Алеко константинов „разни хора – разни идеали i”

„РАЗНИ ХОРА – РАЗНИ ИДЕАЛИ - I”

В тази грозота, изповядана от самия герой - помощник-регистратора, Алеко Константинов вижда жалкото издребняване дори и в идеала за „щастие” на са­мия Бай Ганьо. Тъжен е житейският жре­бий на неговите последователи. Из­поведта им е искрена. Недоволството - оправдано, но горчив присмех остава след изповяданото от помощник-регистратора: „- Е, дявол да го вземе - вика той, в позата на гамбета, - каква е тази управия, не можах да я разбера - моля ви се. Вземете например кокона Поликсени: преди трийсет години с фаетон се разхождаше и днес, моля ви се, пак с фаетон се разхожда; а пък аз трийсет години се тре­пя и не фаетон - кой ти търси фаетон! -ами една лира, разбираш ли, една турска лира петимен съм да се намира за всеки случай в среднята преградна на кесията ми... ”

Горчива е иронията на Щастливеца. На пръв поглед близостта между художествения АЗ на Алеко от фейлетона „Страст” и помощник-регистратора от първия фейлетон от цикъла „Разни хора, разни идеали” е очевидна. Но та­зи прилика е мнима. Различието е в по­зицията спрямо пошлото и грозното в поведението на човек и общество.

Щастливеца от фейлетона „Страст” на Алеко Константинов е нравствено дистанциран от пошлото и грозното в моралните норми на байганьовското общество. Щастливеца не търси съчувс­твие, не моли за спасение. Той стои високо над обществената грозота. Самоиронизира се. И макар смехът да е през сълзи, той е щастлив със своята несрета, но почтена съдба.

Не такава е позицията на помощник регистратора. Той искрено се бунтува, че е отделен, незаслужено дистанциран от грозното и пошлото, което власт­ва в обществото. Неслучайно си пожелава съдбата на кокона Поликсени. Тя е неговият идеал за щастие: „ - Е, туй справедливо ли е сега, кажете? И с какво, моля ви се, е заслужила кокона Поликсени, а? Да си пълниш и празниш стомаха - туй заслуга ли е, кажете ми? Аз поне, кое чиновник, кое агитацийки, кое туй-онуй, все, знайш, горе-долу ползица за народа. Ами тя? - И на, вземи, че бръкни когато щеш в кесията й - злато с шепи, моля ти се. ”

Помощник-регистраторът не отрича грозната бездуховност в живота на кокона Поликсени: „Да си пълниш и празниш стомаха...", той се стреми към нея. Не­справедливото е, че право на охолно без­делие има само кокона Поликсени. И помощник-регистраторът протестира. Той се бори за постигане на същия гро­зен и пошъл идеал. Подлага на преоценка личностните си качества. Не открива вина в себе си. Потенциалните му възможности не са използвани. Той е недооценен, това го обижда: „Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълну­ват за някаква си правда и разни там, раз­бираш ли, дивотии - хайде де, а пък аз не съм от тях. Да речеш, че се стеснявам, че се гуша из кьошетата, не, не ми са до­там меки очите, и при всичко това, моля ти се, виж ме на кой хал съм! ”

Иронията на Алеко се задълбочава. Ди­станцията между автор и герой става непреодолима. Не смях, а тъжен разми­съл предизвикват жалките изповядани „терзания” на помощник-регистратора от непочтеността на обществото. Ге­роят на Алеко се ужасява от мисълта, че може да остане почтен бедняк до края на живота си. Готов е да плати висока цена, но да сподели съдбата на не­почтените, но щастливи от своята непочтеност. И помощник-регистраторът търси спасителен изход. Анализира тайните, задкулисни действия на байганьовския морал. Търси средства да се адаптира към нравствения облик на но­вото общество: „- Като вляза при гос­подина министъра, и аз уж се старя да се докарам: „Вий имахте честта, господин министре, да ме назначите за помощник-регистратор, ,..,а той ме гледа през мустак и се усмихва, като че ли дете със сурвакница стои отпреде му... А от мене по-предан човек надали може да се намери. Вярвай бога, никога не съм бил опозиция. На, питай когото щеш. И на господина стамболова съм подавал палтото и сега пак го подавам на нашия министър. Аз имам добро сърце аслъ, хич не съм горде­лив. ”

Основен критерий за различие между достойния и недостойния член на общес­твото е духовната сила да опонираш, да бъдеш в опозиция по отношение на грозния обществен морал. Щастливеца е винаги в опозиция с байганьовския идеал за щастие. Но помощник-регистраторът страда. Неговата лична траге­дия е неизмерима. Никога в опозиция, но винаги - сред несретниците. Грозно издребнялата същност на байганьовския , нрав ражда войнстващата агресия на страхливеца и подлеца. Недостойният отмъщава на недостойно облагодетелстваните от байганьовското общест­во: „Па да не мислиш, че аз кой знай какви чудеса гоня... Зорът ми е да изтикам регистратора. Бре анонимни записки ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре зап­лашвания ли не щеш - нищо не помогна.... Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва, да бъдеш, кай, подлец. Бошлаф! Подлец ли! Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет! ”

Да бъдеш подлец е твърде недоста­тъчно за постигане „идеала” за „щас­тие” в байганьовска България. Срещу тази „несправедливост” спрямо „почте­ните” хора протестира помощник-регистраторът на Алеко Константинов от първия фейлетон на цикъла „Разни хора, разни идеали”.

Незавидна е съдбата на Алековия ге­рой, трагичен е смехът на Щастливеца. Човек и общество не намират общ кри­терий за смешното в живота. Авторът наблюдава жалките страсти за общес­твен просперитет на своите герои и смехът преминава в горчива тъга.