Чернобилска молитва

Аз летях в небето. Сама го помолих: „Ожени се за мен!“. (Усмихва се.)
Друг път се замислям и си търся разни утехи: а може смъртта да не е краят, може просто да се е променил и да живее някъде в друг свят. Някъде до мен? Работя в библиотека, чета много книги, срещам се с различни хора.
Иска ми се да говоря за смъртта. Да разбера. Търся утеха. Във вестниците,
в книгите чета… Ходя на театър, ако има нещо такова, за смъртта…
Изпитвам физическа болка без него, не мога сама…
Не искаше да ходи на лекар: „Нищо не усещам. Не ме боли“. А
лимфните му възли вече бяха станали колкото кокоше яйце. Насила го набутах в колата и го закарах в поликлиниката. Изпратиха ни при онколог.
Един лекар го прегледа, повика втори: „Тук има още един чернобилец“. И
повече не го пуснаха. След седмица направиха операцията: махнаха му напълно щитовидната жлеза, гръкляна и ги замениха с някакви тръбички.
Да… (Замълчава.) Да… Сега знам, че това все още е било щастливото време. Господи! С какви глупости се занимавах: тичах по магазините,
купувах подаръци на лекарите - кутии бонбони, вносни ликьори. На санитарките - шоколади. И те ги вземаха. А той ми се присмиваше:
„Разбери, че те не са богове. А химия и облъчване има за всички. Дават и без бонбони“. Но аз летях до края на града за торта „Птиче мляко“ или за френски парфюми - всичко това навремето се купуваше с връзки, изпод щанда. Преди да го заведа у дома… Ние… Ние отиваме у дома! Дадоха ми специална спринцовка, показаха ми как да я ползвам. Трябваше да го храня с тази спринцовка. Научих се на всичко. Четири пъти на ден варях нещо прясно, задължително прясно, прекарвах го през месомелачката, търках го на ситото и после го натъпквах в шприца. Промушвах я в една от тръбичките, най-голямата, а тя отиваше в стомаха… Но той спря да усеща миризмите, да ги различава. Питам го: „Вкусно ли е?“. Не знае.
Но въпреки това няколко пъти ходихме на кино. И там се целувахме.
Бяхме увиснали на толкова т-ъ-ъ-ъ-ничко конче, а си мислехме, че пак сме се хванали за живота. Стараехме се да не говорим за Чернобил. Да не си го спомняме. Забранена тема… До телефона не го допускам. Пресрещам го.
Момчетата му умират едно след друго. Забранена тема… Някак си сутрин го будя, подавам му халата, а той не може да стане. И не може да каже нищо,.. Спря да говори… Очите му станаха много големи… Когато се уплаши… Да… (Отново замълчава.) Оставаше ни още една година… През цялата тази година умираше… Всеки ден ставаше по-зле и по-зле и знаеше,
че неговите момчета умират… Нали живеехме с това… С това очакване…
Говорят за Чернобил, пишат за Чернобил. Но никой не знае какво е това…
Всичко у нас вече е различно: раждаме се различни, умираме различно. Не

така, както другите. Попитайте ме как се умира след Чернобил? Човекът,
когото обичах толкова, че повече не мога да обичам, даже и да го бях родила сама, се превръщаше пред очите ми… В чудовище… Махнаха му лимфните възли, нямаше ги и се нарушаваше кръвообращението, и носът му някак се промени, стана три пъти по-голям, и очите му бяха някак други
- обърнаха се на различни страни, в тях се появи непозната светлина и изражение, сякаш не беше той, а някой друг гледаше през тях. След това едното око съвсем се затвори… А аз от какво се страхувах? Само да не се види… Да не се запомни такъв. Но почна да ме моли, да показва с ръце, да му донеса огледало. Ту се крия в кухнята, все едно съм забравила, не съм чула, ту нещо друго ще измисля. Два дни го лъгах така, на третия ден ми пише в тетрадката с големи букви и с три удивителни: „Дай огледало!!!“.
Имахме си вече тетрадка, химикал, молив, така си общувахме, защото той вече и шепнешком не можеше да говори, даже и шепот не издаваше.
Абсолютно ням. Тичах към кухнята, тропах с тенджерите. Не четях, не слушах. Пак ми пише: „Дай огледало!!!“ - и с тези знаци… Донесох му огледало, най-малкото. Погледна, хваща се за главата и се друса, друса се в леглото… Отивам при него, почвам да го успокоявам… „Ето, ще се пооправиш малко и ще отидем в някое изоставено село. Ще си купим къща и ще живеем там, ако не искаш в града, където има много хора. Ще си живеем сами“. Не го лъжех, бих заминала с него където и да е, без значение какъв е. Само и само да е той. Не го лъжех…
Не си спомням нищо, което бих искала да премълча. А всичко беше…
Толкова надалеч прогледнах, може би отвъд смъртта… (Спира.)
Бях на шестнайсет години, когато се запознахме, беше седем години по-голям от мен. Срещахме се две години. Много обичам при нас в Минск района около централна поща, улица „Володарски“, там под часовника си правехме срещи. А аз живеех срещу комбината за камгарна прежда и пътувах с тролей №5, който не спираше пред централната поща, а малко по-нататък, до магазин „Детско облекло“. До завоя пътуваше по-бавно,
точно, каквото исках. Винаги мъничко закъснявах, за да погледна през прозореца и да ахна: какво красиво момче ме чака! Две години нищо не забелязвах — нито зимата, нито лятото. Водеше ме на концерти… На моята любима Едита Пиеха… Не ходехме на танци, по дансинги, той не можеше да танцува. Целувахме се, само се целувахме… Казваше ми: „Мъничката ми тя“. На рождения ми ден, пак на рождения ми ден… Странно, но най- важните неща се случваха все на този ден, как после да не вярвам в съдбата. Стоях под часовника: срещата беше в пет, а него го нямаше. В
шест, разстроена, бродех към спирката си, обляна в сълзи, пресичам

улицата, оглеждам се, сякаш го почувствах - той тича след мен на червено,
с работни дрехи, обувки… Не го пуснали по-рано от работа… Така го харесвах най-много; и с ловджийските дрехи, и с ватенката — всичко му отиваше. Отидохме до тях, преоблече се, решихме да отпразнуваме рождения ми ден в ресторант. Но не успяхме да седнем в ресторант, по вечерно време нямаше свободни места, а да бутнем пет или десет рубли
(още бяха старите пари) на портиера, както правеха другите, не умеехме нито той, нито аз. „Хайде - изведнъж целият засия, - да купим от магазина шампанско, различни тортички и да отидем в парка, там ще празнуваме.“
Под звездите, под небето! Ето какъв беше той… Стояхме до сутринта на пейката в парка „Горки“. Друг такъв рожден ден не съм имала през живота си, точно тогава му казах: „Ожени се за мен. Толкова те обичам!!!“. Засмя се: „Още си малка“. А на другия ден подадохме заявлението в гражданското…
Ах, колко бях щастлива! Нищо не бих променила в живота си, даже някой да ме беше предупредил отгоре, от звездите… Да ми беше дал сигнал… В деня на сватбата не си намери паспорта, обърнахме цялата къща, търсехме го. В гражданското ни записаха на някакво листче. „Дъще,
това е лош знак“ - плачеше майка ми. После паспортът се намери в старите му панталони на тавана. Любов! Даже не е любов, а дълго влюбване. Как танцувах сутрин пред огледалото: красива съм, млада съм, той ме обича!
Сега забравям лицето си, онова лице, което имах, когато бях с него. Не виждам това лице в огледалото…
Може ли да се говори за това? Да се изрече с думи… Има си някои тайни… Досега не разбирам какво беше това. До последния ни месец…
Искаше ме нощем… Имаше желание. Обичаше ме по-силно отпреди…
През деня, когато го гледах, не вярвах в това, което се случваше нощем…
Не искахме да се разделяме. Милвах го, галех го. В онези минути си спомнях най-радостното. Най-щастливото. Как си дойде от Камчатка с брада, беше си пуснал брада там. Моя рожден ден на пейката в парка…
„Ожени се за мен…“ Трябва ли да говоря? Мога ли? Сама го пожелавах,
както мъж пожелава жена… Какво можех да му дам освен лекарства? Каква надежда? Толкова не искаше да умира. Вярваше, че моята любов ще ни спаси. Такава любов! Само на мама не бих могла да разкажа нищо, тя нямаше да ме разбере. Би ме осъдила. Би ме проклела. Това не е обикновеният рак, от който всички се страхуват, а Чернобилски, той е още по-страшен. Лекарите ми обясняваха, че ако метастазите бяха поразили организма отвътре, щеше да умре бързо, а те пълзяха отгоре… По тялото…
По лицето… Нещо черно плъзна отгоре му. Някъде отиде брадичката,

изчезна вратът, езикът излезе навън. Пукаха се кръвоносните съдове,
почваше кръвоизлив. „Ох - виках, - пак кръв“. От шията, от бузите, от ушите… От всички страни… Нося студена вода, слагам му компрес, не помага. Жестоко нещо. Цялата възглавница подгизваше… Нося леген от банята… Струите се стичат… Като в съд за доене… Този звук… Такъв мирен и селски… И сега го чувам нощем… Докато беше в съзнание,
пляскаше с ръце - това ни беше условният знак да се обадя. Да извикам
„Бърза помощ“. Не искаше да умира… Беше на четиресет и пет години…
Звънях на „Бърза помощ“, а те вече ни знаеха, не искаха да идват: „Не можем да помогнем с нищо на вашия мъж“. Поне да му сложат инжекция.
Морфин. Сама ще му я сложа, научих се, а от инжекцията му оставаше синьо на кожата, не минаваше. Един път успях, дойде линейката… Лекарят беше млад… Приближи се до него и веднага взе да отстъпва: „Кажете ми,
той да не би да е чернобилец? Да не е от онези, които са били там?“.
Отговарям: „Да“.
И той, не преувеличавам, извика: „Миличката ми, дано да свърши по- бързо! По-бързо! Виждал съм как умират чернобилците“. А моят беше в съзнание, чуваше… Добре че не знаеше, че не се досещаше, че от неговата бригада само той е останал. Последен. Друг път изпратиха медицинска сестра от поликлиниката, тя постоя в коридора, даже не влезе в апартамента: „Ох, не мога!“. А аз мога ли? Мога всичко! Какво да измисля?
Къде е спасението? Той вика… Боли го… По цял ден вика… Тогава намерих изход: вливах му бутилка водка със спринцовка. Да се изключи. Да забрави. Не се бях сетила сама, другите жени ми казаха… Изстрадали същото… Дойде майка му: „Защо го пусна в Чернобил? Как можа?“. А
тогава и през ум не ми е минавало, че не трябва да го пускам, а и на него сигурно, че е можел да не Замине. Беше друго време, като военно. И ние бяхме други. Веднъж го попитах: „А сега не съжаляваш ли, че отиде там?“.
Клати глава - не. В тетрадката написа: „Като умра, продай колата,
резервните гуми, а за Толик (това е брат му) не се омъжвай“. Толик ме харесваше…
Знам тайни… Седя до него… Той спи… Още косата му беше красива.
Тихо отрязах един кичур… Отвори си очите, видя какво държа в ръката си,
усмихна се. Останаха ми часовникът му, военната книжка и чернобилският му медал… (Дълго мълчи.)Ах, колко бях щастлива! Помня в родилния дом по цели дни седях до прозореца, чаках го, гледах. Нищо не разбирах: какво става с мен, къде съм? Искам да го видя… Не можех да му се нагледам,
сякаш чувствах, че скоро това ще свърши. Сутрин му давам да яде и му се любувам как яде. Как се бръсне. Как върви по улицата. Добра

библиотекарка съм, но не разбирам как може страстно да си обичаш работата. Обичах само него. Единствено. И не мога без него. Нощем викам… Викам във възглавницата, за да не ме чуят децата…
Нито за минута не съм си мислела, че ще се разделим… Че… Знаех го вече, но не си го представях. Майка ми… Брат му… Подготвят ме, намекват ми, че лекарите съветват да го изпратим край Минск, където има специализирана болница, там умирали такива обречени… Афганци… Без ръце, без крака… А сега водеха там чернобилците. Уговарят ме, че там ще му бъде по-добре, лекарите ще бъдат край него. Аз дори и не исках даже да чувам за това, не исках. Тогава убедиха него и той почна да ми се моли:
„Закарай ме там. Не се мъчи“. А аз или болничен си вземам, или се моля за неплатен отпуск. По закон болничен се дава само за гледане на болно дете,
а неплатеният отпуск е не повече от месец. Но той изписа цялата ни тетрадка. Накара ме да дам дума, че ще го закарам там. Отидох с колата с брат му. На края на едно село, казваше се Гребенка, имаше голяма дървена къща с разрушен кладенец. Тоалетната беше на улицата. Някакви старици в черно… Набожни… Даже не помръднах от колата. Не слязох. През нощта го целувах:
„Kaк посмя да ме молиш за това? Никога няма да стане! Никога няма да стане! Никога!!!“. Целия го нацелувах…
Най-страшни бяха последните седмици… Половин час пикаеше в половин литров буркан. Гледаше надолу. Срам го беше. „Е, как може да мислиш така?!“ - целувах го. В последния ден имаше един такъв момент:
отвори си очите, седна, усмихна се и каза: „Валюшка!…“. Онемях от щастие… От гласа му…
Звъннаха ми от службата му: „Ще му донесем червена грамота“.
Питам го: „Твоите момчета искат да дойдат. Да ти връчат грамота“. Клати глава: не, не! Но те дойдоха… Донесоха някакви пари, грамота в червена папка със снимката на Ленин. Взех я и си мислех: „За какво умира? По вестниците пишат, че не просто Чернобил, а комунизмът е гръмнал. Че съветският живот е свършил. А профилът на червената папка е същият…“.
Момчетата искаха да му кажат някакви добри думи, но той се зави с одеалото, само косата му стърчеше. Постояха до него и си тръгнаха. Вече се страхуваше от хората… Само от мен не се страхуваше. Но човек умира сам. Виках го, а той вече и очите не си отваряше. Само дишаше… Когато го погребвахме, покрих лицето му с две носни кърпички. Ако някой молеше да му го покажа, ги махах… Една жена припадна… А тя някога го беше обичала, ревнувах го от нея. „Дай ми да го видя за последно. - Гледай.“ Не разказах, че когато почина, никой не посмя да го приближи, всички се

страхуваха. А роднините нямат право сами да го измият, да го облекат,
както си е по нашите славянски обичаи. Доведоха от моргата двама санитари, поискаха водка: „Виждали сме - признаха си — всичко: смазани,
заклани, детски трупове след пожар… Но такова нещо за пръв път…“.

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: