ГЛАВА  СЕДЕМНАДЕСЕТА - "НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ КОРАБА!"

ГЛАВА  СЕДЕМНАДЕСЕТА - "НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ КОРАБА!"

Един ден, около два месеца след като се преместихме в хотела на Кона, пътувах заедно с Дон Стефана

"Лоурън, - каза той - струва ми се, че този път ще ни се даде кораб според видението, което имахме.

Реакцията ми беше светкавична:

"О, не! Не друг кораб отново! Ще бъде твърде тежко да се работи едновременно върху два големи проекта-университети кораб.

Дон сякаш не ме чу и се впусна в описание на някакъв кораб, който видял във Венеция:

"Казва се "Виктория" и няколко пъти съм ходил да го гледам заедно с хората от групата, която водех. Корабът е огромен, но няма никакви светлинки по него, защото генераторът не работи. Това е просто един голям 11000 тонен мъртъв пътнически лайнер, но... може да се купи на безценица, защото е в много лошо състояние. Ще се наложи да се прави голям ремонт, но бихме могли да се справим. Не мислиш ли?"

Не казах абсолютно нищо.

"Е, добре" - реши да приключи разговора Дон като видя, че не му отговарям.

"Просто ти разказвам за "Виктория"..."

Само за да кажа нещо, попитах:

"Какъв е цветът на кораба?"

"Бял." - беше отговорът.

За първи път от началото на разговора ни сърцето ми заби учестено, защото корабът, който "видяхме" по време на нощното ни бдение в Канеох беше... също бял.

Два месеца по-късно на Големия остров дойде един човек. Преди да ни намери доста беше разпитвал за нас. но накрая се  видяхме.

"Казвам се Пол Ейнсуърт и съм от Торонто - представи се той. като се опитваше да нагласи дървения шезлонг, за да седне. После продължи - Наистина не знам защо съм тук и мога само да ви кажа, че имах едно много страшно преживяване, което май ви засяга. Виждате ли, сър. . . ами. . имах видение.

Стана ми интересно. Г-н Ейнсуърт ми разказа как преди няколко дни бил на молитвена служба в Торонто и изведнъж видял пред очите си картата на южната част на Тихия океан. По него плувал голям бял кораб по посока от Хавай към юг. Това вече ме заинтригува.

"Можех да прочета имената на островите върху картата "- продължи той.

Някой намери атлас и започна да следи курса, който описвах според видението си. Всичко съвпадаше. Вече седях съвсем на ръба на стола. Следващите думи на г-н Ейнсуърн ме накараха да потреперя.

Докато корабът пътуваше по Тихоокеанското крайбрежие, навсякъде започваше духовно съживление. Хиляди островитяни от Южно Китайското море приемаха Исус и ставаха самите те евангелизатори; Заминаваха за Югоизточна Азия чак до Индия и Китай. Милиони приемаха Господа.

Видението на г-н Ейнсуърт траело два часа и някои от подробностите, които ми разказа, сякаш не се касаеха до нас. Но на въпроса какво да прави. Бог му отговорил, че трябва да замине за Хавай. Човекът не познавал никого от острова, но се подчинил на Божията воля точно преди да отпътува някакъв човек, негов приятел, мушнал в ръката му листче с думите: "Този човек може би ще ти помогне". Пол Ейсуърт разгънал листчето чак в самолета и всичко, което било написано било името Лоурън Канингъм.

Можех твърдо да вярвам на това, което чувах. М-р Ейнсуърт ме гледаше, за да разбере дали всичко, което разказа има значение за мен. Аз бях готов да се разплача. . . Станах, взех табелката, която ми беше дала мама и му я показах. След това с огромно удоволствие разказах нашата "корабна" история. И двамата се смяхме.

Всичко се беше случило много бързо и като насън, но сериите  на  филма  все  още   не  бяха  свършили.   След заминаването на Ейнсуърт. Дарлийн получи писмо от една стара  своя  приятелка, която  беше  заета  предимно  с ходатайствени молитви. Тя пишеше: "Господ ми каза, че вие с Лоурън ще имате близнаци. Но съм сигурна, че не става дума за буквалния смисъл близнаци. Вярвам, че близнаците това са две служения. Едното е кораба, но не съм сигурна за другото. . .“

Навсякъде чувахме за близнаци! Водителството може да се прояви по чуден начин и никой не може да каже точно по какъв. Сетих се за онзи щастлив ден, когато след 11 години брачен живот Джими и Джени щяха да имат дете. И каква беше изненадата ни, когато Джени роди две абсолютно еднакви момченца, родени през 7 минути на 7.07.77 година. Стори  ни  се сякаш  Бог искаше да  ни  каже  нещо чрез близнаците.

След толкова зашеметяващи насърчителни серии сякаш по Библейски образец, не ни оставаше нищо друго, освен да се втурнем към преговорите за закупуване на "Виктория". Предполагам, че Бог ме затрупа с толкова много доказателства, защото знаеше, че в противен случай, може би, щях да се откажа. Както винаги. Той щеше да освободи достатъчно пари, за да се осъществи подобна мисия.

Три месеца след разказа на Дон решихме да започнем преговори със собствениците на "Виктория". Не можех да помогна с нищо. освен да се смея, наблюдавайки контраста между разговорите за депозити, изплащания и сметки, и Дар, която продължаваше да мие чинии в мивката в банята на хотелската ни стая.

Дон ми изпрати снимка на кораба заедно с чертежа му, но трябва да отбележа, че след преживяването с "Маори", просто сложих всичко в чекмеджето и реших да не бързаме.

След месец, през април 1978 година, отлетях за Венеция заедно с Дон Стефана Имахме две причини за пътуването: едната беше, че 400 души от YWAM бяха там по улиците на града, за да говорят на хората за Исус, а другата, разбира се, беше "Виктория".

Докато ме караше от летището към къмпинга, В който живееха нашите младежи. Дон ме запозна с хода на преговорите за кораба. Собствениците бяха приели нашето предложение и дори бяха получили правителствен документ за продажбата.

"Най-напред те не ни приеха много сериозно" - каза Дон. докато се примъквахме през потока от коли - и не ги обвинявам за това. Ние сме толкова наивни по отношение на корабоплаването, че трябваше да питаме самите тях какви въпроси да им зададем."

Карахме надолу по шосето, свързващо Венеция с голямата суша, но не след дълго се отклонихме от него. След малко Дон посочи към пристанищните кранове, сред които се белееше "Виктория". Сърцето ми подскочи, когато погледнах черно-оранжевия му комин.

"А знакът на палубата отпред - обясняваше Дон - е лъвът на Евангелист Свети Марка, патрона на Венеция. Интересно, нали?"

Не съм сигурен дали Дон разбра правилно отпуснатостта ми. но аз просто не исках да разглеждам кораба веднага. Боях се да не се впечатля прекалено много. След всичко, което се беше случило около "Маори" последното нещо, което бих искал да стане, беше възвеличаването на друг куп желязо.

Аз бях отговорен за това, което Бог вършеше чрез Дон и другите. Лично за мен всичко беше въпрос на добър баланс между духовното предпазване, което научих от "Маори" и упоритостта, която беше подкрепена от видението на Пол Ейнсуърт. За това насърчих Дон да продължава да работи за кораба. Когато той се опитваше да изпълни цялата задача изведнъж аз можех само да го посъветвам да работим като спазваме последователността на възникналите задачи, за да можем да се справим по-добре. Аз знаех, че Бог не очаква да правим повече от една стъпка едновременно.

Отидох си впечатлен, но заедно с Дарлийн непрекъснато се  връщахме  към  въпроса: "Това Ти  ли  си. Господи?" Знаехме, че винаги когато идваше повратна точка в живота ни, трябваше да се  питаме: "До каква степен  преобладава свръхестественото във водителството, което получаваме!?" Не се бяхме молили за знамения, нито пък бяхме търсили спектакълното, но едно след друго се бяха появили знамения и би било духовна глупост да не им се отдаде значение! По всичко личеше, че Бог казва : "Това е пътят - вървете по него!"

И така. Дон продължи да преговаря и след един месец телефонира, че собствениците са приели изцяло предложението ни. а правителствените власти са съгласни с продажбата. Бяхме получили договора и успяхме да отделим пари от нарасналите фондове на YWAM. Но нещо друго освен парите беше започнало  да  се  освобождава,  нещо,  което  беше дълбоко залегнало в концепцията ни за YWAM.

Един от най-верните тестове за валидността на водителството е следния: води ли то онези, които са въвлечени в него по-близо до свободата и могъществото на Господа. Ако ли не. водителството вероятно не е добре разбрано; ако ли да, посоката е дадена от Бога. В тази практическа насока Дон Стефанс беше вече освободена личност, доказала близостта си до Бог още в Мюнхен. Беше настъпило времето да му се възложи нова мисия.

Постепенно, сякаш се фокусираше бинокъл, концепцията ни за университета се изясняваше все повече и повече. Д-р Хауард Малмстад професорът, който дойде да ни посети, наистина остана, както беше решил Господ. Заедно с него с часове се молихме в апартамента ни и планирахме бъдещата ни работа. Хауард ме запозна с един архитект, който ни затрупа с въпроси относно плановете ни на университета (YWAM) да се съжителства на принципа на приятелското общуване. Обяснихме му, че студентите, ръководството, лекарите и семействата им ще живеят заедно в селища за около 280 души. Разказахме на архитекта за колежите, които бяха "умствени модулатори". формиращи обществото и културата. Нашите селища трябваше да бъдат проектирани така, че да способстват за обучението в движение чрез практиката. Архитектът прие предизвикателството и започна да работи върху проекта.

Безпокоях се относно обхвата на двете големи мисии, които ни очакваха. Притеснявах се и за парите, но все пак те не бяха моя грижа. . .

Усилията ни да се придържаме към посоката, в която ни води Бог ни бяха открили една много опасна област от водителството. Само по себе си то представлява чудо, водещо до слава на делото и този факт може да накара славата да започне да възхвалява себе си за извършеното, а не Бог. Ние допуснахме тази грешка с "Маори" и не искахме да я повтаряме отново.

Но се сблъскахме и с втора опасна област. Когато Бог ни води. Той поема и риск и ако ние вземем погрешни решения можем не само да Го отделим от славата Му. но и от Неговото първоначално виждане на нещата и тяхното развитие.

Без дори да предполагам за съществуването на такава опасност, бях почти пристъпил в зоната и. След Мюнхен се опитвахме да участваме в най-големите международни прояви. Тези срещи бяха като пътуване в умалени светове, често представящи ни възможност да се срещаме с хора от "затворените" страни. Една такава проява беше футболния шампионат за Световната купа в Аржентина през юни 1978 година. Подготвих се да замина, като бях сигурен, че Бог иска да бъда там.

Малко преди да тръгна ми се обади един приятел с думите:

"Лоурън, имам добра новина. Срещнах се с един човек, който иска да даде много пари за построяването на Християнския университет. Иска да се срещне с теб в Денвър."

Обещах по пътя за Аржентина да спра В Денвър и в деня, когато трябваше да летя за Буенос Айрес, аз разговарях с дарителя. Когато пристигнах в Аржентина, шампионата вече беше към края си. Срещнах се с нашите групи и се опитах с излишен ентусиазъм да оправдая закъснението си. Но уважението и учтивостта, с които ме посрещнаха младежите ми приличаха на отношението, което демонстрират засегнатите деца. след като таткото е дошъл към края на второто полувреме на техния последен за сезона училищен мач, защото е имал важна среща. Когато разказах на лидерите къде съм бил, никой не беше особено впечатлен.

Същата нощ започнах да размишлявам върху факторите, включени   в   неотдавнашното  ми   преживяване.   Нямаше съмнение, че университета беше нещо много скъпо за Господа. Той представляваше път, по който щяха да вървят младежите към полето на мисионерството, към умствените модулатори" на обществото. Да. но и "Маори" беше близък на Божието сърце. Вярвах в това. Въпреки това Той остави кораба да умре. защото се беше превърнал в нещо славно, но носещо слава само за себе си. Божия зов за внимание беше    много по-силен от досегашните, защото се касаеше за университета. Но освен тази задача, аз бях хукнал след парите. За първи път имах желание да окача на стената голям плакат с думите: "Водителството е преди всичко общение с Водача!".

Първата цел на водителството е да ни води към по-тясно общение с Исус. Всички останали цели трябва само да служат на първата.