ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА - ОПАСНОСТИТЕ. КОИТО КРИЕ УСПЕХЪТ

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА - ОПАСНОСТИТЕ. КОИТО КРИЕ УСПЕХЪТ

С цялото си сърце бих желал всеки да разбере нещо, което аз осъзнах достатъчно рано. за да предотвратя болката -това е най-важния принцип на водителството: Господ ще ни води към победа, но успехът като същност е най-опасното препятствие към слушането на Божия глас.

Ние нямахме и най-малка представа за това. когато се впуснахме в приключението, което ни предстоеше.

Беше мрачен студен ден две години откакто Дон Стефанс за първи път спомена за изпращането на доброволци на Олимпийските игри. Аз си мислех за огромната хайделбергска типографска преса и се притеснявах, че няма къде да я поставим. Пресата тежеше 2 тона, а ние искахме да отпечатаме около 1 милион листа и брошури за раздаване на посетителите в Мюнхен. Отдавна се бяхме снабдили с пари за хартия и мастило и единствения проблем беше. че нямахме място, където да поставим гигантската машина. Всичко трябваше да бъде подготвено, набрано и отпечатано за две седмици.

Разбира се търсенето на място за типографията беше само малка част от проблема. Стотици младежи се готвеха да заминат за Мюнхен. Дон беше предложил само 200 души, но след кратка обиколка в САЩ. Канада, Южна Африка и Европа се оказа, че желаещите са близо 1000. а ние все още нямахме място къде да ги настаним!

Дон беше ходил няколко пъти до Германия, за да търси места за преспиване. По време на първото си пътуване преди две години той разбра, че всяка по-голяма сграда на два часа път от Мюнхен вече е ангажирана.

"В крайна сметка трябва да намерим гараж или нещо подобно, за да можем да вземем типографията на колела.

Това беше последното решение на Дон и аз като луд се опитвах да намеря незабавен отговор на нуждата ни.

В действителност не се тревожех толкова много нито за пресата нито, за спането на младежите. Все нещо ще се обърне, ще се промени - винаги е ставало така. Бяхме открили формулата и тя беше подходяща:

"Всичко е готово и всеки християнин трябва да го открие."

Аз си спомних:

"Само вземете думата, словото от Господа за онова, което Той иска да направи, изкажете това слово на глас и гледайте как то ще се превъплъти в истина."

Преди година, може би месец преди да се роди синът на Дейвид, Бог ни говори да купим хотел "Голф". До този момент, всичко което YWAM притежаваше бяха няколко пишещи машини, малка, вече остаряла типографска машина (значителна стъпка напред от времето, когато Боб и Лорейн ни помагаха в издаването на първия ни вестник) и няколко каравани с коли купени на старо. Но Бог беше казал да купуваме и ние го заявихме. Аз настроих ума и духа си да не се съмняват, че необходимите пари ще дойдат при нас точно на време.

Всяка седмица пристигаше по някаква сума, предназначена за закупуването на хотела. Всички ние също дадохме своята част, дори децата. Ние с Дар решихме, че Бог иска да продадем нашето "гнезденце" - къщата ни в Ла Пуенте и да прибавим парите към сметката. Така и направихме. В последния ден, когато трябваше да се издължим, все още ни липсваха 10 000 долара. Аз отидох до пощата, за да проверя за последен път няма ли нещо за нас, преди да платя. Там. в нашата пощенска кутия ни чакаха дарения от няколко души, които вярваха в онова, което бяхме започнали. Беше ми трудно да повярвам - цялата сума беше 10 060 долара! Просто за куриоз четири поредни дни след като платихме цялата сума, проверявах пощенската ни кутия, но не пристигна нито цент.

Аз просто знаех, че настаняването в Мюнхен ще бъде уредено, и място за типографската машина ще се намери. Но си мислех, че би било по-добре всичко да се установи по-рано. защото до Олимпиадата оставаха само шест месеца.

След няколко дни позвъни телефонът. Беше Дон:

"Лоурън, мисля, че намерихме място за типографската преса и за хилядата деца!"

"Еха!  Това е чудесно!  И  къде е мястото?  Къмпинг? Мотел?"

"Ами. . .не, в един замък."

Когато Дон изрече думата "замък", усетих познатото вътрешно вълнение. Беше абсурдно, но докато той описваше замъка за продан. аз вече знаех, че той е за нас. Когато Дон затвори телефона започнах да се моля да купим онзи замък, защото знаех, че той не беше само за временно пребиваване по време на Олимпиадата, а трябваше да стане наша база в Германия. С всеки изминат час ясното "да" вътре в мен ставаше все по-силно. След няколко дни се срещнах с Дон Стефанс в Мюнхен и заедно отидохме да разгледаме замъка. Пътувахме около час през равнина, осеяна с ферми, към село Хурлах. Завихме надолу по пътя и го видяхме, изправен като гигант на хоризонта. Нашият замък! Имаше двойна кули с бойници. Преминахме през портите и спряхме пред масивна, покрита с орнаменти врата.

"Огромен е!" - прошепнах на Дон.

Позвънихме и скоро излезе управителката, която ни разведе из сградата. Всичко беше в блестящо състояние. Замъкът бил построен през XVI век и сегашния притежател, група за социално подпомагане на деца, беше модернизирал сградата на цена, превишаваща два пъти исканата сума за продажба. Имаше стаи и бани достатъчни за 300 души. Но с различните тавански помещения и двата акра земя бихме могли временно да приютим много повече.

"Казахме, че се нуждаем от гараж и тук има - усмихна се Дон. - Достатъчно голям е. за да вместим нашата Хайделбергска  преса.

"А вън, - казах - можем да разпънем палатка, за да организираме многолюдни срещи и да провеждаме обучение на младежите.

Върнахме се в Мюнхен с немски преводач и се срещнахме с притежателите на замъка, за да уговорим условията. Чух се, че употребявам термини, които не знаех и които ми ги даваше Господ. Решихме да заплатим част от сумата през седмицата, а следващата Вноска да направим към края на август, което съвпадаше с нашите планове за Олимпийските игри.

След няколко минути излязохме с ключовете В ръце. Всичко беше толкова лесно! За една седмица парите за депозита пристигаха от нашите европейски приятели. Вярата ни растеше. Няколко дни по-късно пресата беше настанена в замъка и печатарите започнаха да отпечатват Благовестието на немски, английски и френски.

В началото изглеждаше така, сякаш тази идея не беше от Бога. Случи се не за дълго след като Дон се премести в замъка през март 1972 година, само четири месеца преди игрите. Аз обикалях из Тихоокеанското крайбрежие, за да ангажирам млади хора, желаещи да дойдат за три седмици в Мюнхен. Пътувайки от страна в страна, наистина не очаквах онова, което направи Бог отчасти, защото Неговата дума нямаше какво повече да каже за Олимпийските игри. Бог ни подготвяше за все още далечни събития.

Летях от Сеул за Хонг Конг и стюардесата току-що беше прибрала остатъците от обяда ми. Летяхме на юг към Жълто море. Дигнах щората на люка и погледнах: там някъде се простираше земя, която трябваше да е Китай. Наближавахме Шанхай.

Изведнъж Божият глас се вряза В мислите ми:

"Време е да тръгнеш по набелязания път, да Вървиш след  кораба."

Бях като вцепенен.

Ти ли си, Господи?" - беше автоматичният ми въпрос.

След Хюрикейн Клио на Бахамските острови аз осъзнах, че нашата мисия има двойствен характер - да обичаме Бог и да помагаме на хората, а корабът би трябвало да бъде като съвършен инструмент за осъществяване на тази идея. Но тази мисъл ме зашемети. Можех донякъде да си представя какво влече след себе си един кораб - търсене на подходящ екипаж, който да отговаря на международните изисквания за мореплаването, трупане на невероятно голяма сума пари за поддържане и оборудване с провизии на кораба за милосърдие. Отново се обърнах към Него:

"Господи, ако ми казваш, че е време да започнем, моля те, помогни ми да се уверя."

Нямах никаква представа колко висока би могла да бъде цената. Няколко седмици по-късно бях в Нова Зенландия и се радвах на завръщането си в тази красива страна със зелени хълмове и множество кораби, обсипали пристанището. Тук бях научил толкова много за Божиите пътища, тук се срещнах с Калафи Моала, Джим и Джой Дауеън и с много други хора, които бяха толкова скъпи за мен.

Сега имахме организирани курсове за лидери на YWAM. Разказах на студентите за преживяванията си на Бахамите и в самолета, когато прелитах над Шанхай. Водеше ли ни Бог към някакъв кораб?

Шестима от нас се събрахме, за да се молим:

"Господи, нуждаем се от помощта Ти. Ти знаеш колко трудно би било само набирането на подходящи хора.."- каза някой.

И тогава се почука на вратата. Отидох да отворя. На вратата стоеше около 30 годишен зрял мъж.

"Какво желаете, сър?" - попитах аз, поглеждайки през рамо към моите приятели, които чакаха.

Човекът започна да говори така, сякаш току-що беше спрял за минута и сега продължаваше прекъснатата си мисъл:

"Защо Бог би призвал към мисионерство някой, който не е опитен?"

Беше глупав въпрос, но желанието в духа ми ме накара да слушам Внимателно. Отворих широко вратата и го поканих да  влезе.

"Какво искате да кажете с това "неопитен"?" - попитах.

"Искам да кажа, че всичко, което познавам е морето. Бил съм главен инженер и командир на търговски кораб, но скоро разбрах, че Бог ме призовава към мисионерство! Само че тези неща не могат да се вършат едновременно, нали?

Разбира се, всички бяхме шокирани от директния начин, по който Господ ни отговори. Морякът търсеше работа, каквато не можехме да му дадем, но неговото идване по време на нашата молитва за водителство, беше наистина нещо вълнуващо. На първо място в бизнес плана ни беше Мюнхен, но вече знаехме, че Бог ни беше дал разпореждане за утрешния ден.

Втурнах се към къщи, за да споделя с flap какво се беше случило и да тръгна към Германия. Нямаше да имам достатъчно време, за да посетя Калафи, Тапу и двете им дъщерички. Те имаха 25 души, но бях сигурен, че Калафи работи много успешно.

Дар, аз и децата ни по на 4 години и 18 месеца завихме от главния път от Мюнхен и се отправихме към замъка. Само за една седмица стотици млади хора ще дойдат практически от всеки континент. Заспалото селце и няколкото магазинчета щяха да бъдат просто наводнени от младежи, които се разхождат покрай хижите и бялата католическа църква с раници на гърба.

"Представяш ли си. Дар - казах аз, насочвайки колата към замъка в Хурлах - тук живеят само 1000 души, а ние ще увеличим два пъти населението му само след една седмица."

"Да, а ти. Лоурън Канингъм, осъзнаваш ли. че преди десет години ми каза, че целта на живота ти е да видиш хиляди млади момчета и момичета прегърнали идеята на евангелизма? Ето. те ще се съберат!" - усмихна се Дар.

Това беше интересно, но незадоволителна забележка, защото това вече бяха осъществени цели.

Спряхме пред орнаментираната врата. Дон сигурно ни очакваше. Той и неговата съпруга се втурнаха да ни посрещнат, последвани от двегодишната им русокоса кукла.

"Елате отзад!" - припряно каза Дон. - Имаме изненада за вас.

Зад замъка  върху поляната  беше издигната голяма палатка.

„И така, сега имаме къде да организираме срещите си!“