Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен



страница1/47
Дата28.02.2022
Размер1.73 Mb.
#113451
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   47
Анри Троая - Екатерина Велика

Анри Троая
Екатерина Велика
ГЛАВА I
Фигхен
Пожелали си бяха син. Роди се момиче. Бъдещата Екатерина II, императрица на Русия, се появи на бял свят на 21 април 1729 година в Щетин, Померания. Нарекоха я София-Фредерика-Августа. Разочарована, че не е дала живот на момче, младата майка Йохана-Елизабет никак не се разнежи над люлката. Гнетеше я и мисълта, че с красотата и изискаността си не бе постигнала по-достойно положение. Нали бе потомка на Холщайн-Готорп, а преките наследници на херцозите Холщайн бяха претенденти за шведската корона. Но вместо да се издигне на онова блестящо стъпало, за което мечтаеше, трябваше да се примири с много по-скромна участ. Родителите й уговориха нейния брак, без да я питат. Още петнайсетгодишна я омъжиха за принц Кристиан-Август д’Аналт-Зербст, с двайсет и седем години по-възрастен от нея. Съпругът й беше съвсем невзрачен, един от неизвестните и обеднели принцове, от които гъмжеше разпокъсана Германия през XVIII век. Генерал-майор от пруската армия, привърженик на реда, пестеливостта и религията, скромният човек обгради Йохана с нежност, която не я задоволяваше. Тя харесваше светския живот и не можеше да се примири, че мястото й в обществото бе тъй незавидно. Животът в гарнизона на тази затънтена провинция й се струваше убийствено монотонен. За щастие скоро след раждането на София семейството се премести в замъка в Щетин. Това означаваше що-годе повишение. Дойде и друго забележително събитие: следващата година Йохана най-после роди момче. Господ я чу! Беше горда и пренесе върху новороденото обичта, от която бе лишила момиченцето си. Още от мъничко то горчиво страдаше, че обграждат с внимание само братчето му.1
Децата растяха и неусетно бързо преминаваха от ръцете на дойките под грижите на гувернантките. Въпреки оскъдицата господарите на замъка съумяваха да поддържат външния блясък. Възпитатели, учители по танци, по музика, прислуга с най-неопределени задължения, придворни дами и благородници постоянно обкръжаваха семейството. Д’Аналт-Зербст бяха преди всичко принцове, нищо че бяха западнали; техните най-млади представители трябваше да бъдат в крак с живота на европейските дворове. Още щом проходеха и вече не се препъваха в труфилата си, ги учеха да правят реверанси и благоговейно да целуват някой крайчец от дрехата на важни особи. Много отрано Йохана въведе София в атмосферата на салоните. Мъкнеше я по балове, приеми, маскаради, които устройваха от време на време благородните семейства от областта. Облечена като дама по последна мода, въпреки крехката си възраст, Фигхен, както наричаха галено София, вече изненадваше всички с будността си. На един прием, в кринолинена рокля, силно деколтирана на плоските й гърди, с дантели около тънките ръце, с напудрени коси, тя се изправи пред Фридрих-Вилхелм I, крал на Прусия, и без ни най-малко да се смути, отказа да докосне с устни ръба на кралската одежда. «Дрехата му е толкова къса, че не мога да я стигна!», извика тя, за да се оправдае. Кралят строго отбеляза: «Момиченцето е дръзко!» Тогава беше на четири години. От този случай Йохана заключи, че дъщеря й ще бъде горда и своенравна и няма да се побои от нищо. «Такъв характер трябва да се потиска, щом като единственото бъдеще на девойката е бракът, значи подчинението», си мислеше тя. И стана още по-строга към Фигхен и двойно по-нежна към сина си. «Мен често ме гълчаха и рязко ме отпращаха, но не винаги бяха справедливи», пише Екатерина в своите «Мемоари».2 И още: «Баща ми, когото виждах по-рядко, ме смяташе за ангел, а майка ми не милееше много за мен.»
Студенината на майката, отчуждението на бащата (тъй достоен, тъй суров, тъй зает!) засилваха още повече жаждата й за обич. Любовта и нежността й бяха още по-нужни, защото съзнаваше, че е грозна. В ранното си детство страдаше от струпеи и няколко пъти рязаха косите й до корен, за да почистват коричките. На седем години заболя от плеврит и едва й спасиха живота. А когато се привдигна от леглото установиха, че гръбнакът й е изкривен. «Дясното ми рамо беше по-високо от лявото, гръбнакът — на зигзаг, лявата страна — хлътнала.» Лекарите, безсилни да се справят със странното заболяване, вдигнаха ръце; тогава родителите се обърнаха за помощ към един лечител и то не друг, а самия палач на Щетин. Без да се двоуми, този страшен човек предписа всяка сутрин в шест часа едно момиче на гладно да разтрива със слюнка рамото и гърба на детето. Ушиха му и корсет, който носеше денем и нощем и го сваляше само за да се преоблече. Изтезанието продължи близо четири години. Най-сетне, когато момиченцето стана на единайсет години, гръбнакът му се изправи, здравето укрепна, то почувствува прилив на бодрост и сила.
Фигхен заякна, но лицето й остана все така грозно. Имаше дълъг нос, остра брадичка, беше слаба като вейка. Даваше си сметка, че с тези физически недостатъци винаги ще губи състезанието за сполучлив брак. Но откриваше в същото време, че има искрист поглед и пъргав ум, с които очарова събеседниците си може би повече, отколкото всяка девойка с правилни черти на лицето. Ето защо залягаше с всичките си сили и с цялото си внимание да чете и се образова. Неоценима беше помощта на гувернантката й Елизабет, или както я наричаха Бабет Кардел. Тя беше французойка, дъщеря на хугенот, забягнал в Германия след отменянето на Нантския едикт. По думите на децата «знаеше всичко, а не беше учила нищо». В мемоарите си София с несдържано възхищение описва подробно заслугите й: «Тя беше пример за благородство и мъдрост; имаше извисена душа, широка култура, прекрасно сърце; беше търпелива, мила, весела, справедлива, постоянна …» Възторгът й от Бабет не отслабва до старини; в писмата си до Волтер тя се гордее, че е «ученичка на мадмоазел Кардел». Това й звучеше като звание.
И действително госпожица Кардел се грижеше София да получи всестранна подготовка: между две диктовки я съветваше как да държи брадичката си: «Смяташе, че е прекадено остра и че като я издавам напред, мога да бодна някого.» Госпожица Кардел обогатяваше с лекота ума на ученичката си, караше я да чете Корней, Расин, Молиер, Лафонтен. Ден след ден й вдъхваше любов към френския език, с който по онова време си служеше всеки благородник. Учеше я да мисли бързо, да бъде спонтанна и забавна, да пише и говори увлекателно. Покорена от обаянието на възпитателната, девойката намрази преподавателя си по немски, тромавия и педантичен Вагнер. Понякога й се струваше, че матерният й език иде от Париж, а не от Щетин. Разбира се, тя имаше още много други учители, между които пастора лутеранец Дове, който я запознаваше с религиозните догми и й разкриваше някои основни понятия на теологията. Но вместо да научи урока, София се опитваше да си изясни всичко и задаваше объркващи въпроси. Защо такива добродетелни мъже като Тит или Марк Аврелий били низвергнати под предлог, че пренебрегвали религията? Какво точно означава «в началото бе хаос»? Какво нещо е «обрязването»? Как може да се свърже неизмеримата божия доброта с ужасните изпитания на Страшния съд? Пасторът се сърдеше, не искаше да отговаря, заплашваше ученичката си с пръчка, а Бабет бързо се притичваше да разсее бурята. Наклонността на девойката да търси рационалното в светите догми най-много безпокоеше пастора. Според него това беше проява на високомерие. Иначе той бе съгласен, че ученичката му е умна, старателна, надарена с изключителна памет и способна да погълне цялото човешко познание. От всички преподаватели, които обучаваха Фигхен, единствен учителят й по музика беше разочарован. Нямаше музикален слух и дори най-приятните мелодии не й доставяха наслада. Тази невъзприемчивост й остана през целия живот. "За мен музиката никога не е била друго освен шум в ушите ", твърди София.
Поработила добре с госпожица Кардел, София изпитваше след това непреодолима нужда да изразходва събраната енергия. Не обичаше да играе на кукли като връстничките си. Дразнеха я превземките около нарисуваните дървени бебета и глезенето на малките майки над техните люлчици. Харесваха й само буйните игри. Нейните родители, благородниците д’Аналт-Зербст, й разрешаваха да кани децата на добрите буржоазни семейства. Тогава смях и врява огласяха двора на мрачния замък в Щетин. А понякога всички деца изскачаха на улицата. Фигхен обичаше немирствата. Дори си позволяваше да замеря птичките с прашка. Беше с момчешки нрав, изобретателна, необуздана и на драго сърце заставаше начело на малката дружина, която лудуваше заедно с нея. Другарчетата й с удоволствие признаваха, че има дарба да им бъде предводител.
Но детските игри не я задоволяваха, много повече обичаше да пътува. Майка й, жадна за светски удоволствия, скучаеше в Щетин. Използуваше всеки удобен случай, за да се откъсне за малко от замъка заедно с мъжа си и с децата. А колко много роднини имаха из цяла Германия д’Аналт-Зербст и Холщайн-Готорп! Получаваха покани от всички краища. Семейството гостуваше ту в един замък, ту в друг — в Зербст, Хамбург, Брауншвайг, Ойтин, Кил и дори в Берлин. Навсякъде намираха гостоприемни домакини, мъничко комфорт и атмосфера на дворцови клюки. Оттук-оттам при разговорите Фигхен научи родословието на всички крале и принцове в Европа. Узна, че е издънка на голям род, чиито кръвни връзки преминаваха отвъд държавните граници. Затова малката германска принцеса се чувствуваше по-близка с някой непознат шведски принц, отколкото със своя съсед, обикновения германец. Още преди съдбата да й изпрати и най-малкото знамение, тя вече знаеше, че мястото й е при хората, които управляват, а не при подчинените. Отрано откри призванието си и зачака случаят сам да се представи. През 1739 година родителите й я отведоха в Кил на прием у Адолф-Фридрих-Холщайн-Готорп3, братовчед на майка й. Искаха да я въведат в това общество. Йохана се гордееше, че принадлежи към един от най-знатните родове на Германия и всеки път, когато беше сред "своите" мъката й, че бракът я е похабил, се изостряше. Сърцето на повърхностната и суетна майка силно трепна, когато видя, че десетгодишната й дъщеря разменя няколко думи с младия Петър-Улрих Холщайн. Говореше се, че е един от вероятните престолонаследници на Швеция или на Русия.
Момчето, само с година по-голямо от Фигхен, беше дребно, хилаво, недъгаво. Изразяваше се отчайващо лошо, нищо не бе чело, нищо не го интересуваше освен военните учения. Но пък бе внук на Петър Велики. И това родство беше неговият ореол. Затова всички майки, които искаха да омъжат добре дъщерите си — а заедно с тях и Йохана, го гледаха с угодлив копнеж. Фигхен долавяше и съучастническото им шушукане: дамите скритом пресмятаха шансовете за съюз между двете деца. Нали бяха трети братовчеди от Холщайновото коляно! И Фигхен потъна в мечти. Семейният кодекс й забраняваше да се омъжи за някой очарователен младеж, който няма достатъчно благороден корен. А тя бе грозна и бедна и това щеше да отклони сериозните кандидати. В Европа имаше много принцеси. Можеха да задоволят всички вкусове и да улеснят всички политически цели. Фигхен трезво преценяваше, че в задкулисната борба за някой трон нейните козове са твърде слаби. И все пак вярваше в звездата си. Струваше й се, че щом има силен характер, достатъчно е горещо да пожелае нещо, за да го постигне, макар и след време. Дори ако става дума за физическа красота. Да, със силна воля можеше да стане и красива. След срещата си с Петър-Улрих тя се почувствува възродена. Все по-често се заглеждаше в огледалото и с всеки изминат ден откриваше, че става по-приятна. Дори понякога, за своя изненада, забелязваше, че се е разхубавила. "Нямаше я вече онази ужасна грозота", пише тя. На тринайсетгодишна възраст беше стройна, добре сложена, а тъмносините й очи тъй силно блестяха, че вече никой не обръщаше внимание на дългия нос и острата й брадичка. Един ден, по повод женитбата на принцеса Августа Сакс-Гота с Уелския принц, София чу интендантът да казва на баща й: "Ами че всъщност тази принцеса не е тъй културна и никак не е хубава, а ето, че ще стане кралица на Англия. Какъв ли ще е късметът на нашата?" Веднъж й гледаха на ръка. Беше на гости у херцогинята на Брауншвайг. Там бе дошъл и един каноник, който се занимаваше с гадателство и хиромантия. Той й каза, че на ръката й са изписани три корони. Девойката прие предсказанието много сериозно. "При все, че бях още дете, думата "кралица" галеше слуха ми — пише тя. — Оттогава всички хора около мен започнаха да ме задирят с него (младия Петър-Улрих Холщайн) и аз си внуших, че съм му предопределена."
Така, ден след ден мисълта за Русия завладяваше все по-силно и майката, и дъщерята. Родството на Холщайнови с руския императорски двор подхранваше мечтите им. Голямата дъщеря на Петър Велики, Анна, омъжена за херцог Карл-Фридрих Холщайн-Готорп, имаше син — Петър-Улрих, когото Фигхен срещна в Кил. По-малката му дъщеря, Елисавета, беше годеница на младия и очарователен Карл-Август Холщайн-Готорп, брат на Йохана. Едва сгодени, той умря от едра шарка. Елисавета, както се говореше, не престанала да скърби за него. Но след смъртта на младия принц, комуто искаше да посвети изцяло живота си, тя се впусна до забрава в любовен разгул и не се омъжи, а продължи да поддържа най-добри отношения със семейството му.
На 6 декември 1741 година, за обща изненада, безутешната годеница на Карл-Август свали от трона малолетния Иван Брауншвайг и майката регентка с един от поредните дворцови преврати в Русия. И на престола се възкачи Елисавета I, дъщеря на Петър Велики. С безмерна жал Йохана си помисли, че ако проклетата болест не бе отнела живота на брат й, днес тя щеше да бъде зълва на императрица. Веднага й писа, за да изрази почитта си и да я увери в своята преданост. Отговориха й благосклонно. Един месец по-късно дойде нова изненада: императрицата повика младия Петър-Улрих в Санкт-Петербург и го обяви за наследник. Тутакси Русия и Щетин се сближиха. Холщайновата кръв, кръвта на Йохана, майката на Фигхен, туптеше в сърцето на престолонаследника. Фигхен следеше с трепет далечните събития. Понякога й се струваше, че тайни сили се сговаряха зад гърба й.
Обикновено съвпадение ли беше или резултат на неведом ход на европейската шахматна дъска, че пруският крал Фридрих повиши през юли 1742 година бащата на Фигхен в чин фелдмаршал! През септември Йохана получи чрез един от секретарите на руското посолство портрет на Елисавета в рамка, украсена с диаманти. В края на годината тя отведе дъщеря си в Берлин, за да я нарисува известният френски художник Антоан Пен. Поръча на художника да запази приликата, но да придаде колкото е възможно по-голямо изящество на образа. Портретът, изпипан и загладен, беше предназначен за императрица Елисавета, която трябваше да види как изглежда девойката. Изпратиха го незабавно в Санкт-Петербург, а Фигхен се върна в Щетин. Междувременно генерал Корф и граф Север, руски царедворец, поискаха да видят малката принцеса и да докладват за нея на високо място. Те взеха със себе си друг неин портрет. Това раздвижване силно смути Фигхен. Тя все по-ясно съзнаваше, че е крехък залог в една голяма дипломатическа игра. "Тази мисъл не ме напущаше и дълбоко в себе си вече му се бях обрекла (на Петър-Улрих), защото това бе най-завидната от всички партии, които се предлагаха." И за да си внуши повече търпение, постоянно си повтаряше, че без съмнение — има много съпер-нички и че от всички страни усърдни посланици изпращат в Санкт-Петербург портретите на най-благородните кандидатки за женитба в Европа. Представяше си как императрицата се колебае, свъсила вежди, разглеждайки цяла галерия портрети, от които петдесетина красавици й се усмихват коя от коя по-хубаво. Но в мечтите й предсказанието на каноника надделяваше над всички други възможни решения. И, види се, за насърчение на най-оптимистичните й очаквания, баща й и чичо й бяха повишени в кралски наместници след смъртта на най-възрастния представител на фамилията д’Аналт. Това откри по-големи шансове пред семейството по пътя към короната. За тази корона Фигхен бленуваше денонощно. Не я беше грижа на чия глава ще стои тя. Какво от това, че Петър-Улрих е грозен и глупав. Любовта нямаше нищо общо със сметките й за бъдещето. Интересуваше я тронът, а не леглото.
Още тринайсетгодишна тя усещаше в себе си силен прилив на чувственост. Но нито Бабет, нито майка й, нито друг някой близък й бе открил загадката на интимните връзки между мъжа и жената. Тя често пламваше от смътни желания, разнежваше се, чувствуваше нужда от плътско прикосновение и не можеше да си обясни причините. Възбудата я обхващаше най-често нощем. Тогава възсядаше възглавницата и, както пише по-късно, "галопираше" в леглото "до изнемога". Среднощната езда утоляваше вълнението й, успокояваше нервите й. След като шеметът й преминаваше, отново ставаше умното момиче, заето с мисли за кариера, а не за любов. Вече можеше да се похвали с успехи. Един от вуйчовците й, Георг-Лудвиг, съблазнен от свежестта на девойката, току-що излязла от детството, упорито я ухажваше. С десет години по-възрастен от нея, той я замайваше с пламенните си обяснения в любов, отмъкваше я далече от погледа на родителите й, за да си открадне няколко леки целувки. Фигхен беше поласкана и с удоволствие се забавляваше. Нали това бе доказателство, че може да се хареса и на друг мъж освен на баща си! А надали малкият й братовчед Петър-Улрих ще се покаже по-взискателен от вуйчо и. Минаваха седмици, руският двор мълчеше. От своя страна Георг-Лудвиг губеше търпение и измъчен от сдържаността на девойката съвсем необмислено й направи предложение за женитба. Роднинската им връзка не бе пречка. Подобни брачни съюзи често се сключваха във висшата европейска аристокрация. Но Фигхен не се решаваше да изостави своята руска мечта и не смяташе да устройва бъдещия си живот в Германия. "Баща ми и майка ми няма да се съгласят", му отговори тя. После прие, "но при условие, че не възразяват родителите ми". Междувременно целувките на вуйчото ставаха все по-страстни. "като се изключат няколкото прегръдки, споделя по-късно тя, всичко премина твърде безобидно." Гьорг-Лудвиг реши да изчака, защото разчиташе, че времето работи за него, а Фигхен прие връзката като детска закачка с надеждата, че няма да продължи дълго и че най-сетне ще се получи тъй очакваната покана от север.
На 1 януари 1744 година, в Зербст, когато цялото семейство беше събрано около масата, за да отпразнува първия ден на Новата година, от Берлин пристигна бърз куриер и връчи на Кристиан-Август пакет писма. Той прегледа пощата и подаде на жена си плик със следния надпис: "Лично! Много бързо! До нейно височество принцеса Йохана-Елизабет д‘Аналт-Зербст, замъка Зербст".
Йохана разчупи печата, зачете с интерес и я обхвана сладко вълнение. Писмото идеше от Брюмер, великия маршал при двора на великия княз Петър-Улрих в Санкт-Петербург: "Длъжен съм да ви уведомя, госпожо, по изричната и специална заповед на нейно императорско величество императрица Елисавета Петровна, че августейшата господарка желае да се явите вие, ваше височество, и принцесата, първородната ви дъщеря, незабавно в страната и града, където ще бъде императорския двор… Ваше височество е достатъчно образована, за да разбере истинското значение на волята на нейно величество скоро да види тук вас и принцесата, вашата дъщеря, за която се говорят толкова хубави неща…"
Писмото беше много дълго и в него се уточняваше, че принцеса Йохана под никакъв предлог не бива да се придружава от съпруга си и че свитата и може да се състои само от една придворна дама, две камериерки, един офицер, една готвачка и трима-четирима лакеи. Освен това и се заповядваше да запази в пълна тайна къде отива. Разбира се, разходите по пътуването се поемаха от императрицата – към писмото беше приложен запис за десет хиляди рубли, платими при берлински банкер. Сумата е малка, пише Брюмер, но е важно да не се придава голяма тържественост на пътуването, за да не се привлече любопитството на злонамерени хора. Когато пристигнат в Русия, принцесата и дъщеря и ще бъдат приети с дължимите на ранга им почести.
Йохана не можеше да скрие вълнението си, а Фигхен, седнала до нея, крадешком надничаше в писмото. Погледът и съзря думите: "придружена от принцесата, първородната ви дъщеря". И веднага се досети, че се решава нейната съдба. Но Йохана не възнамеряваше да запознава дъщеря си със съдържанието на писмото. Тя стана от масата и се оттегли, за да разговаря с мъжа си на четири очи. Не бяха изминали и два часа, когато долетя втори бърз куриер, този път от страна на пруския крал Фридрих. Докато Брюмер не посочваше ясно по какъв повод ги кани императрицата, Фридрих разбулваше цялата загадка:
"Не крия, че поради особената си почит към вас и към принцесата, вашата дъщеря, винаги съм желал да и подготвя изключително бъдеще. Затова се питам дали не е възможно да я омъжим за нейния трети братовчед, великия княз на Русия …" Йохана препрочете много пъти думите, за да вникне добре в значението им. Сърцето й биеше от прекомерна гордост и смътна тревога. В крайна сметка, засега ставаше въпрос само за едно пожелание на Фридрих. Императрицата не правеше официално предложение за женитба, а просто изпращаше покана. Викаха Фигхен в руския двор, за да я подложат на проверка. Ако не получеха желания резултат, щяха да я върнат обратно в Германия и тогава неосъщественият съюз щеше завинаги да посрами семейството. Бащата на Фигхен отиваше по-далеч в опасенията си. Ако бъде одобрена, то, за да стане съпруга на великия княз, непременно щяха да я покръстят в източноправославната вяра. А такова нещо убеденият лутеранец Кристиан-Август не можеше да приеме. Но дори по изключение да запази религията си, как щеше да живее в една далечна, изостанала страна? Как да се довери на императрица Елисавета, когато тя съвсем неотдавна хвърли в затвора германската принцеса Анна Брауншвайг и нейния син, малолетния цар Иван? Ако пък стане снаха на тази всемогъща, жестока и безочлива господарка, нямаше ли да е трагична нейната съдба? Всичко, което се разправяше за нравите в руския двор, можеше да ужаси дори онези родители, които най-силно желаеха да наредят дъщерите си, уверяваше Кристиан-Август. Йохана се съгласи, че трябва да се помисли по този въпрос. Но, възрази тя, има ли право една принцеса д’Аналт-Зербст да отхвърли брак, който ще служи на интересите на страната й? Като тъща на великия княз, можеше тайно да действува за сближаването на Русия и Прусия. Чрез крехката личност на едно четиринайсетгодишно дете, пред нея се разкриваше политическо бъдеще. Най-после тя, която толкова бе страдала от безличния си живот в далечната провинция, можеше да покаже на какво е способен нейният политически ум. Кралят на Прусия Фридрих й го подсказа в писмото си. На нея пишеше той, а не на Кристиан-Август! Значи нея смяташе за глава на семейството! Родителите на Фигхен ту вдъхновени, ту уплашени все по-често се съвещаваха и все не вземаха решение. Държаха настрана девойката, но тя сама се досещаше за какво говорят и негодуваше, че не я питат за нещо, което тъй пряко я засяга. Три дни София следеше оживлението в замъка, дочуваше шушуканията, четеше в погледите и се опитваше да отгатне накъде духа вятърът. Накрая загуби търпение, намери майка си и й каза, че е недопустимо да се пази в тайна прословутото писмо и че тя знае всичко. "Е, добре тогава, госпожице, отвърна майката, щом сте толкова осведомена, остава ви само да се сетите какъв е краят на това делово писмо от дванадесет страници!" Същия следобед Фигхен й предаде лист, на който беше написала с едри букви:


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   47




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница