359
И Аврамовият глас затрепера от радостно вълнение.
— Сега ще напиша билетче. — И Огнянов затършува из пазвите си. — Нямаш ли парче книжка?
Ханджият извади из пазвата си къс оваляна хартия, сложи дивита си пред Огнянова и каза:
— Ти напиши билетчето, а аз да прескокна до дюкяна: ония кучета, знайш, цели обирници.
—
Завърни се по-скоро, бай Авраме, с Нанка мой, че аз, както ти казах, няма да се бавя, ще си тръгна.
— Сегичка ей. — И ханджият, като хвърли последен и сияющ поглед въз госта си, хлопна вратата.
Огнянов в една минута написа билетчето. То съдържаше следующите няколко реда:
„Въстание пламнало, в разгар! Не стойте ни една минута: обявете въстание тозчас. Една чета да удари в гърба Тосун бея; друга да дигне селата… Кураж и вяра!…
След малко и аз ида при вас да умра за България. Да живее революцията!
Огнянов“
Той се поздравляваше с успеха; той никога не би предполагал такава готовност и патриотизъм у Аврама. Той се ослушваше с нетърпение сега, да чуе стъпките на бащата и сина. Уличните мълви и лаеве глухо пристигаха дотук… Ламбицата жумеше, блещукаше тъжно и пущаше нагоре един стълб вонещ дим.
Ненадейно
един писклив раздирателен вик, един женски плач се разнесе в съседната стая.
Огнянов потръпна.
Позна, че тоя глас принадлежеше на Аврамица.
Защо това плачевно викане?
Неволно страх го налетя.
Той се ослуша пак в полутъмната стая, чу някакви глухи стъпки от сайванта, които се отдалечиха нататък.
Тогава той отиде до ниската врачка̀ и я дръпна.