Microsoft Word 3 mihail iliev doc

22
СЪОТНОШЕНИЕ
МЕЖДУ АКТОВЕТЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ, НА ДРУГИ
МЕЖДУНАРОДНИ
ОРГАНИЗАЦИИ И НА НАЦИОНАЛНИТЕ ЗАКОНОДАТЕЛСТВА
НА
ДЪРЖАВИТЕ ЧЛЕНКИ
1


Михаил
Илиев
2

I. Източници (актове) на Европейския съюз и на международното право.

Изясняването на източниците на международното право е проблем с важно практическо значение. Това е особено важно, тъй като за разлика от нормите на международния обичай, международния морал и международната вежливост, от които не произтичат юридически задължения, то нормите, въплътени в източниците на международното право, са задължителни за неговите субектите.
Източниците на международното право се делят на основни и спомагателни.
Международния договор и международния обичай са основните източници на съвременното международно право.
Международните договори като главен източник в международното право са общопризнати в международните отношения. Това им положение е закрепено в
Устава на организацията на обединените нации (ООН) и по-точно в член 38 от
Статута на Международния съд, в който международният договор е поставен на първо място сред източниците на международното право. Същото положение е закрепено и във Виенската конвенция за правото на договорите от 1969 г. и в други международни актове.
Повечето норми на съвременното международно право се създават посредством международни договори. Това са всички международни споразумения във формата на международен акт, чиито норми след ратификация стават задължителни за страните по тях. Международните договори се срещат още като конвенции и споразумения, като наименованието им зависи от волята на страните по тях. Особен вид международни договори са „sui generis”, които представляват учредителни актове на международните организации, срещани като устав, харта, статут
, конституция и др. Фактът, че са особени не им придава по – малка юридическа сила. Някои от тях имат по-голяма юридическа сила от други международни договори. Така Уставът на ООН е с най-голяма юридическа сила от всички съществуващи международни договори.
1
Доклад, изнесен на семинара „Развитие на гражданското и наказателното право на държави-членки на Европейския съюз”, 21-24 май 2010, организиран от Департамент Право на НБУ.
2
Студент в програма Право, НБУ.

23
От международните договори по правило произтичат еднакви задължения за страните по тях, но независимо от това те изпълняват различна роля в съвременните международни отношения, което зависи от конкретни фактори, като предметът на регулиране, колко и кои държави са страни по международния договор и не на последно място от ефективното прилагане и изпълнение на договорните разпоредби от страните.
На следващо място от източниците на международното право е изведен международния обичай. Той представлява съгласието на държавите да признаят определено правило за поведение, като задължително за тях. За да прерасне международния обичай в международноправен е необходимо той да притежава три елемента
: продължителност на формиране, общо признаване и юридически задължителен характер.
3
На първо място от спомагателните източници на Международното право са
Решенията на Международния съд на ООН. Те нямат нормативен характер и представляват актове, прилагащи международното право, тъй като тяхната юридическа сила е ограничена в рамките на конкретно дело, решено от съда.
Затова и решението е задължително само за страните по него, а за другите страни по
Статута на Международния съд, то ще е задължително само ако изрично те са признали това.
На второ място към спомагателните спада международната доктрина, която включва научните трудове, на най-квалифицираните автори на различните нации, съгласно член 38 от Статута на Международния съд. Характерно за тях е, че те нямат задължителен характер, а само тълкуват конкретни принципи и норми на международното право.
На трето място са актовете на международните органи, приемани на различни международни конференции и международни организации.
Международните конференции се свикват за обсъждане, приемане и подписване от държавите на определени международни актове. Голям отпечатък в международото право са оставили Виенските и Женевските конференции, на които са приети редица конвенции.
Решенията
, приети в рамките на международните организации, уреждат така нареченото вътрешно право на организациите. Решенията, приети във формата на
3
Повече за международния обичай вж. Борисов, Орлин., Международно публично право., С 1997., стр.36.

24 препоръка към държавите членки нямат юридическа сила за тях, но ако държавите решат
, могат да продължат развитието на техните норми и да ги въплътят в международен договор.
Някои от решенията на органите на международни организации могат да бъдат и
задължителни. Типичен пример за това са решенията на Съвета за сигурност на
ООН
(СС на ООН), свързани с продължаване на международния мир и сигурност, съгласно член 26 от Устава на ООН.
Актовете
, които се разработват и приемат от държавите членки на ЕС, в качеството си на субекти на международното право могат условно да бъдат разделени на първични и вторични.
Към първичното право на първо място трябва да отбележим Учредителните договори
. Към тях се отнасят Договорът за Европейска общност (ДЕО), Договорът за
Европейската общност за въглища и стомана (ДЕОВС), Договорът за Европейската икономическа общност (ДЕИО), Договорът за Европейската общност за атомна енергия
(ДЕОАЕ), съответно Договорите за Европейски съюз от Амстердам, Ница и последният от Лисабон. Тук можем да отнесем и всички договори за присъединяване
. Характерно за тези договори е, че рзпростират своето действие върху цялата територия на държавите, страни по тях, освен ако не е договорено друго
. В договора изрично може да бъде предвидено, че се изключва или че се засяга точно определена част от държавната територия.
На второ място към източниците на първичното право трябва да бъдат посочени така наречените Допълнителни договори. Това са такива актове към учредителните договори, като приложения, протоколи и др., които се считат неделима част от договорите, към които се отнасят. Освен това към тях се приемат допълнително и други международни договори, сключвани от държавите членки, които се отнасят към обхвата на ЕС и се считат за част от неговото право. Към тази втора група източници на първичното право можем да отнесем всички договори за ревизия
( Единен европейски акт (ЕЕА), Договорът от Лисабон, Договорът за
Гренландия
, Протоколът за Нидерландските Антили и др.).
На трето място трябва да отнесем договорите, сключени от представители на държавите членки. Това са решенията на министрите на държавите членки, представени в Съвета, но когато те не действат в качеството си на негови членове по поръчение на своите правителства.
4
Тези решения се определят като „решения
4
Вж. Борисов, Орлин., Право на Европейския съюз., С.2002

25 на представителите на правителствата на държавите членки, приети на срещи на
Съвета
”, или като „споразумения между представителите”. Тези актове се различават от актовете, които се приемат от Съвета, тъй като не се приемат в резултат на упражняването на предоставените от договорите правомощия, а се базират на международната правоспособност на държавите членки да сключват международни договори. Тъй като обикновено тези актове са тясно свързани с предмета на дейност на ЕС, те се приемат като част от неговите норми и се смятат за източник на правната система.
Към първичното право на последно място, но не по значимост, следва да бъдат отнесени неписаните източници, като обичаи и основни принципи, утвърдили се в резултат на дълготрайната им употреба.
Към вторичното право се отнасят актовете на институциите на ЕС, приети съгласно правомощията
, произтичащи от учредителните договори за осъществяване на целите, посочени в тях, които формират част от правната система на ЕС. Наричаме ги вторични, защото те се създават от институциите на
ЕС
, въз основа на предоставените им от учредителните договори (първичното право
) правомощия. В този смисъл вторичното право е единствено възможно и произтича от първичното.
На първо място това са регламентите. Те представляват нормативни актове с общо приложение, обвързващи като цяло всички държави членки и директно приложими в тях. Това е и най-важния източник на вторичното право, с най-голям интензитет
, произтичащ от неговата задължителност и непосредствено действие в държавите членки.
На следващо място, друг акт, приеман от институциите на ЕС в упражняване на предоставените им с учредителните договори правомощия са директивите. Те са обвързващи за държавите членки по отношение на целения с тях резултат, но за разлика от регламентите, тук се предоставя възможност на националните власти да изберат начина за неговото постигане. Те не са акт с пряко приложение, поради което е необходимо да бъдат транспонирани във вътрешното законодателство и едва тогава се прилагат. Възможно е техен адресат да бъдат само част от държавите членки.
На трето място от източниците на вторичното право, а и по сила, стоят решенията
. Те са задължителни като цяло за субекта, към който са адресирани. Те

26 са насочени към индивидуално определени адресати. Такива могат да бъдат една или повече държави членки или едно или повече лица в държавите членки.
На четвърто място стоят препоръките и становищата. Препоръките и становищата представляват актове, приемани от институциите без юридическа сила
, т.е. те не създават права и задължения за своите адресати. Въпреки това те са изключително важни, тъй като в практиката на СЕО (сега Съдът на ЕС) националните институции са длъжни да се съобразяват с тях. Двата акта се различават по това, че препоръките се отправят по инициатива на институция и се приемат от Съвета, а становищата са резултат от външна инициатива и се дават от
Комисията
. Целта на препоръките е да предложи, да посъветва адресата да възприеме определено поведение, а на становищата е да даде обща оценка за определени факти или да подготви почвата за последващи процесуални действия.
Разбира се, институциите на ЕС, при упражняване на своите правомощия не са ограничени да приемат и други актове като декларации, правилници, законови предложения до Комисията, актове, уреждащи дейността на самите институции и др
Към източниците на правото на ЕС, следва да бъдат посочени и международните договори, сключвани от ЕС с трети страни.
Тук е необходимо да се посочи, че в рамките на самия ЕС се сключват международни договори между самите държави членки, каквито бяха разгледани по- горе при източниците на първичното право на ЕС. Тези договори са източник на правото на ЕС.
Друг вид договори са тези, сключвани от държавите членки с трети страни, като самостоятелен субект на международното право. Известно е, че те не са обвързващи и за ЕС, освен в случаите, когато те са от голямо значение за развитието му и за постигане на неговите цели.
И
третия тип международни договори, като източник на ЕС са така наречените
„смесени договори” сключвани от ЕС с държавите членки и трети страни. Такава например е „Международната конвенция за опростяване и хармонизиране на митническите процедури”, подписана през 1974 г. в Киото от името на ЕО, но договаряна от държавите членки, в рамките на техните компетенции.
И
безспорно най-важните международни договори са сключваните от ЕС самостоятелно с трети страни, които също са безспорен източник на правото на ЕС.

27
Разбира се, сключват се и др. международни договори, указващи влияние върху правото на ЕС, като конвенции, договорите на представителите на правителствата на държавите членки, приети на съвещания в съвета и др.