Конфликт. Дефиниране, характеристики и динамика. Генчо Б. Сандев

▪ Директна конфронтация между индивиди или групи, която обикновено възниква в ситуация, при която всяка от страните счита, че другата страна има вероятност да заплаши или вече е заплашила нейните основни интереси.

▪ Конфликтът като състояние може да бъде:

- определен случай на изостряне на противоречията;

- специфична форма на разрешаване на противоречията.

▪ Конфликтът е състояние, в което е нарушен хомеостатизма на взаимо- действието между елементите в дадена система, при което става невъзможно:

- постигането на техните цели;

- удовлетворяването на основните им потребности;

- по-нататъшното им самосъхранение (оцеляване).

Б. Като процес:

▪ Конфликтът е процес, в който дадено усилие се прави от А с цел да противодейства на усилията на Б чрез някаква форма на блокиране, която ще осуети постигането от Б на неговите цели или задоволяването на неговите потребности (интереси).

▪ Конфликтът е процес на търсене на ново устойчиво състояние на системата (организацията) в пространството на състоянията, след като е била загубена устойчивостта й. Той съпътства опитите за постигане на синхрон между различните индивиди и групи от индивиди, заети в организацията, както и постигането на съгласуваност и компромиси между противоречивите елементи в нейната структура.

▪ Конфликтът е процес на взаимодействие, проявяващ се в дисхар-мония и противоречие в или между социалните субекти (индивиди, групи и организации) по отношение на социалното положение, цели, ценности, потреб-ности (интереси) и разпределяне на ресурси.

Структурата на конфликта е съвкупност от устойчивите му елементи, отношения и връзки, които са композирани в цялостна система.

Основните елементи на структурата на конфликта са представени на

фиг.1.

Участниците винаги встъпват в конфликта със своите цели, ценности и интереси. Освен това, обществения живот не се свежда само до взаимодействие между отделните индивиди. В обществото действат различни социални групи, общности, политически формирования, юридически лица и др., които също могат да встъпят в противоборство. Разширявайки този кръг, участниците в конфликта, както и самите конфликти могат да бъдат голямо множество.

Съвременната конфликтология разделя всички участници на две групи:

- основни участници (преки);

- косвени (неосновни).

В реалната динамика на конфликта, границата между основните и неос-новните участници често се оказва подвижна и относителна. Диалектиката се състои в това, че в процеса на развитие на конфликта, участниците често си разменят местата.

▪ Инициатори са тези участници, които са взели инициативата в разви-тието на конфликта между други лица, групи или организации, като след възникването на конфликта, може и да не участват в него.

▪ Организаторите са група хора (или един човек), разработващи план за противодействието на опонентите с цел разрешаване на конфликта в своя полза. Те обмислят цялата динамика на конфликта, по начин, по който след приключването му, те да имат повече изгода, отколкото загуба.

▪ Съучастниците са лица, които помагат във възникването, организацията и развитието на конфликта. Те могат да са спонтанни или специално създадени групи, а така също могат да бъдат и отделни лица.

▪ Посредниците са третата страна в конфликта, т.е. те са косвени участници. Изпълняват ролята на авторитетни помощници, призовани от субектите в конфликта за разрешаване на проблема. Те могат да са както отделни лица, така и отделни организации и държави. Важна черта на посредника е неговия авторитет, признат и от двете страни. Целта на посред-ничеството е да се прекрати конфликта по пътя на намиране на компромис между опонентите.

2.2. Странични наблюдатели. Във всеки конфликт се откриват и т.нар. странични наблюдатели - т.е. субекти, групи или организации, които само наблюдават конфликта между страна А и страна Б, но не се намесват по никакъв начин - било то пряко или косвено. Казано иначе това е „мълчаливото мнозинство”, което формира в индивидуалното или колективното си съзнание определено отношение към конфликтуващите страни, но не се намесва чрез целенасочени активни действия и пази мълчание.

2.3. Зона на разногласия. Обект и предмет на конфликта.

В зоната на разногласия се очертават видимо или недотам ясно обектът и предметът на конфликта.

Целта на конфликта е свързана с промяната, която трябва да се извърши за да се притежава някаква ценност. Всички конфликти са опит да се постигне или да се попречи на дадена промяна. Конфликтът не винаги води до промяна и не всяка промяна предизвиква конфликт. Но когато има конфликт, за да се разбере по-добре, трябва да се търси връзка с някаква промяна. Какво трябва да се промени, кой трябва да я извърши, каква трябва да бъде цената, кой трябва да плати цената на промяната, кога и как тя трябва да бъде платена - това са основните направления на конфликтното взаимодействие и цели за постигане. Всеки конфликт възниква, защото някой желае промяна, на която някой друг се противопоставя.

Промяната, като силен конфликтен агент, има две измерения - процесът на промяна и последиците от промяната. Те са вълнуващи за тези, които ги желаят и заплашителни и стресови за тези, които им се противопоставят.

2.5. Функции на конфликта - конфликтно поведение (действия).

Функциите на конфликта се определят, от една страна, от неговата социална същност и предназначение, а от друга страна, главно от вида, целите и силата на конфликтните взаимодействия между страните.

По своето съдържание функциите на конфликта обхващат както мате- риалната сфера (свързана преди всичко с икономическите интереси, печалбата или загубата), така и духовната сфера (свързана главно с Аз - концепцията, активността и мотивацията).

Конфликтното поведение (действия) се характеризира със следните стратегии:

▪ Взаимно примирение на страните (избягване). Същото предполага игнориране на конфликтната ситуация, даване на вид че тя не съществува и не предприемане на никакви стъпки по нейното изменение. Тази стратегия е оптимална за ситуациите, които:

- не са особено значими за страните и те са преценили, че не си заслу-жава да се хабят сили и средства за внасяне на корекции в нея;

- независимо една от друга страните са стигнали до изводите, че шансо-вете им за успех в конфликта са близки до нула и в идеален план (най-често ценностно) са преобразували ситуацията;

- и двете страни притежават различен от обичайния за цивилизацията светоглед издигащ ги над всекидневните проблеми.

▪ Приспособяване към опонента. То най-често се осъществява чрез правене на отстъпки пред него, понякога стигащи дори до капитулация. Въпросните отстъпки могат да демонстрират добра воля и да служат за пози-тивен модел на другата страна. Не рядко те са преломен момент в напрегнатите ситуации към по-добро. Главната цел в приспособителната стратегия е да се съхранят силите и средствата за пo-благоприятен момент. Тази стратегия е възможно най-приемливия изход от конфликта за една от страните в слу-чаите, когато баланса на силите не е в нейна полза. Наред с това се допуска и възможността с течение на времето в резултат на външни или вътрешни фактори да настъпят такива изменения в зоната на разногласия, които коренно да трансформират актуалната конфликтна ситуация.

▪ Съгласуване на интересите и позициите на конфликтуващите страни на нова основа (компромис). Понякога той е единствено възмож-ния и най-добър мирен вариант за разрешаване на проблемите. Чрез него всяка от страните получава по нещо вместо да продължава конфронтацията и да загуби всичко. Препоръчително е компромисът да бъде в равна мяра, тъй като неудовлетворените в пълна степен интереси на страните крият риск за възобновяване на конфликта в по-остра форма.

▪ Съперничество. В редица случаи, то не само е допустимо, но и необхо-димо за развитието и прогреса. Не рядко, обаче съперничеството води до:

- впрягане на всички налични сили до границата на изтощение;

- не нормализация, а влошаване на отношенията с непосредствения опонент и с хора дори нямащи отношение към конфликта;

- пораждане на изкушение за победа на всяка цена (дори чрез използ-ването на нечестни и жестоки методи) и т.н.

Употребата на сила е най-бързият тактически способ за разрешаване на конфликти, но същевременно и най-неефективния от стратегическа гледна точка. За да съхрани своето превъзходство победилата страна трябва пос-тоянно да изразходва допълнителни материални, интелектуални, военни и други ресурси.

Освен това, конфликтът може да бъде завършен не само чрез налагане на пълно подчинение над по-слабия, но и чрез унищожаването му. В последния случай рано или късно винаги се стига до морално осъждане на победителите.

▪ Сътрудничество. Отличава се от останалите форми за разрешаване на конфликтите по стремежа да се постигне възможно най-пълно удовлетворяване на собствените и на опонента интереси. Често се разглежда като желан, но нереален вариант за завършване на конфликтите. За разлика от компромиса, при него е необходим преход от отстояване на собствената позиция към търсене на съвместимост на интересите. Сътрудничеството е единствения изход от конфликта, който позволява едновременното достигане на желания резултат и ненарушаване на отношенията между страните.

Конфликтът винаги се развива и обективира върху някакъв социален фон (среда). Ако ние не отчитаме тази обективна даденост, рискуваме да разглеж-даме конфлик­та откъснато и механистично, а самият той никога не е изолирано явление, тъй като протича в определена социална ситуация.

От гледна точка ниво на социална система се различават микро- и макро- среда.

Микросредата е съвкупността от условията на взаимодействието между хората, непосредствено влияещи на междуличностните и междугруповите конфликти (мащабът е малка социална група).

Макросредата включва тези условия, които влияят на развитието на конфликта между големи социални групи и организации (държави).

3. Базови характеристики на конфликта и параметри.

Базови характеристики:

- биполярност - противопоставяне на два обекта (хора, групи, организа-ции);

- активност (насочена към преодоляване на противоречията);

- многовариантност на състоянията и ситуациите;

- неповторимост на процесите;

- неуправляемост на мнозинството от факторите;

- съществена неопределеност на заплахите;

- слаба предсказуемост на последствията.

- вид и характеристики на групите (организациите) в конфликта;

- рационалните, волевите и афективните характеристики на личностите в конфликта;

- зависимост между страните в конфликта (степен на противоречивост);

- причини за конфликта и условия (фактори);

- въздействие на конфликтуването, както върху личността, така и върху дейността и развитието на социалната група (организация);

- управление на конфликта и др.

в) времетраене на конфликтуването (В);

г) мощност (М) – намира се по формулата: М= С х В.

Мощността зависи още и от убедеността в собствената правота на всеки участник в конфликта, от отстояването на позициите, от степента на тяхната несъвместимост, от ресурсите и др.

Конфликтът в темпорален план преминава през три основни етапа. По-долу са характеризирани етапите поотделно, заедно с включените в тях фази - фиг.2.

Той може да бъде описан със следните най-характерни особености: нарастване на социалното напрежение; открояване на взаимодействащите си страни; реално накърняване на интересите на страните, което се осъзнава като такова (зона на разногласия); собствено възникване на реална предконфликтна ситуация.

Фиг. 2

Тук е мястото да се изясни по принцип разликата между понятията конф-ликтна ситуация и конфликт. Макар и двете понятия да се използват като сино-ними, те не са тъждествени. Конфликтната ситуация е елемент на конфликта и така се съдържа (вмества) в конфликта, като тя е само обособен епизод (част) от конфликта в отделен и определен момент от неговото развитие.

Случва се понякога така, че предконфликтният етап е свързан с много силно социално напрежение между страните, но не прераства в открито протии-воборство, т.е. в явен конфликт. Това състояние може да продължи неоп-ределено дълго време. Това е т.нар. потенциален (скрит) конфликт. Потенциал-ният конфликт се характеризира с реално съществуващо противоречие между ин­тересите на двете взаимодействащи си страни, което протииворечие обаче не пре­раства в открит сблъсък, вследствие на ред субективни и обективни причини.

В действителността се среща и т.нар. „неистински” („лъжлив”) конфликт. Неистинският конфликт се наблюдава тогава, когато две взаимодействащи си страни възприемат субективно дадена ситуация като конфликтна, докато тя обективно не съществува като такава.

За да се дойде до вторият етап на конфликта, а именно предконфликтната ситуация (фаза) да прерастне в открит етап на кон­фликта, е нужен формален повод, който да подтикне взаимодействащите си страни към предприемане на активни действия. Този формален повод е инциден­тът, който е и първата фаза на открития етап на протичането на конфликта.

Ескалацията може да завърши с кулминация. Кулминацията е връхната точка на ескалацията и представлява най-силното изражение на конфликтното взаимодействие между страните. За нея обикновено са присъщи следните най-общи характеристики: субективно неадекватно възприемане на обективната конф-ликтна ситуация от страните, създаване на „образ на врага”, ирационални и личностни нападки към опонента, загуба или размиване на конкретния обект на спора и въвличането на множество странични обекти в зоната на разног-ласията.

След ескалацията настъпва третата последна фаза на открития етап на конфликта - завършването на конфликта. Завършването на конфликта може да се опише като преход от активното и интензивно противопоставяне между взаимодействащите си страни към търсене на пътища за разрешаване на проблемите от зоната на разногласията и преустановяването на конфликта.

При описанието на тази заключителна фаза се използват два възлови термина: регулиране на конфликта и разрешаване на конфликта - често в качеството им на синоними. Макар и близки в семантичен смисъл, тези термини носят различна нюансировка в разглеждания контекст. Основната разлика между регулирането на конфликта и разрешаването на конфликта е следната: при регулирането на конфликта се постига частична нормализация на отношенията между страните, докато при разрешаването на конфликта е налице пълна нормализация на отношенията между взаимодействащите си страни.

Последният, завършващ етап на конфликта е следконфликтният. Конф-ликтът оставя винаги след себе си субективни (преди всичко в съзнанието на конфликтуващите страни) и обективни (промяна в зоната на разногласията) следи и след отшумяването му. В преобладаващата част от случаите след-конфликтният етап (ситуация) се отличава в по-голяма или по-малка степен от предконфликтния етап (ситуация) и особено от открития конфликтен етап (ситуация).

Първата фаза на следконфликтния етап е фазата на значително нама-ляване напражението и конфликтното противопоставяне.

Поначало оценката на резултите, в зависимост от нормализацията на отношенията между конфликтуващите страни, може да бъде три вида: частична нормализация, пълна нормализация, липса на нормализация.

2. Георгиев Н., Конфликтът в бизнесорганизацията, Стопанска академия „Д. А. Ценов”, 2005г.

3. Громова О.Н., Конфликтология, Москва, 2000г.

4. Дарендорф Ралф, Модерният социален конфликт. Есе за политиката и свободата, София, 1998 г.

5. Емельянов С.М. Практикум по конфликтология, изд. „Питер”, Санкт-Петербург, 2000г.

6. Паунов М., Организационно поведение, Изд.„Сиела” София, 2006г.

7. Тодоров А., Кръстева.А., Конфликти. Доверие. Демокрация, София,

2005г.