До първата кръв.
Тогава бандата се разпръсва, уплашена като ято птици. И четиримата се
превръщат в такива, каквито са: ужасени типове, подлеци, жалки същества. Внезапно съборени от пиедестала си. Планините вече не са величествени свидетели на безнаказаните им престъпления, а сцена на тяхното наказание. Кой бе отмъстителят? Как изглеждаше? Къде се укриваше?
Жил Грим,
Серж Перо,
Жилбер Муренкс и Ролан Шапрон.
„Клубът“ на Сен Мартен.
Тормозеше го един въпрос: в какво се състояха престъпленията им… Защото за Серваз нямаше съмнение, че
Циглер е права: изнудването на момичето бе само видимата част на айсберга и той се страхуваше да разкрие цялата му зловеща същност. В
същото време усещаше, че на пътя му се изпречва препятствие ― някаква подробност, която не влизаше в схемата. „Изглежда твърде просто, твърде очевидно“, каза си той. Зад това се криеше истината.
Серваз се приближи до малкото прозорче, което гледаше към тъмната градина.
Навън бе черна нощ.
Отмъстителят или отмъстителите бяха там някъде. В нощта. Готови да ударят отново. И те като него и Циглер искаха да намерят Шапрон. Къде ли се криеше кметът? Далеч или някъде съвсем наблизо?
Стресна го още един въпрос:
Изчерпваше ли се клубът на мръсниците с четиримата, или в него имаше и другиСподели с приятели: