Компетентност на ес. Предоставена компетентност. Изключителна и поделена компетентност. Подразбираща се

Принципът на предоставената компетентност е закрепен в чл.5 ДЕО, според който " Общността действа в рамките на предоставените й компетенции и поставените й цели в този договор". Компетентността на'държавата озн. възможност за действие, докато тази на Общността - задължение за действие. Предоставянето на компетентността на ЕС е окончателно, освен при последваща ревизия на първичното право. Неупражняването на определено правомощие от страна на ЕС не е основание за преминаването му в компетентността на държавите-членки.

Изключителна компетентност-това са области, в които само ЕС може да законодателства и да приема правно обвързващи актове, а държавите-членки изпълняват изключителна компетентност, действат само при изрично овластяване от ЕС. Сфери на изключителна компетентност на ЕС са:

• 
  Митнически съюз;
  
• 
  Правилата на конкуренцията, необходими за функционирането на
  вътрешния пазар;
  
• 
  Общата търговска политика;
  
• 
  Валутната политика - по отношение на държавите, приели еврото;
  
• 
  Опазването на морските биологични ресурси - в рамките на общата
  политика в областта на риболова.
  

Поделена компетентност- озн.,че държавите-членки са компетентни дотолкова, доколкото ЕС не е упражнил или е прекратил упражняването на своята компетентност. Например:

• 
  Вътрешният пазар;
  
• 
  Правосъдието и вътрешните работи;
  
• 
  Земеделието и риболовът;
  
• 
  Транспортът и транс европейските мрежи;
  
• 
  Енергетиката и др. чл.14
  

Подразбираща се компетентност - чл. 308 ДЕО -" ако за постигане на някоя от целите на Общността при реализирането на Общия пазар, се окаже необходимо осъществяване на дадено действие от страна на Общността и този договор не е предвидил необходимите за това правомощия, Съветът с единодушие, по предложение на Комисията и след като се консултира с Европейския парламент, приема всички необходими разпоредби". Тази норма позволява попълването на празноти в първичната правна уредба и съобразяване на общностните компетенции и целите на ЕС.

И двата принципа се отнасят до постигането на целите на ЕС, но основното различие се състои в това, че:

• 
  принципът на субсидиарност се прилага в случаите, когато е взето
  решение и следва да се определи кой /държавите-членки или ЕС /
  ще осъществи действие за постигане на целите, докато:
  
• 
  принципът на Пропорционалност се прилага тогава, когато вече е
  установено, че действията на ЕС са необходими за постигането на
  целите, но тя не следва да надхвърля необходимите й зй това
  /подразбиращи се / правомощия.
  

"Производното" законодателство обхваща различните видове актове на институциите и органите на ЕС, приемани при упражняването на тяхната компетентност. Това са актовете, приети съгласно правомощията, произтичащи от учредителните договори за осъществяване на целите на договорите. Правни норми, създадени съгласно вече съществуващи /конституционни/ разпоредби, които се наричат "първично" право.

Класификацията на основните правни актове на Общността се съдържа в чл. 249 на ДЕО, според който " За да осъществяват своите функции и в съответствие с разпоредбите на този договор, Европейският парламент съвместно със Съвета, Съветът и Комисията приемат регламенти, директиви, решения, препоръки или мнения".

Правната норма за създаването на всеки отделен нормативен акт се съдържа в конкретен текст от ДЕО или ДЕС.

• 
  Ако разпоредбите, които предоставят нормотворческа компетентност
  на някой орган, не прецизират вида нормативен акт, който трябва да
  бъде издаден, или предвиждат повече от един вид актове, органът
  самостоятелно решава какъв вид акт да приеме, ръководейки се от
  естеството на подлежащата за регулиране материя, както и от
  принципите на субсидиарност и пропорционалност.
  
• 
  Когато обаче, разпоредбата на ДЕО или ДЕС предвижда приемането
  на точно определен вид акт, оправомощената институция или орган
  нямат право на избор.
  
• 
  В случай на липса на специална разпоредба в първичното право,
  предоставяща компетентност за издаване на нормативен акт, база за
  приемането му може да бъде чл. 308 ДЕО: "Съветът с единодушие,
  по предложение на Комисията и след като се консултира с
  Европейския парламент, приема всички необходими разпоредби".
  

Според чл. 249, ал.З ДЕО, директивата обвързва всяка държава-членка, до която е адресирана, по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, но оставя на националните власти избора на формите и средствата за неговото постигане. Тя поначало няма общообвързващо действие.

На върха на йерархията в нормативната система на ЕС и основен източник на "производното" право е регламентът. Основната функция на този акт е създаването на еднообразно право в целия Съюз.

Регламентът има общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и е директно приложим във всички държави-членки на ЕС /чл. 249 ДЕО/. Има нормативен характер, създава правни норми от общ, абстрактен характер.

Никой от адресатите му не може селективно или частично да прилага разпоредби от този вид акт. Задължителен във всичките си елементи, той се различава от директивата, която е задължителна "само по отношение на резултата".

Регламентът е директно приложим във всички държави-членки. Съдът, в своето тълкуване, го приема като адресиран не само до държавите-членки, но и до правните субекти на тези държави - физически и юридически лица. Той е акт с директен ефект - поражда направо права и задължения за всички субекти на правото на ЕС.

Институциите и органите, които са компетентни да приемат регламенти са: Съветът; Съветът съвместно с Европейския парламент; Комисията и Европейската централна банка. Европейският парламент и Европейският съвет не могат самостоятелно да приемат този вид актове.

В зависимост от естеството си, регламентите биват:

• 
  т.н. "базови" - чието приемане се основава пряко на норма от
  "първичното" право и целят да осигурят нейното изпълнение;
  
• 
  т.н. "изпълнителни" - които се основават на базовите регламенти и се
  приемат, за да осигурят тяхното изпълнение.
  

Директивата е способ за сътрудничество между институциите на ЕС и националните власти на държавите-членки, чрез който се цели хармонизиране на законодателствата им, а не създаване на единно право. Тя поначало няма общообвързващо действие. Регламентира резултата, т.е. целта, а оставя на националния законодател да уреди средствата за постигането й.

Държавата-адресат решава самостоятелно, въз основа на вътрешното си право, по какъв начин ще се реализира акта на ЕС в националния й правов ред -чрез закон, подзаконов или административен акт, както и на кого ще бъде възложено изпълнението му на територията й.

В някои случаи, резултатът може да бъде постигнат само по един-единствен начин.

Някои директиви са изготвени по толкова детайлен начин, с такава изчерпателност на уредбата, че изобщо не оставят на държавите-членки някакъв избор по отношение на методите и средствата. В такива случаи на държавите-членки не им остава нищо друго, освен просто да транспонират общностната регламентация в националното си право.

За разлика от регламента, директивата не създава индивидуални права и , задължения на субектите на европейското право. Такива възникват едва във фазата на действията на държавата-членка по реализирането на предписания от директивата резултат.

Адресати могат да бъдат една или повече държави-членки на ЕС, физически или юридически лица.

Решението има характер на индивидуален административен акт.

Органите, които могат да приемат решения са: Съветът; Съветът съвместно с Европейския парламент; Комисията и Европейската централна банка.

За разлика от директивата, решението е задължително в своята цялост. Поради тази причина то може да бъде изготвено по много детайлен начин.

Когато адресат е физическо или юридическо лице от държава-членка, тогава актът има директен ефект. Решенията могат да бъдат оспорвани при условията на чл.230, ал.2 и 3 от ДЕО пред Европейския съд.

Когато адресат е държава-членка, директният ефект е опосреден от вътрешноправен акт по имплементация.

Съгласно чл. 254 ДЕО, регламентите трябва да бъдат публикувани в официалния журнал на всички официални езици. Директивите и решенията не се публикуват, но трябва да се предоставят на лицата, до които са адресирани.

Принципи на Правото на ЕС. Непосредствена приложимост. Пряко действие.

Основните принципи, от които се вдъхновява ЕС при реализирането на целите си, са формулирани както в първичното право, така и от практиката на Съда на ЕС и политическите декларации на Европейския съвет.

• 
  представителна демокрация;
  
• 
  правова държава;
  
• 
  социална справедливост;
  
• 
  закрила на основните права и свободи;
  
• 
  зачитане на културното многообразие.
  

Задълженията за лоялно сътрудничество произтичат от чл. 10 ДЕО.

Според Съда на ЕС, задължението на държавите-членки да адаптират националните си законодателства и практика с изискванията на ЕС, се отнася до всички органи на държавата - законодателни, изпълнителни и съдебно, и обхваща всички нива.

Освен ако не е предвидено друго в общностното законодателство, държавите-членки имат свобода на избор по отношение на естеството на мерките, чрез които се постига имплементацията / въвеждането в действие /. Въпросът за конкретната мярка се решава в съответствие с конституционната система на отделната държава. Автономията на държавата-членка е ограничена с оглед гарантиране еднообразното прилагане на общностното право.

Съгласно правилото на директния ефект, определени норми на правото на ЕС получават пряко / незабавно без трансформация / действие в националните законодателства, предоставяйки възможност на физическите и юридическите лица да придобиват субективни права и задължения.

Всеки национален съд, при разглеждане на дела в рамките на собствената му юрисдикция, трябва да прилага Правото на ЕС в неговата цялост и да защитава правата, които то дава на индивидите, както и да не прилага разпоредби на националното законодателство, което влизат в противоречия с него.

Изпълнителната сила на нормите на Правото на ЕС не може да има различно приложение в различните правни системи, а унифицирано. В противен случай може да бъде поставено в опасност постигането на договорните цели.

В учредителните договори не съществуват изрични разпоредби, които да потвърждават правилото за предимството на Правото на ЕС, но в чл. 249 от ДЕО се съдържат елементи, подкрепящи тази теза. Абсолютният примат на Правото на ЕС над националните законодателства не навсякъде е приет от всички държави-членки.

Според Съда, предимството се потвърждава от определението на наредбите, съдържащи се в чл. 239 ДЕО, като задължителни и пряко приложими към всички държави-членки.

Правото на ЕС е приоритетно по отношение на националните законодателства и то е прието като такова по силата на учредителните договори, посредством които държавите-членки доброволно прехвърлят права и задължения от техните вътрешноправни системи към правната система на ЕС, едновременно с това ограничавайки своя държавен суверенитет.

По отношение на съставните части на "производното" право, Съдът приема, че регламентите имат директен ефект; директивите, за да произведат директен ефект е необходимо да бъдат имплементирани във вътрешнодържавен акт и въведен в действие; решенията, които са адресирани до физически и юридически лица имат директен ефект.

Принципите, върху които се базира имплементацията на Правото на ЕС на национално равнище са задълженията за лоялно сътрудничество, произтичащи от чл. 10 ДЕО и автономията на държавите-членки.

Държавите-членки са тези, които трябва да обезпечат имплементацията на общностните регламенти на територията си и в частност на тези, свързани с общата селскостопанска политика.

Има няколко етапа на процеса на имплементация:

• 
  Транспониране - правен процес на включване на дадена общностна
  норма в националното законодателство. Мнозинство от нормите, регулиращи
  вътрешния пазар е във формата на директиви. Трябва да се изберат тези
  национални форми, които са най-пригодни да осигурят ефективността на
  общностното право - закон, подзаконов акт, административен акт и други.
  Транспонирането трябва да се осъществи в рамките на указания период.
  
• 
  Осигуряване на ефективно прилагане - практически мерки, чрез
  които да се осигури адекватното функциониране на транспонираните общностни
  норми.
  
• 
  Гарантиране на съответствието - Комисията е институцията, която
  е компетентна да следи изпълнението на задълженията на държавите-членки.
  Отговорността на държавата за вреди, причинени от липса на транспониране на
  директива в националния правов ред възниква независимо кой е националният
  орган или институция, причинил неизпълнението или лошото изпълнение на
  задължението за транспониране.
  

Гражданин на ЕС е всяко лице, което има националността на държава-членка. Европейското гражданство произтича автоматично от наличието на националност на държава-членка, а не се придобива по някакъв ред, предвиден в общностното право. ДЕС въвежда европейското гражданство като допълнение към гражданството на държава-членка.

В ДЕО са изброени специфични права, респективно задължения, които са предоставени на гражданина на ЕС. Това изброяване не е изчерпателно. Правата и задълженията, образуващи съдържанието на европейското гражданство, трябва да се търсят в целия Договор.

Специфичните права, пряко произтичащи от европейското гражданство, са:

• 
  Чл. 18 - право на свободно придвижване и на свободно пребиваване на
  територията на държавите-членки - тези права са подчинени на
  "ограничения и условия, предвидени в общностното право". Те не са
  гарантирани безусловно.
  
• 
  Чл. 19 - активно и пасивно избирателно право - това право има 2 хипотези:
  право на гражданина да участва в общинските избори в държавата-членка.
  където пребивава - в изборите могат да участват само граждани на ЕС, но не
  и граждани на трети държави, независимо че пребивават законно на
  територията на дадената държава; право да участва в европейските избори в
  държавата-членка. където пребивава.
  
• 
  Чл. 20 - право на дипломатическа и консулска закрила от органите на
  държава-членка, различна от държавата на произход, когато последната
  няма представителство в трета държава.
  
• 
  Чл. 21 - право на петиции и право да сезира омбудсмана - правото на
  петиции пред Европейския парламент се отнася както за гражданите на ЕС,
  така и за всяко физическо или юридическо лице, което пребивава или има
  седалище в държава-членка. Това право е ограничено само до въпроси,
  спадащи в сферите на дейност на ЕС. Правото да сезира омбудсмана е
  ограничено до жалби срещу случаи на лошо администриране в рамките на
  европейските институции.
  

Идеята за създаване на Харта на основните права в рамките на ЕС възниква по повод 50-годишнината от Всеобщата декларация за правата на човека. Хартата се изработва в рамките на Конвент, който започва дейността си през 1999г. и приключва с прокламиране на Хартата по време на Европейския съвет в Ница през м.декември 2000г.

Държавите-членки не постигат съгласие по въпроса за правната природа на Хартата и за начина на интегрирането й в действащите договори, оставяйки проблема в мандата на следващата МПК и на Европейския конвент за изработването на Конституцията на Европа.

Хартата, в един-единствен документ обединява всички граждански, лични, икономически, политически и социални права, с които се ползват гражданите на ЕС и пребиваващите на неговата територия.

Тя слага край на съществуващото разграничение между граждански и политически права, и социални и икономически права, от друга страна.

Основните институции, създадени съгласно чл. 7 ДЕО, са: Европейски парламент, Комисия, Съд, Съвет на ЕС, Сметна палата.

Съгласно Договора, тези 5 органа са определени като институции. Всяка институция, в съответствие със своите правомощия, разполага с вътрешна или външна /или и двете/ компетентност, отнасяща се до държава-членка, до нейните граждани или до трети страни.

Наред с 5-те институции са включени редица допълващи органи с консултативни или управленски функции.

Съветът и Комисията се подпомагат от Икономически и социален комитет и Комитет на регионите.

Създадени са също и европейска система за централните банки и Европейска централна банка.

Създаден е Комитет на постоянните представители на държавите-членки. Учреден е Първоинстанционен съд.

Европейският съвет не е институция, нито орган в учредителните договори на Общностите. Той възниква в резултат на политическа инициатива.

Понастоящем и до влизането в сила на Конституцията на ЕС, Европейският съвет се състои от държавните глави или правителствените ръководители на държавите-членки и Председателя на Европейската Комисия. Те се подпомагат от министрите на външните работи на държавите-членки и от член на Комисията.

След 2002г. Европейският съвет заседава 4 пъти годишно. При необходимост, членовете могат да решат да бъдат подпомагани от 1 министър и един еврокомисар.

След последното разширяване 2004г, всички заседания на Европейския съвет се провеждат в Брюксел.

Европейският съвет определя общите политически насоки на развитието на ЕС. В отделни разпоредби на ДЕС и ДЕО са уредени специфични правомощия на Европейския съвет:

• 
  Да приема общите принципи и насоки на общата външна политика и
  сигурност на ЕС; общите стратегии на ЕС в области, в които държавите-
  членки имат важни общи интереси;
  
• 
  Да дискутира заключения по главните насоки на Икономическите политики на
  държавите-членки и на Общността;
  
• 
  Да реши дали мнозинството от държавите-членки отговаря на изискванията
  за приемане на единна парична единица;
  
• 
  Да реши дали е целесъобразно Общността да пристъпи към третия етап на
  Икономическия и валутен съюз.
  

В Европейския съвет не се гласува, а се постига общо съгласие, освен ако яогонпп не поелвижла

Европейският съвет е най-високостоящият орган в системата на ЕС. Резултатите от работата на неговите заседания се публикуват във формата на заключения, съдържащи декларации, решения и други.

Заключенията са политическо ръководство за останалите институции на ЕС.

До влизане в сила на Конституцията на ЕС, Европейският съвет се председателства на ротационен принцип от държавния или правителствен глава на държавата-председател на Съюза.

Нововъведение в Конституцията - вместо досегашната 6-месечна ротация, Европейският съвет с квалифицирано мнозинство избира постоянен председател за срок от 2,5г. с право на 2 мандата.