РИТОРИЧЕСКАТА АРГУМЕНТАЦИЯ -
СЪЩНОСТ НА ПРОДУКТИВНИЯ ДИАЛОГ
В ОБУЧЕНИЕТО
Доц., д-р ДОНКА АЛЕКСАНДРОВА Катедра „Реторика", СУ „Св. Климент Охридски"
„Хората са склонни да повярват не заради доказателството, а заради удоволствието."
Блез Паскал
Какво съдържа терминът „реторичеека аргументация"? Не е ли тав-тологичен по своята същност? Възможна ли е изобщо аргументация без реторика? Можем ли да говорим за философска реторика? Кои са параметрите на педагогическия диалог и какво е мястото на реториката в него? Какви са взаимоотношенията между диалектиката и реториката? Изправени пред терминологичната „вакханалия", съпровождаща необикновения интерес към реториката през втората половина на XX век, ние можем да пристъпим към разсъждението „на глас" с естествения страх и единственото успокоение, че то ще бъде свое, дори и да е неправилно.
I. „ФИЛОСОФИЯ, РЕТОРИКА И АРГУМЕНТАЦИЯ"
Робърт Оливър, един от най-добрите познавачи на източната философия и реторика, отбелязва в предговора към сборник под току-що изписаното заглавие, че всяка от тези три научни области не може да съществува отделно и независимо от останалите две, защото „всяка от тях, .за да постигне своите собствени функции, зависи от уникалния или специалния принос на другите две" [1]. С Оливър не можем да се съгласим само в две отношения: първо, че отъждествява аргументация с теория на аргументацията, и второ, че изравнява съдържанието на реториката е това на теорията на аргументацията. Всъщност аналогичен подход наблюдаваме и у Хаим Перелман, Морис Натансон, Хенри Джонстън и др. „Камень преткновения" или понятието, към което гравитират както философията, така и реториката и теорията на аргументацията, е и'стината. Тъкмо заради кокетниченето с истината, нейната имитация или буквалното й изместване от лъжата Платон отричи реториката на софистите, представящи бялото за черно и лъжата за истина („Горгий"), за да утвърди философската реторика, която чрез своите доводи ще спечели дори боговете, защото стои под зиака на
37
истината („Федър"). Двете най-стари науки — философията и реториката, взаимно се отричат и допълват като двете страни на една монета: първата — в стремежа си да открие истината без отношение към това дали тя е приятна, убедителна или удобна (философията и логиката), а втората — с желанието си да я внедри в практиката, да просвети с нея невежите, да ги предизвика и тласне към разсъждение, към самоусъвършенстваяе. Да, но това се отнася само до философската реторика, с право ще ми възразят някои, онази, която не умря в средата на XIX век заедно с редуцирането на нейната проблематика до „Дългия шлейф" от реторически фигури. Философската реторика не се претопи в стилистиката и поетиката, а съхрани Аристотелевото три-единство от „теория на аргументацията, теория на елокуцията* и теория на композицията на дискурса" (Пол Рикьор) [2, с. 14] и продължи щафетата на своето хилядолетно битие.
Постигането на истината е винаги процес, а не само резултат или извод- Мисленето се осъществява в диалог — имплицитен или пряк. Дидактическият диалог е реално единство от преоткриване и откриване на знанието (съвместно от преподавателя и учащите се) чрез доказателство, аргументи и контрааргументи, стълкновение на противоположни позиции (не само при еволюцията на проблема, но и между мисловните полета на комуникатор и адресат). Понякога в процеса на общуването с аудиторията преподавателят не само преоткрива, но и открива нови научни закономерности (Акад. Л. Андрейчин споделя пред свои колеги, че по време на преподаване на материал по съвременна българска граматика той достигал до важни изводи, подсъзнателно внушени му от въпросите на слушателите) [3, с. 27].
Безспорно е, че логическата основа на аргументацията е доказателството. Естествено, от това произтича, че структурните компоненти на доказателството — тезис, демонстрация и умозаключение — влизат в структурата на аргументацията, образувайки в нея особен логически пласт. Но аргументацията не може да се сведе до доказателството поради това, че в структурата й влизат освен логическите, още и не-логически (психологически, етически, етнически, религиозни, расови, социално-битови и др.) елементи. Съвкупността от всички тези елементи, които по същество представят реалния процес на разсъждението (и конкретно в случая — на дидактическия диалог), характеризира сложната и противоречива природа на аргументацията.
Хаим Перелман отъждествява теорията на аргументацията с „нова реторика", която е призвана да допълни формалната логика като една нова дисциплина с телеологичен характер, изследваща „разсъжденията, отправени към един ум, <към една аудитория, която се стремим да спечелим за теза, представена за нейното одобрение" [4]. В действителност отново от предмета на реториката (убеждаващото общуване) се откъсва определена област (този път най-съществената), за да се замести цялото — една логическа грешка, която води до деформацията на тази наука.
Диалектика в Аристотелевото разбиране и теория на аргументацията в разбирането на съвременните учени са понятия, макар и не тъж-
* Елокуция — една от петте части на древната ораторска реч.
38 ч -':'"
дествени, но по своето съдържание необикновено близки. В „Топика", „За софистическите опровержения" и „Реторика" Аристотел за първи път научно обосновава теорията на аргументацията, нейния предмет, принципи и методи. Целта на диалектиката (топиката, или теория на аргументацията) според него се състои в това да се систематизират принципите за рационално водене- на спор или дискусия, „да се намери метод, с помощта на който ще бъдем в състояние от правдоподобното да правим заключение за всеки предлаган проблем и да не изпадаме в противоречие, когато сами отстояваме някакво положение" [5, с. 186].
Бажна заслуга на Аристотел в разработката на теория на аргументацията се състои и в това, че той пръв детайлно изследвал основните „грешки" от гледна точка на логическия силогизъм, к*оито са неотменна част в процеса на аргументацията. Той показал онези хитрости, уловки, трикове (софизми), посредством които лъжливото твърдение се представя за истинно и се постига победа в спора. Нещо повече, Аристотел ги класифицирал и разкрил иманентната им същност -- задача, която много по-късно с удоволствие развили други двама философи, Артур Шопенхауер и Хаим Перелман.
• II. СТРУКТУРА НА РЕТОРИЧЕСКАТА АРГУМЕНТАЦИЯ
Както става ясно от изложеното дотук, съвременната наука няма категорично становище за това дали теорията на аргументацията принадлежи към философията, към реториката като нейна иманентна същност или е самостоятелна научна област. Едно обаче е безспорно целта на аргументацията съвпада с тази на реториката, а именно: да се. постигне съгласието на слушателите по отношение на тезите, които се представят за приемане. За Хаим Перелман аргументацията е „онзи способ за мислене, който разглежда обекта от гледна точка на свързаната с него цел, която трябва да бъде постигната във формата на специфична реакция на един или повече слушатели" [4]. Именно целта (манипулативното въздействие), а не истината, е категорията, която, позволява отъждествяването на реториката с теорията на аргументацията.
Класическата реторика (Аристотел) създава първия модел на комуникацията': оратор --реч — слушател. На езика на съвременната теория на комуникацията бихме го определили като комуникатор — съобщение —. реципиент. По-късно схемата на тричленното единство на комуникационния акт се обогатява с нови аспекти. Роман Якобсон прибавя ролята на контекста, контакта и кода [6, с. 68, 69].
Аргументаторът (в учебния процес преподавателят) и адресатът са в постоянно взаимодействие. Тъкмо поради това „комуникатът" (комуникационния продукт, съобщението) не е „нищо друго, а резултат от взаимодействието на пет фактора, а именно: адресат и адресант, влизащ в контакт посредством код по повод на референта" (белгийската езиковедска група „МЮ") [6, с. 69, 70].
Функциите на аргументатора могат да се сведат най-общо до четири: 1) информираща; 2) обясняваща; 3) оценяваща и 4) подбуждаща. Подобно на телевизионния коментатор, .преподавателят (учителят)
39
надява на себе си няколко мономаски: на „глашатай", който информира за нови знания, събития, отношения и пр.; на „полемист, трибун", който оценява и моделира общественото мнение; на „народен разказвач, бард, артист", който чрез естетическите качества на словото си възпитава, подбужда към определени действия. Тези три моно маски се сливат в една — тази на „даскала" в ренесансовия смисъл на думата, т. е. на мъдрия интелигент, който е далеч от сухото обяснение или безстрастното съобщаване на информацията. Това е моно-маската на мъдреца Сократ, който не търси у слушателя съгласие с наготово поднесените постулати, а го учи да мисли сам.
Според немския философ Леонард Нелсон, един от най-добрите тълкуватели на Сократовия метод на обучение, „учениците още от самото начало на обучението трябва да бъдат предоставени на самите себе си". „Задачата на учителя не може да бъде тази на водача в смисъл — да предпазва съратниците си от заблуждения и злополуки; също не и в смисъл да върви напред и съратниците само да следват в очакване, че е това ще се научат в бъдеще сами да намират същия този път" [8, с. 46]. Тайната на истинската образованост според Сократ (Нелсон) се крие в тази способност (на учениците) „да ходят сами", т. е. самостоятелно да решават проблемите. За съжаление и до днес дори в/университетските среди се срещат преподаватели, за които критерий за подготвеност на студента е способността му да ре-продуцира учебника или записките от техните лекции.
Conditio sine qua поп за аргументацията е наличието на двама души. Това- снижава степента на абстрактност в разсъжденията, независимо от предмета или подготвеността на участниците. За разлика от теория на познанието (или доказателството), която се абстрахира из-цчло от това кой и как ще възприеме познаваемото, теорията на аргументацията изхожда преди всичко от това за кого се аргументира.
Адресатът не само като равностоен партньор, но и в известна степен като предпоставящ характера на аргументацията компонент, влияе върху процеса на взаимодействието поради своята заинтересованост, интелектуална подготвенсст, емоционално отношение и състояние, социален статус, взаимоотношения с останалите реципиенти и пр.
Тезисът и обосноваването (аналогично на тезиса и доказателството) са задължителни компоненти на аргументацията. При отсъствието на един от тях (нанр. вместо обосноваване се предлага тезисът да се приеме на вяра или на основата само на убеждаването) не може да се говори за аргументация.
Тезисът трябва да бъде подбран така, че за адресата (учащия се) той да звучи убедително, т. е. той да бъде истинен, приемлив, ценен и необходим. Разбира се, качеството убедителност е твърде сложно, за да го включим само в тези четири аспекта. Нещо повече, за определен субект убедително може да се окаже и най-абсурдното субективно преживяване или възприятие. В случая не се стремим към изчерпателност на проблема, а само към основните изисквания към „убеждаващия аргумент". Първата стъпка към представяне на един аргумент като „приемлив, ценен и необходим" е преодоляването на съмнението. То може да се съдържа в недостатъчната информираност на адресата, убедеността в правотата на контратезиса, религиозни, расо-
40
ви и др. предразсъдъци и пр. Съмнението може да бъде продуктивно, но може да бъде и следствие на скептично отношение към целия свят. Когато то е творческа дейност, съмнението е форма за търсене на от-гоьор на множество въпроси, т. е. води към осъзнаването на противоречивата природа на познанието, набелязва пътища за нейното преодоляване и овладяване. С други думи, подбирайки тезисйт0.,- аргумента-торът мислено ги пречупва през съмненията, недоверието и пр. (въображаемата ценностна система) на своя адресат. В противен случай аргументацията става самоцелна.
Издигнатият тезис (бил той научна идея, математическа теорема, хипотеза, социален закон или философски принцип) се. обосновава, а не се доказва. Под обосноваване разбираме такава „мислителна процедура, при която чрез установяването на една или друга връзка между двата идеални обекта -~ основанието (довода -- Д. А.) и адресата се съобщават на втория някакви характеристики на първия" [9, с. 11].
Най-общо можем да -разглеждаме два пласта на обосноваването.
Първият пласт е „онова минимално необходимо и в същото време достатъчно основание, което остава като необходим атрибут на обо: сноваването на дадения тезис и след като всички възможни и реални адресати приемат издигнатото положение" [9, с. 13].
Вторият пласт съдържа система от онези доводи, които са предназначени да убедят адресата в истинността, ценността, необходимостта и приемливостта на поставения тезис. Без този пласт не е възможна аргументацията поради субективността на възприятието, наречена у Аристотел „покварата на слушателите". Вторият пласт на обосноваването представя същинската реторическа аргументация. За разлика от първия пласт, където се използват предимно логически средства, при втория пласт се прилагат всички средства на познанието и убеждението. Тук от значение не е природата на аргументите, а целта, с която те се използват (По-подробно на някои от „реторическите аргументи" ще се спрем в третата*част на тази статия).
Главната „атака" на комуникативното действие на комуникатора е насочена срещу мислителното поле на адресата, т. е. „системата от общи и частни представи и идеи на възприемащия, в чиято истинност, ценност, необходимост и приемливост той е убеден" [9]. Ако аргументаторът успее да създаде свой периметър в мислИ-телното поле на адресата, т. е. пространство, в което издигнатият тезис съвпада с част от мислителното поле на възприемащия, можем да говорим за аргументационно поле. Това е онази система от представи и идеи, която е обща за аргументатора и адресата, и е съвместима с предлагания тезис. Наличието на аргументационно поле е задължително условие за успеха на аргументацията.
III. АРГУМЕНТИ И ДРУГИ СРЕДСТВА НА РЕТОРИЧЕСКАТА АРГУМЕНТАЦИЯ
Вече беше изтъкнато, че аргументацията борави преди всичко с мисловни конструкции (които не винаги могат да бъдат породени и да следват хода на логическото разсъждение), докато реториката включва не-логическн средства (психологически, етически, акустически, ри-
41
туални и др.) като иапр. внушението, подражанието, озвучаването, използване на символите,, на ритуалистиката и др. Да се говори например за „аргументативната стойност на жеста" е също толкова абсурдно, както да се говори за неговата „логическа стойност", докато да се каже, че жестът има „реторическа стойност" е съвсем естествено и правомерно. Ако преподавателят направи положителен или отрицателен знак с кимване на глава, как ще бъде квалифициран този жест: като аргумент, реторическа фигура или като факт? Естествено, това е факт — оценка, която преподавателят прави за одобрение или отричане на изказано съображение или постъпка. Без да притежава стойност на аргумент, този жест притежава достатъчна убедителна сила за . възприемащите, както ако преподавателят беше произнесъл думите да или не.
Като цяло аргументацията винаги е ориентирана към обосноваването на тезиса (или контратезиса). Тезисът по същество е винаги хипотетичен. За слушателя той е предположение, догадка. Ако не е така, аргументацията просто става излишна. В процеса на успешното обосноваване (или доказване в логиката) съпротивлението на адресата (съмнението, недоверието в източника на информация и пр.) отпада. По същество у адресата винаги е налице реално съпротивление (към новата информация, към маниера на поднасяне, към личността на ко-муникатора, към задължителния елемент на обучението и пр.). Коефициентът на това съпротивление на адресата е правопршо.рционален на елементите на сходство между предлагания тезис и съществуващия вече ,,фон" в мнслителното поле. Реторическите средства идват да изменят мислителпото поле, превръщайки част от него в „аргументацианно поле", т. е. преодолявайки част от несъвместимостта с предлаганото съобщение.
Техниката на аргументацията и контрааргументацията, зародила се още в древността и натрупала ценен отгат, през вековете, се е свързала преди всичко с манипулативното въздействие или, казано по-грубо и по-точно, е демагогията и лъжата. Рационализираното знание след триумфа на Декартовата школа сякаш изгонва задълго научния интерес към квазилогичните механизми за въздействие. Но в царството на немската философия се появява един не особено лицеприятен на официалната школа (Хегел) бунтар — Артур Шопенхауер, който дръзва да ьаг.ише своята „Евристична диалектика", видяла бял свят след смъртта му. В тази малка по обем книжка, съдържаща 38 уловки (трика), се разкрива същността на евристиката като един от трите древни вида спор (диалектика, евристика и софистика), т. е. като „изкуството да се препира (спори) така, щото всякога да се остава прав, следователно: PER FAS ЕТ NEFAS" [10, с. 17]. Шопенхауеровите уловки са насочени към дискредитиране на опонента. Например „Уловка 34": „Да зачудим и да замотаем противника е юуп безсмислени думи. Ако противникът в себе си съзнава своята слабост и е навикнал, когато слуша много такова, което не разбира и при все това се преструва, че го разбира, с него не е нужно да импонираме със сериозен вид, а да му поднесем някоя учена или дълбокомислена звънлива без-мислица, от кочто у него ще се помрачи и слух, и зрение, и мисли; това може да td излагаме за безпогрешно доказателство на нашата
42
теза..." [10, с, 51]. Или „Уловка 36", която директно е свързана с древаия ARGUMENTUM AD HOMINEM (аргументация към човека): „Когато забележиш, че противникът е по-силен, бъди към него личен, оскърбителен и груб. Първото е с цел да излезеш от (предмета на прението' (понеже тук играта е загубена) и да преминеш към противника, така или иначе да го нападнеш лично. Това може да се нарече ARGUMENTUM AD PERSONAM (аргументация към личността) за разлика от ARGUMENTUM AD HOMINEM (аргументация към човека). При обръщането към личността предметът съвсем се напуща н нападението се отправя към личността на противника -- към него се отнасяме оскърбително, злобно и грубо" [10, с. 52].
За разлика от логическото доказателство, където основна роля играе разискването по същество, например при доказателството на геометричната теорема, законите на физиката и шр., лри аргументацията осногна роля играят аргументите „спрямо човека" и „спрямо публиката". Именно съобразяването с психологията на личността и изискванията на социалната психология, изследваща механизмите на груповото поведение, са двете категорични алтернативи, пред които се изправя аргументаторът, иска ли аргументацията му да бъде успешна. Посоченият от Шопенхауер „аргумент към личността" е само част от родовото понятие „аргумент (довод) към човека", чиято цел не се състои в това да докаже правилността на издигнатия тезис, а да въздейства върху чувствата на събеседника, да пробуди в него съчувствено или отрицателно отношение към предмета на речта. Аналогична е целта на аргументите „спрямо публиката, народа" — да създадат благоприятна атмосфера за убеждаване, да преодолеят съпротивата на психиката на адресата. Апелирането към чувството за състрадание и жалост, към стремежа на индивида да. бъде заедно с мнозинството и да подражава на елита, иронията, сарказмът и др. служат на същата цел в аргументацията — да изградят аргументационно поле в психиката на адресата.
Друга разновидност на „аргумента към човека" е „аргументът към авторитета" (autos epta, ipse dixit както сам той каза). От гледна точка на логиката и този реторически аргумент е грешка вместо очакваното доказателство на повдигнатия тезис се привежда мнение (цитет) на авторитетно лице. Позоваването на авторитета може да кореспондира както с миналото, имайки предвид доверието към традицията, опита, утвърденото знание, така и към настоящето или дори бъдещето — новото в науката, непознатото, но логически допустимо. Съвременната наука, ако не е продукт изцяло на колективното творчество, то поне е плод на сумарния труд на множество работещи в една и съща област изследователи. В тези условия те са принудени да приемат на вяра все по-голяма част от научните данни, предполагайки че приводимите доказателства са точни, експериментите — въз-произведими, с други думи, вярвайки на професионализма и научния авторитет на колегите си. „Аргументът към авторитета", когато е аб-солютизиран, достига до култа към личността и произтичащите от него фетишизация и абсолютизация на мненията, шито се представят за непогрешими и с тях се заменя реалното развитие на науката и практиката.
43
Древната реторика ни е завещала още редица аргумента (по-точно е да се каже „модели за убеждаване"), които не само са живи и действени в съвременната ораторска практика, но и са обект на изследване от различни клонове на науката. Това са:
— „Аргументът към невежеството" — тук се разчита на неосведоме
ността на адресата или невъзможността да се получи информация,
противоречаща на издигнатия тезис. Аргументаторът претендира, че
тезисът му е верен на единственото основание, че адресатът не е в
състояние да докаже противното.
- „Аргументът към богатството" — с тази аргументация се обосновава максимата, че „Който е богат, той е силен, а който е силен, той е прав!" Убедителната сила на финикийските знаци в едно общество, в което духовните ценности все повече се изместват от златния телец, неимоверно нараства. Вместо аргументацията на знанието, морала, алтруизма и духовността идва „аргументът на парите".
-
„Аргументът на мълчанието" — в хода на диалога един от опонен
тите замълчава, но в тази тишина може да се съдържа: положителният
му отговор; неговото колебание, т. е. липса на категорична позиция;
желание да подразни партньора; изчакване на по-подходяща ситуация,
за да отговори и нанесе решителния удар. В много случаи тишината е
по-красноречива от словото.
-
„Аргументът на тоягата" — „убеждаване" с помощта на насилие
то. Аргументът в този случай не обосновава, а заплашва пряко или
косвено. Внушението на силата и произтичащото от нея насилие (уп
рек, наказание, лишаване от работа, от свобода и пр.) прави „довода
на тоягата" един от най-силните реторически аргументи.
—■ „Аргументът от противното" — доказателство на невъзможността на антитезиса, т. е. на противоречащото на тезиса твърдение. В логиката това косвено доказателство се нарича „апагогическо". По закона за изключеното трето, неистинността на антитезиса означава истинност на тезиса. Неистинността на антитезиса се доказва обикновено по следния начин: отначало антитезисът се приема за истинен и от него по логически те правила произтичат следствия; ако поне едно от тези следствия е ненстинно, признаваме за лъжлив и самия тезис. Шопен-хауер в споменатата вече книга дава следния пример за „аргумента от противното": „Ако искаме противникът да приеме нашия тезис, изказваме също така и антитезис, като му предоставяме възможност да избира между тях, но този тезис представяме толкова ярко (претенциозно, крещящо — Д. А.), че противникът, страхувайки се да не попадне в парадоксална ситуация, е принуден да приеме нашия тезис, който в сравнение с антитезиса изглежда по-разумен ... Получава се подобие на това, че когато се постави сиво редом с черно, то първото може да се нарече бяло, а ако то се постави успор<едно с бялото, то може да го наречем черно" [10, с. 61].
— „Аргументът с две остриета" е довод, който може да бъде изтълку
ван двузначно и поради това да се о-бърне против самия аргумента-
тор. Той е много ефектен, но и много опасен. Един от най-великите
руски юристи и теоретици на съдебното красноречие, Пьотър Сергеич
предупреждава адвокатите, че „всеки, който изказва подобно съжде
ние, веднага го насочва към себе си. Не може да не се повярва на
44
потърпевшия — казва обвинителят, защото е Невъзможно да се измя-сли толкова чудовищно престъпление! — Не е възможно, съгласен съм, — възразява защитникът; но ако е невъзможно да се измисли, как е могло да бъде извършено?!" [11, с. 218]. Веднъж изказан, „двуострият аргумент" трябва да бъде подкрепен от допълнителна аргументация, която да не позволи той да изпълни „ефекта на бумеранга".
Много близък до „двуострия аргумент" е проблемът за двустранната аргументация. Обикновено в дидактиката и методиката се приема, че в процеса на обучението трябва да се дават на учащите се утвърдени, апиобирани знания. Лутанията и противоречията на учените само биха отклонили младите мозъци от овладяването на базисните знания. Подобна постановка винаги ще има своите адепти, още повече, че социалната психология и експерименталната реторика доказват валидността й в определени случаи. Едностранната аргумента ция, т. е. незапознаването на аудиторията с контрааргументацията по дадения тезис се прилага успешно при следните няколко случая: 1) Когато адресатът е с по-ниско образование или изобщо с недостатъчна осведоменост по проблема; 2) Когато неговата интелектуално-емо-ционална нагласа (знания, интереси, предразсъдъци и лр.) съвпада с предлагания тезис; 3) Когато няма реална възможност констрааргу-мелтацията да достигне до адресата; 4) Когато' аргументаторът е личност с неоспорим авторитет; 5) Когато аргументаторът е първият източник на информацията и др. Двустранната аргументация винаги предполага по-,,зрял" адресат в смисъл на подготвеност, емоционална и морална стабилност, ситуация на многостранно въздействие. От друга сграна, двустранната аргументация е един интелектуален реверанс към адресата, който не може да не бъде оценен от мислещата, високообразована и всестранно информирана аудитория.
Да говорим за реторическата аргументация в диалога с учащите се означава да разглеждаме преподавателското слово като произведение на ораторското изкуство, а това е факт, който едва ли се нуждае от аргументация.
_; ЛИТЕРАТУРА
' ft • ' '■'''
-
Philosophy, rhetoric and argumentation. Pennsylvania, 1965, p. IX.
-
Рикьор, П. Живата метафора. С, 1994.
-
Спомени за проф. Светомир Иванчев. В: Русинов, Р. Любомир Андрейчин —
жизне.ч пъ? и научно дело. Велико Търново, 1995.
4. Перелман, X. Философия и реторика. — Философска мисъл, 1982, кн. 7.
-
Сб. Философские проблеми аргументации. Ереван, 1984.
-
По Сапарев, О. Литературната комуникация. Пловдив, 1994.
-
Максуел, X. Комуникацията. С., 1992.
-
Нелсон, J1. Сократовият метод. С, 1993.
-
Оганесян, С. Г. В: Философские проблеми аргументации. Ереван, 1986.
-
Шопенхауер, А. Е^ристика или изкуство за препиране. Пловдив, 1895.
-
Пороховщиков, П- С. (Сергеич). Искусство речи на суде. М., 1960.
45
Сподели с приятели: |