Мотиви по нохд №214/2011г по описа на епрс, нк, 4-ти състав

В съдебно заседание пред ЕПРС на 24.04.2013г. представителят на ЕПРП заявява, че поддържа внесения обвинителен акт срещу подсъдимия В. за престъплението, описано в него. При проведеното съдебно следствие според прокурора безспорно се е доказало авторството и вината на подсъдимия. В тази връзка той посочва събраните в хода на съдебното следствие писмени и гласни доказателства/без да ги конкретизира/. Предвид изложеното се иска ЕПРС да признае подсъдимия за виновен и с оглед обстоятелството, че не е осъждан към датата на деянието - да бъде определено наказание около предвидения минимум, чието изпълнение да бъде отложено на основание чл.66 от НК.

Пред първостепенния съд пълномощникът на частният обвинител Н. Ц./адв. Д./ се явява пред ЕПРС на 24.04.2013г. и взема становище по съществото на спора. Поддържа внесения обвинителен акт от прокурора. Прави извод за нарушение на Европейската конвенция за правата на човека, поради дългия период на разследване на престъплението, в което е обвинен подсъдимия. Според пълномощникът липсата на критично отношение от страна на подсъдимия, следвало да се вземе предвид от съда, при определяне размера на наказанието. Иска се подсъдимият да се признае за виновен и наложи наказание предвид сроковете и целите по чл. 36 от НК, като съдът приложи разпоредбата на чл. 66 от НК.

Пред районния съд защитата на подс. В. /адв. Ц./ моли съда да признае подсъдимия за невиновен в извършване на деянието, за което е обвинен. Според защитата от събраните в съдебно заседание доказателства не се установява фактическата обстановка, възприета в обвинителния акт, т.е. обвинението не било доказано по несъмнен и категоричен начин, съгласно НПК. В тази връзка адв. Ц. изтъква, че подсъдимият е осъществявал фактическа власт върху процесния камион на конкретно правно основание, а именно – договор за наем, като е имал със собственика му уговорка за покупко –продажба, за което подсъдимият му превел сумата от 15 000 лева, като в платежното било записано аванс. Адвокат Ц. не може да приеме, че в случая е налице присвоително деяние от страна на подзащитния й, тъй като следвало да се докаже присвоителната му дейност. Било вярно, че Ц. поискал да му се върне камиона/независимо от преведените му 15 000 лева/, но подсъдимият отказал, тъй като имал съзнание, че камионът бил негов. Според защитата този отказ сам по себе си не можело да бъде третиран дефинитивно като акт за връщане и в случая е налице неизпълнение на задължения по договор, а не престъпление. В светлината на защитната си теза излага, че след реализираното с процесния камион на ПТП, на 22.11.2005г., намерението на подзащитния й било да бъде отремонтиран, а не окончателно и безвъзвратно да се разпореди с веща. Прави искане да не се приема заключението по оценителните експертизи, защото според нея не са изготвени задълбочено. Поради тези съображения защитата иска подс. В. да бъде оправдан по така повдигнатото му обвинение.

Пред първоинстанционния съд в своя защита подсъдимият В. заявява, че поддържа казаното от защитата му и няма какво да добави.

В предоставеното от съда право на последна дума Д. К. В. заявява, че е невинен.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа страна :

Подсъдимият Д. К. В. е роден на ****** г. в гр. Б. , живущ в гр. С. , ж.к. , бл., вх.Б, ет.2, ап.31, българин, български гражданин, висше образование, женен, работи като управител на фирма „Камекс-КО”, неосъждан, притежаващ ЕГН-**********.

На 25.04.2005г. в гр.С. между ЕТ „Озон-Н. Ц.”, представлявано от собственика му св. Н. В., от една страна, като наемодател и от друга страна СД „Камекс-Ко, К. и Сие” СД представлявано от управителя му Д. К. В. като наемополучател, бил сключен договор за наем на моторно превозно средство. Съгласно договора ЕТ „Озон-Н. Ц.”, в качеството на наемодател предоставил за временно и възмездно ползване за срок от 5 години влекач марка „Мерцедес”, модел „1935” с регистрационен № С 1913 ВТ.

В изпълнение на договора, фактическата власт върху цитираното моторно превозно средство била предоставено на Д. В.. Същият като управител на търговското си дружество си, започнал използването на влекача по предназначение. През следващия няколко месечен период от време не заплатил нито една вноска по дължимата от него наемна цена. Поради това още от лятото на 2005г. св. В., чрез лични контакти с В., разговори по телефона, изпращане на писмо с обратна разписка, върнало се в цялост, си поискал обратно връщането на влекача. На 22.11.2005г. св.В. изпратил чрез нотариус Васил Янакиев и нотариална покана до В. с предизвестие за прекратяване на наемния договор и връщане на предоставения влекач, като поканата не била връчена лично на В., а на негова съседка по етаж-св.С. В.. Въпреки тези усилия от св.В., влекача не му бил върнат от обв.В., който в същото време, предприел и разпоредителни действия по отношение на него.

На неустановена дата през месец ноември 2005г. Д. В. без знанието и съгласието на св.В., чрез използване на услугите на Пътна помощ, репатрирал влекача „Мерцедес”, който бил в тежко катастрофирало състояние в сервиз „Доди” находящ се в с. Р. п. кв.”Верила” Софийска област с управител - св.Д. В.. Двамата се познавали, тъй като В. и преди това ремонтирал свои автомобили в този сервиз. Управителят В., познавал и св. Н. В., който също му бил редовен клиент, а и тогава установил, че докарания му катастрофирал влекач го е виждал и преди това, като доколкото знаел е собственост на Н. В.. След като било установено, че влекачът не можело да бъде ремонтиран, В. казал на св. В., че влекача е негов. Обяснил му, че бил закупил влекача „Мерцедес” от св.В., като в потвърждение на това му показал платежно нареждане и ксерокопие на едната част от регистрационния талон, в която се намирали данните на камиона, но не ставало ясно кой е собственика. Тогава В. поискал от св.В. да започне разглобяване на влекача и всички части които били годни за ползване като втора употреба да ги продаде, като от събраните суми да бъдат приспадани стари негови задължения към автосервиза. При така договореното св.В. демонтирал части от влекача, като двигател и скоростна кутия, които продал на лице с първо име Абдул, за което уведомил и В.. Известно време след това св. Н. В. научил от трети лица местонахождението на влекача и посетил автосервиза в с.Р. п. . На място видял катастрофиралия си влекач „Мерцедес” с липсващ двигател, скоростна кутия и от св.В., разбрал как се е стигнало до това положение.

По делото е приложено ксерокопие на договор за наем на МПС от 25.04.2005г., съгласно който ЕТ „Озон-Н. Ц.”, представлявано от собственика му св. Н. В., от една страна като наемодател и от друга страна СД „Камекс-Ко, К. и Сие” СД представлявано от управителя му Д. К. В. като наемополучател, предоставил за временно и възмездно ползване за срок от 5 години влекач марка „Мерцедес”, модел „1935” с регистрационен № С 1913 ВТ /л.61-65, т.ІІ от ДП/.

От приложената в заверено ксерокопие нотариална покана се установява, че ЕТ „Озон-Н. Ц.”, представлявано от собственика му св. Н. В. едностранно е отправил предизвестие до СД „Камекс-Ко, К. и Сие” СД представлявано от управителя му Д. К. В.

за едностранно прекратяване на цитирания по-горе договор за наем, след изтичане 7-дни от датата на получаване поканата. Същата е адресирана до седалището и адреса на дружеството-наемател/л.66, т.ІІ от ДП/.

От приложеното заверено ксерокопие на свидетелство за регистрация на МПС се установява, че процесният влекач от 10.11.2001г. е собственост на ЕТ „Озон-Н. Ц.” /л. 160, т.І от ДП/.

Съгласно писмо № 130101 от 04.02.2013г. на Балкан Стар Аутомотив ЕООД процесният влекач е произведен през 1987г. в завода Даймлер АД град Вьорт/ Германия за вътрешния пазар на Франция/.

Съгласно заключението на изготвената в досъдебната фаза на производството съдебнооценителна експертиза, стойността на обсебения влекач марка „Мерцедес”, модел „1935” с регистрационен № С 1913 ВТ е в размер на 30 000 лева, което с оглед размера на минималната работна заплата по това време -150 лева, обуславя наличието на големи размери.

Съгласно заключението на допусната и назначена в открито съдебно заседание от 12.10.2011г., съдебносчетоводна експертиза наемодателят не е издавал фактури за дължимите плащания по договора за наем от 25.05.2005г.; че авансовото преведена сума от 15 000 лева няма издадена фактура. В съдебно заседание на 25.04.2012г. и при изслушване на заключението по тази експертиза вещото лице заявява, че не може да счита експертизата си като реална, поради предоставянето на неверни данни от страна на подсъдимия. След изслушването на страните съдът е допуснал изслушването на повторна ССчЕ.

Съгласно заключението й наемодателят не е издавал фактури за дължимите плащания по договора за наем от 25.05.2005г.; че авансовото преведена сума от 15 000 лева няма издадена фактура. Според разясненията на вещото лице в съдебно заседание на 04.07.2012г. /когато е изслушано и заключението на допусната експертиза/ ако тези 15 000 хиляди лева са били авансова сума за процесния камион, е трябвало да се отразят в договора, а тази сума е безспорно установено, че е преведена месец февруари 2005г.,т.е. три месеца преди да бъде сключен договорът за наем.

Съгласно заключението на допусната от съда на 20.03.2013г., съдебнооценителна експертиза на автомобил /експертизата е допусната поради новооткрито обстоятелство-писмо № 130101 от 04.02.2013г. на Балкан Стар Аутомотив ЕООД, с което уведомяват съдът, че процесният влекач е произведен през 1987г. в завода Даймлер АД град Вьорт/ Германия за вътрешния пазар на Франция/ стойността на обсебения влекач марка „Мерцедес”, модел „1935” с регистрационен № С 1913 ВТ е в размер на 27 100 лева, което с оглед размера на минималната работна заплата по това време - 150 лева, което обуславя наличието на големи размери.

За да достигне до изложената по-горе фактология ЕПРС подложи на задълбочен анализ всички налични по делото доказателства – обясненията на подсъдимия В., показанията на св. К., С., В., В., Венева и В.; заключенията на допуснатите експертизи; приобщените по реда на чл. 283 от НПК писмени документи като доказателства.

Показанията на свидетелите К., С., В. и В. се характеризират като достоверни, непредубедени, взаимно допълващи се и непротиворечиви както помежду си, така и на останалите писмени доказателства по делото. Напълно логични са показанията, дадени от К., Найденов и В., че процесният камион е бил предаден във фактическата власт на подсъдимия, на основание договор за наем като е имало и уговорка за закупуването му във бъдеще. Освен, че са вътрешно логични, показанията на тези свидетели не се намират в противоречие и с обясненията на подсъдимия относно това обстоятелство, както и със показанията на В.. Вярно е, че последният не е бил очевидец на фактическото предаване на автомобила, но за този факт показанията му представляват косвено доказателство, което наложено върху разговорът, който той е имал с подсъдимия В. за влекача, наличните писмени доказателства за собствеността, дават основание на съдът да приеме разказът на В. за достоверен изцяло и както и за твърдението на подсъдимия пред него, че именно подсъдимият е собственик на процесното МПС. По отношение на основния правно-релевантен факт - с каква уговорка Найденов е предал на В. т.а. „Мерцедес” - показанията на всички свидетели са абсолютно непротиворечиви, еднопосочни и в пълна хармония с данните от наличния по делото договор за наем, поради което и съдът приема за несъмнено установен фактът, че Найденов е предал на подсъдимия инкриминирания товарен автомобил на основание сключен договор за наем. Разказът на Велчев звучи житейски правдиво и по отношение на отношенията му с подсъдимия – познават се преди инкриминираната дата. В частта, в която показанията му са прочетени на основание чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.1 от НПК противоречието между показанията на В. от досъдебното производство и съдебното следствие е отстранено посредством дадените от него показания след като са били прочетени показанията му от досъдебното производство, когато Велчев логично обяснява, че по указания, на подсъдимия/който е афиширал пред него, че е собственик на инкриминирания товарен автомобил/ двигателят и скоростната кутия са били свалени и продадени като парите от продажбата са предадени на сина на подсъдимия. Отдалечеността във времето на събитията, за които двамата свидетели – В. и К. разказват е логично обяснения за липсата на точен спомен на кой първия предал парите от продажбата двигателя и скоростната кутия. Настоящия съдебен състав кредитира безусловно тези гласни доказателства, приемайки ги за достоверни и непредубедени. Именно тук е мястото да се посочи, че К., макар да е син на подсъдимия пред ЕПРС продължава да свидетелства по идентичен начин за едни и същи факти, което означава, че разказът му е обективен и непреднамерен.

Първоинстанционният съдебен състав кредитира и всички приложени по делото писмени доказателства, приобщени по реда на чл.283 от НКП

Като компетентно и безпристрастно изготвени при използването на специални знания съдът кредитира и изготвените по делото експертизи. Въз основа на тях се установява стойността на товарния автомобил към момента на деянието, както и че за авансовото преведена сума от 15 000 лева няма издадена фактура и според разясненията на вещото лице в съдебно заседание на 04.07.2012г./когато е изслушано и заключението на допусната експертиза/, което изяснява, че ако тези 15 000 хиляди лева са били авансова сума за процесния камион, е трябвало да се отразят в договора, а тази сума е безспорно установено, че е преведена месец февруари 2005г.,т.е. три месеца преди да бъде сключен договорът за наем.

Обясненията на подсъдимия Д. В. имат двойствена природа – като доказателствено средство и като средство за защита, поради това те следва да се кредитират от съда само, ако звучат житейски логично и не се оборват от останалия събран по делото доказателствен материал. В конкретния случай обаче показанията на Д. В. не звучат житейски достоверно относно обстоятелството, че преведените 15 000 лева на ЕТ „Озон –Н. Ц.“ са били авансова сума за закупуване на процесния товарен автомобил. Това твърдение противоречи на установеното в ССчЕ, а още повече несъмнено се установи, че тези пари са били преведени около три месеца преди да бъде сключен договорът за наем с предмет процесния товарен автомобил. Не е житейски логично и нормално да дадеш 15 000 лв., за закупуване на автомобил за който все още не знаеш какъв е и дали въобще ще сключиш договор за наем за него. Обясненията на Д. В. за цената на товарния автомобил се намират в противоречие с останалия доказателствен материал по делото и най-вече със заключението на ССчЕ, която напълно е съобразена с писмото на Балкан Стар относно годината на производство на инкриминирания товарен автомобил. Обясненията на подсъдимия се оценяват и като доказателствено средство за това, че инкриминираният автомобил е предмет на договор за наем, който е сключен от страна на дружеството, на което е управител; за това, че е бил във фактическата му власт и се е разпореждал фактически с него по предназначение; за това че е се е разпоредил с него без знанието на собственика на камиона или обобщено може да каже, че подсъдимият по същество не оспорва твърденията в обвинителния акт, с изключение предназначението на преведените 15 000 лева и цената на автомобила, които обстоятелства съдът анализира по-горе.

С оглед на изложената тук фактология и направения доказателствен анализ, настоящата съдебна инстанция приема от правна страна, че с поведението си подсъдимият Д. К. В. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.206, ал.3, вр. ал.1 от НК.

От обективна страна съставът на престъплението по чл.206, ал.1 от НК изисква обективирането на няколко признака : 1. деецът да осъществява фактическата власт върху конкретна движима вещ на някакво правно основание – „да владее” или „да пази” вещта; 2. вещта да е с определен паричен еквивалент и да е чужда за дееца; 3. деецът да извърши противозаконно разпоредително действие с чуждата вещ, която владее или пази. При престъплението „обсебване” по чл.206 от НК деецът осъществява фактическата власт върху движимата вещ на някакво правно основание (на основание договор или по силата на закона) като дължи връщане на вещта при условия, уредени в договора или при поискване от собственика на вещта.

Така очертани обективните предели на състава на престъплението налагат изследване на гражданските правоотношение, породени между подс. В. и св. Найденов. На първо място в хода на съдебното следствие се установи, че подсъдимият Д. В. е владеел правомерно чужда движима вещ – влекач марка „Мерцедес”, модел”1935” с ДК № С 1913 ВТ.

На следващо място, в хода на съдебното следствие по несъмнен начин бе установено обстоятелството, че договорът между пострадалия и подсъдимия по отношение на тази вещ е писмен. Касае се за договор на гражданското право, притежаващ качествените характеристики на наем, при който след изтичане на уговорения срок наемателят /подсъдим/ е бил длъжен да върне вещта. В случая поради неизпълнение на задълженията по договора пострадалият едностранно е прекратил договорът и поискал връщане на автомобила. При поверяването на автомобила не е имало уговорка подсъдимият да предоставя вещите на трето лице, което да полага грижите за тях, още по – малко пък да извършва разпоредителни действия с тях, като ги продава на трети лица, което на практика е сторил.

От обективна страна, подсъдимият В. е осъществил акт на противозаконно имуществено разпореждане с чуждото имущество в свой интерес.

Обсебването е резултатно престъпление и е довършено с осъщественото засягане на възможността собственикът на вещта да се разпорежда с нея, което настъпва в резултат на акта на имуществено разпореждане. В случая този резултат е налице, тъй като след извършеното от подс. В. продаване на автомобила, собственикът е бил лишен от възможността да ги ползва и да се разпорежда с тях, както намери за добре. Покупко-продажбата на МПС-то без съгласието на досегашния собственик на вещта и извън правомощията на В., дадени му с предаването на автомобила, сочи за реализирано изпълнително деяние на престъплението обсебването – като акт на противоправно юридическо разпореждане с чуждо имущество в свой интерес. Противозаконното присвояване е осъществено като подсъдимият не е изпълнил задължението си за връщане на вещта и се е разпоредил юридически с нея в свой интерес, т.е. настъпило е благоприятно изменение в имуществото на подсъдимия без правно основание и във вреда на собственика на вещта - предмет на престъплението. Настъпил е и общественоопасният резултат – невъзможността на собственика на вещта да се разпорежда с товарния автомобил в следствие на осъщественото от подсъдимия разпореждане.

Освен това, доколкото стойността на товарния автомобил към датата на деянието е била 27 180 лева, т.е. надвишавала е със 140 пъти минималната работна заплата за страната тогава, то съгласно Тълкувателно решение № 1/1998г. СРС приема, че предметът на престъплението е в особено големи размери. Въпреки този извод на съда, доколкото в постановлението за привличане на Д. В. като обвиняем и в обвинителния акт е посочено, че обсебването е в големи /а не в особено големи/ размери, настоящата съдебна инстанция не може да осъди подсъдимия за обсебване по чл.206, ал.4 от НК, тъй като това престъпление е по-тежко наказуемо от това, за което Д. В. е обвинен, а също и защото подсъдимият не се е защитавал срещу това вмененото му обсебване да е в особено големи размери. Поради това и доколкото понятието „големи размери” се включва в понятието „особено големи размери” и в случай стойността на товарния автомобил щом е била равна на 140 минимални работни заплати, то значи е била равна и на повече от 70 минимални работни заплати – 27 180 лева, като съдът го оправда стойността на товарния автомобил да е 30 000 лева, ЕПРС приема, че може и следва да признае Д. В. за виновен за престъплението по чл.206, ал.3, предл.1, вр. ал.1 от НК.

Доказателствата по делото са непротиворечиви и по отношение на това, че В. е имал съзнанието, че предоставената му от Найденов вещ е чужда за него, че същата има паричен еквивалент, че е скъпа (т.е. че надвишава поне 70 минимални работни заплати за 2005г.), че му е предоставена за временно ползване и че Найденов не е искал да му я продаде, респ. че той е нямал законово основание за започне да владее МПС за себе си като негов собственик. Поради това, съдът прие, че подсъдимият е съзнавал факта, че владее чуждата вещ само временно, но въпреки това е предприел действия по разпореждане с автомобила в свой интерес. В конкретния казус подс. В. е действал виновно – при форма на вината пряк умисъл и с изразено присвоително намерение. Интелектуалният момент на умисъла е включвал представите, че вещта има определена стойност, че е „чужда”, че се намира в негово владение временно на определено правно основание, което обаче не му дава правото да я прехвърли нотариално на свое име и че подсъдимият няма разрешението на нейния собственик да се разпорежда с товарния автомобил като със своя вещ. Във волево отношение деецът е желаел противозаконно да отнеме и окончателно да се разпореди с чуждото имущество. Този признак не е посочен изрично в чл.206 от НК, но се подразбира, което е дало основание за постановяване на Тълкувателно решение № 50/80 на ОСНК на ВС. Макар че задължителното тълкуване е за длъжностно присвояване, то се отнася и за обсебването, поради еднородността им като посегателства срещу собствеността. Ето защо и за престъплението по чл.206 от НК трябва да бъде установено, че във волево отношение деецът има за цел да се разпореди противозаконно с предмета на престъплението в свой или чужд интерес като дава имущество на други лица или взема за себе си, без намерение той или другите лица да го връщат или заместват. Такова отношение у конкретния деец се доказва от естеството на извършените от него действия, казал на св. В., че автомобилът е негов, легитимирайки се като негов собственик. Действията на В. показват неговото нежелание да върне вещта на собственика й, а да се разпореди окончателно с нея в своя полза. Налице е и типичната за този тип престъпления цел да се присвои инкриминираната вещ. Подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е настьпването на обществено опасните последици и ги е целял, за което свидетелстват действията му.

Деянието на подсъдимия В. не следва да се цени като маловажен случай по смисъла на чл.206, ал.5, вр. чл.93, т.9 от НК, тъй като настъпилите вредни последици не са незначителни - размерът на засегнатото имущество е висок; деецът е бил познат на пострадалото от престъплението лице, което предполага изградено доверие помежду им. Всички тези обстоятелства по делото, отнасящи се до деянието и дееца, свидетелства за типичната за престъплението „обсебване” степен на обществена опасност, дори и за по-висока такава с оглед стойността на предмета на престъплението, който се определя към момента на извършване на деянието.

По изложените съображения ЕПРС призна подсъдимият Д. К. В. за виновен в извършване на престъпление по чл.206, ал.3, вр. ал.1 от НК.

При индивидуализацията на наказанието съдът взе предвид разпоредбата на чл.206, ал.3, вр. ал.1 от НК към момента на деянието, съгласно която за това престъпление се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години; лишаване от права по чл.37, т.6 и т.7 от НК и по преценка на съда – конфискация на част или на цялото имущество на виновния.

При индивидуализацията на наказателната отговорност съдът следва да вземе в предвид и наличните по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, които обаче не са въздигнати в елемент от престъпния състав. На първо място този съдебен състав счита, че отегчаващи отговорността обстоятелства липсват, доколкото стойността на предмета на престъплението е част от съставомерността на деянието. Смекчаващи отговорността обстоятелства са чистото съдебно минало на дееца към датата на деянието и изминалият период от датата на деянието до момента на осъждане на дееца. С оглед съотношението на смекчаващите към отегчаващите отговорността обстоятелства ЕПРС счита, че на подсъдимия В. следва да му бъде определено наказание в рамките за законовия минимум, т.е. три години „лишаване от свобода”.

Доколкото към момента на деянието подсъдимият е бил неосъждан, съдът счита, че целите по чл.36 от НК биха се постигнали и при отлагане изпълнението на така определеното наказание. Поради това и на основание чл.66, ал.1 от НК, съдът счита, че следва да отложи изтърпяването на това наказание за срок от пет години. Този съдебен състав счита, че този максимално допустим по чл.66, ал.1 от НК срок се явява съобразен както с тежестта на обвинението, така и с нормата на чл.66, ал.2 от НК.

Съдът счита, че в конкретния казус на Д. В. не следва да се налага и кумулативно предвиденото в НК наказание „лишаване от право да заема определена държавна или обществена длъжност” или „лишаване от право да упражнява определена професия или дейност”, тъй като в случая В. е управител на търговско дружество и по делото не са налице данни, че той заема такава длъжност или упражнява такава дейност или професия, поради което дори и да се наложи такова наказание то би се явило реално неизпълнимо. Освен това съдът не наложи на подсъдимия кумулативно предвиденото в чл.206, ал.3 от НК наказание лишаване от права по чл.37, т.6 и т.7 от НК и за това защото в конкретния случай няма данни В. да упражнява професия или дейност, която да е несъвместима с характера на извършеното престъпление, т.е. защото не е налице втората предпоставка по чл.50, ал.1 от НК (в този смисъл са Решение № 584/12.05.1971г. на ІІІ н.о. на ВС и Решение № 1001/12.06.1973г. на III н.о. на ВС).

По отношение на предвиденото в НК наказание „конфискация на налично имуществото” съдът счита, че доколкото това наказание е предвидено като възможност /по преценка на съда/, а в конкретния казус не са налице отегчаващи отговорността обстоятелства, нито пък са налице актуални данни за имуществото на В., то евентуалното налагане и на това наказание би довело до несправедливост на наказанието като цяло и до евентуалната му не изпълнимост.

С оглед изхода на дело и доколкото подсъдимият В. е признат за виновен в извършване на престъплението, за което е обвинен, на основание чл.189, ал.3 от НПК той следва да заплати по сметка на ЕПРС и направените по делото разноски. След служебна проверка първоинстанционният съд установи, че за доказване на обвинението срещу подсъдимия са направени разноски общо в размер на 715 /седемстотин и петнадесет/ лева за възнаграждения за вещи лица и разноски за свидетели, поради което Д. К. В. следва да бъде осъден да заплати именно тази сума.

Така мотивиран съдът постанови присъдата си.