Книга трета, Нягол Манолов, Издателство темто, София 2007 контактен подход атомизиране, храмонизиране, интегриране



Дата05.03.2018
Размер368.39 Kb.
#61018
ТипКнига

ИРИОН представя книгата:

КОНТАКТЕН ПОДХОД, Атомизиране, храмонизиране, интегриране

Книга трета, Нягол Манолов, Издателство ТЕМТО, София 2007



КОНТАКТЕН ПОДХОД

Атомизиране, храмонизиране, интегриране

Книга трета

Нягол Манолов

Издателство ТЕМТО, София 2007
Пред нас стои една измителна книга, която контрастира напълно с меркантилния, консуматорски и бездуховен стил, който се възцари през последните години в родните висше образовяание и наука. Книгата е феномен, който рискува да мине незабелязан в пошлото ни ежедневие. Представям някои извадки от книгата, които силно ме впечатлиха. Цялата книга заслужава да се прочете повече от веднъж и да се осмисли като наблюдения, констатация, анализи и предлагани решения. Тази книга заслужава дискусии, със ЗА и ПРОТИВ, защото тя е и една провокация към наложилите се походи в края на XX и началото на XXI век, и по специално в сферата на образованието, науката и знанието, техната същност, цел, роля и употреба в глобализиращия се свят. Галя Маринова
Някои афоризми:
38. Началото е половината на цялото.

Аристотел
84. Ако искаш да живееш спокойно – не прави нищо, не говори нищо, бъди нищо.

Е. Хабърт
97. Най-добрата власт е тази, която прави себе си излишна.

В. Хумболдт
138. Всеки, който използва насилието като метод, избира лъжата за принцип.

А. Солженицин
171. Съдбата на държавата зависи от образованиоето на младежта.

О. Бартелеми
195. Единствено посредствеността няма врагове.

Даламбер
197. Страшна, непрестанна борба води посредствеността с онези, които я превъзхождат.

Балзак
214. Гърнето ври на три камъка.

Мозамбиканска
259. Човечеството не може да понесе твърде много реалност.

Т. Ериът
269. Появата на гений се познава по това: всички глупаци се съюзяват против него.

Р. Кенеди

Продължавайки усилията си в тази посока, образът на глобалната криза може да се представи като система от стотици и хиляди социални, природни и културни противоречия, сблъсъци и кризи, обхванали цялата планета и намиращи се в процес на динамично интегриране в единна контактна сатанинска мрежа. В своята съвкупност тази мрежа е и образът и механизмът на съвременната глобална криза.

Във времеви срез контактната недостатъчност на въпросната мрежа се обединява в глобална яма, разделяща миналото от бъдещето. Преминаването през тази яма не е гарантирано от културата на миналото. И тъкмо това налага дълбока метаморфоза на нашето съзнание, ценности и подход. Надпреварата за материално благоденствие и богатство като водеща ценност от миналото, изразена чрез една необуздана консумативност, следва да отстъпи място на по-общи ценности, свързани с духовно-творческото ни усъвършенстване и по-високото качество на живот. Човекът на бъдещето следва да се оценява не по неговото богатство и собственост, не по това, което е наследил от предците си, а по това, което е създал, опазил и усъвършенствал, тоест по неговата интелигентност, толерантност и съзидателност. Какво е необходимо да се направи, за да се осъществи това дълбоко преобразуване в човешката душа? Във всеки случай пропастта пред нас не може да се заобиколи, както се правеше до сега, защото е глобална. Препоръката на автора в отговор на този въпрос е: Мислено да се завърнем назад около 2500 години във времето при Питагор, Платон и Аристотел и на мястото на изключеното трето в двуполюсната логика, тръгнала от Аристотел, да внесем творческото съзидателно начало на контактите и контактния подход, формирайки нов мироглед, нова наука и култура, обозначени като триализъм и триалогия.

В чисто пространствен срез нещата се калкулират по формулата „едно до друго”, така че ако отнемеш дадено нещо от системата, то мястото му остава празно. Например, ако споделиш хляба, който си купил от магазина пътьом към дома по равно с просяка на улицата, на теб ще ти остане само половината хляб, който ще отнесеш вкъщи. Или друг пример: Обявява се конкурс за доцент по приложна механика, явяват се двама кандидати и двамата отговарят на критериите за доцент в областта, но трябва да се избере само един, тъй като мястото е едно. През ум не минава на уважаваните с прозвището си „членове на Научен Съвет”, че е възможен и друг по-функционален избор – един от двамата за доцент по обявения конкурс и втори доцент без щатно място. При втория избор се печели още един доцент в редиците на хабилитирания състав, който получава най-малкото морална подкрепа, научна мотивация и права за бъдещи научни походи и изследвания.




Мара Кандева: Бихте ли посочили специфичната особеност на контактния подход?

Нягол Манолов: Той е само един подход, който изисква творческите усилия на всеки, който го прилага за всяко нещо, което му се изпречва на пътя. Специфичната особеност за него е, че той е приложим пряко за преодоляването на всяка ситуация, без индукции и дедукции. Дълбочината, височината и широчината на анализа, синтеза и управленските решения, които трябва да осъществява творецът, отнасящ се до дадена проблемна ситуация, се определят от самата ситуация, от твореца като субект и от изискванията на времето.
***
Из сентенциите на Нягол Манолов:
Власт, която не легитимира правата и контрола на гражданите, неизбежно се корумпира.
***

Функционалният атом и контактният подход към света са рожба на глобалната криза, свързана с неравномерното взривообразно развитие на света и станала факт на човешкото съзнание през втората половина на двадесети век.

Основният проблем на глобализиращото се човечество е намирането на нов допълнителен ресурс, необходим за неговото бъдеще. Само при наличието на такъв ресурс може да се гарантира мечтаното устойчиво развитие и просперитет. Контактният подход е част от този ресурс.


Центърът на науката трябва да се пренесе от алтернативните елементи към граничните им контактни формирования. Последното изискване се налага най-вече от обстоятелствата, че основните откази, заболявания и кризи във всички системи на битието се концентрират и пораждат от патологичните състояния на контактните им съединения.

Третото контактно тяло е локализирано между двете алтернативи, а третото начало обединява в единство контактното тяло със системата от вътрешни контакти на алтернативите (контактни мрежи).


Необходима е съвременна парадигма на науката, която да задоволява изискванията на човечеството на нивото на неговото глобализиране.

Има нещо магическо в думата наука, което яв прави престижна, привлекателна и неподкупна. Тя е такава дори и за времената на корупция и деградация на обществото. С прилагателното научност продължава да се гарантира истинността, сигурността и успехът на всяко начинание. Всяка човеша дейност добива друго измерение и вдъхва доверие, ако тя се квалифицира като научна дейност. … Общо казано, обикновените хора продължават по инерция да приемат науката за неподкупна, обективна и незаменима познавателна сила.


Не е изненада за никого, че в тези условия нараства броят на задачите, които не могат да бъдат решавани от човешкия индивид дори тогава, когато той притежава гениални способности.

Създава се впечатлението, че науката и образованието, които са призвани да се справят със създалата се ситуация, продължават по инерция да се носят по вълните на класическата академичност, решавайки по същество елементарни проблеми. Това е така, защото науката по традиция върви след събитията, превъзнасяйки миналото.


Глобален мислител, който бездейства, е само потенциален творец. Локален деятел, който не мисли контактно в общ контекст е авантюрист. Съществува и трета група хора, които не се интересуват нито от знанието, нито от правата и свободите си, а само от действия, които им носят лични придобивки. Тези хора спадат към групата на престъпниците.

Истинските творци образуват четвърта група от хора, хармонизиращи динамично и адекватно в творческия си процес качествата на горните три групи хора. Изискванията към тях са: потенции на творец, решителност на авантюрист и дързост на престъпник.


В заключение може да се каже, че науката в наше време е всепризнат културен лидер в борбата на човечеството за просперитет, сигурност и устойчиво развитие.

По-специално заслугата на университетите в тази област произтича от водещата роля на учебния процес спрямо този, свързан с развитието на науката. Казано иначе, огромният информационен масив на науката е трябвало да се диференцира и специализира в съответствие с възможностите и изискванията на университетските преподаватели, провеждащи обучението.

Лекциите се четат от професори, разделени един от друг с дълбокия ров на частната специализация по съответната дисциплина. Подобен защитен ров съществува и между всички други звена и формирования, научни дисциплини и научни звания и степени. В този срез се забранява проникването и размиването на границата между обособените части. Например строго са разграничени научните сътрудници от асистентите. Макар че и двете групи специалисти имат една и съща научна квалификация. Разделянето се осъществява по алтернативния двуполюсен модел, според който в случая научните сътрудници се изявяват на свободния пазар, а асистентите са с гарантиран държавен статут в университета.

Пред вид на неустойчивостта на двуполюсния модел, едната от алтернативите заема доминираща роля. В случая това са кадрите свързани с учебно-преподавателската дейност. Другата алтернатива – науката – преминава в подчинено състояние. „Стоенето на един крак” определя състоянието на университетите в този случай като неустойчиво.


Докато резултатите от външните контактни взаимодействия зависят от науката или конкретното научноп звено и социалната среда, в която те се реализират, то резултатите от вътрешните контакти зависят изцяло от научния ко,лектив на звеното и неговия лидер в рамките на статуквото за цялото, към което даденият колектив принадлежи. Качеството на научния лидер най-пълно се изявява при формирането на собствените контакти и поддържането на устойчивостта и ефективността на цялостната контактна мрежа. Това е така, защото ролята на собствените контакти е централна по отношение на външните и вътрешните контакти.

...
Лесно е да се констатира, че престижът на кое да е културно или научно образувание има значение само, ако се отнася спрямо образование от по-висок ранг, например науката спрямо културата (културен престиж); на науката спрямо обществото (социален престиж), така че изменението на престижа да се ограничава в интервала от 0 до 100%. Максималният престиж от 100% се получава за дадено образувание ако се отнася спрямо самото него. Например престижът на механиката спрямо механиката е 100%. Последното означава, че самооценката на преподаватели, примерно по механика априори е най-престижна – максимална. Ето защо те трябва да се оценяват не по собствени критерии, а по критерии от по-висок ранг, например на университетско равнище, а университетите на свой ред следва да се оценяват по национални и международни критерии и т.н.

...
Напълно идеална техника в този смисъл е онази, която липсва като пространствен обект, но нейните функции се запазват. Това е идеалът за ниската материалоемкост.

...
Тезисът издигнат от Кант „В кое да е частно учение за природата, може да се намери наука в собствен смисъл толкова, колкото в него се съдържа математиката” има смисъл на аксиома за редукционистите и идеал за представителите на класическата наука.

...
Основното противоречие, което трябва да се преодолее тук е, че мъртвото задължително деградира. А живото може и да просперира. На езика на термодинамиката като интердисциплинарна наука това противоречие означава: ентропията при мъртвото расте, а при живото намалява.

...
Информационно-познавателният ентропиен поток съдържа по идея неизчерпаем ресурс за просперитета на всяко цяло чрез знанието за него.

...
Уникалността на конкретната личност, особено в творческата сфера, се определя не толкова от общочовешките и колективни ценности, а преди всичко от онези лични и потенциални ценности, които обуславят творческите му операции, процедури и действия.

Нещо повече, както показва историческият опит в областта на културотворчеството, по правило творецът си позволява значителни отклонения от съществуващите ценности, още повече, че едно от изискванията на самия процес на творчество е създаването и популяризирането на нови ценности под формата на идеали, методики и технологии. Последното обстоятелство е особено характерно за периоди на културни революции, свързани със смяната на ценностни системи, какъвто е например периодът между второто и третото хилядолетие, в който живеем.

...
Основните дефицити на съвременната наука произтичат от ограничената ù област на практическо приложение, забавения ù творческо-производителен ритъм и неустойчивото ù развитие. Тези именно дефицити следва да преодолее контактният подход чрез ново структуриране на управленския функционален атом на науката.

...
Използването на сферични и хибридни модели със сферична повърхнина на основата им, се препоръчва за функционални образувания с устойчива конфигурация и поведение, които даденото цяло съхранява и при значителни външни смущения. Балансиращата роля на контактите в тези образувания. Е толкова голяма, че те практически не губят своята устойчивост.

...
Ако по възраст се раздели човечеството на три части – доработно поколение, работно поколение и следработно поколение, ще констатираме подчертано от позициите на контактния подход:

1) недооценка на рационалния и разумния субстрат на младото и старото поколение;

2) надценяване на рационалния субстрат на зрялото поколение;

3) липса на теория и модел за вътрешното взаимодействие на поколението като при единно цяло;

4) липса на ефективна управленска кауза и подход, съответстващи на триединната същност на света.

...
Понятието управленски мрежи е фундаментално за дейността на ЕС, но дали тези мрежи ще бъдат изграждани по правилата на контактния подход и те ще са в състояние да изпълняват трите си фундаментални функции – разделителна, съединителна и осъществяваща, това може да покаже само бъдещето на ЕС.

...
Парадоксалната ситуация, в която се намират строителите на ЕС, се състои в това, че науката, която по презумпция трябва да послужи като фундаментално средство за глобализирането на света, сама се намира във възможно най-насипното си състояние, разпокъсана на хиляди дисциплини и направления без необходимите вътрешно-интеграционни механизми. Казано иначе, в криза се намира не само индустриалното общество като цяло, но и неговата модерна наука и култура.

...
През втората половина на двадесети век човечеството осъзна окончателно своята измамна и илюзорна представа за неограничените възможности на Земята в създадането на богатства и вълчи нрави при експлоатацията им. Към края на века то се прощава бавно с тази илюзия, издигайки и обосновавайки постепенно тезата за устойчивото развитие на света.

Междувренменно процесите на глобализацията в областта на икономиката, бизнеса, търговията и комуникациите настъпваха необратимо, с непознати темпове за развитието на националните държави и човешкото общество като цяло.

...
Интердисциплинарните науки са приоритетни за комплексния характер на глобалната криза, тъй като по своята природа те са призвани да предложат необходимите подходи и репения за нейното преодоляване.

...
На фундаменталния въпрос на човечеството в края на двадесети век: Коя е същността на глобалната криза? – отговорът на трибологията е: контактната недостатъчност на глобалното човешко съзнание.

От една страна обществото се интегрира икономически, пазарно и проблемно изпреварващо, а от друга страна науката, чрез която трябва да се решават глобални проблеми, продължава с предимство да се диференцира (специализира).

Сериозен опит на ЕС по преодоляване на това противоречие е чрез приоритетно насърчаване и финансиране да се интензифицират интердисциплинарните изследвания и технологии, които най-пълно съответстват по характера си на глобалните проблеми.

Обща особеност на всички интердисциплинарни науки, технологии и подходи е тяхната изключителна сложност и многофункционалност. Така че описвайки глобални тенденции, процеси и структури на интердисциплинно ниво, най-често те изпускат ситуации и възможности с непредсказуеми изяви.

...
Презумпцията за защита на околната среда на хората и животните от непредвидимите вредни последици на научните и технологични иновации извади на бял свят така наречения принцип на предпазливостта.

...
Понятието триализъм е въвяедено от автора в 1990г. в неговата фундаментална работа „Проблемите и трибологията”.

...
Основната слабост на дуализма като модел е реалативният характер на възможните гледни точки, породени от двуполюсната му логика. Оценките, които той изработва от позициите на двата полюса по необходимост са алтернативни и запълват функционалното пространство на социума с противоречия, които го правят нестабилен. Този недостатък на дуализма е несъвместим с глобализиращото се човечество, чийто жизнеутвърждаващ идеал е идеалът на устойчивото му развитие.

...
Кратката формула на триализма е „Всяко едно е три.”.

Израз на това обстоятелство се явява универсалният закон за нещата от битието:

η.a.r = 1,

където η, a, r са съответно комуникативният, активният и реактивният потенциал на взаимодействието.

...
Новите идеи за функционалния атом не са обаче механична комбинация от стари идеии, а са по принцип нещо трето – рефлексия на глобалната криза на човечеството в края на двадесети век.

...
Според основателя на системния анализ И. Уолерстейн истинската причина на упадъка на капиталистическата система е духовното падение на онези, които я охраняват и управляват. Това означава прекалено нечисти политически боричкания за бъдещи интереси на управляващите. За разлика на боричканията на господарите-феодали от третата криза, където те се осъществяваха чисто инстинктивно, боричканията през четвъртата криза се основават не само на инстинкт, но и на организирана помощ от страна на научния интелект, възнаграждаван и политически употребяван.

Показателна в това отношение е оценката на Адриано Петта в „Пътят на слънцето” от 1989г.: „Варварите, които днес управляват света, имат само една цел – да останат на власт, а за да постигнат това, трябва да направят хората слепи. За да ги направят слепи, трябва да ги корумпират, измамят и приспят. За да корумпират, измамят и приспят народа, варварите, управляващи света използват елементи на псевдокултурата... лицемерните, мързеливи и преситени псевдоинтелектуалци.

...
Според автора съвременната криза е общочовека болест обозначена като контактна недостатъчност.

...
Третата формула на човешкото битие предполага изнасянето на науката, изкуството и вярата като културни феномени във водещи позиции спрямо бизнеса и властта като алтернативни сектори на социума.

За гражданската физиономия на бъдещото човечество най-съществено е изискването: културата, науката и технологиите да се ориентират изпреварващо с лице към бъдещето, преодолявайки ортодоксалния си характер от миналото.


В областта на социологията кризата се изразява в: тероризъм, проституция, корупция, наркотици, безработица, болести, бедност, демографски проблеми, емигрантски, мафиотски сектантски движения, вътрешни и международни сблъсъци.

...
Основното противоречие, свързано с кризата, което следва теоретично и методологично да се преодолее през този етап, е дефазацията между темпото и мащабите на проблемите, породени от кризата и изоставането на темпото, с което се разработват методи, средства и ресурси за тяхното решаване.

За да се преодолее това противоречие, е необходимо човечеството като цяло да осъзнае водещата роля и място накултурния, научния и техническия потенциал в борбата с кризата. Необходимо е още самият този творчески потенциал да изнесе науката и културата на предна линия при борбата с кризисните бедствия и да застане практически пред тях, предотврятявайки ги, а не след тях, както е сега, напъвайки се с всички сили да ги погаси. Казано накратко, само изпреварващите знания и технологии имат шанс в борбата за оцеляване на човечеството.

През втория етап трябва да се осъществи едно научно-информационно и морално прераждане на човечеството, към едно глобално гражданско общество, където и когато мярката и оценката за отделния гражданин ще съответстват не толкова на неговата финансова и административна позиция, колкото на неговата информационна и творческа съзидателна дейност. Героят на бъдещото гражданско общество се очаква да бъде високо интелигентен, толерантен и съзидателен.

...
Третият сектор да получи юридическо равноправие с другите два сектора – власт и бизнес, което означава да получава и част от бюджета на държавата, механизмите на съответните министерства, собствени банки, университети и други. Това ще му позволи да доминира в социални области като образование, култура, наука, туризъм, околна среда, масмедии, техника и технологии, които са органически свързани с творческо-иновационната му същност.

...
Науката и висшето образование в контактно съжителство


Въведение
Според дуалистичния модел, университетите като автономни институции обединяват в единство две алтернативи: научни изследвания и подготовка на висши специалисти. Тъй като двуполюсният модел е неустойчив на практика единият от полюсите става водещ, а другият обслужващ. Такива са по-конкретно впечатленията на автора за работата на техническите университети, но предполагаме, че те важат и за другите университети в страната. За водещо начало на този модел в университетите се обявява образователната дейност, свързана с подготовката на висши кадри, докатао на науката се отрежда второстепенна роля. В пряка връзка с това е приоритетът на научното звание на преподавателите пред техните научни степени.

Действащата еднополюсна образователна парадигма в университетите поставя преподавателите в парадоксална ситуация. Последната се състои в това, че те се подбират и оценяват по научни показатели, а се реализират нормативно чрез образователната си дейност. Израз на тази парадоксалност е обстоятелството, че асистентите, доцентите и професорите в техническите университети по различните научни специалности не са правоспособни преподаватели със задължителната за целта пдагогическа и методическа подготовка в своята специалност. Какво е необходимо например, за да станеш асистент по механика в ТУ-София? Достатъчно е да спечелиш конкурсен изпит, като развиеш теоретичен въпрос и решиш две задачи по механика. Конкурсният изпит се спечелва чрез съответна количествена оценка, потвърдена от комисия. Кандидатите не полагат изпит нито теоретически, нито практически върху методиката на преподаване на механика в съответния университет. Нещо повече, те изобщо не са полагали изпити по педагогика и методика. Това означава, че асистент, а след това доцент и професор по механика в университетите стават тези, които евентуално познават фактическия материал, без да притежават задължително необходимия педагогически ценз. Парадоксалното тук е, че се оценява научната подготовка на кандидата, а се удостоверява преподавателската му правоспособност. Ситуацията става още по-фрапираща, ако към казаното прибавим и обстоятелството, че придобитата правоспособност им гарантира фактически сигурност за цял живот.

Този и други парадокси, свързани с дейността на българските университети, са предмет на настоящата работа. Целта на работата е да обоснове нова интердисциплинна образователна парадигма, основаваща се на триализма като устойчив онтологичен модел.

....
Кризисна ли е ситуацията в университетите?


Време е да поставим този въпрос и да му дадем справедлив и достоен отговор за времето, в което живеем и за еврппейското ни настояще и бъдеще.

Когато застанем лице с лице срещу подобе н въпрос, естествено е да се потърсят различните гледни точки на основните играчи на университетите.


На студентите: ... Проблемът ни е как да оправдаем своето присъствие в университета, което на практика се свежда до формално вземане на определен брой изпити. В резултат на това се получава: отсъствие от лекции, опити за преписване, частни уроци, ходатайства, корупция, многократно явяване на изпити с цел получаване на положителна оценка с „изнудване”. Виновни според студентите са остарелите учебни програми, скучните лекции, липсата на гаранция за професионална реализация и други.

На преподавателите: Студентите нехаят, неподготвениса и немотивирани. ... Отношението на държавата към труда ми като преподавател е пренебрежително, а заплатата ми е унизителна. Производството и бизнесът не се интересуват от научната ми квалификация, за какъв дявол тогава ще се старая да провеждам активна иновационна, научна и образователна дейност. Проблемът е, как при тези обстоятелства да използвам предоставените ми по традиция доживотни права на преподавател (асистент, доцент, професор), за да съхраня и подобря статуквото си на всяка цена до пенсия, тъй като за нищо друго не ставам в този живот. Нужно ми е само колкото се може по-малко време да отделям за университетските си задължения като преподавател, за да търся допълнителни приходи и извън университета чрез граждански договори, консултантска дейност, редакторска, преводна, чрез даване на частни уроци, извършване на услуги, допълнителни лекции и т.н. Най-важното обаче в цялостното ми поведение, е да не ми „изстине” мястото на преподавател, тъй като оцеляването ми в противен случай е застрашено. Казват, че трябва да се занимавам и с научна работа, но за какво ми е това, след като то не се изисква по учебен план и не влиза в годишното ми натоварване. Аргументите, че това щяло да повиши равнището ми в преподавателската структура, не ме мотивират достатъчно, още повече, че израстването ми по йерархичната стълбица не води до съществено подобряване на стандарта ми, но с голяма вероятност води до инфаркт и инсулт.

Виновни за тази ситуация според преподавателите са студентите, държавата и бизнесът. Студентите се отнасят вяло към преподавателската дейност, държавата ни баламосва с унизителното си възнаграждение, а бизнесът ни обвинява в научен консерватизъм.


На бизнесмените: Ние не сме заинтересовани да инвестираме в областта на университетската наука и образование, тъй като университетите са остарели и не отговарят на нашите реални потребности, свързани с живота, такива, каквито са в момента. Университетското образование е стерилно и излъчва привкуса на миналото. На нас бизнесмените е нужно, не това, което университетите ни предлагат, а кадри с широка (интердисциплинна) професионална подготовка, с практически умения и способности да се адаптират към сложните изисквания на пазарните ситуации. Всеки специалист, независимо от професионалната му ориентация, трябва да владее съвременните интердисциплинни технологии, компютърни умения, чуждоезикова подготовка, да притежава комуникативни способности и такива за работа в екип, маркетингови, мениджърски и дизайнерски знания и култура.

Виновни за университетската ситуация според бизнеса са остарелите форми на учебна и научна работа в университетите, свързани с една наука предимно от миналото, безсилнапред реалните проблеми на настоящето и бъдещето.Съвременните университети напомнят механични дисперсни системи по структура, чиито елементи са студенти, преподаватели, катедри, факултети, лаборатории, институти, департаменти, колежи, филиало, обединени само с името на университетите, а разединени в дейността си.Науката и научните звания са подчинени на конкретни изисквания на учебния процес на звеното, към което са прикрепени. По такъв начин научните проблеми, които могат да се поенмат и решават от университетите, са частно-научни и детерминирани, каквито за съжаление в бизнес-практиката не се срещат.

Необходима е час по-скоро фундаментална реформа в университетите, свързана с тяхното обединяване и интегриране с цел смяната на дисциплинната научно-образователна парадигма с интердисциплинна и технологична, съответстваща на проблемните изисквания на глобализиращия се свят.
На управляващите: Светът, държавите и техните институции, каквито са университетите са нестабилни, несигурно, но автономни. Финансовите ресурси от страна на държавата са ограничени, инвестиции от страна на бизнеса липсват, а разработването и спечелването на конкурси от световен и европейски мащаб – засега незначителни. Интелектуалното равнище на студентите, които се приемат, непрекъснато спада; преподавателите с призвание и с високи звания се пенсионират; нови хабилитации и необходимите научни попълнения не постъпват; закъснява се с оборудването на съвременни лаборатории и технологични центрове с тяхното компютъризиране, с въвеждането на европейски програми и практики. Причина за това са не само ограничените финансови средства от страна на държавата и бизнеса, но и липсата на мотивация за иновационна и технологична дейност, които да гарантират собствени приходи на университета. Вярно е че демокрацията като технология на взаимодействиепрониква във всички сфери и звена на университетите като национални центрове за научна и учебна дейност, но на практика тя се редуцира само до изборност на ръководни органи на всички равнища. Колкото до сградния фонд на университетите, материално-финансовите възможности, преподавателския потенциал, учебните дисциплини, планове, програми и практики, методиките за провеждане на лекции и упражнения, научните, учебните и структурните звена останаха да функционират почти по същия начин, влошавайки в някои случаи качеството на своята дейност. Въведената университетска автономия, макар че укрепи академичната свобода и независимост, тя не подобри, а влоши финансовото им състояние. При тези условия университетските ръководства са принудени да търсят собствени източници за оцеляване и развитие. Принидени са да се придържат към съществувашата инфраструктура, запазвайки и статуквото на учебния процес. Колкото до статуквото на науката, то не можеше да се промени, тъй като голяма част от научните и технологични дейности се оказаха нерентабилни в условията на пазарния механизъм.

Преподавателската дейност и функциите на преподавателя заеха централно място в работата на университетите, още повече, че те осигуряват основното перо в университетския б/джет чрез отпуснатите квоти за студентски прием.

Управленските функции на университетските ръководства рязко спаднаха по своята ефективност, израждайки се до организирането и провеждането само на външни и несъществени (козметични) промени: частични ремонти, чествания, рекламна дейност, изложби, укрепване на охранителната система, закупуване и внедряване на компютри, даване на част от сградния фонд под наем, съкращаване на щатни бройки и разширяване на системата за външни хонорари, икономия на труд, енергия и материали. Усилията са насочени към оползотворяване на това, което съществува като минало, а не към разработването на стратегия и реформи, насочени към европейското ни бъдеще.

От казаното дотук за основните играчи в университетите, в заключение може да се каже, че изходът от ситуацията, в която са попаднали българските университети трябва да се търси някъде сред тях. Фактите недвусмислено определят университетската ситуация като кризисна. Външен израз на тази криза е изчакващото положение на всеки от играчите, които имат поведение на стъписани пред риска за промяна на съществуващото статукво. Общото за всички тях, което ги успокоява и формално оправдава е, че те нямат готова доктрина за реформа. Изхождайки от презумпцията, че тази доктрина трябва някой друг да им я разработи, обоснове и предложи за изпълнение. Намираме се в ситуацията, преодоляването на която изисква пренасянето на акцента на университетското битие от материалното върху интелектуалното му измерение. В този случай доктрината за реформа като интелектуален продукт трябва да бъде изработена с творческите инвестиции на самите играчи без традиционното спускане отгоре и инвестиции от вън.

В условията на демокрация това предполага установяване на творчески контакти и консенсус на основата на публичен диалог между основните играчи на университета. По-специално това са: контактите между университета и бизнеса, свързан с пазарния характер на взаимоотношенията в страната; контактите между науката и образованието като алтернативи в цялостната дейност на университета; контактите вътре в науката и образованието като автономни формирования, и най-вече контактите между преподавателите и студентите.

В центъра на контактните взаимодействия между всички тези алтернативи в разгледаните срезове и нива се намират управлението на университета като цяло и на неговите структурни форнмирования. Ето защо кризисната ситуация в университетите може да се редуцира до криза на управлението. Именно управлението на университета и на неговите звена има за пряка и първостепенна задача да разработи цялостна доктрина, която да обедини, обособи и осъществи функционално и ефективно университета като цяло и на неговите елементи. Вярне е, че университетът като съдържание е многокомпонентен (студенти, преподаватели, катедри, факултети, департаменти, центрове и т.н.), но качествата и постиженията му не се получават като механичен сбор от качествата и постиженията на елементите от съдържанието му, а са продукт преди всичко на контактите и контактните мрежи, които се формират между тези елементи. Всеки опит ръководствата на университетите и техните поделения да се редуцират само до административни функции, сумирайки и провеждайки резултатите и решенията пристигащи отдолу, е израз на тази криза и илюзия да се постигне устойчивост, на основата на съхранението на статуквото по формулата „миналото изяжда бъдещето”.

Ако сравним кризисното състояние на университетите с болен човек, бихме могли да заключим, че университетите боледуват от доктринална недостатъчност и още по-точно – от управленска контактна недостатъчност. В какво се изразява тя?

1) в липсата на функционален модел за организирането и провеждането на цялостната дейност на университета.

Използваните до сега еднополюсни модели, издигащи в култ преподавателя като център и първооснова на университетския академизъм или обратно – поставяне на студентите в привилегирована позиция като университетски клиенти, които преподавателите трябва да обслужват, все по-ясно се изявяват като неефективни еднополюсни модели и следователно трябва да се премине към триединен модел на университета на всичките му равнища и срезове. Отричаме в случая двуполюсния модел, тъй като неговата неустойчивост е доказана в практиката без възражения.

По триединния модел преподавателите и студентите са алтернативни формирования, а контактът между тях е мярка за съвместното им осъществяване. Алтернативите се оценяват динамично чрез въведени управленски критерии, които отразяват контактното взаимодействие между алтернативите.

Същият триединен модел следва да се приложи и при динамичното контактно балансиране между науката и висшето образование. Със спекулативната по своята същност досегашна университетска традиция за избора и назначаването на преподаватели на основата на научни критерии и експлоатирането им като университетски учители следва да се приключи. Не е нормално формирането на годишното натоварване на университетския преподавател да се изчерпва само с учебни занятия и възнаграждението му да се определя изключително по този показател. Практиката показва, че атестирането на преподавателите в областта на науката и морално-деловите качества (тяхната култура) не води до никакви промени в статуквото им като преподаваътели. В нашия Технически университет и по-специално в катедра „Механика”, където работим като триболози не известен случай от 50 годин насам в цялата нейна история да е освободен преподавател по недостиг на научни публикации и иновационна научна и културна дейност.

Въвеждането на триединния модел предполага хармонично разпределение на усилията на преподавателя в областта на научната, образователна и иновационно-културна дейност и съответни критерии за всяка от тях при формиране на общата му оценка. Годишната си норма всеки университетски преподавател би следвало да изпълнява по тези три направления и да получава годишно възнаграждение адекватно на качеството и равнището на тяхното изпълнение. Под иновационно-културна дейност на всеки преподавател следва да се разбират негови изяви и постижения в университетски, национални и международни форуми, олимпиади, изложби и дискусии, конференции, конгреси и издателска дейност, редакторска, рецензентска и иновационна научна дейност, разработване на нови програми, практикуми, учебници, лаборатории и други.

Нещо повече, триединният модел следва да се прилага и при оценка на всяка от трите задължителни за преподавателя дейности, например научната дейнсот следва да се анализира като:

- приноси на преподавателя като система от знания.

- приноси на преподавателя в областта на науката като система за производство на ново знание.

- приноси на преподавателя свързани с практическото приложение на науката от миналото и настоящето по посока към бъдещето.

2) в липсата на контактен подход за демократично управление на университетите, гарантиращ тяхното ефективно преструктуриране, приоритети и устойчиво развитие.

Демокрацията като управленски подход понастоящем във висшето образование и университетите като цяло се свежда до замяната на централизираното тоталитарно управление от горе надолу с алтернативното управление по същата верига чрез гласуване от долу нагоре. Всъщност моделът на управление в двата случая остава по същество един и същ, той е еднополюсен. В първия случай се издига в култ ръководното начало на най-висшестоящото звено в управленската и йерархичната верига, а във втория – най-нискостоящото. Ревизия на решенията, постигнати по този „демократичен” път старателно се избягва, тъй като те биха предизвикали скандали и разбунили духа на слободията в университетите. При това за още по-голянма убедителност, управленските сигнали на първичните колективи по тази верига се вземат много често с тайно гласуване. Аргументите в този случай са, че всеки член на колектива има правото „свободно” да изрази своето становище. Това състояние впрочем съответства и на Закона за висшето образование, където е постановено: „Академичното самоуправление се изразява в изборност и мандатност на всички органи на управление”. Казано иначе, всичко става чрез избор пряко или косвено от долу нагоре от съответния академичен състав. Презумпцията е всяко нещо да се оценява и предприема с решение от оторизиран „високо квалифициран състав”. Този механизъм поставя в зависимост по-висшата управленска ситуация от по-низшата, а най-низшата – от първичния колектив. За съжаление моделът не се прилага към научно-изследователските звена по НИС, които практически са лишени от правото на изборност. Тях ги оценяват, избират и управляват първичните колективи, към които са причислени без право на глас.



Тъкмо този „демократичен” механизъм на управление лежи в основата на университетската криза. При него няма трайни истини, има трайни интереси, няма ясно обявени отпреди критерии, публично обявени приоритети и привилегировани гледни точки, няма консенсусно избрана посока и приоритети на развитие, а всеки път изборът на такива се заменя с гласуване на оторизирания академичен състав. При избрания модел се издига в култ отговорността на колективите като високо квалифицирани специалисти, без да се отчитат техните социални и корпоративни интереси. Презумпцията тук е, че научната квалификация абсолютно им гарантира и необходимата преподавателска квалификация и морално делови качества, които да ги предпазват от грешни решения. Дали обаче това е вярно може да отговори само практиката. А отговорът на практиката е отрицателен. Ето два примера, които потвърждават това на равнище катедра. Примерите се отнасят за катедра „Х” и научна лаборатория „У” към катедрата от университета “Z”. Подчертаваме, че предметът на действие на лабораторията е извън научната квалификация на преподавателите от катедрата.

Първи пример: Трябва да се избере научен ръководител на лабораторията: Лабораторията предлага от своя състав за ръководител на лабораторията – ръководителя на договорите към лабораторията, тъй като съответства на изискванията на длъжностната характеристика, одобрена от Ректора. Катедреният съвет разглежда предложението на лабораторията, но предлага хабилитирано лице от състава на Катедрвения Съвет. Предложението на катедрата не удовлетворява изискванията на длъжностната характеристика, тъй като научната проблематика на новия кандидат е различна от проблематиката на лабораторията, която той трябва да оглави. До ръководитела на НИС и до Ректора на университета достига обаче само предложението на катедрата. И въпреки противоречието на кандидата с длъжностната характеристика за ръководител, предложението на катедрата е утвърдено със заповед на Ректора. За тази заповед се съобщава устно на колектива на лабораторията, публичен достъп до докуманта не се предоставя. Две години след „заповедта” за ръководител на лабораторията катедреният съвет разглежда и оценява дейността на лабораторията: на членовете на лабораторния колектив и на ръководителя на договорите се дават слаби оценки в тяхно отсъствие, а на ръководителя на лабораторията се дава най-високата оценка. Отбелязваме, че тези оценки се дават без да се познава работата на лабораторията, при пълно отсъствие на интерес и дейност от страна на ръководителя на лабораторията. Оценката се приема на всички равнища, въпреки положителните резултати от предложения отчет на лабораторията.

Втори примвер: Известен български професор и доктор на науките от университета се пенсионира, но не напуска кабинета си, продължава да работи и пише книги и след пенсионирането си. Това не се харесва на катедрата и въпреки официалното решение на университета за съхранение на кабинетите на пенсионираните професори, Катедреният Съвет пуска доклад-донос до ръководството на университета, че професорът използва кабинета си за лично облагодетелстване, като предлага да бъде изваден не само от кабинета, но и от цялата територия на катедрата. Ректорският Съвет одобрява предложението за напускане на кабинета, но му предоставя възможности за работа по НИС при условие, че неговият ученик го приеме в лабораторията по договор. Отбелязваме обстоятелството, че тази лаборатория е създадена и отгледана под ръководството на професора със сътрудници в продължение на 30 години. Професорът скромно изпълнява решението на Ректорския Съвет и заема място в склада на лабораторията, тъй като междувременно работните помещения на лабораторията са предоставени от катедрата на други ученици на професора, които отдавна са напуснали лабораторията. За тези „провинения” на професора катедрата и университетът не го канят на тържествения юбилей на университета, независимо от това, че той се ползва с голямо уважение сред студентите и научната общественост в страната и в чужбина. Последното се докумнетира с грамоти, награди и дипломи.
Заключение

Кои са основните изводи и препоръки:



  1. Действащият еднополюсен модел за практологична, управленска и оценъчна дейност на университетите да се замени с триединен контактен модел. Това по-конкретно означава изпращане на оперативни процедурни сигнали и действия паралелно по трите възможни направления на университета: наука, образование и управление.

  2. Смисълът на управлението на университета е да съхранява, обогатява и хармонизира дейността им като поддържа устойчивото им разитие. Това по-конкретно предполага:

  • запълване пропастта между научната и образователната дейност на университета с конкретни формирования, осъществяващи ефективни взаимодействиямежду тях. Знае се , че гравитационните взаимодействия се осъществяват с гравитони, електромагнитните с фотони, ядрените с глуони. Проблемът с университетското управление е да изгради система от носители, критерии и норми на контактно взаимодействие между науката и образованието;

  • запълване пропастта между преподаватели и студенти с функционални контактни образувания и преместване на оценъчната гледна точка за тяхната дейност в неутралния участък на контакта между тях. От този оценъчен пункт преподавателят и студентът ще се наблюдават и оценяват обективно и стимулиращо като алтернативни образувания на учебния процес;

  • запълване пропастта между миналото и бъдещето на университета с функционални контактни формирования, което предполага: първо-провеждане на системен публичен диалог между основните играчи на университетите по посока на водещите европейски университети; второ-постигане на консенсус по основното предназначение, функции и критерии за оценка на тези играчи като се отчита влиянието на всички компоненти- лаборатории, катедри, факултети и т.н.; трето-идентифициране на текущото състояние и въвеждане на адекватно възнаграждение на университетските преподаватели, сътрудници и служители по обективни (консенсусни) критерии.

  1. Организиране, провеждане и участие в университетски, национални и международни дейности по проблемите на науката, образованието и технологиите като средство за общуване и устойчиво развитие на университета.

Следва да се отчита, че образованието е отражение на миналото, контактното взаимодействие – на настоящето, а науката е насочена към бъдещето.
Гражданско обшество-обшество на знанието

...


Уайнбърг, Нобелов лауреат 1979 г., в книгата си „Мечти за окончателна теория” пише: „Колкото Вселената ни се струва по-разбираема, толкова по-безсмислена изглежда тя.”, с което той осъзнава безсмислието на предположението за неизбежния край на науката, тъй като това предположение е противочовешко. Дълбокият смисъл на човечеството и на човешкия живот, според него се крие в откриването и отглеждането на закони и истини, породени от притежавания от тях разум.

Мечтата за обща теория на битието и за края на науката не е само вдъхновение за работа на отделни учени, а на цели поколения от учени. Илюстрация за това твърдение се явява Нобеловата конференция през 1989 г. в САЩ. Последната има за тема „Краят на науката” и общата констатация от нейната работа се свежда до: „Расте убеждението, че науката като универсално и обективно усилие е пред своя край.”.

Тези мечти за универсалност и единственост на научното знание намират спекулативни реализации в социалната сфера. Например, добре познатото твърдение от миналото за единствено вярното и всепобеждаващо учение на Маркс-Енгелс-Ленин.

...


Детерминираният характер на науката, развиваща се по подобие на механиката на Нютон, най-пълно и най-крайно е формулиран от Лаплас „Един ум, на който биха били известни всички одухотворяващи природни сили и относителното състояние на всички нейни съставни части в даден момент, който освен това би бил достатъчно обширен – такъв ум би обхванал в една единна формула движението на най-големите тела във Вселената наред с движението на най-малките атоми: за него не би останало нищо недостоверно – и бъдещето, и миналото биха се открили пред неговия взор.”

Такъв ум Пригожин отъждествява при своите изследвания с Демона на Лаплас.



...

Този стремеж на личности, партии и общности да налагат своята гледна точка над всичко останало следва да се идентифицира като заболяване на човешкото съзнание, породено от онтологична недостатъчност на техните модели и представи за теоретическата и практическата си дейност.

...

Намираме се в ситуация, известна в синергетиката като ефект на пеперудата. Социалното измерение на този ефект е, че незначителното смущение, предизвикано дори само от един човек, може да изправи на „нокти” цялото човечество.Ето защо, ролята на човека, на неговата култура и съзнание за устойчивото битие на цялото човечество нараства неимоверно много. Необходими са в този случай не поданици, а а граждани с ясно съзнание и поведение в рамките на глобалната криза на човечеството и на света като цяло.



...

Стара истина е, че най-големият враг на бъдещето е миналото.


Спекулации с науката

Спекулациите с наука са онези манипулации, свързани с прокарването на лични, корпоратични, идеологически и други интереси под маската на наука. Става дума за съзнателна злоупотреба с научни резултати и постижения чрез подходящи извращения с цел получаване на изгода за някого и някъде.



...

Първата спекулация се съдържа в тезата: След като трибологията се ражда на територията на катедра „Механика” в Технически Университет – София и трябва да бъде отгледана на тази територия, тя следователно може да се развива само в рамките на механичната парадигма. Това по-конкретно означава контактът между телата с помощта на методите на механиката на абсолютното твърдо тяло да се редуцира до обект, имащ само маса, обем, център на тежестта и външни сили и моменти, които да му действат. Разбира се, че този модел е неприложим за реалния контакт на телата, в това число и в най-тривиалния му вид – контактът на твърди тела. Това е така, тъй като контактът е порест, с неравномерно разпределена маса, с вътрешно триене, износване и мазане, и със свойства, несъвместими с тези на твърдото тяло. Тези характеристики на контакта са предизвикани от необходимостта, той да се адаптира непрекъснато към условията на експлоатация на динамичната система. Тук спекулацията се изразява със злоупотребата „парадигмата е всичко, обектът е нищо”.

Втората спекулация е свързана с тезата, че научните дисциплини, научните направления и области, и съответните институции – катедри, факултети, университети, които стопанисват тези дисциплини, са разделени помежду си с демаркационни линии. Последното означава, че ако някой от дадена катедра или лаборатория използва понятие, подходи, а понякога и знание от съседна дисциплина, то той проявява агресия, защото навлиза в „чужда територия”. Тук работи формулата на пространственото мислене „нещата са едно до друго” или преведено на езика на частно-собственическата представа „от тук до тук е наше, а от тук нататък – чуждо”. Къде се крие в този манталитет спекулацията? В прав текст отговорът на този въпрос е, че науките в техния най-абстрактен вид не са разделени помежду си с демаркационна линия, а с контактни зони и най-малко трябва да приемат и да получат статут на трето тяло във функционален срез. Последното означава, че характеристиките, методите, структурите и поведението на контактите не се редуцират до алтернативите, които ги формират, а плавно преминават към тях, съдържайки ги хибридно в себе си. Изключването на контакта чрез редукция до демаркационна линия лишава третото тяло от фундаменталникте му характеристики да обединява и осъществява алтернативите. Същността на спекулацията е в това, че практическото присъствие на контакта в експлоатацията като трето тяло не може да се пренебрегне, но изключвайки го логически това позволява разкъсването му и обсебването му от частните дисциплини, което е един механичен акт на разширяване на тяхната територия за сметка на задълбочаването им в предмета на контакта.

Третата спекулация е свързана с твърдението, че разликата между преподавателите в една научна област (катедра) е само йерархична. Казно конкретно, всички преподаватели на катедра „Механика” например са механици, а разликата между тях се измерва единствено по равнището на научното знание, което притежават (асистент, доцент, професор) в университета. Действително при решаването на конкретно възникнала дилема в катедрата кого от двамата кандидати да изберат за ръководител на лабораторията по трибология – д-р М. Кандева или доц. М. Пейкова, катедреният колектив избира единодушно без колебание доц. Пейкова. Отбелязваме обстоятелството, че доц. Пейкова никога не се е занимавала с трибологични проблеми, а научната й специалност е „Механика на роботизирани системи”. Обратно, д-р М. Кандева е доктор по трибология от двадесет години, хоноруван асистент по Приложна механика, ръководител на десетки договори, вътрешни и международни по проблемите на трибологията. Ръководството на университета без колебание утвърждава за ръководител на лабораторията доц. Пейкова, въпреки видимото противоречие с изискванията на длъжностната характеристика за ръководител на лаборатория. На практика ръководство на лабораторията не се осъществява, но това не пречи на катедрения колектив, факултета и университета да дава спекулативно най-висока оценка на доц. Пейкова за научното ръководство на лабораторията.

Четвърта спекулация: Обявява се конкурс за доцент към катедра „Механика” по номенклатурната специалност „Приложна механика (включително трибология)”. В обявата обаче е пропуснат текстът в скобите. Явяват се двама кандидати – единият от тях е от преподавателския състав на катедрата, а другият е от научния състав на лабораторията към катедрата. По трудове, научни изяви, учебни пособия, приложни резултати, ръководство на договори, изобретения и гражданска активност в университета вторият кандидат превъзхожда нарочения бъдещ доцент, но всички рецензии и процедури, свързани с провеждане на конкурса, са в негова полза. Основният аргумент е, че конкурсът е обявен по „Приложна механика”, а не по „Трибология”. Парадоксът е в това, че в катедра „Механика” въобще няма дисциплина по „Приложна механика”.
Спекулации от общ характер

...


Опитите за вътрешни спекулации с наука в този срез са свързани със спекулативно надценяване на някои от тези качества при оценка или избор на този или онзи кандидат за научна степен или научно звание. Например, организирано да се акцентира върху широката научна ерудиция на кандидата, на неговата изключителна култура, която според тях е определяща за преподавателската, гражданската или международната му дейност.

...


По подобие на тези спекулации на национално ниво се осъществяват и други на по-ниски нива, например от академичните ръководства на университетите. В този случай се дават устни указания за проваляне или прокарване на различни кандидатури за постове, научни степени и научни звания. Операцията се задвижва чрез невидимите мрежи в катедрените и научни съвети посредством подсказване отгоре на техния ръководен персонал. Ако подчиненият началник по йерархичната стълбица откаже тяхното изпълнение, началниците му от по-висок ранг могат винаги „да му намерят цаката”. Този механизъм е доста разпространен, защото не е противозаконен. Ето пример с мен самия. Като учител в Хасково оборудвах учебен кабинет като тръгнах естествено от неговото електрифициране. Началникът в отдел „Просвета” узнава за тези мои способности и ми предлага в свободното време да електрифицирам неговия нов дом. Аз отказвам, тъй като това не влиза в задълженията ми на учител. Началникът, недоволен от моето непослушание ме заплашва, че ще ме накаже. Това наистина се случва след една година с обвинение за разказан от мен нецензурен виц по адрес на военните. Бях преместен за една година да учителствам на границата в Любимец.


Спекулации по модела „Грозното пате”
Различният индивид в еднородна обществена среда се оценява най-често сшпекулативно. Например инженер, попаднал в средата на екип от физици, или обратното – физик – в средата на инженери. В тези случаи почти винаги различният се поставя на по-ниско равнище в йерархичната стълбица на колектива.

Друг пример – работещ по НИС научен сътрудник сред общност от преподаватели от една и съща катедра на даден университет получава почти винаги по-ниска оценка при атестирането или пък, което е още по-лошо, не му се дава нуикаква оценка, като забравен. Ако в един конкурс за доцент или професор кандидатстват представители на НИС и ВУЗ, то почти без изключение се хабилитира представителят на ВУЗ. Аналогична е и съдбата на кандидатите от женски пол, оценявани за работа в мъжки колективи. Особен интерес представлява хомогенната група по критерия „принадлежност към управляващата универсиътетска каста”. Тук събитията еднозначно показват преимуществото на кандидатите от тази каста при защита на дисертации, хабилитации, при разпределение на лекции, спечелване на конкурси за проекти, спечелване на държавни награди и т.н. Обяснението на тези привилегии произтича от обстоятелството, че тяхната гледна точка съвпада с гледната точка на комисиите, които ги оценяват. Как иначе бихме могли да си обясним факта, че в нито един университет за Ректор или Зам. Ректор не е избиран представител на НИС (Научно Изследователски Сектор)?


Дилетантството като културен феномен

...


Днес повече от всякога се убеждаваме ежедневно във валидността на формулата: „Всеки прави това, което не му е работата.”. ... Или какъвто е лично моят случай – по образование физик, по научно звание професор по теоретична механика, по научна степен доктор на науките – триболог, а се занимавам и с разработване на онтологични модели на света.

...


Заслужава да се подчертае с подходяща илюстрация фактът, че дилетантите като нарушители на ведомствените граници в науката преобладават в посоката от хуманитарните към точните науки. Например широко известните учени в математиката като Лайбниц и Ферма са били юристи по образование, а руският немец Ойлер, известен като математик и механик, е бил филолог. Прочутият опит с разделянето на две полукълба с изпомпан въздух, който се реализира в Магдебург с помощта на десетина коня за демонстриране на атмосферното налягане е влезнал в нашето съзнание още от ученическата ни скамейка, но малцина знаят, че тази изключително атрактивна демонстрация във физиката е била идея и решение на фон Герике – кмет на Магдебург и юрист по образование. Известният на всички Луи дьо Бройл, френски учен – един от създателите на квантовата механика, е бил дипломиран специалист в областта на история на литературата. Ч. Таунс – лауреат на нобелова награда в областта на квантовите генератори е американски лингвист.

...


1) Гениалността е висша способност за концентриране на вниманието. (И. П. Павлов)

2) Специалистите са вредни, защото знаят кое е невъзможно, но не знаят кое е възможно (Форд)

3) За да се върви в крак с епохата, ученият трябва да излезе извън границите на своята дисциплина и да не се страхува от упрек в дилетантство (А. Сохотин)

4) Дилетантите правят големите изобретения, а изобретенията създават специалистите. (В. Брагин)

5) Ако отнемем приноса на дилетантите от историята на науката, цялата сграда ще се срути (К. Керам)
Действително, специалността трябва да се обслужва и усъвършенства, но за да се обслужва първо трябва да я има, а за да я има, някои трябва предварително да са я създали и тези някои по необходимост са дилетанти, тъй като не може да има специалисти преди да е създадена специалността.

...


Причината за това е тематичната, а не проблемна ориентация на образователната система на класическите университети.
Заключение

Необходимо е пълно мобилизиране на силите на интерспециалистите, независимо откъде идват, от средите на специалистите или от средите на дилетантите, с цел и по посока на изграждането на интердисциплинен университет за гражданско образование, наука и култура.







Каталог: pueron -> news
news -> Белградски юридически факултет теомира Десислава Петкова Докторантка в свубит
news -> Закон за висшето образование ( дв бр. 112 от 27 Декември 1995г.) и Закон за научните степени и звания
news -> България и Лисабонската стратегия
news -> България и Лисабонската стратегия
news -> Българо-Немска Конференция „България и Лисабонската стратегия Реформи в образователната система и в законодателството за мотивация в научната кариера”
news -> Академична несправедливост
news -> Инвестициите като начин за управление на качеството при производството на лекарствените средства – опита на Китай
news -> България и Лисабонската стратегия
news -> Академичната автономия демокрация или тоталитаризъм
news -> Книга трета, Нягол Манолов, Издателство темто, София 2007/ Представя ирион, 23. 08. 2008 г


Сподели с приятели:




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница