Българският дебат за „дисидентството”

През 1977 г. сред писателите и службите за сигурност се вдига шум около едно интервю на Блага Димитрова, дадено пред френската журналистка Ани Добентон. Дискусията всъщност започва след интервюто. Ани Добентон тълкува изказването на Блага Димитрова за изразеното обществено мнение на българските интелектуалци като наличие на "дисидентска" организация. Превратно тълкува думите й и българската Държавна сигурност, която ги превежда като "подривна обществена дейност".¹ За това злополучно интервю Блага Димитрова ще бъде критикувана, то ще й се припомня при всяко по-ясно изразено мнение, при всяка дискусия, която нейните книги предизвикват.

През същата 1977 г. - на 2 декември - в словото, което Тодор Живков произнася на срещата на Секретариата на ЦК на БКП с участниците в Третата национална конференция на младите литературни творци, състояла се в резиденция "Бояна" под заглавие "Борбата на народа за свобода, прогрес и социализъм - костната система на българската художествена литература"² на края казва: "Последният въпрос е за дисидентството."³ Именно в този момент генералният секретар на БКП и председател на Държавния съвет за пръв път говори публично за "дисидентството". Това, разбира се, не е случайно избран момент. В Прага вече е подписана "Харта’77", западните средства за пропаганда, след конференцията в Хелзинки от 1975 г. активно интерпретират темата за правата на човека, която е и основен акцент в дейността на "дисидентите". Реакцията на Тодор Живков, трябва да признаем, е своевременна. Този пункт в речта му започва с въпроса, който, както казва той, често му задават западни дипломати и политически дейци: "Защо в България няма дисиденти?" Този въпрос се задава в онези години и от не малко българи, този въпрос се задава и след падането на Берлинската стена, този въпрос в известен смисъл е актуален и днес. Но ако за Т. Живков е нормално да формулира въпроса за "дисидентството" като отсъствие в българската среда още повече, че под "дисидентство" той и висшата партийна номенклатура в другите страни от съветския блок, както и Западът, разбират легална или нелегална антисоциалистическа дейност, то днес вглеждането в този проблем би трябвало да става твърде внимателно с необходимата доза съмнение в подобна интерпретация... Защото е повече от естествено Западът, който не познава добре социалистическата действителност да интерпретира инакомислието като антикомунизъм, както е и естествено управляващата върхушка да възприема всяка форма на противопоставяне като антисоциализъм, тъй като тя по някакъв начин разклаща устоите й.

По-нататък в речта си Т. Живков, следвайки своята представа за това явление изрично отбелязва, че "дисидентството не е литературен, а политически факт, не е явление в световното литературно развитие, а явление в съвременната остра идеологическа борба между капитализма и социализма."⁴ Така ръководителят на БКП категорично заявява, че "дисидентството" е в сферата на политическото, а не на културното. Следва уговорката, че "Същността на въпроса съвсем не е в това, че в една социалистическа страна, в това число и в България, може да има няколко души "другояче мислещи". Това не само че е възможно, - казва той - но бих казал, че е и нормално..." ⁵ По този начин Т. Живков цели да заяви себе си като разбиращ и в известен смисъл толерантен ръководител, който не само съзнава обективно съществуващата различност в мисленето на отделни личности, а и не е склонен остро да ги критикува и отрича. И говорейки пред младата художествено-творческа интелигенция, той не пропуска да я провокира и да пофлиртува с нея, заявявайки: "Аз дори веднага бих могъл да ви назова няколко потенциални дисиденти у нас."⁶ Реплика, която предизвиква оживление в залата. Но за да не се изтълкуват думите му като одобрение на подобни позиции и най-вече за да обезсмисли по категоричен начин евентуални изкушения на част от младите творци към такива изяви, той веднага предупреждава за безсмислието и нерадостната съдба, която ги очаква, ако тръгнат по този път: "Дисидентството, така, както то се инсценира в съвременната идеологическа борба, е конюнктурно явление, то няма и не може да има бъдеще. Дисидентството, както показва опитът, е най-лесният начин да станеш бързо известен на враговете на социализма, бързо да се опозориш пред народа си и пред прогресивните хора, а след туй също така бързо да бъдеш забравен и от едните, и от другите." ⁷

Онова, което заслужава специално внимание, е умелият начин, по който е изградено словото му по-нататък. След като заявява, че "огромното мнозинство" от художествено-творческата интелигенция твърдо и съзнателно следва политиката на БКП, категорично заключава: "В такава обстановка, вие сами разбирате, дисиденството у нас предварително е обречено на провал, на позорен и безславен край", думи, последвани от нови ръкопляскания на присъстващите в залата.⁸ Ведната идват реторичните въпроси, с които Т. Живков не само препотвърждава горните си твърдения, а и прави опит да ангажира всички просветени личности с тях: "Как може да се направят политически дисиденти и отстъпници от социализма от хора, които убедено вярват в неговите идеи и идеали?

Как може да се направят политически дисиденти и изменници от хора, които са беззаветно предани на своя народ и на своята Комунистическа партия?

Как може да се направят политически дисиденти и изменници от хора, които намират най-широко приложение на своите творчески сили в изграждането, непрекъснатото усъвършенстване и управлението на нашето социалистическо общество?". ⁹

Тези въпроси са приети с ръкопляскания. Тези въпроси в синтезиран вид представят демонстрация на безрезервното доверие на Т. Живков и неговото обкръжение към интелигенцията. Това безспорно е твърде умела тактика, която не без основание е едно от обясненията за типа противодействие на режима у нас. Тук обаче от особено значение във връзка с тълкуването на термина "дисидентство" е поредното потвърждение на факта, че властта, Тодор Живков (у нас) и другите партийни ръководители в останалите Източноевропейски държави влагат в него анти-социалистическо съдържание. Докато, както вече видяхме чрез анализа на есето на Хавел, "дисидентството" се ситуира в полето на пред-политическото, на морално-ценностното, на корективното. Последното също е вид политическа дейност (критиката на политиката е също политика), но не такава, чиято цел е събарянето и вземането на властта, т. е. тя трудно може да се определи като ясен антисоциализъм. Най-малкото защото няма своя програма и идеология, която да противопостави на съществуващата. “Дисидентството” е в сферата на интелектуалната и по-широка публичност, за което Т. Живков, без открито да признава, явно си дава сметка и именно поради това той избира за пръв път да говори по този въпрос пред младите писатели, които са най-склонни към критицизъм, а от там и към "дисидентски" мисли и действия.

Тезата, че в България няма нито "дисиденти", нито "дисидентски действия и движения", т. е., че "дисидентството" е интелектуална антикомунистическа дейност, се отстоява и от бившия служител на Държавна сигурност Бончо Асенов, който, отговаряйки на въпроса "Имаше ли реална сила вътре в страната, която да застрашава властта на БКП?", разкрива своето мнение за наличието и своята представа за съдържанието на понятието "дисидентство": "Това означаваше да има дисиденти, които да водят не само лична борба с тоталитарния режим, но и да обединяват около себе си свои съмишленици. Това означаваше възможности за провеждане на протестни акции, които да предизвикват международен отглас и подкрепа. Това означава излизане на интелектуалци с публични декларации, обръщения, харти, критикуващи съществуващата система. Това означаваше публични процеси, осъждания и изпращания в затвора или изселвания на лидери и активисти на опозиционни групи и движения. Това означаваше изгонване от страната на лидери, оглавяващи такива движения. Това означаваше гладни стачки, протестни демонстрации. Това означаваше издания на "самиздат" в страната или публикуване на антисоциалистически писания зад граница. В крайна сметка това означаваше да има опозиционни сили, организирани групи и движения, които, водени от различни мотиви, да са способни да провеждат открита, полулегална или нелегална антикомунистическа дейност и пропаганда. И най-вече да водят борба и да правят опити за промяна на системата в страната."¹⁰

Това съдържание на термина "дисидентство" автоматично се пренесе и възприе както от масовата публика, така и от изследователите след краха на социализма. Не се проведе сериозен научен дебат по съдържанието на понятието. Нещо повече. Преобладаващата част от изследователите на проблема "българско дисидентство" в подхода си към темата не намираха за необходимо да разкрият своята представа за "дисидентството". Не се постави по същество и въпросът за неговото начало, отговорът на който е пряко свързан със съдържанието на термина. И точно тези факти предопределиха и доминиращите представи и различните интерпретации върху българското "дисидентство".

Така или иначе възниква естественият въпрос: "Защо в годините на прехода в термина "дисидентство" се вложи съдържанието, което влагаше властта при социализма, а не това, което самите "дисиденти" разбираха под него, не тяхната собствена предства за себе си? Без яснота по този въпрос не бихме могли да изследваме проблема нито у нас, нито в Източноевропейски контекст.

Затова ще се опитам да разсъждавам и да търся възможните отговори.

Първо. След падането на Берлинската стена в цяла Източна Европа основен политически субект успоредно с комунстическите партии станаха партии и движения, създадени по инициатива на "дисидентите" (напр. "Граждански форум" в Чехословакия, "Съюз на демократичните сили" (СДС) в България). Възлови позиции във властта заеха бивши "дисиденти" (Вацлав Хавел в Чехословакия, Желю Желев в България). Второ. По време на всеки преход възниква въпрос от вида: Кой има моралното основание да управлява. Този въпрос се поставя у нас както през 40-те, така и през 90-те години на ХХ век. През 40-те за такива се обявяват антифашистите - комунисти, с принос в борбата не само "срещу фашизма", а и срещу "буржоазната система", през 90-те - антикомунистите, с претенция за участие в борбата срещу социализма и сериозен принос за неговия крах. Определението "антикомунизъм" стана възможност за по-ясна идентификация. На практика се оказа и в двата случая, че подобен подход е действен и дава желания резултат. Трето. Това определение е плод на потребността от нова външна легитимация. Да се покаже на чуждия свят по понятен за него начин, че българите не само че не са се подчинявали безропотно на комунистическата власт, а определени личности и групи са полагали целенасочени усилия за нейното събаряне. Така "новият образ" е определено по-благоприятен и по-лесен за възприемане от Запада, който не познава нашата действителност. Четвърто. Многобройните "дисидентски" себелегитимации са плод на комплекс, желание за преодоляване на комплекса за "колаборационизъм" или примиренчество от страна на не малко публични личности - известни писатели, художници, учени и т. н.

По-нюансирано мнение по въпроса за българското "дисидентство" изразява в своята книга последният ръководител на VI отдел на VI управление на Държавна сигурност, Димитър Иванов. Той, подобно на повечето инакомислещи от годините на социализма и изследователи на проблема в постсоциалистическия период под "дисидентство", разбира организираната форма на съпротива, поради което и проследява главно дейността на неформалните клубове и сдружения от 1988-1989 г., но разглежда подробно преди всичко работата на "Клуба в подкрепа на гласността и преустройството". Това не е случайно. То е обусловено от факта, че преобладаващата част от участниците в тази организация са членове на БКП, а не малко от тях са и "активни борци против фашизма" - основни обекти за наблюдение от вътрешното политическо разузнаване, каквото според автора е VI отдел. Познавайки добре голяма част от тези личности и техните контраадаптивни позиции той ги определя като "опоненти" на Тодор Живков, но не и идейни противници на социализма. "Повечето от тях - отбелязва Д. Иванов - са се борили за установяването на този строй, жертвали са живота си за социалните идеи и държава. Освен това те бяха хора, реализирани в обществото, някои вече се бяха "записали в историята" и рядко преследваха лични амбиции, което не може да се каже за повечето от останалите ръководители на неформалните групи и организации." ¹¹

Че "дисидентите" са интелектуалци, т. е. хора на мисълта и поради това съвсем естествено е те да са в сферата на морално-ценностното, на пред-политическото, се потвърждава от изразеното мнение за "дисидентството" от Е. Иванова в книгата "Българското дисидентство". Тя казва: "...дисидентството е нравствена, а не политическа категория" И още: "И - тъй като никога не съм се страхувала от парадоксите - ще се осмеля да нарека дисидентството НРАВСТВЕН ЕГОИЗЪМ. (к. м. - Н. Хр.) Дисидентството е начин да спасиш себе си - като съхраниш за собственото си "его" една желана представа. Дисидентството е невъзможност да живееш в лъжа, както казват Солженицин и след него Хавел. Дисидентството е необходимост.

...Струва ми се, че смисълът на онова, което определяме като дисидентство, беше един-единствен - народът да проговори.

И той проговори.

Останалото няма значение." ¹²

Това определение-признание би могло отново да открие принципният въпрос, който се повдига през 70-те години във връзка с "дисидентството" и който индиректно водят В. Хавел и М. Кундера: За смисъла от съпротивата, когато тя не дава видими резултати. Хавел твърди, че човек е длъжен да се бори за доброто винаги, когато има възможност за това - независимо, че в близък план, това изглежда безсмислено и неефективно. Кундера пък застъпва противоположното становище - "нравственият егоизъм" той намира за неособено приемлива проява, тъй като твърде много прилича на самовлюбеност и вписване на себе си в историята, но на чужд гръб. ¹³

Как тогава - е другият резонен въпрос - да определим не-интелектуалците - тези, които се съпротивляват открито, емоционално и с хъса на отрицателите - откровените български антикомунисти, които съставляват групата на политическите затворници от годините на социализма и които безспорно заслужават уважение и искрено съчувствие за страданията, които са изпитали? Тези личности дали поради факта, че веднага са “прибирани” – изолирани от обществото, или по причина на това, че не са успяли да станат популярни преди да бъдат санкционирани от властта, а не са успяли, защото не са намерили подходящия език за публично говорене, въздействат върху много по-малък кръг от хора, т. е. нямат заслуга за формиране на гражданско чувство и за изграждане на гражданско съзнание. Ето как Е. Иванова илюстрира разликата между техните реакции и тези на интелектуалците, макар примерът да е от времето на неформалните организации, възникнали в края на 80-те години: “В интервютата, които двамата (Желю Желев и Илия Минев – б. м. – Н. Хр.) дават по западните радиостанции, Желю Желев говори умерено, с подчертана дипломатичност, с ясно съзнание за реакцията, която може да предизвика всяка негова дума – у слушателите и у властта; Илия Минев говори нервно, изпуска неконтролирани фрази, които могат да се обърнат срещу него, не си дава сметка, че може да настрои срещу себе си и движението, което представлява, не само властта, но и слушателите – все още потиснати и наплашени, все още несвикнали с рязката категоричност на “обратното” мнение...”¹⁴ Тази група на затворниците е по-близо до политическата опозиция, отколкото до "дисидентството". Поне до "дисидентството" такова, каквото го разбира Хавел и до съдържанието, което знакови публични личности влагат в този термин. Всъщност някои от репресираните представители на некомунистическите партии от средата на 40-те години категорично не приемат да ги определят като "дисиденти". Тяхната собствена идентификация е съвсем различна. Така например поетът Йосиф Петров казва: "Аз не съм дисидент. Дисиденти са недоволните комунисти. Аз съм борец срещу всяка диктатура, все едно дали тя е кафява или червена... " ¹⁵

Прави впечатление, че самите интелектуалци - участници в неформалните организации от края на 80-те години - не са съвсем наясно със себе си - респективно имат съществени различия в своите представи и характеристики на "дисидентството". Твърде интересно е мнението на емблематичната личност-"дисидент" Желю Желев, който, разсъждавайки по въпроса какво всъщност е "дисидентството", казва: "В България имаше дисидентство. Ако под дисидентство се разбират хората, които не са съгласни с политическия режим и открито, публично изразяват своето несъгласие, тогава имаше дисидентство. Една част от обществото има доста превратна представа за дисидентството - че това е едва ли не някаква нелегална съпротива...Много е важно да може да се остане по някакъв начин в системата, да се изработи такъв тип поведение, който да изключва разправа, запушване на устата завинаги...". Твърде показателен е примерът, с който Ж. Желев илюстрира българското "дисидентство": "За мен дисидент беше един Радой Ралин, въпреки че беше член на партията. Със своите епиграмки той направи толкова много за българското общество - показа, че може да се осмива режима, да си играеш с него...Това беше най-важното - да се покаже на хората, че човек може да бъде против режима, че не е чак толкова страшно. Същата роля изигра и Борис Димовски." ¹⁶ Вижда се обаче, че и Ж. Желев използва лексиката на 90-те години на ХХ в. Самите участници-герои (от типа на Радой Ралин) не смятат, че с творчеството си се обявяват "против режима", ако под това определение се разбира "против социализма", а определят себе си като критици на властта на Тодор Живков и дейността си смятат за корективна, за антивластова, а не за "антисоциалистическа" и още по-малко за "антикомунистическа". Тези хора никога не са отричали идеала за свобода, братство и равенство на всички хора, никога не са оспорвали изконната мечта на човечеството за постигане на всеобщото благополучие. Те са противодействали само на някои неприемливи неща - като безскрупулните властнически амбиции и високомерието на управляващите, като ограничението на свободата за творческа изява, както и на свободата въобще и др. подобни, които пречат на опита за нейното осъществяване. По същата причина критичните интелектуалци не употребяват и определението "антикомунисти". В онези години - на нашето социалистическо минало - те говорят за членове на БКП (бивши и настоящи) и безпартийни. Така говорят, както видяхме, и чехословашките "дисиденти".

Е. Иванова започва книгата си с интервюта с раздел, озаглавен: "Езоповска съпротива или мистификационна политическа действителност." Преди да даде думата на "действащите лица" в нея, тя формулира първия и безспорно най-важния въпрос, тъй като от неговия отговор ще зависи по-нататъшната изповед на героите й: "Имаше ли в България дисидентство?" Веднага след това авторката аргументира причината, която налага именно неговото формулиране: "Да се отговори на този въпрос, пречат много неща: различните смисли, които се влагат в понятието; различните позиции "преди" и "сега"; излишната скромност; излишното биене в гърдите... И други излишъци. Или някакъв недостиг? Кой знае?" ¹⁷ Така само в няколко реда Е. Иванова успява да назове част от основните причини за съществуващите различни мнения в обществото относно наличието или отсъствието на "дисиденство" в България. Отговорите, които интервюираните дават, са твърде интересни. Те разкриват различната идентификация за себе си и собствената си дейност на чувстващите се или официално признати за "дисиденти" личности.

Като една от тях, авторката е изразила мнението си за съществуването и характера на българското “дисидентство” във въвеждащата част на книгата. В началото на своя очерк и тя, както повечето инакомислещи и изследователи на проблема, прави уговорката: “... разбира се, сравнено с дисидентството в Полша, Унгария, Чехословакия и Съветския съюз, нашето беше “подпури от известни оперети...”. Но малко по-надолу казва:“Онова, което определяме като дисидентство, тръгна от прекопаването на розите и стигна до гладните стачки. Не зная дали трябва да се търси дълбока символна връзка между уханието на розите и духовното наслаждение от отричането на храната – за мене те са еднакво стойностни.

....Онова, което определяме като дисидентство, тръгна от недоизречените в някои публикации (за разлика от мнозина автори аз не смятам, че всичко публикувано преди 10 ноември е продажно) несъгласия със системата и стигна до изречените на висок глас “де-мо-кра-ци-я” и “сво-бо-да!” Не зная дали трябва да се търси дълбока символна връзка между недоизречената и изречената свобода – за мене те са еднакво прекрасни.”¹⁸

Любомир Собаджиев смята, че "Дисидентите по правило произлизат от средите на политическия елит, или от приближената на режима интелигенция... Всъщност такива хора са най-образовани, най-информирани, най-запознати с пороците и недъзите на режима: широкото образование култивира у човека чувство за достойнство. Защото, ако има режими, които създават спокойствие и сигурност за своите граждани, то нито един от тях не би се примирил с чувството на достойнство у гражданите." ¹⁹ Тези думи-прозрения отнемат илюзията на източноевропейците за обсолютните свобода и комфорт, които западните общества дават на хората.

Непосредствано след това той развива тезата си, че "дисидентството" започва с индивидуалната, "персоналната" съпротива и постепенно преминава в "по-възвишената" степен - организираните действия: "През лятото и есента на 1989 г. българското дисидентство достигна апогея на своето естествено развитие с непрекъсната поредица от впечатляващи колективни прояви: протести и подписки срещу тероризирането и прогонването на турците, гладните стачки и откритите писма, дейността на Комитет 273, алтернативния Екофорум в градинката на "Кристал", събранията в кино "Петър Берон" и Южния парк, предаването в Народното събрание на протеста на Екогласност на 3 ноември. В тези действия неизменно участваха от 120 до 160 софийски интелектуалци - една внушителна част от тях - комунисти". ²⁰

Както става ясно Л. Собаджиев определя "дисидентството" като път (не случайно Е. Иванова е озаглавила изповедта му “Бунтът започва като личен проблем”), извървян предимно от интелектуалци (независимо от това дали те са партийно ангажирани или не), които обаче задължително са популярни както в собствената си професионална общност, така и сред по-широк кръг от хора.

Той е склонен да причисли към "дисидентството" и откровените антикомунисти - политически затворници, които не произхождат нито от елита, нито от интелектуалните среди, но които непрекъснато създават проблеми на Държавна сигурност. Според характеристиката, която В. Хавел прави на различните типове противодействие на властта, е по-уместно те да се наричат политическа опозиция. Трябва отново да подчертая, че тези хора въздействат върху много тесен, предимно роднинско-приятелски кръг, тъй като биографиите на голяма част от тях както от времето преди, така и след Втората световна война дистанцират мнозинството българи и посланията им, дори когато са умерени, а каузата им - борба за правата на човека, например - общоприемлива - не намира добър прием и подкрепа сред широките обществени среди. Отричали в определен период от дейността си системата като цяло, те сами са се поставили извън нея и не успяват до самия й край да заемат сериозно място в социалното пространство.