АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ
ПО НАЖЕЖЕНИЯ ПЯСЪК
РЕПОРТАЖ от А. Дж.
в-к Бургазки Фаръ бр. 5924, 26 август 1941.
Спомнете си човека!
Но не днешният, а онзи, дивият бродник от предисторическото време, в чиято първичност пулсира силата и грубата животинска наивностр. В девствените декорации на младата земя, той победи зверовете, благодарение съгласуваните усилия на мускулите и малко по-големия си разсъдък. Той не можеше да говори и се рабираше с членоразделни звуци, но не познаваше туберколозата, ишиаса, бъбреците, болестите на сърцето, сифилиса и разните други всевъзможни болезнени симптоми на лекарската лаборатория. Той благоговееше пред огъня и слънцето, и ние му се надсмиваме, но той беше доволен от боговете си. И беше щастлив.
Погледнете днешния човек.
Няма значение дали носи английско двуредно сако, груби селски дрехи, или окъсана работническа риза. Той е еднакво жалък. Гордият скитник, орелът не съществува вече. Вместо него – прегърбен писарушка, треперещ търговец, у когото единственото живо нещо са очите, туз или банкер с изкуствени зъби и разширен стомах. Вземете дори борците и атлетите, които умират преждевременно от уморени сърца.
Като си помислим само как допирът с най-невинния ветрец докарва хрема, как се страхуваме да спим при отворен прозорец, а зимно време, опаковани в пуловери, балтони и ръкавици приличаме на колети, неволно си спомняме с тъга за нашите прадеди.
Но ще кажете: Стига тази изтъркана тема! Дайте ни информации!
Тази изтъркана тема ми влезе в главата, когато се изтягах на плажа и наблюдавах потъмнелите тела, които жадно разтварят пори и пият слънце. Тук, на плажа, като че пред очите се разгъва една от онези екзотични картини на предисторическото време.
На длъж край тъмнозеленото море се е разстлал нагорещен пясък, а по него се изтягат дръзко разсъблечени тела. Отгоре виси едно платинено слънце и пилее в неземна разточителност ту приятно-топли, ту до парливост горещи и ослепителни лъчи.
Хората лежат, съзнателно или не те се наливат със здраве, мечтаят, смеят се, играят и плакнат очите си с невидими струи на нехайно разкритата красота.
Пясъкът и морето подаряват ласките си, както на хармонично развитото евино тяло, както и на грозният до уродливост болник. Природата не познава предпочитания. Това е едно от най-голямитя ѝ величия.
Край морето всеки намира забавление.
За онзи бронзов Аполон, например, няма нищо по-скучно от плажа, ако до него не се намира някое красиво създание. Той е тъкмо онзи тип, вплита гостенките си и после, когато си заминат, те дълго въздишат за лазура и за красиво преживените мигове сред сладост и забрава. Този тип най-невинно създава роцоносците. Той е неизбежният герой на модерните курортни разкази.
Тук са и остриганите отпускари. Техните гащички не са вълнени, телата им не са шоколадово тъмни, а катранено черни. Те са най-радостните и се плискат катодецата на плиткото.
На черния (най-лековития) пясък лежат група слепци. Ние ги отминаваме, в повечето случаи не ги забелязваме и мислим: горките, защо ли живеят! А в момента може би са по-щастливи от нас.
Забавлението е най-относителната работа. Докато едни след най-хубава разходка с яхта не са доволни и търсят нещо по-значително, други като че са на седмото небе при играта срещу вълните.
Госпожице, ще ме придружите ли до „канарата”?
– Не зная да плавам.
– О, аз ще ви науча само за три дни.
– Благодаря! Утре си заминавам.
Какво, мислите, че голият Казанова е безсърдечен? Ни най-малко! След един час тя се съгласява да отиде вечерта с него на дансинга.
На една страна са насядали няколко плешливи глави. Запотените им кореми се надигат тежко и лъщат под слънцето. Това са „стратезите”. Тук политическите спорове са най-сладки.
По-нататък са насядали младежи и говорят за есенните изпити. Една морска сирена в лек бял костюм пристъпва край тях. Един по един надигат глави.
– Нова е. Мисля, че е от Пловдив.
– Вятър... от Ямбол е. Продава фасони, пък човек да почне да разказва...
– Бива си я!
– Какво разбираш ти бе! Най-хубавата е Х. от София... Ех, да избираха царица на плажа!
– Какво, разправят, че на есенните щели да късат?
– Бабини приказки! Положението е едно такова... Всички ще ни минат!...
– – – – – – – – – – – – –
Неусетно и красиво протичат миговете върху нажежения пясък. Човечеството отдавна се е изродило. Не е ли плажът нещо като събуждане, като отглас на призивът „назад към природата”? Не напомня ли голотата първичният живот на волните предисторически скитници?
Изпийте до дъно чашата на удоволствие и здраве, които ви поднасят морето, горещият пясък и слънцето!
А. Дж.
Сподели с приятели: |