Интересни видове в българия (от гледна точка на биоразнообразието)
Изтегляне 93.87 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Дребните хищници
- Морските бозайници
- Птиците
- Земноводните и влечугите
| ИНТЕРЕСНИ ВИДОВЕ В БЪЛГАРИЯ
(от гледна точка на биоразнообразието) РастенияБългария е малка страна, но българската висша флора е по-богата отколкото тази на Полша, Германия и други страни, с площ по-голяма от нашата. Висшите растения в България са 3 550 вида, 847 подвида и 2 000 разновидности. Водораслите са около 4 000, лишеите – около 600, мъховете - 670 и папратите - 52 вида. Това богатство се дължи на кръстопътното разположение на България между три фитоклиматични области – Европейската широколистна горска, Степната и Средиземноморската. Най-богата е флората на Стара планина, следват Родопите, Пирин, Рила, планините на Западна България, Осоговска планина, Странджа, долината на р. Струма, Тракийската низина, Тунджанска хълмиста равнина, Черноморието, Добруджа и Дунавската равнина. С нарастване на височината, броят на видовете намалява. До 500 м н. в. са разпространени 2 246 вида, от 500 до 1000 м н. в. – 2 137, от 1000 до 2500 м н. в. 780, а над 2 500 – само 144 вида. Около 170 вида и 100 подвида покритосеменни растения са български ендемити. Те са над 5% от покритосеменната ни флора, процент по-висок отколкото в повечето европейски държави. Най-богата на ендемити е Стара планина - над 90 вида и подвида, като 20 от тях са локални. На второ място са Родопите – над 80 вида и подвида, над 15 от тях са локални. Третото място е на Пирин – над 70 вида и подвида, над 30 от тях са локални. На четвърто място е Рила с около 50 вида и подвида, 10 от тях локални. Следват Витоша с 25 вида и подвида, Странджа – 19, Средна гора – 12, Беласица – 8, Осогово – 6 и т. н. Балканските ендемити са също значителна част от българската флора – около 20 вида и подвида.
Досега в страната са установени почти 29 000 вида животни. Огромното мнозинство от тях са безгръбначни, с голям брой ендемични видове в Западните Родопи, Пирин, Рила, Централна и Западна Стара планина. Особено интересна е пещерната фауна на България. Установено е, че балканската пещерна фауна е най-богатата на Земята. Това се дължи на наличието на обширни сухоземни карстови райони и липсата на катастрофални климатични промени от най-дълбока древност. Произходът на най-древните ендемични сухоземни троглобионти на Балканите трябва да се търси във времената преди разделянето на древните свръхконтиненти Гондвана и Лавразия. От целия Балкански полуостров, втора по богатство на видове е Старопланинската биоспелеоложка провинция. Гръбначната фауна на България наброява 207 вида и подвида риби и кръглоусти, 52 вида земноводни и влечуги, 397 вида птици и 94 вида бозайници. Бозайниците са най-значимите за човека представители на животинския свят. Не случайно дори най-старите образци на човешката култура са свързани най-вече с тях, те открай време присъстват в бита и фолклора на човека. Имали са важно значение за стопанската му дейност или са били конкуренти в борбата му за оцеляване. Съществуващите днес са: 29 вида прилепи, 10 вида насекомоядни, 2 вида зайцеобразни, 30 вида гризачи, 14 вида хищници, 1 вид тюлен, 3 вида делфини, 5 вида чифтокопитни. Към хищниците е включено енотовидното куче, макар че не е представител на местната фауна. То се е саморазселило през 60 –те години, и макар да се среща все още рядко, вече може да се причисли към нашата фауна. Към зайцеобразните е включен заекът подземник, обитаващ само остров Св. Иван в Черно Море, където е завъден отдавна и се размножава в естествени условия. Към копитните можем да добавим муфлона и алпийския козирог, които все още не са напълно аклиматизирани, както и зубъра, отглеждан само на затворено. Мечката се е срещала във всички български планини и дори в горите на Лудогорието сравнително доскоро – до края на ХІХ век. Мечките от Витоша дори са слизали в София. Развитието на лова и поощряването на унищожаването на хищниците обаче са я довели до критично състояние – през 40-те години са били останали около 300 животни. Тогава видът е поставен под защита, което въпреки бракониерството, стабилизира популацията. През 80-те години ловът бе разрешен и бяха внесени, развъждани на затворено и разселвани карпатски мечки – единствено с цел да се удовлетворят странните амбиции на тогавашните властници. Генетичното “замърсяване”, подхранването и отглеждането на затворено, при което животното губи страх от човека и интензивния ловен туризъм се превърнаха в нова, “модерна” заплаха за вида. За щастие, през 1993 год. мечката отново бе обявена за защитен вид, а и се създадоха просторни национални паркове, което ще допринесе за дългосрочното и опазване. Българската популация на вида, като най-голямата част от балканската популация, е една от най-важните за опазване на вида в Европа. Вълкът е достигнал минимума си (малко над 100 индивида) в началото на 70-те години. Това е резултата от масовото използуване на стрихнин в примамки, както разбира се и неизвестния брой отровени птици, дребни хищници и др. Последвалата забрана за използуване на отровни примамки дава резултат – днес петте разкъсани регионални популации са вече свързани в една, относително изолирана остава само тази в Русенски Лом. Вълкът е ключов за естествените екосистеми, единственият останал истински хищник след изчезването на риса. Той е незаменим санитар и регулатор на популациите на дивите копитни животни.Чакалът е разпространен ограничено в Европа и това го прави непознат и интересен вид. Той води скрит начин на живот, поведението му е плахо и има малко значение за бита на човека. В началото на ХХ век той е бил по-разпространен в източната част на страната. С овладяването на равнините от човека е изтласкан на югоизток и основно убежище му става Странджа и южното Черноморие. През 1962 год. дори е защитен като рядък вид. През 70-те години започва да се увеличава бързо, завладявайки почти цялата страна. Днес вече е прехвърлил границите на Балканите, среща са в Румъния и Унгария, а отделни индивиди са достигнали Австрия и Северна Италия.Рисът е едно от най-загадъчните животни в България. Изчезнал е през 30-те и 40-те години на ХХ век, отишъл си е заедно със старите гори, така както е станало и в по-голямата част от Европа. През последните години обаче, все по упорито се появяват следи за видени и дори убити животни, за съжаление, засега непотвърдени. Възможно е това да не са само слухове – рисове от Карпатите често прехвърлят Дунав и вече се срещат и в Източна Сърбия, някои от тях на самата граница с България. Не е изключена и миграция от Македония, макар и да е по-малко вероятна. Дребните хищници са друга интересна група – има такива като невестулката, тежаща около 250 гр. и такива като язовеца, достигащ 20 кг, живеят на най-разнообразни места – във водата като видрата или по дърветата, като златката. Язовецът е широко разпространен в България. Живее на колонии. Смята се, че преди десетина години е наброявал 30 000 екземпляра, а днес не надхвърля 15 000. Видрата е превъзходен плувец, но това не и помага много да оцелее от човешкия натиск. Избиват я заради кожата и заради щетите в рибарниците. Все пак състоянието и в България е добро в сравнение с повечето европейски страни – наброява 1 000 – 1 400 индивида. Разпространена е основно в Югоизточна България, където все още има сравнително чисти и богати на риба реки. Черният, степният и пъстрият пор обитават съвместно много малко места в Европа и едно от тях е България. Черният пор е типично европейски, той е по всеяден и по-пластичен, разпространена е повсеместно в страната, с изключение на старите гори и високите планини. Степният и пъстрият пор са степни елементи в европейската фауна и обитават само източните и югоизточните части на континента. Те са свързани тясно с едрите колониални гризачи ( лалугер, хомяк) и са силно уязвими понеже обитават най-усвоените от човека територии. Златката и белката си приличат много на външен вид и като начина на живот. Белката е разпространена широко. Обитава гори, открити, каменливи места с храсталаци, понякога запустели и дори обитавани къщи. Златката е по-консервативна – привързана е към старите гори и това я прави по-уязвима. Морските бозайници в Черно море са четири вида – афалата, муткурът, обикновеният делфин и тюленът монах. Първите три са от групата на Китоподобните, където делфините са общо над 80 вида. Най-голяма е афалата – тежи около 100 – 150 кг, рядко до 400, с дължина 2,5 – 3 м. Муткурът и делфинът са по дребни – до 2 м, и с тегло, сравнимо с човешкото – 45 – 50, съответно 80 кг. Понеже се намират на върха на хранителната пирамида и обитават най-силно замърсените крайбрежни води, те поемат и най-големите концентрации на тежки метали и пестициди. Мазутът, както и други химикали изливани в морето увреждат кожите им, шума от вибрациите на моторните плавателни съдове уязвява комуникационната им система. Това са част от причините, които водят до намаляването им през последните 20-30 години. Черно море се e обитавал доскоро и от един вид тюлен – тюленът-монах, който все още обитава скалистите крайбрежия на Средиземно море, както и част от африканския бряг на Атлантическия океан. През последните 30-40 години той намаля силно във всичките си местообитания и изчезна от бреговете на Франция, Испания, Италия. Това е един от най-силно застрашените от изчезване бозайници в света. Изчезването му от Черно море стана в наше време, от някогашните 130 животни, обитавали района на нос Калиакра, днес не е останало нищо, а колонията по турското крайбрежие изчезна в последните години. Туристическия бум, заливащ и най-закътаните заливчета по Черноморското крайбрежие едва ли ще им даде шанс за завръщане. Дивата коза обитаваща България е един от осемте подвида, живеещи в Европа. Широко разпространена в миналото, в края на 20-те година на ХХ век тя е била изправена пред изчезване. Забраната за лов подобрява състоянието и, но когато в средата на 80-те години ловуването и е разрешено, в страната все още няма и 1 500 кози. Защитата и днес се осигурява от националните паркове Рила, Пирин и Централен Балкан. В техните граници се опазват три изцяло изолирани популации. В Рила и Пирин дивите кози обитават субалпийския пояс – ливадите, клековите храсталаци, скалните масиви. В Стара планина се среща и в горите, а в Родопите е изцяло горско животно. Там, където козите не са наплашени от бракониери, човек може да има щастието да ги наблюдава отдалеч, или дори да попадне сред стадото – животните го допускат на 20-30 метра. Птиците винаги са били обект на внимание от страна на човека. Това се отнася с особена сила за дневните грабливи птици. Изображения на орли и соколи били неизменни символи на властта и украсявали дворци, знамена и доспехи. Някои птици, като царският орел, са се радвали на истинско боготворене почти до началото на ХХ век. Хората виждали кръст в белите петна по плещите на орела, вярвали че може да прогонва градоносните облаци. Това обяснява защо по това време в България е имало почти 2 000 гнезда на царски орли, при това повечето от тях са били на дървета сред нивите. За съжаление отношението към грабливите птици стигнало и до другата крайност. След Освобождението те били обявени за “вредни” и срещу тях се повела война с всички средства. Има снимки на високи над 1 м купчини от събрани яйца на грабливи птици, сред които личат едрите яйца на орли и лешояди. За чест на България, още през 1897 год. със Закона за лова е забранено убиването на лешоядите, това става 20 години преди подобно решение да се вземе от Втория международен ловен конгрес. Несъмнен успех беше пълната защита на всички видове грабливи птици през 1986 год. За съжаление, един вид – брадатият лешояд – вече беше изчезнал от фауната на страната. Черният лешояд (карталът) повече от 50 години бе на ръба на изчезването. През 1988 год. започна редовното подхранване на лешоядите. Най-напред карталът увеличи числеността си, а през 1993 бе намерено и първото гнездо (след 100 години) с малко. Белоглавият лешояд, които преди гнездеше с 1 – 2 двойки, сега отглежда по 12 – 15 малки на година. Египетския лешояд е с все още стабилна популация (около 120 двойки). Царският орел все още гнезди в страната, макар и в многократно по-малък брой. Той се среща предимно в равнините и ниските планини, а в по-високите части на страната негов “заместител” е скалният орел. В България се срещат 37 от общо 39 вида грабливи птици в Европа. Много от тези видове намират тук подходящи условия за да отгледат потомството си или места, където да си починат и да се нахранят по време на прелетите. Совите са други забележителни птици. В България обитават 10 от 13-те размножаващи се в Европа видове. Повечето от нашите сови са горски видове, но с малки изключения те са се приспособили и към формираната от човека среда – паркове, овощни градини, дори населени места. Забулената сова обитава селскостопанския ландшафт и гнезди по изоставени тавани. Обикновената кукумявка също обитава подобни места, но се среща и в скалисти терени, дори над горната граница на гората. Чухалът е дребна сова, който може да се чуе по морското крайбрежие, в равнините и ниските планини, както и в градските паркове. Горската сова и горската улулица са обикновени във всички наши гори – от поречията на реките до горната граница на гората. Бухалът е “царят на нощта”. Той не се поколебава да напада зайци, млади лисици, диви котки и сърни, въпреки че и в неговата храна преобладават гризачите. Обитава скални проломи и масиви, изглежда по рядък в горите. Три от совите са северни по произход видове, типични обитатели на тайгата. Малката или врабчова кукумявка е по-дребна и от чухала. Беше смятана за изчезнала, но се намери в Централен Балкан и това дава надеждата че все още обитава и иглолистните гори на Рило-Родопския масив. Пернатоногата кукумявка гнезди в дупки, направени от черния кълвач. Оказа се, че е доста по-разпространена отколкото се смяташе. Уралската улулица отстъпва по големина само на бухала. Предпочита стари букови и буково-елови гори. Кълвачите са най-атрактивните птици в нашите гори и могат да бъдат наблюдавани сравнително лесно. В България се срещат всичките 10 вида европейски кълвачи. Те са горски обитатели, но могат да живеят и в паркове и овощни градини. Хранят се основно с насекоми и техните ларви, предимно тези живеещи в дървесината и кората на дърветата, но могат да се хранят и с мравки. Земноводните и влечугите са 52 вида, чувствително по-малко от останалите гръбначни животни. Ако сравним обаче броя на видовете влечуги (34) с този в други европейски държави, ще видим, че само три от тях имат повече видове. Змиите са 17 вида, но два от тях не са намирани през последните 60 години и може да се смятат за изчезнали. Семейството на отровниците е само с два вида – усойницата, обитаваща главно субалпийските иглолистни храсталаци във високите ни планини и пепелянката, обитаваща припечни, карстови терени, бедни на растителност, обикновено докъм 800 – 1000 м н. в. Гущерите са 13 вида и са разпространени от черноморското крайбрежие до субалпийската зона на високите ни планини. Костенурките са 4 вида – шипобедрената и шипоопашатата са все още многочислени, както и обикновената блатна костенурка. По-рядка е каспийската блатна костенурка, която може да бъде видяна в Южна България. По-многочислена е в реките Велека и Резовска. Земноводните също се срещат в разнообразни местообитания. Опашатите земноводни са 4 вида – три вида тритони и широко разпространеният дъждовник (саламандър). Най-рядък е алпийския тритон, с няколко находища в Рила, Западните Родопи и Западна Стара планина. Жабите са 14 вида, някои от тях имат дори известно стопанско значение, като например голямата водна жаба. Многобройна е и планинската водна жаба, но тя се среща предимно в планините и то във високопланинската зона. Широко разпространени и с многочислени популации са също така и жълтокоремната бумка, дългокраката горска жаба, жабата дървесница и голямата крастава жаба. Каталог: dobrogea -> biodiversity -> Biodiversity and protected territories Biodiversity and protected territories -> Защитени територии в България Biodiversity and protected territories -> Биоразнообразие и защитени територии какво е биоразнообразието – нива, как се създава и поддържа, къде се намира, как се губи, заплахи и др Изтегляне 93.87 Kb. Сподели с приятели:
|