Благодат християнско тримесечно списание за търсещи читатели Лято 2007 Брой 2 (20)

Християнски център за хора с увреждания "Благодат"

Стефка Стойчева - Пловдив

Илияна Киркова - Враца

Иво Фердинандов - Годеч

Негослав Събев - Трявна

Керанка Милушева и Мария Костова

Издава се на брайл, аудио, електронен вариант и на шрифт, подходящ за зрително затруднени.

Пловдив 4006 ул. Ландос 24

Пощенска кутия 11

Тел./факс: 032/281137,

GSM: 0888347284

E-mail: grace@evrocom.net

Web: http://gracebg.org
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

От редакцията.....................................................3

Сътворението.......................................................4

Витания.................................................................10

Запален за Бог........................................................13

Изграждането на характер изгражда защита.......33

Никакъв компромис................................................46

„Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен Отец.” Матей 5:48

Здравейте приятели!

На третия ден Бог събра водата, която е под небето, за да се яви сушата. И Бог нарече сушата “Земя”, а събраната вода нарече “Морета”. И Бог заповяда на земята да израсте крехка трева, трева семеносна и плодоносно дърво, което да ражда плод според вида си и чието семе да е в него на земята. На четвъртия ден Бог създаде светилата на небесния простор, за да разделят деня от нощта, за да осветляват земята и да разделят светлината от тъмнината.

През петия ден Бог заповяда на водата да произведе изобилно множество одушевени гадини и птици, които се движат във водата и в небесния простор. На петия ден Бог заповяда на земята да произведе всички одушевени земни животни според видовете им. На шестия ден обаче, Бог каза: “Да направим човека по нашия образ, по нашата прилика; и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята.” И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови. И рече им Бог: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята.

След всичко това ние четем, че на седмия ден, Бог си почина от всичките Си дела, които беше създал. И Бог благослови седмия ден и го освети. Интересното тук е, че от всички дни, съботата беше единственият ден, който Бог благослови и освети (отдели). Още от самото начало виждаме как по този начин Бог полага основата на един от най-важните принципи в цялата Библия – този на почивката.

По същия начин, както Бог създаде всичко необходимо за човека, преди да го създаде и му даде всичко на готово, след което го въведе в почивката Си, по същия начин и днес в Христос, Бог е промислил и осигурил всичко необходимо за живота и за благочестието ни (ІІ Петр. 1:3), осигурявайки отново един живот в Божията почивка, при който Бог очаква да си починем от нашите си дела, както и Той от Неговите Си (Евр. 4:10-11).

От всичко това виждаме, как Бог първо създаде една идеална среда за човека, като при всяко едно от сътворенията Бог виждаше, че всичко беше добро. Но когато създаде човека, Божията оценка беше, че последното творение беше “твърде добро”. Що се касае до човека, Бог лично (за разлика от растенията и животните) го образува от пръст из земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание, и човекът стана жива душа. За разлика от всички живи същества, които имат душа и тяло, Бог вдъхна и Своя Дух в човека. И именно това беше основната прилика на човека с Бога – неговата триединост и правото му да владее и управлява над всяко живо същество по лицето на земята. Бог създаде човека в желанието Си да бъде като Него и в негово лице да намери приятел, с който да може да общува и да споделя Своята любов. Именно поради това и Бог насади градина в Едем и го постави в нея.

Писанията ни разкриват в последствие и други имена на мястото, наречено Едем. Днес това са хълмът Сион, Светая Светих и новородения човешки дух – места, където тези, които са с чисти сърца (души), могат да стъпят и да имат същото онова взаимоотношение с Бога, което имаше Адам преди грехопадението. Това е преди всичко място (област) в Духа, където нашата душа може да пристъпи само след като е “изула обущата от нозете си”. С други думи, като се е отказала от своята правда, от своите желания, стремежи и копнежи, за да се свърже с тези на своя възлюбен Господ. Нашата земна, себична любов никога не би ни позволила дори да се доближим до това място, защото то е невидимо за нея. Само и единствено онези, които са с чисти мотиви и правилно отношение на сърцето имат способността да видят и да осъзнаят пътя до това място на общение, в духовната област, където Бог продължава и днес да очаква всички онези, които го обичат с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и с всичкия си ум (Марка 12:30).

Манол МАНОЛОВ

В краткия Си и безгрешен живот на земята Исус обиколи много градове, направи много чудеса и знамения, понесе много огорчения. За да Си почива и да възстановява силите си, освен че пребъдваше в пост и молитва в усамотение, Той често се отбиваше във Витания. В това село, отстоящо на три километра от Ерусалим по пътя за Ерихон, Той намираше спокойствие и уют.

Тук беше домът на Марта, Мария и Лазар – все хора боголюбиви и гостолюбиви. Когато веднъж Исус влезе в къщата им, Марта се зае с шетане, докато Мария седна при нозете Му, за да чуе и разбере по-ясно словото Му. Тогава Марта възнегодува, че сестра й не й помага и възропта пред Него: «Господи, не Те ли е грижа, че сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи й прочее да ми помогне.» Но Господ в отговор й рече: «Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща; но едно е потребно; и Мария избра добрия дял, който не ще се отнеме от нея.» (Лука 10:40-42).

Исус Христос, бидейки още в плът, на въпроса къде живее, отговори: «Лисиците си имат леговища и небесните птици гнезда, а Човешкият Син няма где глава да подслони» (Мат. 8:20) С това Той показа, че има нужда от хора за общение, за сърдечно общение на високо ниво. Той вече беше приготвил "вечерята", така че нямаше нужда Марта да се суети за излишното. Суетенето, независимо по какви причини, само ни отдалечава от царството Божие. «Ето, стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.» (Откр. 3:20).

В дома на Марта, Мария и Лазар (когото Исус възкреси от мъртвите), на Него не Му се налагаше да хлопа на вратата, защото тя беше вечно отворена за Господа. Във Витания изрече Исус ония знаменателни думи, които вече две хиляди години разтърсват душите на човеците и ще ги разтърсват до свършека на света: «Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века» (Йоан 11:25-26) Там Той бе помазан от Мария с миро от чист и скъпоценен нард и това помазване се оказа подготовка за Неговото погребение. (Йоан 12:3-7) Най-сетне до Витания Той благослови учениците Си, отдалечи се от тях и се възнесе на небето, за да влезе в царството на Своя Отец. (Лк. 24:50-51).

Не само Христос, но и всеки от нас има необходимост от своята Витания. Колко е добре, когато сме измъчени, неразбрани и отхвърлени от близките си, да ни отвори вратата си някое боголюбиво и гостолюбиво семейство, където нашите тревоги да намерят искрено съчувствие.

Витания може да бъде олицетворена и от един добър приятел, например апостол Павел. Той беше човек открит за всички, но най-вече за Христос. «За мене да живея е Христос, а да умра – придобивка» (Фил. 1:20). Това обаче, не му пречеше да се моли за нуждите на ближните си, да шие шатри и да помага на хората с каквото може.

Исус иска да види духа на Витания най-вече в църквите. В тях трябва да шества братска любов, в тях гладният трябва да намери своя къшей хляб, приготвен от хора - Божии съдове за почтена употреба. Колко леко се диша в такава църква. Всеки, който веднъж е бил там, желае отново да се върне. И не се връща по принуждение или поради агитация, а за покой и почивка на душата и тялото.

Как добре би било в отделните държави и най-вече в християнските да царува духът на Витания, а правителствата им да се вслушват в гласа на Христос. Такива държави, независимо от големината си, винаги ще се радват на благополучие във всички сфери на живота. Нека и нашата България да намери повече място за Исус - както на най-високо държавно ниво, така и във всяко семейство, във всеки човек. Нека превърнем страната си в една голяма Витания. И потърсили веднъж царството Божие, ще видим как към него ни се прибавя всичко останало, от което се нуждаем.

(1718г. – 1747г.)

Като се приближили тихо, те видели белия човек на колене да се моли усърдно индианците да разберат, че великият Бог на вселената ги обича толкова много, че е изпратил Сина Си да Ги спаси. Докато се молел, една гърмяща змия допълзяла до него, надигнала отвратителната си глава и доближила раздвоения си език много близо до лицето му. Без да има някаква явна причина, за да не ухапе бледоликия, змията бавно се шмугнала обратно в тъмнината. Вождът и хората му постъпили по същия начин.

Когато на следващата сутрин младият мисионер влязъл в селото на индианците, бил посрещнат много по-сърдечно, отколкото очаквал, защото много по-късно той разбрал за събитията през онази нощ. Хората се събрали около него всред вигвамите и той започнал да им чете от 53 глава на Исая и нежно да им разказва за това, как Бог изпратил Своя Син да умре на кръста за да вземе греховете от сърцата им и да ги направи добри деца на Небесния Баща. В края на говоренето му в очите на много от слушателите имало сълзи.

“Бледоликият е човек на молитвата!”, отбелязва един от воините, който предната вечер е искал да го убие.

“И Великият Дух е с него!”, казва друг, напомняйки как гърмящата змия не е успяла да го ухапе.

“И той ни донесе чудно послание!”, напомня жената на вожда.

“Вижте го добре”, пише Ф.У. Борехам; „той е мъж, който се среща на един милион; той е направил повече от всеки друг, за да открие нова ера в мисиите.”

“Неговата история”, казва Дж. М. Шерууд, „е съдействала за развитието и насоката на модерните мисии повече, от който и да е друг човек от времето на апостолите, като е запалила Христовата Църква.”

На въпроса: “Какво да се направи за съживяването на Божията работа там, където е замряла?”, Джон Уесли отговаря: ”Нека всеки проповедник да прочете внимателно живота на Дейвид Брейнард.”

Един от многото, взел под внимание съвета на Уесли, е Уилям Кери. Бог е използвал историята на живота на Брейнард, за да му отвори очите за нуждата на всички племена и да го запали за разнасянето на Евангелието до краищата на земята. Друга заслуга, която има героичната мисионерска работа на Дейвид е подтикването на Хенри Мартин да бъде като ярък огън в тъмна Индия и Персия и Робърт МакЧейни да стане апостол на евреите.

Дано някои млади хора, като четат тези редове, да бъдат по подобен начин запалени да горят за своя Бог в някоя нуждаеща се далечна земя. Дано много други да бъдат засегнати и променят живота си и да излязат от, както Брейнард казва „стандартното християнство”. Да бъдат вдъхновени да живеят живот на усърдна молитва, чисто благочестие и свят копнеж по душите. И дано всяко сърце без Исус да бъде разтопено в разкаяние и спасителна вяра, след като четат за Божията удивителна любов открита в Неговия скъп Син.

Традицията казва, че Мария майката на Исус никога не е била в състояние да чете Исая 53 глава и ако някой друг е чел тази глава, Мария изпадала в скръб и дълбок плач. Този пасаж е бил за нея като горчив пелин за нейната душа, защото й напомнял за онзи ден, когато обляна в сълзи гледала страданията и смъртта на Сина си на кръста.

Исая 53 й напомняла за страданията Му в двора на Пилат!

Исая 53 й казвала за ужасите по Виа Долороса!

Исая 53 й носила ясния спомен за мъките на Голгота!

Исая 53 била като фонтан от горчивина за нейната душа!

Мария е единствената обаче, която има това отношение към този пасаж.

За множествата, които никой не може да изброи Исая 53 е скъпоценна отвъд всякакви граници.

Така е било за етиопския евнух от деня, в който Филип се качи в неговата колесница и четейки за Мъжа на скърби, поразен и засегнат му бе проповядвано за Исус.

Този пасаж е бил много скъп за Филип Меланхтон, смелият помощник на Лутер. На последния Велики петък от живота си той подготвил и изнесъл своята последна проповед. И темата на последното му послание била Исая 53.

Джон Нокс издигал тази глава над всяка друга. Той често проповядвал върху нея и по време на последното му боледуване искал да му я четат ежедневно.

Дуайт Мууди бил на същото мнение като Нокс и Меланхтон в оценяването на вдъхновеното описание в Исая 53 на Страдащия Слуга. Когато великият евангелизатор щял да проповядва за първи път в Лондон през 1874 го попитали за неговото верую. „То е вече отпечатано”, отговорил Мууди. „Ще го намерите в 53 глава на Исая.”

53 глава на Исая била извънредно скъпа и за Дейвид Брейнард. Когато душата му била обвивана в тъмнина, Исая 53 била като стълба от светлина, която го водила от земята в небето. Когато проповядвал на индианците, любимата му тема била Исая 53. И когато дошъл краят на неговото странстване, последното записано изречение в неговия Дневник било цитат от Исая 53!

В ранна възраст, на 8 години, както Дейвид сам се изразява бил изобличен за греховете си, вследствие на което за дълги периоди от време бил изпълнен с меланхолични предчувствия. Бил ужасяван от мисълта за смъртта и често описвал себе си като спускащ се в ада. Неговото състояние било подобно на това, в което бил Джон Бънян, който казва: „Завиждах на жабата в канавката и на домашните животни, защото те нямаха души, които да загинат както моята.”

Брейнард казва: „Бях много обезсърчен и понякога завиждах на птиците и зверовете, и на щастието им, защото те не бяха изложени на вечна мизерия, както знаех, че аз съм изложен.”

Интересно е да се отбележи, че Джон Уесли от едната страна на Атлантика и Дейвид Брейнард от другата страна, по едно и също време са имали сходни преживявания. Точно, както Уесли в неговото обръщение в Алдерсгейт, търсил духовен мир, присъединявайки се към клуба на светостта в постоянно мислене върху религията. Подобно и Брейнард търсил да задоволи дълбоката вътрешна нужда на душата си за новорождение като показвал външно благочестие. Той бил редовен на църковните богослужения, четял по два пъти Библията за една година и всяка седмица се събирал с други младежи за молитва и изучаване на Словото. Другите можели да се заблудят от неговото усърдие, но не и той. „Имам много добра външност”, казва той. „Така градя значително на себеправедна основа.”

Най-накрая върховната истина, разкрита в Исая 53 довела неговата окаяна душа до Вратата и до Кръста, където неговият товар, подобно на Бъняновия, се отърколил и не се видял повече. Исая 53 направила три неща за Дейвид Брейнард. Открила му собственото сърце, пълно с хулене и разядено от греха. Той не само се съгласявал с твърдението, „всички ние се заблудихме като овце“, но и разбрал, че ужасната болест по човешки нелечима, била причината за това велико изцеление, породено от смъртта на Божия Син на Кръста. Разбрал също, че належащата му нужда не била външната праведност, но Божествено лекарство за болестта на падналата му природа. Осъзнал, че нито борби, нито реформи могат да променят неговата греховност, а Божието Слово – както казва Дейвид – „съди ме не според външните действия, но за греховете на сърцето ми, които не мога да предотвратя.” Исая 53 също му открила сърцето на Спасителя, пълно с любов и превъзходна благодат. В Бъняновата история, синът на Кристиана Яков чете Исая 53 като част от семейното поклонение, Велокосърдечен им обяснява думите: „нямаше благообразие, нито приличие, за да Го гледаме, нито красота, за да Го желаем. Той беше презрян и отхвърлен от хората, човек на скърби и навикнал на печал”. „Тези думи са написани“, казал Великосърдечни, „за тези, които не могат да видят сърцето на нашия Цар”.

Видението на Брейнард за съкрушеното сърце на Спасителя, съкрушило неговото собствено в покаяние и радостно предаване. В неделя вечер на 12 юли 1739 г. „както си ходех в тъмната гъста гора”, пише той в своя Дневник, „неизразима радост обзе моята душа. Аз бях пленен от превъзходството, великолепието, величието и другите съвършенства на Бог до толкова, като че ли бях погълнат от Него.” На този незабравим ден Брейнард намерил във възкресенското сърце на Спасителя стълба, която го отвела в Светая Светих, в сърцето на Бога.

Исая 53 му открила отворена врата за достигане до сърцата на всички хора. Виждайки нуждата на собственото си сърце, той видял цял свят от сърца стоящи в тъмнината, и намирайки, че посланието за Страдащия Спасител било „удивително сладко“ за неговата душа, той вярвал, че всички други хора също чакали да чуят същата прекрасна история. Той бил убеден, че Христос е отговорът на най-дълбокия копнеж на човешкия дух така, както водата задоволява жаждата на човешкото тяло. Вярвал, че другите са също толкова жадни, колкото и той, и искал да извести на длъж и на шир, особено на забравените и зле третирани индианци евангелската покана: „Който е жаден, да дойде и да пие даром от водата на живота.”