Философски факултет, катедра "История на философията"


Фердинанд Шилър за истината



страница6/13
Дата25.07.2016
Размер3.02 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13

2.10.2 Фердинанд Шилър за истината
Идеята на Фердинанд Шилър331 за истинното като полезно влияе сериозно на Джеймс, без обаче това да пречи на последния да бъде критично настроен към т.нар. “хуманизъм”. Джеймс не е съгласен с това, винаги да се тръгва от субективното, от индивида, както според него прави Шилър. Освен това стратегията на почти непрестанна дискусия с Брадли, предприета от Шилър, му се струва неуместна. Името на учението „хуманизъм“ имплицира идеята за „възкресяване“ на вярата в човешките възможности, в човешкото въздействие над света. През 1891 г. Шилър пише „Загадката на Сфинкса“, изразявайки възгледа, че цялото човешко мислене е антропоморфично, затова и с формите на мислене трябва да се занимава не само логиката, но и психологията. Впоследствие излизат „Хуманизмът“, „Студии върху хуманизма“ . Като „хуманисти“ той окачествява Бергсон, Поанкаре (Франция), Папини (Италия), Хьофдинг (Дания), Оствалд, Мах (Германия). Хуманизмът се различава от прагматизма по това, че е обща нагласа, а също така може да бъде наречен и метафизика. От друга страна, прагматизмът е метод в епистемологията332. И двата се сближават според виждането си, че реалността е „пластична“, „гъвкава“, че съществува Бог, който изпитва симпатия към хората. Шилър подчертава, че това не е единна метафизическа конструкция, която да изисква всичко да е в съгласие с нея, а може да се променя и да позволява различни гледни точки333. Шилър смята, че значението на една мисъл е винаги конкретно, то има контекст и може да се разбира само в него; абстрактна мисъл няма334. В този план той се противопоставя и на разбирането за Бога като абсолют, показвайки, че всяка религиозна представа репрезентира Бог като краен, като имащ определен образ, а не като неограничен и безличен. Шилър свързва вярата с разума, показвайки, че тя е негов основен конституент: „В процеса на извеждането на твърденията на вярата правилно до тяхното логическо заключение, вярата“ вече не е съветник и „замяна“ на разума, а е съществен елемент в неговото устройство. Разумът следователно няма способността систематично да оценява валидността на вярата, тъй като тя е съществена за неговата собствена валидност“335.

Според Шилър и науката, и религията са полезни за нашия индивидуален живот336,337. Истината носи полза, удовлетворение; тя не съществува сама по себе си, както смятат идеалисти като Брадли и Оксфордските му колеги. Въпреки възгледа си за „гъвкавостта“ на реалността и за огромните възможности, разкриващи се пред човека в посока на нейното контролиране, Шилър уточнява: „Истината не е просто „това, в което всеки човек има доверие“, но (в цялостта си) също това, което издържа проверките на опита и оправдава нашето доверие“338.

За да разберем хуманизма на Шилър, трябва да сме наясно с два факта: първо, неговата философия е по-близка до Философията на живота, отколкото до сциентизма, т.е. това, което той говори за истината, в повечето случаи засяга не учения и не изследователя, а обикновения човек в неговите житейски търсения на истини, мъдрост и осмисляне на собственото битие, и второ, той подчертава, че истината винаги „се прави“ от човека, доколкото в своите търсения той се сблъсква с реалността и достига интелектуално до някаква нейна област. Безсмислено е да се говори за „нечовешка“ истина или такава, която не ни засяга по никакъв начин. Шилър пише: „Прагматическата теория на познанието не започва с някакъв антитезис на „истината“ и „факта“, но разбира реалността като нещо, което (най-малкото за нашето познание) израства по време на правенето на истината, и следователно не признава нищо друго, освен непрекъснати и гъвкави преходи от хипотезата към факта и от истина към истина“339. Шилър отстоява тезата, че съществува не универсален индивид, а само конкретният индивид с неговите интереси и разбирания (вярвания), противопоставяйки се по този начин на Оксфордските идеалисти и косвено на Хегел. Ако има истина „за всички“, тя е само конвенционална- Шилър я нарича „аксиома“. Според доктрината му за „аксиомите като постулати” в началото всяка истина се появява само като пробна хипотеза (постулат); в последствие тя се превръща в „аксиома“, т.е. предпоставка, от която тръгваме в ежедневната си дейност (както ученият в изследването си). Чрез доктрината си за „аксиомите като постулати“ той иска да преодолее спора между емпиризма и рационализма, показвайки че нашите първи предпоставки никога не са напълно сигурни, но и че те са конвенционално приети, защото работят добре практически. Освен това Шилър заявява, че дори и постулатите да са наше дело (чисто човешки творения), те се внушават от фактите. Ние ги използваме, за да реализираме целите си и с времето така свикваме с тях, че не ги подлагаме на съмнение, и също така ги смятаме за универсално валидни.

Свободата, също както при Джеймс, е предмет на защита от страна на хуманизма като учение: „Свободата е постулат на хуманисткото правене на реалността“340. Светът е „пластичен“- не всичко може да бъде предварително детерминирано, човешките същества не са изцяло подвластни на независими от тях сили. В тази „борба“ за постигане и отстояване на свободата влиза и научното познание, срещу което Шилър никога не се обявява, а дори напротив, изказва мисълта, че науката в Древна Гърция е била възпрепятствана от развитието на мистични възгледи като тези на Платон341. В същото време Протагор прави най-силно впечатление на Шилър, доколкото застава в защита на субективното и на антропоморфизма. В този смисъл той също като Бергсон, Мах и другите може да бъде наречен хуманист.


2.10.3 Критики и несъгласия с концепциите на Джеймс и Шилър


Чарлс Пърс не стои встрани от развитието на “хуманизма”. Той наблюдава новата линия в трактуването на Прагматическия принцип и критично отбелязва слабите му страни. В писмо до Джеймс от 23 юли 1905 г. той пише, че според него Шилър се обръща към стария хуманизъм, но все пак е съгласен с неговия антропоморфизъм342. Шилър е прав относно „пластичността“ на реалността, ако това се приеме в смисъл, че природните закони не са строги. Що се отнася до „психологизма“ обаче, Пърс е сериозен негов опонент- идеята, че логическите следствия не могат да се отделят от психологическите ефекти е неподходяща за прагматизма343. Джеймс стои повече на страната на хуманизма344.

Чарлс Пърс и Джосая Ройс гледат критично на теория, която видимо отъждествява истината и удовлетворението. Пърс говори иронично за философите, изповядващи тази вяра. Двете понятия се прикачват едно към друго, но остават неопределени. Според Пърс дори има риск да се стигне до хедонизъм345. Ройс е цитиран в „Хуманизмът и истината“. Той пита, как може един прагматист да чувства като свой дълг да мисли правилно? Как може хуманистът да вярва на истина, направена от самия него? Джеймс репликира с думите, че за рационалистите истината е едно благородно възвишено понятие, което ни „спасява“ от пълния с разочарования живот346. За самия Джеймс тогава възниква опасността да бъде приеман даден възглед/философ като върховен авторитет, а както споменах вече, американският философ и психолог в целия си живот се противопоставя на всяка идея за подчиняване на индивида на някаква теория или нечия интелектуална власт.

Разрастващото се влияние на прагматизма във Франция подтиква социолога Емил Дюркем, несъгласен с основните тези на Уилям Джеймс, да напише книгата „Прагматизмът и въпросът за истината“ (1914). В нея той дава свое собствено определение на прагматизма, говорейки за Джеймс и Дюи, и го подлага на сериозна критика и от философска, и от социологическа гледна точка. Дюркем отбелязва няколко паралела между социологическата гледна точка и тази на прагматизма: първо, истината е човешки продукт; второ, всичко, което конституира разума е създадено в исторически процес347; и трето, една идея е истинна не защото е адекватна на реалността, а защото има креативна сила (например в митологията). Дотук стигат неговите симпатии към Джеймс и Дюи. Най-съществената забележка, която именитият социолог прави, е че истината има задължителен характер- истината е норма за мисълта, така както идеалът е норма на поведение. Прагматизмът не може да обясни това качество на истината, а вместо това предлага нейна дефиниция като „това, което е удовлетворително“. Той всъщност не предлага йерархия на ценностите, а смесва истината и доброто в понятието „полезно“ (удовлетворително). Прагматическата теория за истината е „логически утилитаризъм“, заявява Дюркем. Той пише: „Прагматизмът може да нарече всичко, което си поиска, „идеална истина“. Следователно методът му е произволен и води до една чисто вербална дефиниция без обективна валидност“348. Но освен на утилитаризма той се противопоставя и на ударението върху индивида- истината не принадлежи на индивида, тъй като прогресът се състои в премахването на различията в опита на хората. Дюркем разглежда обществото като колектив, а не като обикновена съвкупност от индивиди, както го виждат например Мил и Спенсър. В този аспект Дюркем стои близо до Пърс в тезата си, че науката е не само колективно начинание, но и също така знанието, до което тя достига, е неперсонално. Френският социолог твърди: „Интелектуалният индивидуализъм не намеква необходимо, както, изглежда, мисли Джеймс, че всеки може произволно да вярва в това, на което иска да вярва. Той означава просто, че съществуват отделни задачи в общото начинание и че всеки може да избере своя собствена в съгласие с характера си“349.

Прагматическата теория за истината, разглеждана отделно от принципа на отъждествяване на истинното с удовлетворителното350, също подлежи на критика. Бъртранд Ръсел в “Разбирането на Уилям Джеймс за истината” отбелязва, че когато науката каже, че една хипотеза работи, тя има предвид нещо съвсем различно от това, което има предвид прагматизмът- т.е. “добрите” следствия351. Ръсел приема Джеймсовия прагматизъм главно откъм втория му аспект, посочен от Лавджой. Английският критик твърди, че прагматическата теория за истината “не работи” и трябва да бъде отхвърлена352. Като цяло отношението на Ръсел към «логическия прагматизъм» е по-благосклонно и той поставя философията на Чарлс Пърс над делото на Уилям Джеймс.

Българският философ Иван Саръилиев, повлиян силно от прагматизма на Джеймс и философията на Бергсон, в своята книга „Прагматизъм“ (1938) провежда задълбочена критика на идеите най-вече на Джеймс и Шилър. Той дава два различни примера, чрез които се опитва да опровергае възгледа за истинното като полезно, както и за изменчивият характер на истината. Завинаги истинна е например идеята: „София е столица на България през 1937 година“353. Българският философ пише: „Една идея, която е истинна, остава истинна завинаги. Една идея, която е била истинна в едно време, ще бъде истинна и в друго време“354 Също така не всяка истинна идея е полезна- какво би казал тежко болният, когато разбере истината за своето състояние? Саръилиев заявява: „Не може да бъде вярно твърдението на прагматизма, че всички истини са полезни“355. От тази гледна точка той прави обобщението, че:
1. Не всички истини са полезни;

2. Не всички мисли са целенасочени;

3. Не всички истинни идеи могат да бъдат потвърдени опитно (например твърденията, че човек е смъртен или безсмъртен)356.
Позицията на Саръилиев е критична, не защото той е застъпник на една от четирите изброени от него теории за истината- кореспондентна, кохерентна, прагматическа и интуитивистка- ,а защото по-скоро той вижда невъзможността само една-единствена теория да обясни същността на истината и смята, че всяка от теориите достига до частично правилни изводи. Основното е неговото несъгласие с волунтаризма и утилитаризма, които той приписва на Джеймс357. Но и понятието на рационалистите за знанието и истината не може да бъде прието от живия, чувстващия, живеещия човек. В същото време не може да подчиним епистемологията на волунтаризма. Джеймс добре разбира това.

2.10.4 Разграничаването на истинното от полезното


В есето си от 1908 г. „Г-н Хиберт за прагматизма“ Джеймс предлага уточнение на разбирането на истинното като удовлетворително/полезно. Според Марсел Хиберт (Hibert) за прагматистите лично изгодното е винаги истинно. Джеймс тук повтаря думите си от книгата „Прагматизмът“ , че истината е изгодното (полезното) в нашето мислене, също както доброто е изгодното (полезното) в нашето поведение358, но и добавя, че той дотолкова е смятал като несъмнено независимото съществуване на обектите, че не е писал за това по-детайлно и неговите читатели не са успели да разберат това. Без реалностите всяко вярване е лъжливо: „Прагматистът казва, че удовлетворението е необходимо за изграждането на истината, но аз навсякъде го наричам недостатъчно без реалност, към която то да води спонтанно“359. Той прави важното разграничение между себе си и Шилър- последният тръгва от вярването и стига до реалността, докато Джеймс прави обратното. Факт е, че и двамата се схождат в разбирането на истинното като полезно. Шилър заявява в доклада си „Грешката“: „Истина е правилният термин за това, което удовлетворява, а грешка- за това, което осуетява“. Малко по-нататък обаче той прави допълнението: „Ние никога не сме твърдели или въобразявали, че е възможно да се премине от принципа „всички истини работят“ към „всичко, което работи, е истинно“360. В есето „Прагматистката теория за истината и хората, които не я разбират“ (1908) Джеймс предлага седем погрешни разбирания за прагматизма, като третото и четвъртото са свързани с горепосочената теза за удовлетворителното. Той мисли, че критиците всъщност наблягат само на един елемент от прагматистката теория, правейки го нейна основа. Американският прагматист отстоява тезата, че удовлетворението винаги има връзка с някаква реалност; вярването ни е удовлетворително не според нашето желание, а според реалността361. Ние нямаме право да вярваме в нещо само по наша воля, но можем да вярваме, че щом нещо е „работещо“ удовлетворително, то съществува. В есето „Хуманизмът и истината“ той признава, че временното удовлетворение често е погрешно, както и никоя гледна точка не е последна362.

Брадли в есето си “За истината и копирането” (1907) се изразява с уважение към Джеймс: “Аз не мога да поема задачата да критикувам крайният възглед на професор Джеймс за истината, познанието и реалността, тъй като той не е наличен никъде, смятам , освен в повече или по-малко фрагментарни статии (…) Но е облекчение за мен да видя, както разбирам, професор Джеймс да отрича разбирането, че същността на идеята не се състои в нищо друго, освен в практическите й резултати”363.



Така че по мнението на Джеймс ние нямаме право да вярваме произволно във всичко, а само когато имаме достатъчно аргументи или ако пред нас имаме две равнопоставени алтернативи. Що се отнася до религиозните въпроси обаче, Джеймс отстоява разбирането, че те не се нуждаят от аргументираност, а от полезност, трябва да удовлетворяват интересите, потребностите, и евентуално да имат връзка с личния ни религиозен опит.
2.10.5 Кохерентната и кореспондентната теория за истината в трудовете на Джеймс
Засягането на връзката вярване-реалност довежда съвсем логично до въпроса: а наистина ли Джеймс е прагматист? Не е ли той защитник на кореспондентната или кохерентната теория? Не ги ли съчетава той в своите трудове? Автори като Саръилиев забелязват това. За симпатии към кохерентната теория ни говори разбирането за истинното вярване като необходимо съчетано с по-старите ни вярвания; близки до кореспондентната теория са пък изявленията му, че вярванията съответстват на някаква реалност. Непоследователен ли е Джеймс?

Според мен той приема кохерентната теория за истината само отчасти, в пълно съгласие със своята теория за здравия разум (т.е. ние наследяваме определени понятия и вярвания от миналото, които отхвърляме само ако силно се съмняваме в тях): „Едно мнение се смята за „истинно“ в зависимост от това доколко удовлетворява желанието за приобщаване на новия опит към стария набор от вярвания. То трябва едновременно да се облегне на по-старите истини и да обхване новия факт; неговият успех (...) е въпрос на лично предпочитание“364. В друга форма тази теория не съществува при Джеймс. По-сложно стоят нещата с теорията за съответствието. Психологическите занимания на Джеймс първоначално го насочват в посока на разбирането за кореспондентност между идеята ни за един предмет и самия предмет. През 80-те години, докато пише „Принципи на психологията“ и серия есета, той все още не е преодолял своя „наивен реализъм“, както го нарича по-късно. В „Прагматизмът“ той отново говори за съответствие, но то не бива да се свързва с теорията за копирането (тази на Аристотел, Лок, материалистите). Идеите ни не са „копия“, а просто знаци (Джеймс не ги класифицира на символи, иконични знаци и символи, както прави Пърс, но в този случай явно има предвид иконичните знаци)- например идеята ни за часовник не ни дава представа за всички механизми в него, а само за външния му вид, функционирането му и евентуално за някой елемент на механизма му, който познаваме. В „Професор Прат за истината“ (1907) Джеймс пита: ако човек каже, че идеята, наречена „СКРКЛ“ има свой истинен обект в космоса, кой може да го отрече? От прагматическа гледна точка тази идея ще е неистинна, защото няма да има „път“ между идеята и реалността. В „Прагматизмът“ Джеймс отговаря на възражението, че за прагматизмът позволява вярванията да бъдат в известна степен произволни: „Така нашият ум е заклещен между принудителния сетивен ред и принудителния идеален ред. Нашите идеи трябва да се съгласуват с реалиите, били те конкретни или абстрактни, факти или принципи, иначе ни застрашава безкрайна непоследователност и фрустрация“365. Уилям Джеймс обяснява, че според прагматическото разбиране за съответствие настоящата идея трябва да се преведе до някаква цел366. Той заявява: „“Съответствието“ на дадена реалност може да означава единствено това, че се придвижваме до нея или до нейното пряко обкръжение, или че се поставяме в такова работещо отношение спрямо нея, че можем да влияем на нея или на нещо, с което тя е свързана, по-добре, отколкото ако това съответствие не съществуваше367. Така че съответствието трябва да се разглежда инструментално (като средство) , а не като статично състояние, което ще се запази винаги едно и също. Нещо повече- истинността не е константа: „Истината на една идея не е нейна неотменима собственост. Истината се случва на идеята. Идеята става истинна, събитията я правят истинна“368. Чарлс Морис пише: „След Джеймс не би било възможно да се каже с чиста съвест просто, че истинната идея „съответства“ на фактите“ 369. Хилари Пътнам в книгата си „Прагматизмът: един открит въпрос“ се присъединява към това разбиране: „Да кажем, че истината е „съответствие на реалността“ е не погрешно, а празно изказване, доколкото нищо не е казано за това, какво е тя“370.

Близка до Дюи е концепцията на Джеймс за идеите/теориите като инструменти: „Теориите,следователно, са инструменти, а не окончателни и успокояващи решения на енигми. Ние не се облягаме на тях, ние отиваме отвъд тях и по възможност преправяме природата според техните цели. Прагматизмът разчупва всички теории, прави ги по-гъвкави и ги кара да работят“371; и също така: „(идеята е) ...Инструмент, който ни позволява по-добре да влизаме в отношение с обекта и да действаме спрямо него“372,373.

В същото време рационалистите представят истината като норматив, идеал и в статично състояние- според А.Тейлър „истината е система от твърдения, които безусловно изискват да бъдат признати за валидни“, а според Хайнрих Рикерт „Истината е наименованието на всички онези съждения, които сме императивно задължени да направим“374. Джеймс отбелязва критично, че това няма нищо общо с нашите практически интереси. От позицията на съвременния наблюдател този спор се решава по-скоро в предимство на прагматизма, защото днес вече разбирането за една статична, идеална истина, стояща и в началото, и в края на изследването често се изоставя като безсъдържателно. По-голямата част от учените разбират правилността на инструментализма, разбира се, съчетан с убеждението, че съществува обективна реалност, която не може да се променя от нашите вярвания.

Логическите позитивисти, дори и без да отхвърлят кореспондентната теория, разглеждат като критерий за истинност верифицируемостта. Всъщност Джеймс, също както и Пърс изтъква ролята на верификацията в търсенето на положения, които трябва да приемем за истинни: „ Истинни идеи са тези, които можем да усвоим, утвърдим, подкрепим и верифицираме. Лъжливи са тези, с които не можем да направим това375посредстваните или само потенциални процеси на верифициране могат да бъдат истинни, така както завършените процеси на верифициране. Те работят така, както работят процесите на истината, носят ни същите предимства като тях и затова трябва да бъдат признати в еднаква степен”376. Нека повторя и тук: истината е част от процеса на изследване, и ние не можем да приписваме истинност на идея, която не е опитно потвърдена. Истината може и да съществува отделно, но ние нямаме право да съдим за нея преди нейното верифициране. Тази „истина“ обаче е само истината на науката. В религиозен план истините са тези, които могат да ни бъдат полезни, дори и досега да не са били полезни за никого. Но самият Джеймс не прави рязко разграничение на двата типа истина- Пол Конкин отбелязва, че американският прагматист и психолог дава на чувствата верифицираща роля и добавя: „Той никога не се тревожи как да се намалят произволните елементи в научната теория. Той ги обича“377.


2.10.6 Разбирането на ранния прагматизъм за историята


Епистемологията на прагматистите не може да бъде напълно разбрана, без да се разгледа най-голямата й слабост: отношението към миналото, към историята. Как стоят нещата с дефинирането на идеи за миналото, ако разчитаме на Прагматическия принцип? Трябва ли въобще историята да се счита за наука? Изправени пред тази трудност, Пърс и Джеймс предпочитат да я представят като незначителна, изразявайки мнението, че за историческото събитие може да се съди само по неговите последици. Джеймс признава, че нашите вярвания за миналото не могат да бъдат произволни: „Природата не може да променя миналото, за да удовлетвори нашето мислене“378. В „Хуманизмът и истината“ той пише, че ние нямаме практическо отношение към миналото, а Юлий Цезар и Мойсей са съществували, защото са оставили следи379. Това, че миналото е съществувало, е гарантирано от неговата съгласуваност с цялото настояще380. Лавджой отбелязва този сериозен недостатък на прагматическата теория за истината: прагматистите пропускат факта, че повечето значения са ретроспективни (той се занимава конкретно с Дюи)381. Прагматистът характеризира миналото като недостъпно за действие, немодифицируемо, но миналото всъщност не е такова. Лавджой дава следният пример: моята идея, че вчера е валял дъжд, е идея за миналото, и съдържанието, и референцията й сочат назад. Аз имам предвид “вчера”, а не “утре”382. Локвите са само следи, те доказват, че е валяло, но не са самият дъжд. Истинският прагматист трябва да допусне, че действащият трябва да вярва и в неща, които не могат да бъдат непосредствено верифицирани. Познанието е “практическо” само ако трансцендира даденото383.

Безспорно историците приемат едно историческо събитие за реално (в противовес на измислено или силно митологизирано) тогава, когато имат пред себе си достатъчно следи от него- дали паметници, дали сведения на историци от миналото, дали писания на свидетели. Но няма ли тогава да се стигне до абсурда, човек според личните си предпочитания да изключва дадени събития от историята като „несъгласувани“ с настоящето? Ако някой не познава историята на Втората световна война, и открие случайно документ за съюзническия договор между Германия и СССР, той би си помислил, че това е фалшификация, че няма никакъв договор между Хитлер и Сталин, че това е невъзможно, тъй като те винаги са били врагове. Историците не само търсят доказателства за своите теории, но и се опитват да конструират хода на историята, да потърсят връзката между събитията. За да се намери тя, е необходимо те да вникнат в историческия контекст, опитвайки се да не разсъждават със съвременни понятия. За това е нужно познаване на историята, а самото това познание е силно пренебрегвано от прагматистите (въпреки интереса на Пърс към древногръцката история и опита му да създаде система от правила за достигане на достоверна информация от древни документи). Нека припомня: според Прагматическия принцип ние трябва да дефинираме едно понятие според неговите експериментални последици (включващи влияние над нашето поведение). В този смисъл историята може да има значение за нас само в плана на Хегеловата прагматична история- като поука или възпитателно средство ( а може да се добави и вдъхновението в естетически план). Хегел пише: „Управниците, държавниците и народите често биват съветвани да си вземат поука от опита на историята. Но опитът и историята ни учат, че народите и правителствата никога нищо не са научили от историята и не са действали съгласно поуките, които биха могли да бъдат извлечени от нея“384. Но това не е достатъчно, за да имаме една сериозна наука за миналото.

Лавджой открива друг принцип, съдържащ се не съвсем експлицитно при Джеймс: “Няма съждение, което да се приеме за легитимно, което, пряко или имплицитно, да отрича на бъдещето истинския характер на бъдещност и да противоречи на реалността на откритите възможности във всеки момент на съзнателен избор между алтернативи”385. Този принцип в действителност е основа на плурализма и онтологията му като цяло. Новото винаги може да възникне. Така че прагматизмът не подчертава само бъдещето, а и въобще новото.
2.10.7 Изводи
Иван Саръилиев изразява гледището, че прагматистката теория за истината не може сама да обясни развитието на науката и същността на познанието. Тя се нуждае от допълнение. Кореспондентната теория разглежда само „нещата в себе си“, като нейно предимство е обективното разглеждане на света. Кохерентната теория изисква съгласуваност на всички наши истини (вярвания), но има за недостатък това, че позволява система от неистини. Интуитивната теория (Бергсон) също не е задоволителна, тъй като не всяка интуиция е истинна386. Прагматическата теория е приложима към голям брой истини, но не всички387. Саръилиев пише: „Истините не са от един вид и затова никоя теория, съставена от само едно обяснение, не може да обхване всички случаи и да задоволи напълно. Всяка една от големите теории (...) обяснява по един или по няколко вида истини, но не е в състояние да обясни всички. Задоволително разрешение на проблема за истината ще може да се даде, мислим ние, само от една теория, която е един вид синтез от споменатите главни теории“388.

По такъв начин се оказва, че прагматизмът, дори и синтезирайки различни философски понятия, теории и ментални нагласи, все пак не може да бъде разглеждан като еклектическа доктрина, защото има своя собствена гледна точка. Епистемологията на двамата ранни прагматисти се различава поради различното тълкуване на понятията за вярване и практически последици. Докато при Пърс вярването се разбира по-скоро в епистемологически план, то при Джеймс в него сериозно място намира вяратa, чрез което бива показано, че всяко вярване има елемент на вяра в себе си, дори и научната теория. И двамата обаче приемат истината като съществуваща независимо от нашите мнения за нея, но не и независимо от процеса на научното иследване. Истината става истина, а не съществува като само такава. Както отбелязва Джеймс, прагматизмът чрез плурализма е посредник между двата философски темперамента- „деликатния“ и „твърдия дух“ (рационалистът и емпиристът), но е такъв също и между наука и религия чрез мелиоризма, между вяра и знание (обединени в действието), между индивидуализъм и колективизъм чрез принципа на социалната солидарност, и др. Но ролята на посредник не е роля на една философия „на ниско равнище“, философия, пренебрегваща интелекта за сметка на опита. Посредничеството, изразено чрез синтезите, успешно преодолява традиционни проблеми във философията, а от друга страна то се явява като мост към философията на бъдещето, разкривайки науката и религията в техния контекст- научното изследване и моралното и ценностно ориентирано действие-, и в крайна сметка завършва със свързването на вяра, знание и действие.

2.11 По-нататъшно развитие на прагматистката епистемология- Джон Дюи
Теорията на Пърс за съмнението-вярването бива продължена от Дюи в неговата теория за изследването, разглеждаща го принципно като процес на решаване на проблем. Джон Дюи също осъществява синтез, но той се основава на идеята за единството на опита. Прагматизмът на Пърс и Джеймс бива развит в посока на инструментализма.

Джон Дюи е третото голямо име в прагматизма в началото на XX век. Повлиян в началото на философското си развитие от Хегел, той тръгва по пътя на прагматизма, застава в ядрото на т.нар. Чикагска школа и формулира инструментализма- доктрината, разглеждаща всички теории като средства, не и като цел в себе си389. Неговият ученик Сидни Хук отбелязва следното: "Инструментът (...)трябва да елиминира определени трудности и да трансформира възможните връзки между нещата в действителни връзки. Мисленето се появява в проблематични неопределени ситуации, за да спре съмнението и да установи вярване, като това става чрез причиняване на една относителна стабилност по отношение на проблема"390. Подобни изказвания предизвикват неодобрението на Пърс. В свое писмо от 1904 г. той пише на Дюи, че книгата му „За природата на логиката“ е пълна с „дух на интелектуална разпуснатост“; мисълта, за която говори авторът, не е мисълта на нормативната логика391. И тук Пърс е напълно прав. Сидни Хук пише: "Доброто или лошото мислене, както Пърс и Дюи продължително отбелязват, не е свързано веднага с формалната мисъл. Точно както нещата от камък и стомана стават инструменти с оглед на определни цели, така и умозаключенията стават средства за постигане на дадени цели"392.

Джеймс (в статията „Чикагската школа“) харесва при него това, че фактът и ценността стават неотделими. Всъщност Дюи се стреми да премине отвъд различни популярни разделения във философията, и най-вече „да излекува човешкото отчуждение от реалността- вместо Бог (както при Едуардс- б.м.) той я нарича природа“393. Дюи е убеден, че индивидът винаги живее в колектив от хора и не може да бъде разглеждан сам по себе си. Тази идея стои в основата на моралната и политическата му философия, а епистемологията и педагогическата му теория се основават на възгледа му за същността на опита и мисълта.

В книгата си „Как мислим“ Дюи анализира същността на мисленето и познавателния процес, свързвайки го с ученето. В основата на мисленето, казва той, стои „проблематичната ситуация“ (можем да я сравним със състоянието на съмнение при Пърс). Тази ситуация е противоположна на навика и нашата склонност да се движим „по инерция“ в мисълта си. Дюи заявява: „ Потребността от разрешение на някаква трудност е стабилизиращият и ръководещ фактор в целия процес на размишление“394. Размишлението има пет стъпки:




    1. Срещнато е затруднение;

    2. Прави се определяне на проблема;

    3. Идея за възможно решение;

    4. Размишление, в което се разгръщат следствията на предположението;

    5. По-нататъшно наблюдение и експериментиране, които водят до приемането/отхвърлянето му395.

Така мисленето възниква като реакция на някаква пречка, проблем. Интелектът ни трябва да преодолее затруднението и съставя план за това. Всяка идея е само временна, условна; тя е средство за постигане на някаква цел. Понятията ни възникват като инструменти ( когато трябва да решаваме проблем), но и като „активни отношения“ на човека към средата, те имат емпиричен произход. Акцентирането върху опита като направляващ нашето мислене (т.е. без активен опит ние не можем да формираме познавателна представа за света) не води Дюи до прекомерна възхвала на емпиризма. Напротив, той отбелязва границата между емпиричния и експерименталния метод: „ Емпиричният метод казва: „Чакай, докато се създаде достатъчен брой случаи“. Експерименталният метод казва: „Създай случаите“ (...) Чрез този метод понятието за прогрес получава научна гаранция“396. Дюи има по-особено виждане за индукцията: „Научна индукция, накратко, са всички процеси, чрез които наблюдението и събирането на данните се направляват с оглед на това да се улесни формирането на улеснителни схващания и теории“. Така той всъщност не позволява да се говори за истина извън изследването и също така въвежда всяко изследване в границите на опита. Така всеки от нас може да бъде оприличен на учения във всички негови процедури, във всичките пет стъпки на размишлението. Работата на образованието е „да култивира дълбоко вкоренени и ефективни навици за разграничаване на проверените убеждения от обикновените твърдения, догадки и мнения, да насажда в начина на работа на индивида методи на изследване и разсъждение, съответстващи на разнообразни проблеми, изникващи пред него“397. Педагогиката на Дюи намира почва в англоговорящите страни, а в СССР тя влияе силно на Макаренко.

Още на пръв поглед се забелязва, че разбирането на мисленето като решаване на проблеми не отговаря на един важен въпрос: когато ние сме в състояние на вярване (убеждение), нима не мислим? И също така имаме ли право да редуцираме мисленето само до „проблематичните ситуации“? Не може ли то да ги надхвърли? Нима философските теми трябва да бъдат жизнено важни за нас проблеми? Къде е мястото на теорията, на теоретическото?

Дори и за Дюи мисленето да съществува само в този план, то ние не бива да бъдем несправедливи към автора на идеята. Очевидно е, че това не е цялото мислене, както и че въобще изследването не може да бъде универсализирано. Природата на размишлението не може да бъде напълно достъпна за нас. Дюи по-скоро анализира това какво бихме могли да извлечем, възприемайки я по този начин. Еволюционистката трактовка на знанието, натуралистката онтология разглеждат мисленето в един негов аспект: този на активното отношение към средата.

Разпространението на прагматизма по света прави широко популярни идеите на Джеймс, а във втората половина на миналия век- и на Пърс (най-вече благодарение на засилващия се интерес към семиотиката). Метафизическите възгледи на двамата обаче остават по-скоро „в сянка“ и са добре познавани от техните последователи и изследователи. С какво е различна тяхната метафизика от класическата, как да отнесем прагматизма към метафизиката им, позволено ли ни е въобще да говорим за „метафизически истини“, съблюдавайки Прагматическия принцип- на тези въпроси ще се опитам да отговоря в следващата глава, засягаща метафизиката на Чарлс Пърс и Уилям Джеймс.



Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница