Характеристика на данъчното право

Отношенията, които регламентира ДП са част от предмета на ФП – отношенията само по повод разпределението на националния доход и постъпването на парични средства в бюджета. То няма за предмет разпределителните отношения, разходването на бюджетни средства, финансов контрол (като контрол за законосъобразност и целесъобразност за боравене с бюджетни средства). За законосъобразното развитие на ДПО са създадени специални контролни норми, които също се включват в предмета на ДП.

ДПО имат характеристиката на финансови ПО. Те са публичноправни – възникват по повод осъществяването на държавната дейност. Характеристика:

• 
  единият Су е винаги държавата чрез орган на данъчната администрация;
  
• 
  те са желани от държавата /без данъците тя не може да съществува, те са неин атрибут/;
  
• 
  те съществуват само като правни отношения – възникват, развиват се и се погасяват въз основа на правна норма;
  
• 
  те имат паричен характер, т.е. развиват се по повод движението на парични средства към бюджета.
  

Сравнение с други правни отрасли:

1. 
   С КП – ДП е сходно по две съображения:
   

• 
  това са два публичноправни отрасъла;
  
• 
  КРБ съдържа норми, които са източник на ДП _чл. 60/.
  

2. С АП – различен е предметът на правно регулиране. АП се занимава с управлението на държавата. Данъчната дейност също е управленска и се върши от административни по своя характер органи. Но АП не включва в предмета си отношенията по повод разпределението на националния доход.

3. С ГП – имат разлика и в предмета на правно регулиране, и в метода. Гражданските и търговските отношения не са свързани с процесите на разпределение на нац.доход, а ДП не се занимава с личните и неимуществените отношения. В ГП субектите винаги са раднопоставени, а в ДП един от Су винаги е държавен орган с властнически правомощия.

ДП си взаимодейства с други правни отрасли. То ползва заемки от АП и КП и най-често данъчните закони препращат по процедурни въпроси към АПК, а при установяване на адм.нарушения към ЗАНН. ДОПК съдържа препратки към АПК, ЗАНН, ГПК.

За да се развият ДПО трябва да се проявят предвидените в хипотезиса на правната норма ЮФ. При приложението на ДПН има различни хипотези. Възможно е нормата да действа самостоятелно – напр., ако 1 лице получава доходи от дейност, която е в разрешителен режим, а няма разрешение; плащането на данъци не замества разрешението, а данъкът се дължи, независимо, че липсва разрешение, т.е. водещ е доходът на лицето, а не нарушаването на разрешителния режим, което отделно би било санкционирано с глоба. Най-често ДПН се прилага в резултат на развило се преди това ГП или ТП отношение – трудов договор /плаща се ДОД/, сделка /плаща се ДДС/ и т.н. Възможно е прилагането на ДПН да доведе до прилагане на ГП норма – напр., ако 1 лице съсобственик плати целия данък върху НИ може да поиска от другите съсобстгвеници тяхната част на основание гестия или неоснователно обогатяване.

Тези възможности следва да се отчитат при практическото приложение на ДПН.

Юридически белези на данъците:

1. Публично, субективно право на държавата да получи определена парична сума. Говори се за фискален /данъчен/ суверенитет на държавата. На това право съответства корелативно задължение на данъчно задълженото лице, което е конституционно установено. Възможно е държавата да преотстъпи правото си на вземане, в смисъл получаването на средствата, на общините – говори се за местни данъци /но се определят от НС по основание и размер; те постъпват в общинския бюджет – чл. 84 КРБ/.

2. Те са законово установени вземания на държавата. Това следва от принципа за законоустановеност – чл. 60 и 84 КРБ. Това се отнася за всички елементи, които характеризират данъчното задължение /основание, субекти, размер/. Такава е и практиката на ВАС и ВКС.

3. Тези вземания са невъзвращаеми /държавата не поема задължение към данъчно задълженото лице да върне сумата при някакви условия/. От икономическа гледна точка се говори за косвена възвращаемост чрез политиката на държавата в образователната, културната сфера.

4. Това са безвъзмездни вземания за разлика от таксите, където има насрещна престация.

5. Данъците се установяват като задължения по общ начин за всички данъчно задължени лица. Възникват по силата на закона, а не във връзка с издадения данъчен акт, който има само декларативно действие.

6. Те се определят едностранно от държавата в качеството й на власт, реализирайки държавния суверенитет. Затова договорното начало е изключено.

7. Данъците като вземания на държавата са непрехвърляеми – прехвърлянето не може да обвърже държавата. Това не изключва възможността данъкът, като парично задължение, да се плати доброволно от ТЛ.

8. Данъчните задължения могат да се изплащат на части чрез разсрочване.

9. Изпълнението на данъчните задължения е скрепено с държавната принуда.

Видове данъци:

1. С оглед на това дали връзката между държавата и платеца е пряка или опосредена от друго лице, данъците биват:

• 
  преки – местни данъци, ДОД, корпоративен данък, данък върху печалбата;
  
• 
  опосредени – ДДС и акцизите.
  

2. 
   С оглед системата на определяне на данъка:
   

• 
  в абсолютен размер – патентен данък, ставки на акцизи;
  
• 
  пропорционални – данъчната ставка е постоянна величина, а основата е променлива – ДДС;
  
• 
  прогресивни – ДОД, данък върху наследствата – данъчната ставка се изменя с нарастване на основата.
  

• 
  лични – чл. 60 КРБ;
  
• 
  имуществени – те от своя страна, в зависимост от това дали обектът на облагане е доходът или имуществото, биват:
  
  • 
    подоходни;
    
  • 
    имуществени в тесен смисъл.
    

• 
  републикански;
  
• 
  местни – напр., данък върху НИ.
  

• 
  данъци, дължими от ФЛ;
  
• 
  данъци, дължими от ЮЛ;
  
• 
  данъци, дължими както от ФЛ, така и от ЮЛ.
  

1. Принцип на законоустановеност на данъчните задължения – това е принцип, който се отнася до всички елементи, характеризиращи данъците, включително данъчните облекчения и утежнения;

2. Принцип на данъчна справедливост – съобразяване на данъка с доходите и имуществата на лицата – данъчното облагане следва да е справедливо и да не стига до отнемане на имуществото. Този принцип се изразява най-вече чрез тарифите за облагане на ДОД /пропорционалната тарифа/ и пропорционалния характер на облагане на ЮЛ;

3. Принцип на еднакво прилагане на данъчните закони – едни и същи групи или социални дадености да бъдат облагани по един и същ или по сходен начин. Данъчната равнопоставеност не е абсолютна и не изключва възможността за създаване на специален данъчен режим за определена група лица, които имат обаче еднакви характеристики;

4. Принцип на служебното начало – данъчните органи са длъжни да установяват добросъвестно всички факти и обстоятелства, свързани с данъчното облагане, включително и тези, които водят до данъчни облекчения и утежнения.

Данъчният суверенитет на държавата, изразяващ се във възможността й да установява данъци, й дава възможност да провежда и желаната от нея данъчна политика. От друга страна, в международен план, държавите трябва да осигуряват условия за развитието на стопанския обмен, откъдето следва сближаване на принципите, върху които в отделните държави се градят данъчните системи. Напр., за ДДС в ЕС има еднаква система, въведена и в България.

От друга страна, данъчната политика на 1 държава има естествени граници – по-високите данъци дестабилизират властта и не биват внасяни, а от ниските няма приходи в бюджета.

Основните моменти в данъчната политика са следните:

- колко данъци трябва да има в 1 държава, един или повече – преобладава мнението, че трябва да са повече, да се обхване широк кръг от лица, да има възможност за диференциация в рамките на самия данък относно това каква част от дохода ще се отнема;

- на кои данъци да се даде приоритет – на преките или на косвените – преобладава мнението в подкрепа на косвените, защото те се плащат неусетно. По-удачни за ФЛ са прогресивните данъци, чрез които облагането става справедливо, а за ЮЛ – пропорционалните данъци, като така се дава гаранция за еднакви условия на стопанска дейност;

- да има ли или да няма данъчни преференции – принципно те не се одобряват. КРБ ги допуска в чл. 60, ал. 2: “Данъчните облекчения и утежнения могат да се установяват само със закон” – но чрез тях е възможно да се извърши заобикаляне на закона. от друга страна обаче трябва да се държи сметка и за това, че данъците освен с фискална функция, са и регулатор за развитието на икономиката, а въпрос на контрол от страна на държавата е недопускането на данъчни нарушения, свързани с данъчните облекчения;

- начина на определяне на размера на данъците – дали да са пропорционални или прогресивни. За ЮЛ се възприемат пропорционални данъци, доколкото отразяват конкурентноспособност, за ФЛ се предпочитат прогресивните – чрез тях се проявява данъчната справедливост. Предвижда се необлагаемост за лица с ниски доходи, а тези които имат по-голям доход следва да плащат по-големи данъци.

Когато говорим за Су на облагане се има предвид лице, на което данъчният закон възлага тежестта за плащане на данъка, т.е. това е длъжника, във връзка с чието имущество или доход се свързва възникването на данъчното задължение, без значение дали ДПО е опосредено от ТЛ. Су може да бъде ФЛ, ЮЛ или друго социална даденост, която само данъчният закон е определил като Су на облагане за собствени цели. Всеки материален данъчен закон определя субектите си, а чл. 9, ал. 2 ДОПК приравнява неперсонифицираните дружества и осигурителните каси на ЮЛ. Чрез Су на облагане се свързва възникването на данъчното задължение с правопорядъка на съответната държава. Когато данъчният закон определя лицето за местно на съответната държава за данъчни цели се определя икономическата принадлежност на това лице към тази държава. За това лице възниква т.нар. неограничена данъчна отговорност, като се обхващат за облагане всички негови доходи и имущество независимо къде са получени и се намират. Това е принципът на облагане на световния доход или имущество.

Понятието данъчно задължено лице е по-широко и обхваща всички лица, на които данъчният закон възлага задължения, свързани с погасяването, събирането на данъчния дълг. Тук се включва освен субектът на облагане, неговите представители, а също така и трети лица, на които данъчният закон възлага задължения за удържане и внасяне на данъци, напр. чл. 14 ДОПК – задължени лица са Ф и ЮЛ, които:

• 
  са носители на задължението за данъци;
  
• 
  са задължени да удържат и внасят данъци;
  
• 
  отговарят за задължението на лицата по т.1 и т.2.
  

Данъчна основа – това е трансформираният за целите на облагането обект на облагане. Към данъчната основа се прилага предвидената в закона данъчна ставка. Самото преобразяване също е уредено в закона. Затова данъчната основа има различна стойност от обекта на облагане, защото се взимат предвид облекченията и утежненията – напр., обектът на облагане е доходът, но има и необлагаеми доходи, които се при определяне на данъчната основа.

Данъчна ставка – тя е определена величина - %, промил, коята е отнесена към данъчната основа, ще даде размера на данъка. Така се определя дали данъкът е пропорционален ил прогресивен. Тя се отразява в тарифи и таблици, и чрез нея личи и прокарваната данъчна политика. Възможно е данъкът да се определи в абсолютен размер – патентно облагане и . Прогресивните данъци са ДОД и данък върху наследствата – при тях данъчната ставка нараства с нарастване на данъчната основа. При пропорционалните данъци данъчната ставка е постоянна величина, а размерът на данъчното задължение зависи от стойността на данъчната основа.

Данъчни декларации – обслужват събирането на данъка и се приемат за извънсъдебно признание за посочените в тях факти – доход или имущество. Подаването им е предвидено като задължение в материалните данъчни закони – чл. 51 ЗКПО, чл. 32 ЗМДТ, глава ХІІІ ДОПК, чл. 41 ЗОДФЛ. Фактите, посочени в дан.декларация, не обвързват данъчния орган и той може да извърши проверка по тях.

Данъчна единица – свързва се с данъчната основа, като определя в какво се състои тя. Ако данъчната основа е пари, то данъчната единица е някакво количество; в други случаи е квадратура, кубатура, тяло.

Данъчна година – в България тя съвпада с календарната.

Данъчни привилегии – тази възможност е установена в чл. 60, ал. 2 КРБ. Когато говорим за данъчни облекчения като данъчни привилегии, се има предвид установяване на по-благоприятен режим с оглед на социалната значимост на обекта или субекта на облагане. От друга страна, понятието “привилегия” има и специално нормативно съдържание, отразяващо мястото на държавата сред останалите кредитори за вземанията им – чл.136 ЗЗД, чл.722 ТЗ, Реш.№12/94г. КС. По принцип се смята, че когато се урежда различен данъчен режим за отделни групи данъчни субекти със закон, не се нарушава чл. 19, ал. 2 КРБ, макар и принципно привилегиите да нарушават принципа на равнопоставеност. Счита се, че установените с КРБ облекчения са обществено необходими и са създавани за преодоляване на съществуващо неравноправие, с цел постигане на желаното равноправие.


4 въпрос. Източници на ДП. Обща характеристика. Видове. Решения на КС. Решения на ВАС. Международни договори. Тълкуване на данъчните правни норми. Попълване на непълноти в данъчните закони.
В юридически смисъл това са нормативни актове, властнически актове .................................................................. следва, че основен източник на ДП са законите, които уреждат отделните видове данъчни задължения, тъй като според чл. 84, т. 3 КРБ установяването на данъците и техния размер се извършва единствено със закон от НС. НС не може да делегира това свое изключително право на изпълнителната власт, нито може да го упражнява в друга форма освен чрез закон. По делегация със специален закон не могат да се създават правни правила за данъците, нито чрез подзаконов акт може да се допълва, изменя или отменя данъчен закон.

1. КРБ – в нея са уредени основните принципи на данъчното облагане. Освен принципът на законоустановеност и съобразяване – чл. 60 и чл. 84, т. 3, в нея се съдържат и други норми, които си отнасят до института на ДП – чл. 84, т. 13 – финансова амнистия, чл. 98, т. 12 – опрощаване. В ДП нормите на КРБ не могат да имат пряко действие, защото отделните видове данъчни задължения са уредени в самостоятелни данъчни закони.

2. Данъчни закони – не е възможно съдържанието на данъчната норма да се разширява и да се прилага по целесъобразност, като се въвеждат и данъчни задължения за случаи, които не са предвидени в закона. основни данъчни закони са:

• 
  ЗМДТ;
  
• 
  ЗОДФЛ;
  
• 
  ЗКПО;
  
• 
  ЗДДС;
  
• 
  ЗА;
  
• 
  ДОПК.
  

Не са източник на ДП различните указания и писма на изпълнителния директор на НАП. Тези актове са изключени от служебното обжалване и приложното поле на АПК и чл. 120, ал. 2 КРБ. Но когато с тях се засягат права на граждани, те вече подлежат на контрол. В този смисъл е Решение №21/95 г. на КС – решаващ е правният ефект на акта /дали засяга права и интереси на ФЛ и ЮЛ/.

3. Общи институти на правото – чл. 136 ЗЗД, чл. 722 ТЗ, ред за изчисляване на срокове, солидарна отговорност и др.

4. Международни договори – спогодби за избягване на международно двойно данъчно облагане. Те съдържат всички белези на международни договори. За тях се отнася чл. 5, ал. 4 КРБ. Чрез тях се ограничават насрещните претенции на държавите за облагане на един и същ Су за един и същ обект на облагане. РБ има сключени около 50 спогодби.

5. Решенията на КС са източник на ДП, ако отменят норми на данъчното законодателство, които противоречат на КРБ.

Решенията на ВАС са източник на ДП само, ако с тях се отменят подзаконови НА.

Доколкото става въпрос за законосъобразност на данъчните задължения, то съдебната практика не е източник на ДП.

При тълкуването на данъчните закони се изхожда от общото понятие за тълкуване като мисловна дейност, извършена от приложителя на закона с цел да се установи волята на законодателя и точния смисъл на правната норма. Принципът е, че каквото не е уредено в закона, не може да се добавя или допълва. Всяко приложение на данъчния закон започва с това, дали това е действащият данъчен закон. Приложимо е буквалното и граматическото тълкуване, чрез тях се разкриват понятията, с които си служи данъчното законодателство. Съдържанието на понятията в данъчния закон може да е специфично само за целите на облагането или да са взаимствани понятия от други правни отрасли. Буквалното и граматическото тълкуване до логическо тълкуване с цел да се установи за какво се плаща данък, кой го плаща и как се определя данъчната основа.

В данъчната теория преобладава становището, че ДП макар и да взаимства понятия и институти от други правни отрасли, е автономно, самостоятелно, защото тези понятия и институти са модифицирани за целите на данъчното облагане. В ДП понятията се схващат в техния стопански смисъл, а не само от гледна точка правно-формалното им съдържание. При ................... тълкуване възниква въпросът дали данъчният закон трябва да се тълкува в полза на фиска или на субектите на данъчните задължения. Изхождайки от принципа на законоустановеност на данъчните задължения и обвързаната компетентност на данъчната администрация, следва, че данъчният дакон трябва да се тълкува стриктно. Допустимо е ограничително и разширително тълкуване. Данъчните облекчения и утежнения не могат да се тълкуват ограничително, защото целта им е не да се установи някаква привилегия, а за да се прокара социална справедливост.

Когато говорим за попълване на празноти в данъчните закони, става въпрос, дали данъчният закон може да се прилага по аналогия. В данъчния закон могат да съществуват два вида непълноти:

1. 
   Във връзка с установяването на данъчни задължения и характеристиките на отделните елементи, характеризиращи данъка;
   
2. 
   Свързани с основните елементи, .................................. задължения.
   

ЗНА не допуска аналогия в случаите на административна, наказателна или дисциплинарна отговорност. От принципа на законоустановеност на данъчните задължения следва, че аналогията в ДП е недопустима.

Противоречията в данъчните закони се свързват с множеството НА и измененията им. При противоречие между законов и подзаконов НА е възможно подзаконовият акт да се атакува пред ВАС, като не е необходимо да се доказва правен интерес. Възможно е по пътя на последващ съдебен контрол /в хода на конкретно дело/, съдът да не зачете подзаконовия и да приложи закона.


5 въпрос. Данъчноправна норма. Същност, структура и видове. Действие по време, място и по отношение на лицата.
ДПН са общи правила за поведение, чието приложение е скрепено с държавна принуда. Те се състоят от три елемента:

1. 
   Хипотеза – съдържа ЮФ, във връзка с който ще възникне данъчното задължение /обекта на облагане и връзката между обекта и субекта на облагане/.
   
2. 
   Диспозиция – посочва Су на облагане и задълженията му. Активният Су е данъчният орган с властнически правомощия, а пасивният Су е данъчно задълженото лице. В някои случаи данъчният Су е носител и на правото на прихващане, на правото на връщане на надвнесен данък и др. задълженията на данъчния Су се делят на основни – плащане на данъка, и допълнителни – подаване на данъчна декларация, регистриране, задължение за съдействие на органите на агенцията по приходите.
   
3. 
   Санкция – обикновено за нарушение се предвижда АНО под формата на глоба за ФЛ или имуществена санкция за ЮЛ и ЕТ. Санкцията е съизмерима с невнесените данъци.
   

Видове ДПН:

1. 
   С оглед на това какво поведение се изисква от адресата:
   

• 
  забраняващи – обикновено съдържат задължение за бездействие;
  
• 
  задължаващи – съдържат предписание за задължително поведение, предвиждат активно поведение;
  
• 
  оправомощаващи – уреждат Су права, признаващи правоспособност или дееспособност.
  

2. 
   С оглед на това какви права и задължения на субектите уреждат:
   

• 
  материалноправни – нямат обратно действие;
  
• 
  процесуалноправни – могат да имат обратно действие.
  

Действие на ДПН:

1. Действие по време – обикновено те влизат в сила в началото на календарната година. Възможно е да влязат в сила и в началото на някое от тримесечията, доколкото това е свързано с изпълнението на бюджета. Чл. 2, ал. 4 ЗУДБ обвързва изменението или промяната в данъчните закони със ЗДБ за следващата година или изменението на действащия закон - ....................

Отмяната на ДПН трябва да бъде изрична. Често в ДП има норми, които действат в определен срок – напр., данъчните облекчения, които се прилагат в 5 – годишен период.

Обратно действие – Решение №9/96 г. на КС – нормите, с които се въвеждат данъчни задължения или утежнения трябва да бъдат създадени преди времето, за което се отнасят. ЗНА не изключва обратното действие. Така че е възможно и допустимо да има обратно действие на норми, с които се създават данъчните облекчения, но не и на норми, с които се създават данъчни утежнения. Процесуалноправните норми могат да имат обратно действие. Чл. 2 ДПК предвижда, че разпоредбите на този кодекс се прилагат и за процесуалните действия по незавършени данъчни производства и изпълнителни производства за публични вземания към датата на влизането му в сила.

2. Действие по място /териториално действие/ - действат на територията на цялата страна като няма пречка в хипотезиса да са в обхвата и доходи от имущества на местни лица в чужбина. За тези хипотези на действие извън територията на страната и възникналата колизия между законодателствата са създадени Дпогодби за избягване на двойното данъчно облагане. Тъй като ДП е публичен отрасъл не може по подобие на МЧП наш съд да приложи чужди закони – данъчният законодател не допуска на българска територия да се прилага чужда ДПН.

По принцип ДПН действат на територията на цялата страна. Възможно е за ............... територии на страната да се създаде различен данъчен режим. Обикновено се предвиждат данъчни облекчения: чл. 61 л ЗКПО предвижда сто на сто преотстъпване на корпоративния данък за производствена дейност в общините, където безработицата е по-висока от средната за страната.

3. Действие спрямо Су /лицата/ - ДПН действат спрямо неограничен брой адресати, но тези адресати са различни категории. Нормите се тнасят или за ФЛ, или за ЮЛ, или в много малка част и за ФЛ и за ЮЛ. Субекти на ДПН могат да са и социални дадености, които нямат правосубектност в други правни отрасли. Данъчното законодателство по допълнителни свои критерии определя адресатите си и като местни и чуждестранни лица за целите на данъчното облагане.

От тази гледна точка е разликата между ДПН и .................... /???ДП акт???/ - последният има еднократно действие и конкретен адресат и се отнася за конкретни случаи. Тези актове са по приложение на ДПН, когато те предвиждат издаването на такива актове.

6 въпрос. Данъчни правоотношения. Обща характеристика. Същност и структура. Видове. ЮЛ и ФС.
ДПО са публични правоотношения, защото данъците се създават въз основа на публичноправно волеизявление, каквото е данъчния мотив. Те се събират чрез действия на органите на публичната власт, едновременно със законоустановеното задължение за съдействие на данъчно задълженото лице. Данъчните отношения са само правни отношения, защото възникват, развиват се и се погасяват само въз основа на правни норми. Законовото уреждане и упражняване на дейностите по определянето и събирането на данъци гарантира от една страна упражняването на правомощията на данъчните органи по предвидения в закона ред, а от друга страна дава възможност за защита на данъчно задължените лица при нарушаване на техните права и законни интереси. Защитата на данъчния Су обхваща законовото основание за събиране на данъка или неговия размер, а също така и начина на упражняване на правомощията на данъчната администрация.

По принцип общата характеристика на ДПО съвпада с характеристиката на предмета на ДП, в смисъл че това са парични отношения, резултат от прилагане на ДПН, уредени чрез властническия метод на регулиране, в който винаги като страна участва държавата чрез нейните органи /в случая НАП/. Предмет на ДПО е плащането, което трябва да извърши задължения субект в полза на държавния бюджет. Това задължение възниква ex lege, въз основа на законовата норма.

Структурата на ДПО се изразява в правна връзка между субектите, участващи в него – държавата, респективно данъчно задълженото лице. В тази структура държавният орган е активен субект в ПО по смисъла на ФП – държавният орган е снабден с властнически правомощия. Данъчно задълженото лице, освен основното задължение да плати данъка, има и допълнителни задължения, напр. да подаде данъчна декларация, а също и права, свързани със законосъобразното установяване на данъците.

За да възникне същинското данъчно задължение е необходимо да се проявят предвидените в хипотезиса на данъчноправната норма ЮФ, а именно обекта на облагане и връзката му със Су на облагане. По принцип в ДП ЮФ се делят на прости и сложни, действия и събития, правомерни и неправомерни. По отношение на същинските ДПО, ЮФ са събития, от гледна точка на данъчноправните последици. Сделката в ГП е ЮФ – действие, защото страните желаят настъпването на гражданскоправните последици, а по отношение на ДП, тази сделка е събитие, защото страните не желаят настъпването на данъчноправните последици, които се изискват от закона. индивидуалните административни актове не са ЮФ по отношение на същинските ДПО. В ДОПК се говори за актове за установяване на задължения – чл. 106, чл. 107 и за ревизионен акт – чл. 108, без да се дава легално определение, но пък §2 от ПЗР препраща към ЗАП /АПК/.

С данъчния акт не се създават същински данъчни задължения /за плащане/, тъй като той има само декларативно, а не конститутивно действие. С данъчния акт само се конкретизира размера на данъчното задължение – индивидуализира се по основание, размер и адресат, и след издаването му тече 14 дневен срок за доброволно изпълнение. Друг е въпросът, че този данъчен акт може да е развитие на процесуално ПО /обжалване/. Данъчните органи издават и други документи, които не са приравнени на данъчен акт. Докато данъчният орган може да откаже тяхното издаване, респективно да го забавя /което може да се обжалва/, той не може да откаже издаването на данъчен акт – действа при условията на обвързана компетентност.

Тълкуване на понятията:

ДП с оглед единството на правния ред използва понятия от други правни отрасли със същото съдържание, което те имат в съответния отрасъл. С оглед автономията на ДП обаче е възложено то да внесе друго съдържание в тези понятия с цел да се предотврати нарушаването на данъчния закон, като тези понятия не бива да се тълкуват нито в полза на фиска, нито в полза на задълженото лице, а според точния им смисъл. Данъчният акт НЕ поражда данъчни задължения.
7 въпрос. Субекти на ДПО. Данъчна правосубектност. Субекти на данъчните задължения. Видове субекти. Основни права и задължения на данъчните субекти.
Често в данъчната литература за държавата се говори като за данъчен кредитор. От друга страна, тъй като тя е притежател на вземане, което е парично и е установено от нея по едностранен начин в качеството й на власт, тя се определя и като оправомощен да получи данъчното вземане субект. Така се подчертава, че вземането е последица от публичноправно отношение, а не от обикновено ГПО. Лицето, което данъчният закон предвижда да понесе данъчната тежест, се нарича ДАНЪЧЕН СУБЕКТ. Затова срещу държавата като активен субект е поставено ЮЛ или ФЛ, или друга социална даденост, които са пасивни субекти в ДПО. Понятието “данъчнозадължено лице” е по-широко и обхваща освен субекта на облагане и други лица, на които законът налага задължения във връзка със събирането и внасянето на данъка. И в ДП под “правосубектност” се разбира, че едно лице или социална даденост може да бъде потенциален субект на права и задължения, в случая такива установени от данъчния закон. По общо правило данъчната правосубектност следва гражданската правосубектност. Затова често се казва, че ФЛ и ЮЛ притежават данъчна прасубектност от момента на получаване на гражданската такава – за ФЛ от раждането, за ЮЛ от учредяването. Възможно е при прекратяване на правосубектността, специално при ЮЛ, ДП да предвижда друг режим – данъчни задължения в производството по ликвидация; солидарна отговорност при преобразуване на ЮЛ /във всичките му форми/. Затова се говори за вторичен характер на данъчната правосубектност. Възможна е и първична данъчна правосубектност – чл. 9, ал. 2 ДОПК. Също така с цел да се персонифицира /обособи/ дейността на чуждестранните ЮЛ и да могат да се облагат с данък върху печалбата – ДР на ДОПК - §1, т.5 определя понятието място на стопанска дейност за целите на данъчното облагане. Чрез това понятие се обособява организационно дейността на тези лица и в случай, че отговарят на понятието за място на стопанска дейност, то подлежи на облагане. Тук влизат и клоновете на ЮЛ по смисъла на ТЗ, а също и други организационни форми /понятието е по-широко/.

Дори когато данъчната правосубектност е ....................... ???първична??? /за ЮЛ/, данъчният закон предвижда допълнителни задължения за тези субекти: данъчна регистрация.

От друга страна данъчният закон допълнително характеризира тези лица като местни и чуждестранни. Чрез определянето на лицето като местно се изгражда личната връзка на субекта на облагане с правопорядъка на съответната държава и се определя икономическата му принадлежност към нея. Така тези лица стават неограничено данъчно задължени, за тях се прилага принципа на облагане на световния доход и имущество /обхваща доходите им независимо къде са реализирани – в България или в чужбина. Чуждестранните лица са ограничено данъчно задължени – прилага се териториалният принцип на облагане – само реализираните на територията на страната доходи.

Що се отнася до държавните органи, които са страна в ДПО, както в административното право, компетентността им, схващана като сбор от правомощия, дадени им със закот, изразява и тяхната правосубектност. В конкретните ПО участват конкретни държавни органи, респективно конкретни ФЛ и ЮЛ /става въпрос за всички производства и всички ПО/. Затова чл. 14 ДОПК изброява задължените лица, но всеки отделен материален данъчен закон задължително съдържа и характеристика на неговите адресати. Това е следствие от принципа за законоустановеност, който задължава законодателят да определи субектите на определения данък.

Основните права и задължения на данъчните Су са уредени в чл. 13 и чл. 17 ДОПК.

От изброените в чл. 17, ал. 1 права най-важно значение има правото на защита. Данъчните Су са длъжни да изпълняват задълженията си, ако актовете и действията на данъчната администрация не противоречат на КРБ и данъчните закони, както от МП, така и от процесуално гледище. Друго значимо право на данъчния Су е да изисква от данъчния орган да се легитимира и да представя акт, въз основа на който да се предприемат съответните действия. Това е звързано с процесуалните гаранции за сигурност на действията на данъчната администрация. Друго право – опазване тайна на обстоятелствата, станали известни на данъчната администрация. На този етап данъчната тайна се схваща като служебна тайна, като обхваща всички факти и обстоятелства, определени в ДОПК като служебна тайна – чл. 73. Интересен е чл.17, ал. 3 ДОПК – дава възможност на данъчния Су, ако действа съобразно указания, дадени му в писмен вид от оправомощен данъчен орган, които впоследствие се окажат незаконосъобразни, да не дължи лихви и да бъде освободен от законоустановена санкция.

Задължения – чл. 13 ДОПК. Най-общото задължение на данъчните Су е да съдействат на данъчните органи – това следва от публичноправния характер на задължението за плащане на данъци и схващането на данъка като безвъзмездна вноска за покриване на общи потребности. Още съдействие за проверовъчната дейност и данъчното облагане. Данъчният орган е длъжен да обоснове необходимостта от съдействие, което да се посочи в съответния акт. Подаването на данъчни декларации се схваща като задължение за съдействие, когато е определено със закон или друг НА, издаден по неговото прилагане. Идеята е да се подпомогне данъчната администрация.

По своя характер данъчната декларация представлява извънсъдебно признаване на съответни факти, което е доказателство срещу този, който е подал декларацията. От гледна точка на писмените документи тя е частен документ. Съдържанието й не обвързва данъчната администрация и тя може с всички доказателствени средства да го опровергае – чл. 98-104 ДОПК.

Правна уредба – Гл. ХІ ДОПК, специална регистрация по ЗДДС и ЗА.

Данъчната регистрация има сходни белези с охранителните производства, но в данъчния процес тя е първоначално производство, като и някои случаи допълнително характеризира правосубектността на данъчния длъжник /например за целите на ДДС/. Това е производство на безспорна администрация – от това следват всички белези, които го различават от охранителните производства. Едностранно и безспорно производство – с акта, който се издава не се решава правен спор. Актът, с който приключва данъчната регистрация е констативен, с него не се пораждат данъчни задължения. Дори ако лицето не е регистрирано, но отговаря на изискванията на данъчна регистрация и по онтошение на него са настъпили предвидените в ДОПК предпоставки, това лице е данъчен длъжник. В производствата, които са извън данъчния процес, а законът изисква представяне на акт за данъчна регистрация – той ще има доказателствена сила. В данъчния процес актът за данъчна регистрация удостоверява изпълнението на задължението на длъжника за данъчна регистрация. Затова данъчната регистрация няма декларативното действие на данъчните актове. значението й е предимно доказателствено и улеснява контрола върху информацията, съдържаща се в данъчния регистър.

Различаваме обща и специална данъчна регистрация.

1. Обща регистрация – чл. 80 – 87 ДОПК. От обхвата на данъчната регистрация са изключени местни и чуждестранни ФЛ и ЮЛ, подлежащи на облагане с данък при източника – чл. 80, ал. 2 ДОПК. Данъчната администрация води т.нар. регистър, чието съдържание е определено в чл. 81.

Вписването в регистъра е служебно: чрез вписване на данни в регистъра по повод подаване на декларации от ФЛ, или чрез вписване на данни от регистъра БУЛСТАТ чл. 82, ал. 1 и ал. 2 – ЕТ, търговски дружества.

Във връзка с данъчната регистрация е от значение понятието за постоянен адрес и адрес за кореспонденция – чл. 8 и чл. 28 ДОПК. Употребяват се понятията “постоянен адрес” или “адрес на управление”, “адрес на първия придобит недвижим имот”, “електронен адрес”. Адресът за кореспонденция е важен, защото на него се връчват данъчните съобщения и книжа. Чл. 28, ал. 4 ДОПК предвижда задължението на ЮЛ да осигурят на адреса за кореспонденция лице за получаване на данъчни съобщения, ако законните представители отсъстват повече от 30 дни, а ал.3 предвижда задължение за уведомяване за промени в адреса в 3 дневен срок. Важна последица от неизпълнението на това задължение е, че ако адресът не бъде посочен или не бъде осигурено лице за контакт, връчването на документи става чрез прилагане към данъчното досие – чл. 28, ал. 3 и чл. 32. Дори ФЛ, които пребивават повече от 30 последователни дни в чужбина са длъжни да посочат лице, което да ги представлява пред данъчните органи – чл. 28, ал. 5 ДОПК.

На всяко регистрирано лице се открива данъчноосигурителна сметка, в която се отразяват данните по чл. 87 ДОПК – състояние на данъчните или осигурителни задължения на субекта.

Данъчната регистрация се прекратява при смърт на ФЛ, с отпадане на основанията за извършването й в останалите случаи.

Според чл. 84 регистрираните лица се идентифицират чрез идентификационния код по БУЛСТАТ, съответно чрез ЕГН, а според чл. 85 задължените лица са длъжни да посочват идентификацията си и адреса за кореспонденция в подаваните декларации и кореспонденцията си с НАП.

2. Специален режим на регистрация – за т.нар. “големи данъкоплатци”. В структурата на данъчната администрация има специална ТД “Големи данъкоплатци” със седалище София. В нея освен банките и застрахователните дружества се регистрират и лица с най-голям относителен дял на постъпленията от данъци в бюджета или подлежащи на възстановяване от бюджета, когато е постановено отсрочване/разсрочване на данъка.

Процедура – в съответната данъчна дирекция и по съответната процедура.

Специална регистрация по ЗДДС и ЗА.
9 въпрос. Данъчна администрация. Структура, органи и правомощия. Компетентност на данъчните органи. Видове актове.

1. 
   Приходна администрация. Структура, органи и правомощия.
   

Статут.

(2) Агенцията е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище София.

Агенцията не е организационна структура или административно звено в МФ. Макар и създадена към министъра на финансите, устройството й не е в устройствения правилник на МФ, а в ЗНАП.

Според § 6, ал. 1 от ПЗР на ДОПК НАП е правоприемник на активите, пасивите, правата и задълженията на данъчната администрация, смятано от 01.01.2006 г.

Като административна структура НАП е съвкупност от органи, всеки от които е снабден с правомощия. Функциите на агенцията са определени в чл. 3 ЗНАП:

Чл.3 (1) Агенцията:

1.

2.

3.

5.

6.

8.

9.

(2)