Черен жребец носи ме, жребецо, по пътищата на света

по пътищата на света,

сила огромна сме -

мятащи копия

по близки и далечни врагове.

Води ме, между долини и реки измислени,

гори и езера позлатени,

срещу демони бълващи огън,

безпокоящи сънищата на бедни и нещастни.

В бляскави доспехи с отразени отблясъци

в дни септемврийски

държа щит, който ме пази,

разкъсвам телата с мъртви души.

Няма враг,

който да плаши нашата сила,

няма елф или демон,

които да не коленичат пред арбалета ми.

В измислената гора

е спотаено абсолютното зло

между лабиринти от дървета

са скрити болките на човека.

Няма светлина в този лес,

нито бриз обновен,

който да укрепва ръката ми

поставена върху дръжката на сабя посребрена.

Черен жребецо, остави се да те водя

към бърлогата примитивна,

където е кутията на Пандора за децата на сътворението.

Треса се между телата на рицари благородни,

сега скелети без време

и разкъсани хоругви на благородни фамилии.

Между костите - моят първи оръженосец,

гравюрата от щита разцепен,

ръждясалата емблема от ветрове и събития,

избеляла от отминали подвизи.

В преждевременна смърт -

плача за благородното му достойнство,

веселия му нрав и чиста сила -

сега гниещи кости.

Влизам в неизвестното,

за да сразя демона-дракон -

да отстраня враждебния

от тази страна обезчестена.

В кухината забравени -

тъпча останки от загубени приятели,

с тях кръстосвах шпага,

за да завладявам омагьосани дами ...

...лица, усмивки, думи след турнири

между свършващи бири и тръпки отминали.

Единни в живота,

разделени в смъртта, загубих ви,

покровителствайте ме в името на старото

наше приятелство.

Далечни звукове

милват слуха,

знаци от душите осъдени,

отвлечени от жажда за власт.

Виждам в мисълта си лицата им

чувствам със сърцето си крясъците на умиращите,

потръпващи, погребани преди векове.

“Кои сте вие, покрусени души,

които в мир не почивате?”

“Кои сте вие, призраци наранени,

ненамиращи милост в небето,

предпочитащи за дом

това прокълнато място?”

Злокобен е изгледът в таз пещера,

плодове на греховност дишащи от скалите,

сталактити, сталагмити

се издигат и падат от мрачния свод.

“Къде си, тъмен враг?

Накарай ме да усетя твоя смъртен дъх,

докато моето острие те прониже!”

Викам в неизвестното нищо,

в сенки забравени

на души-роби на ужаса,

чувствам гладните погледи

от плача на ембриони мъртви отдавна.

Не ще бъда разгромен

от бремето изплуващо,

баща съм на един от тях

с болка загубен.

Потапям се във води от съсирена кръв

уморена вътрешност, пулсираща от любов,

където фалопиевите тръби очакват

семето за зачеването.

Нищо не е както преди в утробата,

която загуби плода си

посред рани и кръв -

задържа в паметта си рожбите погубени.

Оставям доспехите,

баласт спомени изплуват

в това преддверие стенещо

между плача на децата

и плача на възрастните,

които като деца ридаят.

Виждам истинското лице на пещерата,

път на зачатие,

във входа на живота разцъфващ -

гол съм в пещерата на любовта.

Прониквам във вътрешността

приемам призраците от миналото

между страхове и тревоги забравени.

“Приютявам ви, духове уморени,

търсещи ласки любовни.”

В този рай на света

вселената създаде

обичания, погубен син.

Отново съсиреци тъмни,

кървящи сълзи за отминали загуби

е майчинската болка,

жадуваща отдих

в сън без утеха.

Разпознавам този вход

той е на любимата далечна -

илюзия от сън реален.

Виждам нейните очи

тръпнещото й тяло,

гали ръцете си,

целува ме, притискайки утробата си

на бъдещето погубено.

Чувам нейният зов за любов,

загубен във вълните, погълнати

от желание неосъщесвено.

Усещам частите на тялото й

да се съпротивляват,

спазми от една болка,

която не иска да я изостави.

“Дух от тази пещера,

нищо не ме спира -

разделящото разстояние е безкрайно,

бавно минава времето,

но към нея всеки ден ме приближава.”

Зървам я - с дух уморен,

свита в поза ембрионална,

смутена от миналото, живеещо в нея.

Вземам ръката й,

тя държи моята

за миг посърваме леко,

в едно докосване без време.

Вопъл, викащ моето име,

отговаря в ехото

привидната тишина.

Стискаме си ръцете отново

в друг безкраен миг,

обединени в единствено тяло.

После отново тъмнина,

мълчаливо очакване

в общо ридание.

В няма дрямка

произнася името ми,

в образа й маска от плач

между страдание и пулсиращ живот.

Обгръщам нейното тяло,

отговаря на прегръдката ми

и слънчева усмивка

грейва в уморения й поглед.

Демонът е укротен,

проклятието от болките се стопява,

отново всичко се изпълва със светлина

между пулсиращи,оплетени ноти.

Първичен звук

в утробата събудена,

заради завръщането от раждане загубено.

Бавно отекване на стъпките

подкрепящи изнурените ни тела,

приети от призраците на изгубените приятели

в събудената гора.

Усещам нейното тяло да се движи,

дългите й падащи коси

развети от бриза на утрото.

Голите тела,

голият жребец,

облечен в черна кожа,

цвили, търсейки ласки,

жадува нови авантюри.

Изкопчена от смъртта

в ангелска фигура

вижда нашата голота,

човешката плът.

Слагам я да седне

на гърба на жребеца,

кръстосват се погледите

и целувка пресушава устните...

“...Тръгваме, любов моя,

чакат ни нови дни,

за да се радваме на нашето бъдеще

вречени в любов...”