Българският парламент – начало и традиции увод
Изтегляне 45.97 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- НАЧАЛО ИРАЗВИТИЕ НА ПАРЛАМЕНТАРИЗМА В БЪЛГАРИЯ
|
Българският парламент – начало и традиции УВОД Идеите за Конституция и парламент, за изборност и представителност възникват още преди възобновяването на българската държава през 1878 г. под влияние на европейската мисъл и практика. Практически израз на част от тези идеи срещаме при свикването, работата и решенията на Църковно-народния събор в Цариград през 1871 г. (приемането на Устава на Българската екзархия), и в дейността на българското национално революционно движение (БРЦК), поставило си за цел освобождението и създаването на самостоятелна българска държава. Събранието на Оборище на 14 април ст. с. 1876 г., взело историческото решение за обявяване на Априлското въстание, с право се счита за предшественик на българското Народно събрание, на парламентаризма в България. Също преди Освобождението българската общественост издига и идеята за конституционно управление. В "Политическа програма" на БЦБО (бившия БРЦК), изработена на "Български народен събор" в края на 1876 г. и изпратена на Цариградската посланическа конференция, като се подчертава, че трябва да се възобнови българската държава, изрично се казва: "Българската държава ще се управлява самостоятелно и независимо по една Конституция, изработена от едно законодателно тяло, избрано от народа." НАЧАЛО ИРАЗВИТИЕ НА ПАРЛАМЕНТАРИЗМА В БЪЛГАРИЯ На основата на чл.4 от Берлинския договор на 10 февруари 1879 г. Учредителното събрание във Велико Търново, което се провежда в периода от 10 февруари 1879 г. до 16 април 1879 г. поставя началото на парламентаризма в България. То е свикано по разпореждане на императорския руски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков с цел да изработи и утвърди бъдещото държавно устройство на новоосвободеното Княжество България. Рамката на това устройство е вече очертана в Берлин: автономно трибутарно княжество, намиращо се под върховната власт на султана. Формата на държавно управление е посочена като конституционна наследствена монархия, начело с княз. Учредителите са от 4 категории: 118 депутати по право, а именно представителите на духовенството, членовете на върховния съд и председателите на губернските, окръжните и търговските съдилища, както и членове на административните губернски, окръжни и градски съвети; 89 депутати избрани от петте губернии в Княжеството по 1 на 10000 мъжко население; 3 представители на учреждения и дружества; 21 депутати, по назначение от императорския комисар – общо 231. Този резултат се получава след редуциране на депутатите, които имат повече от един мандат. Спорът 230 или 231 са учредителите продължава и до днес. След Берлинския конгрес, поради скъсения срок на 9 м., се решава да участват в УС „нотабили“ – „имените хора на България и нотабили всички председатели на управителните и съдебните съвети, както и присъединените към тях представители на духовенството от всички вероизповедания“. Изработените Временни съдебни правила за изборни съдии се прилагат за избор на народни представители, който се провежда през декември 1878 г. Народните представители приемат Правилник за вътрешния порядък на учредителното Народно Събрание отворено в Търново на 10 февр. 1879, съгласно който « Народното Българско Събрание в Търново е събрание учредително, свикано, по разпореждане от Императорския Руски комисар да разгледа свободно Органическия Устав и да утвърди държавното устройство на Българското Княжество.». Проектът за Конституция предвижда тя да се състои от 5 глави: І. За територията; ІІ. За вярата; ІІІ. а) За Князът; б) За върховните правителствени уредби; ІV. За гражданите; V. За Народното представителство. Предвижда се създаването на граници на новата българска държава, общини, околии и окръжия. Столицата на България е София. Предвижда се България да е монархия наследствена и конституционна с народно представителство. На 16 април 1879 год. Учредителното събрание приема първата българска конституция, известна като Търновската конституция /ТК/. Новаторска и прогресивна за времето си и с либерален характер, Търновската конституция утвърждава принципа на личната неприкосновеност и частната собственост като основа на производствените и обществени отношения. Закрепени са свободата на печата, правото на сдружавания и др. Приет е и принципът за разделение на властите - изпълнителна, законодателна и съдебна, както и защита на гражданските свободи, неприкосновеното право на собственост, свобода на личността, равенство пред законите, правото на сдружаване, отричане на съсловните права и робството и пр. Представител на законодателната власт в страната е Народното събрание, което бива два вида – Обикновено и Велико. Събранието дели тази власт с монархическата институция. Законодателната институция принадлежи на монарха и на Обикновеното народно събрание. В първия случай тя се реализира от правителството чрез внасяне на законопроект от съответния министър по нареждане на монарха, а във втория – от народен представител, при условие че законопроектът е одобрен с подписите на ¼ от присъстващите депутати. Българското княжество се определя като "монархия наследствена и конституционна, с народно представителство". Конституцията защитава гражданските свободи, неприкосновеното право на собственост, свобода на личността, равенство пред законите, правото на сдружаване, отричане на съсловните права и робството, и пр. В кратък период - от 1879 до Съединението 1885 г., в създадената от Берлинския конгрес Източна Румелия с център Пловдив в сила влиза и действа Органически устав. Той е изработен от специална комисия с представители на Великите сили и Османската империя. Уставът предвижда строго разделение на властите, като начело на законодателната власт се поставя областното събрание.В него влизат по право 7 религиозни водачи, 10 назначени от главния управител на областта представители и 36 избираеми депутати. Постоянен комитет от 10 човека осъществява координацията между областния управител и законодателната власт в лицето на областното събрание. Събранието приема принципът за разделение на властите - изпълнителна, законодателна и съдебна. Учредителното събрание отхвърля проектът за Устав в умерено консервативен дух и отказва: Сенат, Държавен съвет, назначени от княза депутати, имуществен и образователен ценз при избор на парламент, като вместо това приема: еднокамарен парламент; всеобщо избирателно право; политическа, а не само съдебна отговорност на министрите; широка автономия на общините; широки лични права на гражданите. Към онзи момент само отделни държави са приели такива норми. Въвежда се, както политическата отговорност на правителството пред парламента, така и солидарната отговорност на министрите в кабинета - два от съществените елементи на парламентарното управление, чрез възможноста от страна на мнозинството в камарата да изисква определена политика за цялото правителство. Към онзи момент само в два закона е предвидена политическа отговорност на правителството пред парламента – във френската и българската конституция. Макар и да няма изричен запис за вот на недоверие, то през текста на чл.153 от ТК се предоставя свобода на формата, през която народното представителство ще изрази несъгласието си с определени действия на министрите или пък ще обяви изцяло неодобрението си със състава и поведението на правителството. Съгласно чл. 105 от ТК Народното събрание има право да повдига питания за отговорността на министрите. Парламентарно-политическата отговорност се състои в това, че министрите са длъжни да дават лични обяснения в пленарната зала на питания и запитвания от страна на други депутати (чл. 92, 106 и 107). През парламентарните процедури, даващи правото на всеки депутат да отправи питане, което да се развие като запитване (интерпелация), камарата може да гласува вот на доверие или на недоверие и да се стигне до оставка на министър или на цялото правителство. Търновската конституция е основен закон на България от 1879 до 1947 г., като на два пъти - 15 май 1893 и 11 юли 1911 г. е претърпяла изменения и на два пъти е спирана от действие - по време на Режима на пълномощията (1 юли 1881 - 6 септември 1883 г.) и по време на Деветнадесетомайския режим (1934 г.). Според ТК представител на законодателната власт в страната е Народното събрание, което бива два вида – Обикновено и Велико. Събранието дели тази власт с монархическата институция. Законодателната институция принадлежи на монарха и на Обикновеното народно събрание. В първия случай тя се реализира от правителството чрез внасяне на законопроект от съответния министър по нареждане на монарха, а във втория – от народен представител, при условие че законопроектът е одобрен с подписите на ¼ от присъстващите депутати. Изтегляне 45.97 Kb. Сподели с приятели:
|