караш, но ти се направи на велик! - Добре, добре! Изпусни малко. Не се коси, никой няма да ни обърне внимание. Всички знаят, че не бачкаш с мен от 4-5 месеца. Ако не си разбрал искам да им покажем един мит. Че се виждаме заради доброто старо време. Мълчаливо натиснах газта, исках да го изнервя и продължавах да карам като последния левак. А и бях сигурен, че с мълчанието си постигам именно това. Това безспорно удряше по самочувствието му и го комплексираше, а аз заставах до него като равен с равен и той не можеше да го оспори. В парка първо потичахме, после се разхождахме. Осъзнавах, че това е част от безумната му конспирация, и го оставих да прави каквото си иска, а аз го следвах. Исках да се почувства отново в свои води, като лидер. Седнахме пред езерцето с червените рибки под бившия Паметник на свободата. Поли Пантев свали горнището на анцуга си и пред изумения ми поглед избърса мократа от дъжда скамейка и след това ми нареди: - Сядай! Той седна и започна да потрива ръце. - Давай, Поли! Преживели сме толкова много! Не можеш да ме шокираш с нищо – реших да го улесня, защото виждах, че нервничи. - Да не мислиш, че имам нужда от уводи? – сърдито ми отговори и започна през зъби да изстрелва думите. Имаше навика да го прави и с това издаваше несигурността си. – Виждаш, през последната една година бизнесът буксува. Загубихме сума ти пари, за да се правим на бизнесмени. Ние сме и винаги ще си останем престъпници! - Ти пожела да се променим, Поли – натъртих аз. - Да бе – сконфузи се той. – Но идеята беше да станем бели хора. Ама като не ти е писано ще си стоим в тъмното... – след което заговори по – бързо. – Искам да приемеш старата ми идея. - За убийствата ли? – отвърнах в прав текст и това го ядоса. Щом станеше въпрос за убийства, той винаги се опитваше да завоалира нещата и се дразнеше, когато му говореха направо. – Кажи кой е първият? Той се сепна. Не очакваше от мен да съм толкова откровен, не и за втори път. Но на мен не ми пукаше, исках да го накарам да внимава с мен. - Славчо Дебелия (Славчо Христов)... От „Олимп”. Помниш ли го? – усмихнах се иронично и това го издразни. – Защо се смееш? - Защото бях сигурен за какво е конспиративната ни среща, Поли! – натъртих аз. – И бях абсолютно сигурен и коя ще е жертвата. Усетих мигновената му дистанция. - Няма начин да знаеш! - Знаеш, че съм информиран и знам всичко за всеки. Не си забравил, че аз ти подавах винаги информацията. - Така е – облегна се назад Поли, малко по - успокоен. - Искаш ли да знаеш защо Славчо? - Все ми е тая. Аз нямам нужда от мотивация. Не забравяй, че пред теб не стои Женята. Знам, че сега ще ми наговориш куп глупости колко е лош и ала бала. Мен ме интересуват само парите. - Защо мислиш, че мотивирам Женята? И кой, по дяволите, ти каза че съм му поръчвал убийства? - Не мисля. Сигурен съм - натъртих. И това, че все още търпеше наглостта ми, означаваше, че наистина е на зор. А аз се забавлявах. - Ти не искаш, но аз съм длъжен да ти обясня - продължи Поли. - Славчо си позволи да поръча убийството на Емо Русия. А ти знаеш, че Емо ми беше приятел. Сега вече се разсмях. - Поли, много добре знам, че никога не сте били приятели и че Емо работеше за Славчо. Но щом искаш, приемам версията ти. - Добре - кимна Поли, опитвайки се да се прави на отегчен. - През последните години свърши много неща за мен, но това още не си го правил. И не забравяй, това е занаят и трябва някой да те научи. А смятам, че само аз мога да го направя. Това не е за всеки. За момента не си давах сметка, че Поли ми казва истината, но с времето прозрях думите му. Да си убиец, посредник или поръчител, не беше лека работа, за това се иска душа и да има синхрон. - Как мислиш да направиш оттеглянето, това е най-важната част. - Пеша, Поли и пристигането, и оттеглянето пеша. Поли се усмихна злорадо, но със задоволство: - Добър отговор. Повечето разчитат на коли и правят гафове. - Знам, винаги ще се намери любопитна бабичка и ще запомни номера. А и една проверка на патрул те проваля. - Какво излезе сега? Ти ли ще ме обучаваш? - ядоса се Поли. - Слушам те - погледнах го примирен. Усетих, че бях прекрачил границата, и беше време да му пусна аванта отново. - Знаеш, сега е зима. Шапка и шал ще свършат работа. В последния момент дърпаш шала до очите и шапката до веждите и действаш! И не забравяй, плетените ръкавици са по-добре. Кожените ще създават проблеми. И да се облече със стари дрехи върху костюма. Дори и вратовръзката не забравяй - шеговито подхвърли той с ясното съзнание, че демонстрира превъзходство. - Като свърши работата, докато тича, да свали старите дрехи, да ги напъха в плик и да ги изгори. Ако няма време, просто да ги изхвърли някъде и да продължи спокойно. Но внимавай, че по шапката остават косми и после ще го пипнат. - В очите му гореше някакъв пламък,сякаш разказваше вълшебна приказка. - Но дори и дa го хванат някъде наоколо, ако се е отървал от всичко, никога няма да го осъдят. Дори и свидетелските показания не важат. Чист ли е, ще е най-добре за него. Като се прибере вкъщи, не е достатъчно да си измие ръцете. Остава нагар. Нека да ги изгори с белина. Най-добре е да се запише на някое стрелбище, преди да започне да се занимава - замисли се за миг Поли. - Но и куките вече надушиха тоя пиниз. ОК, да не рискуваме! - Добре. Всичко ми е ясно. Да уточним заплащането - опитах се да не издавам състоянието си. - За всеки ще бъде различно. - Говоря за конкретния случай. - Ти прецени, Жоро. Аз може да кажа сума, с която да те обидя - подсмихна се Поли. - Нали не си мислиш, че аз ще го свърша лично? - Дори ти забранявам. Но ме подсещаш за нещо важно. Не искам да знам кои ще са хората. Но не искам да са рецидивисти. Искам чисти момчета, да не са убивали досега. И искам ти да ги научиш. - Защо? - учудих се аз, защото вече имах наум няколко души рецидивисти и няколко сърби. - Защото, Жоро, обиграният наемник винаги може да те продаде. Той днес служи на един, утре на друг. Него го интересуват само парите. Затова хвани някои сърцати балъци и ги манипулирай, както си искаш. Кажи им, че ги превръщаш в наказателен отряд, който чисти гадовете, както и допълнителните щуротии, че парите нямат значение и че това е техният старт в организацията. Това, че ще са прочистващ отряд, ще ги накара да се гордеят. Все ми е тая колко ще им даваш, но нека са най-малко, така че ще ги използваме по-дълго. - Добре, Поли - кимнах. - Да минем на Славчо. - Пак имаш късмет. Аз знам всичко за него. Къде живее, какво прави. Можеш ли да ми дадеш повече информация? - иронично го погледнах. - Само „Олимп", нищо друго. - Стара ти е информацията - отговорих. -От доста време не ходи там. - Не демонстрирай превъзходство. И не ме вземай за глупак. Какви пари искаш за него? - Двайсет и пет хиляди марки - толкова струваше един тристаен апартамент в Дружба. - Не са ли много? - ядоса се Поли. - Поли - погледнах го съвсем спокойно, - ти спестяваш нещо много важно - Славчо играе с Иван Костов. - Така е, Жоро, знам, че му е сол ташак. - Нали знаеш, че после Костов ще изрови държавата, за да разбере кой е убил вярното му куче. - Слушай ме сега внимателно. Ще ти кажа нещо важно. Костов е премиер на България. Точно му е през кура дали ще е Славчо или някой друг. Запомни едно нещо от мен: Няма благодарен политик. Най-малко пък премиер, а и на всичкото отгоре Костов скърбящ?! Ха ха. Знаеш ли коя е силата ни в тази ситуация? Костов втора година мачка СИК. Сега дори ще се радвам той да разбере откъде идва удара. А най-важното е, че той няма да се обвърже със смъртта му, ако иска да остане чист. Ще излезе иначе, че общува с престъпници.Нали знаеш, че всеки убит е криминален елемент. Не забравяй - Славчо поръча Емо Русия, а той ми беше приятелче. Така че Забрави какво ти казах току-що. Ние отмъщаваме за Емо. И последно, като определим парите, ще определим и срокове. - Искам два месеца за Славчо - погледнах го съвсем спокойно аз. - И двайсет хиляди марки - допълни Поли. - Грешиш! Казах двайсет и пет - Ти грешиш, Жоро! Свърши работата, вземи двайсет и да минаваме на следващата поръчка. И понеже вече ме развесели, ще ти кажа и коя е тя - смени тона Поли и ме погледна сериозно. Помълча малко и тържествено изтърси: - Бай Миле. Това ме разкова. Бай Миле беше дясната ръка на Маджо. Но не това ме накара да онемея, а, че Поли посяга съвсем безцеремонно на свой близък приятел. За миг осъзнах и друго - че може би самата организация СИК иска смъртта на Бай Миле. Поли усети стъписването ми. - Бай Миле е приел поръчката от Славчо за убийството на Емо. Но не ме питай повече. Достатъчно е да ти кажа цената... петдесет хиляди марки! Станахме и мълчаливо вървяхме по алеята. Изобщо не чувах какво ми говори Поли. Не ме вълнуваше и Славчо от „Олимп", и цялата им мръсна игра. Единственото, което ме терзаеше в случая, беше дали Маджо знае, че искат да убият свещената му крава. Главата ми се пръскаше и трескаво мислех как да постъпя. Трябваше да се обадя на Сашо Стуканьов, моя стар приятел и работник, когото навремето всички наричахме Крейзи, а сега беше дясната ръка на Славчо. Изтегляне 0.66 Mb. Сподели с приятели:
|