Основни особености в развитието на международната валутна система



Дата18.06.2018
Размер362.85 Kb.

Основни особености в развитието на международната валутна система

Съдържание:


  1. Международна валутна система- същност- стр. 3




  1. Златен стандарт (Парижка и Генуезка валутни системи)- стр.3




  1. Бретън-Уудска валутна система- стр.6




  1. Ямайска валутна система- стр.9




  1. МВФ- стр.14




  1. Европейска валутна система- стр.17




  1. Проблеми на новоприсъединяващите се страни при включването им в европейския валутен механизъм- стр.20




  1. Евро- стр.27




  1. Европейска централна банка(ЕЦБ) и Европейска система от централни банки (ЕСЦБ)- стр.28




  1. Световна банка- стр.28

  • Международна банка за възстановяване и развитие- стр.29

  • Международна финансова корпорация- стр.30

  • Агенция за многостранно гарантиране на инвестиции- стр.30

  • Международна асоциация за развитие- стр.30

  • Заеми и условия- стр.31




  1. Използвани източници- стр.34



Международна валутна система- същност

Международната валутна система е форма на организация на международните валутно-финансови отношения, формирали се на основата на развитието на световния пазар и потвърдени с междудържавни договорености. Тя е съвкупност от три основни елемента, от чието взаимодействие помежду им в огромна степен зависи икономическото развитие и външно-икономическата стратегия на голям брой страни в света:



  • валутни /парични/ отношения, които включват международните разплащания, международните кредитни отношения и международни финансови отношения

  • валутен механизъм, т.е. организацията и организационните форми, чрез които се реализират международните валутни отношения /форми на плащане, форми на кредитиране и др./

  • международни валутно-финансови институции и комплекса от междудържавни правни норми, осигуряващи функционирането на валутните инструменти.

Правилното определяне на същността и съдържанието на международната валутна система има ключово методологическо значение за обясняването и разбирането на нейното развитие. Световноизвестният учен по проблемите на парите, банковото дело и финанси К.Пилбийм отбелязва1: "Международната валутна система може да се определи най-общо като съвкупност от договорености, правила, процедури и институции, които регулират осъществяването на финасовите отношения между страните"
Златен стандарт (Парижка и Генуезка валутни системи)

Световната валутна система се утвърждава към края на XIX век въз основа на златно-монетният стандарт. В края на XIX и началото на XX век златно-монетният стандарт се разпростира в повечето страни. Качествените характеристики на златно-монетния стандарт се изразяват преди всичко това, че:



  • вътрешният стопански оборот се обслужва от пълноценни златни монети, а златото изпълнява парични функции.

  • има възможност за свободно сечене на златни монети.

  • съществува свободна и неограничена размяна на непълноценни пари за злато.

  • може да се извършва свободен износ и внос на злато и чуждестранна валута.

  • налице е функционирането на свободни пазари за злато.

В резултат на това в хода на естественото еволюционно развитие на националните парични системи, златото започва да изпълнява ролята на първите международни пари. Това положение юридически е узаконено на Парижката конференция от 1867 г., където златото е признато за единствена форма на световни /международни/ пари.

Съществено предимство на златно-валутната система е универсалността на плащанията на национално и международно равнище. Недостатък на тази система е, че международните стокови и финансови пазари се нуждаели от по-гъвкави инструменти, освен от златото. Златните резерви нараствали бавно, в сравнение със стоките, което поражда дефлацията. В началото на XX в. златно-монетната валутна система задържа развитието на международната търговия и постепенно се проявява тенденцията за намаляване на частта на златото в паричната маса.

Златно-монетният стандарт прекратява съществуването си в годините на Първата световна война. Повечето страни преустановяват конвертирането на националните валути в злато. Фиксираните валутни паритети /курсове/ се заменят с “плаващи” курсове. Парижката валутна система престава да действа.

Международната валутна система през първата четвърт на XX в. юридически е създадена на международната икономическа конференция в Генуа през 1922 г. Участващите страни се опитват да отчетат недостатъците на златно-монетния стандарт и се споразумяват да се създаде нова валутна система. По същество тя е модификация на златно-монетния стандарт. Често тази система се нарича златно-кюлчев или златно-девизен стандарт.

В основата на функционирането на тази система се поставя златото и водещите валутни-доларът на САЩ и британския паунд. Тази система е по-гъвкава от златно-монетната. За извършване на плащанията основно се използват националните валути-девизи, сумата от които в идеалния случай, е трябвало да е равна на златните резерви на емитиращите ги страни. В условията обаче на нарастваща икономическа нестабилност, обемът на намиращите се в обръщение пари значително превишава обемът на съхраняваното злато. Това обуславя нарастването на инфлацията, а след това и до девалвацията на отделните валути. Например през 1925 г. британския паунд загубва от стойността си спрямо долара на САЩ 40 на сто. През същия период САЩ съсредоточават около 40 на сто от световните златни резерви и остават единствената страна, която запазва златно-монетният стандарт.


  • Генуезката валутна система в една или друга степен остава стабилна и функционира до 1929 г. – началото на световната икономическа криза 1929-1933 г. /Великата депресия/. През този период повечето страни въвеждат строг валутен контрол и се отказват от конвертирането на валутите си в злато. Периодът на 30-те години на XX век е наричан често пъти период на “валутен хаос”, тъй като властват валутите, които не се обменят за злато, възвръща се бартерът, установяват се клирингови съглашения между страните, макар че не се наблюдават драстични обезценки на валутите. От 1931 до 1933 г. се създават три валутни блока:

  • доларов, към кото се присъединяват Канада и страните от Латинска Америка.

  • стерлингов – към него се включват страните от Британската империя, някои страни от Европа, Иран, Ирак, Египет и Япония.

  • зона на франка /златен блок/, в него влизат Белгия, Холандия, Швейцария, Италия и Полша. В рамките на тези зонални валутни блокове, обикновенните валути са били привързани към златния паритет на основната валута в блока.

През 1931 г. е сключено първото двустранно кирингово съглашение между Швейцария и Унгария.
Бретън-Уудска валутна система

Краят на златния стандарт предполага необходимостта от установяване на нов валутен режим. Това става на практика в края на Втората световна война. На 6 април 1943г. САЩ публикуват плана на Хари Уайт, предвиждащ стабилизация на международното парично обръщение. На следващия ден Англия публикува версията на Джон Мейнард Кейнс. През 1944г. в Бретън Уудс се провежда конференция, на която се обсъждат неофициалните проекти за ново международно валутно устройство. Участват 44 държави.

Планът Кейнс предвижда изграждане на Международен клирингов съюз, който да функционира като клирингова палата. Нейна теоретична платформа е концепцията на Кейнс за регулируемите пари.

Проектът на Х.Уайт съответства на интересите на САЩ. Предвижда се учредяване на Международен фонд за стабилизация. По същество се приема този план.

Дефинирани са основните цели:


  • достигане на стабилна търговия;

  • конвертируемост на валутите;

  • възстановяване на търговията на многостранна основа;

  • предотвратяване на девалвацията на валутите от съображения за валутен дъмпинг.

Заедно със златото доларът е в качеството на международно платежно и резервно средство. Формално английската лира също е с такъв статут, но още от самото начало на функционирането на Бретън Уудс тя не е равностойна на долара. Страните-членки на Бретън Уудс могат да имат резерви в централните банки както в злато, така и в основни валути. Споразумението задължава страните, поставили подписа си под него, да обявяват златното съдържание на националната си парична единица, да поддържат паритета. Валутата на една страна- членка на МВФ може да променя своята ценност само при условие, че настъпва фундаментално неравновесие в платежния и баланс.

Установяване на фиксирани, но подлежащи на периодично преразглеждане валутни курсове спрямо основната валута (оценява се като революционно нововъведение). Пазарният валутен курс не трябва да се отклонява с повече то + / - 1% от фиксирания курс.Въвеждат се т.нар.интервенционни точки, при достигането на които централните банки са длъжни да се намесят.

Конвертируемост на валутите - възможност свободно да се придобива чужда валута чрез премахване на контрола върху размяната на операции по текущите сметки. Валутната конвертируемост за капиталовите операции се изключва като задължителна.

МВФ е основната институция на новия валутен режим с кредитна, регулативна и техническо - консултативна функции. Заедно с него се изгражда и Международната банка за възстановяване и развитие.

Периодът 1945 – 1950 г. е време на икономическо възстановяване от войната. Европа и Япония постепенно излизат от разрухата, в която са изпаднали, но се нуждаят от внос на стоки за потребление и приток на капитал.

Периодът 1950 – 1958 г. се характеризира с голям прогрес към конвертируемост на валутите. През първите следвоенни години платежният баланс на САЩ постоянно приключва с активно салдо. През 1950 г. се появява дефицит. Това е началото на хронически дефицитен платежен баланс на САЩ, което стана предпоставка и за съществени промени в международната монетарна система.

Шестдесетте и началото на 70-те години на ХХ век са време на ерозия на Бретънуудската система. Докато през 50-те години натрупването на доларови резерви е предпоставка за валутна конвертируемост, през 60-те години доверието в долара намалява. След сравнително кратък срок на успешно функциониране в 60-те години Бретънуудската с-ма започва да деградира. В края на 50-те и началото на 60-те години състоянието на платежния баланс на САЩ се влошава, появява т.нар. златен пул с цел да се осигури повишено предлагане на злато в случаите на необходимост, т.е. когато се появят признаци за покачване на неговата пазарна цена. През 1965г. френският президент Шарл де Гол обявява, че Франция счита златото за по-добро от долара и се тръгва към обръщане на натрупаните във Франция долари в злато при американските монетарни власти. През 1967г. доларовите задължения на страната надвишават трайно златните й запаси. През 1968г. САЩ престават да обменят предявените от централните банки на страните-членки долари срещу злато. Така се стига до пълния срив на с-мата от Бретън Уудс през 70-те години. През 1971 г. страните от Западна Европа и Япония се отказват от фиксираните паритети и въвеждат различни варианти на плаващи курсове. Нарушен е основополагащ принцип на Бретън-Уудската валутна система за поддържането на курса на долара. На 15 август 1971г. президентът Ричард Никсън официално обявява необратимостта на доларите срещу злато, както и нова икономическа програма, включваща радикални мерки за спасяването на долара, като:

Първо- Замразяване на цените и заплатите; намаляване на бюджетните разходи; облекчени данъчни условия. Целта е да се стимулира икономически растеж.

Второ – във валутната област се прекратява конвертируемостта на долара в злато. Така златно-доларовия стандарт става доларов стандарт.

Трето – въвежда се 10 на сто увеличаване на митата върху всички внасяни от чужбина стоки и намаляване на помощта за развиващите се страни. Спрямо 1934 г. На международно равнище, Бретън Уудската система завършва своето съществуване през март 1973 г., с преминаването към плаващи валутни курсове.
Ямайска валутна система

Крахът на Бретънуудската валутно-финансова и кредитна система първоначално се прие като временно и несериозно явление -особено от най-заинтересованите от нейното функциониране. Постепенно обаче икономическата и финасовата практика охлаждаше и най-закостенелите политици и икономисти, които не искаха да приемат този факт. Стигна се до жестокия извод, че епохата на фиксираните валутни курсове е отминала и настъпва качествено нова епоха -тази на плаващите валутни курсове. Новата реалност се прояви най-ярко след първия петролен шок - 1973 г., когато вследствие на многократното повишаване на цените на нефта основно се промениха условията на международната търговия и в частност на функционирането на международните валутно-финансови и кредитни отношения. Основните играчи в международния икономически и валутно-финансов ред бяха засегнати в различна степен от новите цени на нефта. Интересите и реакциите на САЩ, Япония и Западна Европа се оказаха на практика коренно различни. Бедните страни от Третия свят - износителки на петрол /Организацията на страните-износителки на петрол ОПЕК/ изведнъж се оказаха твърде богати, а традиционно богатите страна от Севера изведнъж се наложи да поизпразнят своите бездънни колониални каси.

Както отбелязва К.Пилбийм2, "поради различията във въздействието на шока върху отделните страни и поради различните мерки на държавната политика, предприемани от тях за неговото преодоляване, настъпиха сериозни различия в темповете на инфлация.”. Италия и Великобритания и двете отдаващи предпочитание на избягване на рецесията, предприеха експанзионистична макроикономическа политика, изложиха се прекалено силно на ударите на инфлацията в резултат на петролния шок и това доведе до силно ускоряване. В крайна сметка петролният шок тласна световната икономика към сериозна рецесия, включително така наречените "локомотиви" на икономическия растеж като САЩ, Япония, Германия и "изгряващите нови икономически и финасови тигри" главно в региона на Югоизточна Азия и някои от по-специфичните офшорни зони.

Всичките описани процеси, действащи комплексно и безкомпромистно, обективно предизвикаха прословутата Конференция в Ямайка през 1976 г. По инициатива на САЩ и под егидата на МВФ в средата на 1972 г. е създаден “Комитет на Съвета на управителите по реформата на световната валутна система”, известен като “Комитет на 20-те, с цел разработване на нов модел за международен валутен ред. В този комитет влизат представители на 20 страни, с ранг на министри, с пълномощия да приемат политически решения. Съставът му е: САЩ, Великобритания, Германия, Япония, Канада, Италия, Холандия, Швейцария, Франция, Австралия, Индия, Индонезия, Ирак, Аржентина, Мексико, Етиопия, Мароко и Заир.

През 1973 г. в Найроби /Кения/ на годишната сесия на МВФ е разгледан първият проект за световна валутна реформа, изготвен от “Комитета на 20-те”. След още една година /през 1974 г./ е публикуван план за “Реформирана система” на този комитет. Към края на 1974 г., след двугодишна дейност “Комитетът на 20-те” е разпуснат. Новосъздаденият Временен комитет на Съвета на управителите на МВФ, поема задълженията на “Комитета на 20-те.”. Преговорите за новата валутна система вървят бавно и трудно във времето, основно поради обстоятелството, че те са преговори между страни с противоположни позиции по същността и бъдещето на реформата и заради отсъствието на общоприет еталон на стойността.

Временния комитет концентрира усилията за решаването само на няколко от ключовите въпроси. Това са:



Първо – бъдещата роля на златото и СПТ3.

Второ – системата на паритетите и валутните курсове.

Трето – бъдещите функции на МВФ.

През 1975 г. между преговарящите страни по посочените въпроси се постига съгласие. На сесия на Кингстън /Ямайка/, проведена на 7 и 8 януари 1976 г. Временния комитет приема решения за промени в Договора за МВФ. Предложенията са одобрени на годишната конференция на МВФ през м. април 1976 г. След като приетите промени са ратифицирани от страните-членки на МВФ, те влизат в сила от 01. април 1978 г. Това е последователността на изграждането на четвъртата международна валутна система, която е известна като Ямайската валутна система. В основата на нейното изграждане са заложени редица нови принципи на организация, като:



Първо – Премахва се официалната цена на златото. То се превръща в обикновена стока и може да се купува и продава по цени установени от пазара. Златото престава да служи като всеобщ еквивалент, чрез който валутите изразяват относителната си стойност.

Второ – СПТ официално се възприемат като основно резервно средство, на мястото на долара на САЩ и демонетизиращото се злато. Решението СПТ да бъдат паричен еталон, който няма собствена субстанционална стойност, е началото на първата международна валутна система основаваща се на международни кредитни пари.

Трето – Въвежда се системата на “стабилни, но променящи се валутни паритети”. Страните-членки на МВФ могат самостоятелно да избират валутнокурсовия си режим, според целите на валутната си политика. Страните имат свободен избор и на основна валута, към която да привързват курса на националната си валута, или да преминават от един към друг валутно-курсов режим /фиксиран или променлив/, като за това трябва предварително да се уведоми МВФ. Страните от МВФ са задължени да сътрудничат на Фонда за осъществяването на стабилност на валутните курсове, като създават благоприятен икономически климат за това.

Четвърто – Засилване на регулиращите функции на МВФ. Този принцип съществува и в Бретън-Уудската валутна система, но с решенията в Ямайка, той е разширен.

Пето – Подържане на валутна конвертируемост. Този принцип е приет без големи промени. В Ямайската валутна система понятието “конвертируема валута” е заменено с понятието “свободно използваема валута”. Под свободно използваема валута се разбира паричната единица на дадена страна, която се използва широко в международните сделки и се купува и продава на основните валутни пазари.

Институционалното устройство на Ямайската международна валутна система е еднакво с институционалния строеж на Бретън-Уудската валутна конференция. Този момент най-добре показва приемствеността между двете валутни системи.

СПТ не успяват да се наложат като международно парично и резервно средство на Ямайската валутна система. Към СПТ през 1980 г. са били привързани 15 валути, през 1990 г. те са 7, а през 2000 г. само 4 валути. Практиката показа, че на съвременния етап действа многовалутна система, основана на СПТ, доларът на САЩ и еврото и в по-малка степен на британския паунд, японската йена и швейцарския франк.

До сега емисията на СПТ е нееластична. Емитирани са 21,4 млрд. единици СПТ, а през 1997 г. е направена поправка в Договора за МВФ, която разрешава допълнителна емисия от още 21,4 млрд. СПТ. Ролята на СПТ като резервен актив е ограничена. През 1971 г. делът им в световните валутни резерви е 9,2 на сто, а през 2001г. е 4,3 на сто. Структурата на официалните валутни резерви на страните-членки на МВФ през 2000 г. е както следва: доларът на САЩ заема 68,2 на сто от тях; японската йена – 5,3 на сто; британският паунд – 3,9 на сто; швейцарският франк – 0,7 на сто и еврото – 9,2 на сто.

Възможността, която дава Ямайската валутна система за избор на валутно-курсов режим, обуславя и едностранчиви действия на някои страни, въпреки опитите за координирана политика. Валутно-курсовите режими на страните-членки на МВФ през 2001 г. е много разнообразна. Те могат да се илюстрират така:


  • Страни, които нямат собствена парична единица. Такива държави в света са 40. От тях 8 използват друга национална парична единица за законно платежно средство. От Франкофонската зона 14 страни са без собствена парична единица /От Западноафриканския икономически и паричен съюз – 8 и от Централноафриканския икономически и паричен съюз – 6/. В евро-зоната страните са 12 и други- 6.

  • Страни въвели валутен борд – 8.

  • Страни с привързани валутни курсове, при управлявано плаване – 45.

  • Страни с привързани валутни курсове, при управлявано плаване в определени граници – 6.

  • Страни с пълзящо управлявано плаване в определени граници – 7.

  • Управлявано плаване – 27.

  • Независимо плаване – 50.

Неопределеността на страните във връзка с паритетите и валутните курсове е един от съществените проблеми на Ямайската валутна система, който доведе и до някои промени в нея през 1985 и 1987 г. Промените от 1985 г. /от Ню-Йорк –хотел Плаза/ слагат началото на контрола на валутните органи над валутните пазари, а промените от 1987 г. /от Лувър/ поставят края на свободно-променящите се валутни курсове.

Съвременната Ямайска международна валутна система не е съвършенна и често е подлагана на остри критики. Милтън Фридман през 1997 г. заявява, че МВФ e трябвало да бъде закрит още през1971г.4, тъй като е донесъл повече злини на страните, отколкото положителни резултати. На сесия на МВФ през 2000 г. за първи път се обсъждат проблеми, свързани с усъвършенстването на институционалната структура на международната валутна система и по конкретно МВФ. Оказа се, че МВФ няма достатъчно финансови ресурси и преди всичко, няма концепции за успешното, глобално регулиране на международната валутна система.

Съвременната валутна система, основана на многовалутни /мултивалутни/ стандарти и плаващи валутни курсове има и редица достойнства, които се изразяват преди всичко в следното:

Първо – Гъвкавостта на мултивалутната система с плаващи валутни курсове в значителна степен задоволява нарастващите сложни взаимовръзки на световната икономическа система. Съгласуваните валутни курсове носят в себе си най-доброто от пазарните механизми.

Второ – Върху основата на съвременната международна валутна система, се развива съвременния глобален валутен пазар, който е напълно адекватен на протичащите процеси на икономическа и финансова глобализация.

Трето – Всяка страна-членка на МВФ има реална възможност да изработва гъвкава валутна политика и да използва валутния курс като един от основните инструменти на икономическата политика.

Можем да направим извода, че Ямайската валутна система е призвана да отговори по – добре на потребностите за развитие на съвременния свят, т.е. да се намали ролята на държавата в стопанския живот и да се увеличи действието на пазарните фактори в развитието на икономиката.


МВФ

Валутно– финансовата концепция в Бретън Уудс създава първата в историята международна организация за валутно регулиране, а именно МВФ. Договорът влиза в сила на 27.12.1945г., а фондът започва своята дейност през 1946г. в състав от 39 държави – членки. Седалището на МВФ е във Вашингтон, но има поделения в Париж, Женева, Токио и Ню Йорк. Член на МВФ може да бъде всяка държава, която ратифицира договора за неговото създаване. Понастоящем в МВФ членуват 183 държави.

По своите цели и представителност МВФ е уникален сред международните организации. Договорът е преразглеждан 3 пъти. Първото изменение се отнася до създаване на специални права на тираж, като ново международно ликвидно средство, допълващо ликвидните средства на страните. Това допълнение е направено през май 1968г. , а влиза в сила от 1969г. Второто изменение е от 30.04.1976г., а влиза в сила от 01.04.1978г. С това второ изменение юридически се установява Ямайската международна валутна система. Третото изменение на договора за МВФ е направено през юни 1990г. е действа от ноември 1992г. В съответствие с това изменение се отнема правото на глас на страните – членки, които не погасяват заемите от фонда.

Основните задачи на МВФ са:



  • фондът да способства за развитието на международното валутно сътрудничество с помощта на постоянна институция, използваща метода на консултациите;

  • фондът да улеснява балансирания растеж на международната търговия, с което да допринася за постигане и поддържане на високо равнище на заетост и реални доходи;

  • да поддържа стабилен валутен обмен и да не допуска обезценяване на валутата;

  • да предоставя на страните – членки финансови ресурси за коригиране на нарушеното им външно равновесие.

Главната цел на МВФ е изграждане на механизъм, способстващ за постигане на финансова и икономическа стабилност на страните – членки. Те се задължават да сътрудничат на фонда и помежду си при прилагане на мерките за валутно регулиране.

Капиталът на МВФ се набира чрез вноски на страните – членки. Размерът на вноската се изчислява в зависимост от избрани показатели и тези показатели характеризират мястото на съответната държава в световната икономика. Бретънуудската формула вкл. 5 показателя, след това са вкл. още 10 нови и те действат до 1983г. Понастоящем броят на показателите е сведен до 5 и сред тях са БВП, салдото по текущ платежен баланс, официални резерви. От вноската зависи броят на гласовете на съответната страна и достъпа до финансови ресурси. Управлението на фонда се осъществява от: Съвет на управителите, директорат и директор– разпоредител.

В съвета на управителите влизат министрите на финансите и управителите на ЦБ на всяка държава – членка. След второто изменение на договора, Съветът на управителите може да учреди нов постоянен орган за управление– съвет на министерско равнище със задача да следи за управлението и регулирането на световната валутна система. Такъв орган все още не е създаден и със същата цел се използва временен комитет, в който влизат финансовите министри на 22 държави и този временен комитет се занимава с всички въпроси, засягащи дейността на МВФ (изменение на устава и т.н.).

Оперативната дейност се води от Директорат от 24 изпълнителни директори. САЩ, Великобритания, Франция, Германия и Япония имат най– големи квоти и право на постоянен директор. Останалите страни избират изпълнителни директори в рамките на т.нар. “избирателен район”, към който принадлежат. България е в групата на Холандия, Израел, Украйна, Румъния, Молдова, Армения, Грузия и Кипър. Директоратът работи във Вашингтон и провежда заседания 3 пъти седмично. Той се ръководи от директор – разпоредител.

Директор – разпоредителят няма право на глас, освен в случаите, когато има равенство при гласуване. При вземане на решения по принцип се изисква квалифицирано болшинство от 70%, а по въпроси с особена важност се прилага висше квалифицирано болшинство от 85%. САЩ притежават най– много гласове и те имат блокиращи квоти, т.е. нито един въпрос не може да бъде решен без тяхно съгласие.
Европейска валутна система

Двете международни валутни системи: Бретън-Уудската и Ямайската не създават благоприятни условия за развитието на интеграционните процеси в световното стопанство и затова всички страни от Европейската икономическа общност, които активно са участвали в създаването на Ямайската валутна система, създават и своя регионална валутна система, която да служи на интересите на Общността. Това е Европейската валутна система (ЕВС).

Основите на европейското валутно сътрудничество са положени с Римския договор от 25.03.1957г., който постави началото на европейската икономическа и политическа интеграция. Но след разклащането на основите на Бретън-Уудската валутна система в края на 60-те години и нарушаването на хомогенността на ЕС се породи идеята за изграждане не само на икономически, но и на валутен съюз.
На 23.03.1971. “Планът Вернер” лансира и обоснова идеята за изграждането на Европейски валутен съюз, с цел да се постигне зона на валутна стабилност за деветте страни – членки на ЕС чрез:


  • Установяване и прилагане на по-устойчиви валутни курсове.

  • Намаляване на отклоненията между тях до възможния минимум.

  • Либерализиране движението на капиталите в рамките на европейското икономическо пространство.

  • Засилване на сътрудничеството и преди всичко на координацията в областта на паричната, предишната и валутната политика и политиката на капиталовите пазари.

  • Развитие и задълбочаване на сътрудничеството между националните емисионни банки и подготовка за изграждането на Европейска централна банка.

  • По-рационално и ефективно уреждане на платежнобалансовите салда между страните – членки на ЕС.

Тъй като “плана Вернер” предвиждане ограничаване колебанието на валутните курсове в строго определени рамки се заговори за “валутна змия”. Тя е образно изражение на отклоненията на валутните курсове на страните – членки спрямо основополагащия курс на долара, които отклонения се ограничават в рамките на +- 4,5% в двете посоки и наподобяват най-слабите, а долната – най-силните валути. Европейската “валутна змия” или режимът на подвижните валутни курсове не оправдаха очакванията. В резултат на това се възроди идеята, чието главно поддръжници са Германия и Франция за изграждането на Европейски валутен съюз като елемент и механизъм на европейската интеграция.

Той се утвърждава през месец март 1979г., а целта му се свежда до изграждане в Европа на относително самостоятелна и стабилна валутна зона със собствена валута. Обособяват се четири основни опорни точки за създаване на функциониране на зоната:

1.Създаване на единна европейска валутна единица, наречена ЕКЮ, а в последствие – ЕВРО, като централен елемент на европейската валутна система.

2.Изграждане на валутнокурсов и интервенционен механизъм като върху основата на стойностите на ЕВРОто те-участнички, чийто колебания се ограничават до +-2,25%.

3.Функциониране на система за кредитиране и взаимопомощ с цел уреждане на смешни, краткосрочни и средносрочни взаимни задължения между участниците.

4.Създаване на Европейски фонд за валутно сътрудничество, чрез който де се уреждат платежно- балансовите салда между страните – участнички.

От юни 1993г. се разшириха границите на колебанията на валутните курсове до +-15%, с цел успокояване на валутните пазари и обратното връщане и включване в системата на националните валути.

Нови акценти постави и нови импулси на Европейския валутен пазар парафирането на 17.03.1986г. Единния европейски акт и преди всичко манифестирания Единен европейски пазар т.е. напълно свободно движение на стоки, услуги, капитали и хора, считано от 01.01.1993г.

През април 1989г. се изработи нов план Делор, чиято съвсем нова крайна цел е създаването на единна, реално функционираща европейска валута – ЕВРО, емитирана и регулирана от единна система национални централни банки, но под ръководството и координацията на Европейската централна банка.

Създаването на Европейската валутна система и на общата валута – еврото – поставят сериозна заплаха пред единството на международната валутна система. Съществуват значителен интерес и разногласия сред чиновници, икономисти и политически капацитети от двете страни на Атлантическия океан и в други части на земното полукълбо относно последиците от еврото за долара и международната икономика като цяло. Най-важните въпроси са :



  • дали еврото ще измести долара като основна световна валута, или това няма да стане

  • какви ще бъдат последствията за Съединените щати, ако това се случи

  • как еврото ще повлияе функционирането и управлението на международната валутна и икономическа система.

Все пак тези въпроси са от такова голямо значение за бъдещето на глобалната икономика, че те трябва да се разглеждат изключително предпазливо.

Въпреки оправдания скептицизъм на икономистите за доларизацията и драстичното намаляване броя национални валути, в дългосрочна перпектива изглежда неизбежно тясното привързване на валутите на по-малките икономики към техните по-големи търговски партньори. В края на 20-ти век по-слабо развитите страни вече привързаха валутите си към долара, еврото или йената. Все пак това бавно развитие не означава непременно, че или ще се появят три валутни блока, или глобалната икономика ще се фрагментира. Независимо от това възможността за поява на валутни блокове прави ясна нуждата от подобрения в политиката и валутното сътрудничество между Съединените щати, Япония и Западна Европа.

Европейската валутна система има Три основни елемента:


  • парична единица Є,

  • Европейска централна банка(ЕЦБ),

  • Европейска система от централни банки (ЕСЦБ).


Проблеми на новоприсъединяващите се страни при включването им в европейския валутен механизъм

За новите страни- членки ЕЦБ счита, че главните предизвикателства пред тях са реаното сближаване на икономиките със същевременно поддържане на макроикономическа и финансова стабилност. Най- важните мероприятия,които следва да се провеждат, са задържане на инфацията, осигуряване на здрав финансов сектор, фискален баланс, коригиране на неустойчивите вътрешни дисбаланси. Основна цел е да се осъществи повишаване на жизнения стандарт и реалните доходи.

За въвеждането на евро от новите страни- членки няма установени срокове. Те ще въведат единната валута тогава, когато изпълнят Маастихтските критерии и след решение на съвета на ЕС.

Като общ проблем всички страни се очертава потенциалното увеличение на инфлацията- от една страна, заради сближаването на ценовите равнища, а от друга- заради необходимостта от преразпределение на бюджетни средства от фондовете на ЕС. Натиск върху инфлацията ще продължи да оказва и разлчието в ценовите равнища, както и увеличаването на дела на услугите в икономиката. Проблем за много от страните са и бюджетните дефицити. За почти всички страни проблем е и нестабилността на валутния курс, което води до големи търговски дефицити.

Най- общо могат да се обособят три групи страни със сходни проблеми при присъединяването си към ЕВМ. Това са: централни, периферни и източноевропейски. В централноевропейската група влизат т.нар. „Вишеградски” страни: Чехия, Словакия, Унгария и Полша. Към периферната група са балтийските страни: Литва, Латвия, Естония плюс Словения. А източноевропейските са България и Румъния.

Централноевропейските страни срещат основен проблем с увеличаването на ценовите равнища в следприсъединителните години. Но в по- късен етап успяват да постигнат ценова стабилност и значително да намалят инфлацията. За периферните страни се приема, че юе се присъединят в кратък срок, поради факта, че поддържат добри резултати по Маастрихтските критериии.И четерите страни са присъединени към ERM II.

При постигането на Маастрихтските критериии страните се изправят пред следните проблеми:


  • Чехия: фиксирането на валутния курс (т.като кроната не е фиксирана към еврото), равнището на дълга, както и осигуряването на ценова стабилност.

  • Словакия: основен проблем е повишаването на инфлацията след присъединяването на страната към ЕС, проблеми се очакват още с бюджетния дефицит

  • Полша: увеличените бюджетни разходи, както и неясната позиция относно фискалната политика.

  • Унгария: нестабилността в бюджетната сфера, публичният дълг, бюджетният дефицит

  • Естония: единствения критерии, който не успява да покрие е инфлацията.

  • Литва: също успява да покрие всички критерии, освен високата инфлация, която е резултат на преструктуриранаето на икономиката.

  • Латвия: проблем е инфлацията, в резултат на административно определяните цени и нерастването на производителността на труда.

  • Словения: основни проблеми са инфлацията и сближаването на лихвените проценти при поддържане на валутния курс. Но въпреки всичко Словения е единствената страна, въвела еврото- на 01.01. 2007г.

Погледнато през призмата на световната финансова криза се забелязва, че въпреки добрите резултати, които показват по Маастрихтските критериии, все още има страни, които не са готови да се присъединят. Така например Латвия, Унгария, Исландия, Украйна, Сърбия и Турция.поискаха помощ от МВФ. Засега само Унгария и Исландия са договорили получаването на исканите заеми, а Латвия е в рецесия и наскоро национализира втората си по големина банка5.Литва и Естония обявиха, че въпреки трудностите които имат заради кризата, няма да искат помощ от МВФ. Относно България, страната ни очакваше присъединяване към ERM II веднага след присъединяването към ЕС, както стана със страните от първата вълна на разширяването. Теоретично това не би трябвало да представлява проблем, тъй като няма изисквания за влизане в ERM II, но на прага на третата година от присъединяването ни, този момент все още стои в неопределеното бъдеще. И докато "Файненшъл таймс" ни предупреждава да не си затваряме очите за кризата6, то Финансовият министър Пламен Орешарски обаче обяви, че левът е стабилен и няма да искаме помощ от МВФ.
Евро

Европейската валутна единица – ЕВРО е резултат от продължителен исторически период, в който Европа се стреми към валутна интеграция. Още от XIX век функционира Латинския валутен съюз, в който участват държавите: Франция, Белгия, Италия, Швейцария, България и Германия. През 1950 г. е създаден Европейския платежен съюз /European Payment Union –EPU/. От 1972-1979 г. действа т.нар. Европейска валутна „змия”/European Currency Snake – ECS/. През времето от 1979-1999 г. работи Европейската валутна система /European Monetary Sistem – EMS/, а от 1999 г. е създаден Европейския валутно-икономически съюз /European Currencyand Economic Union- ECEU/,т.е Европейския паричен съюз.

От началото на 50-те години на XX век се материализира идеята за единна европейска валута под формата на Европейска разчетна единица /European Unit of Account – EUA/. През 60-те години на XX век в основата на Европейската разчетна единица бяха валутите на 17 държави, членки на Европейския платежен съюз /EPU/ и 1ЕРЕ беше равна 1 долар на САЩ. През 70-те години на XX век ЕРЕ се основаваше на валутите на шест страни членки на Европейската валутна „змия” /ECS/. Цената на 1ЕРЕ се определя всеки ден, според средно претеглените стойности на валутите, влизащи във валутната „кошница”.

Приемник на ЕРЕ през 1979 г. става ЕКЮ /European Currency Unit – EKU/, в рамките на Европейската валутна система /EMS/. Целта на въвеждането на ЕКЮ е да се стабилизират курсовете на националните валути на страните от Европейската валутна система /ЕВС/, чрез определянето /фиксирането/ на граници на техните колебания. ЕКЮ е „кошница” от 12 валути на ЕВС. Тежестта в „кошницата” ЕКЮ се определя от делът на страните в производството и взаимната търговия и се преразглежда на пет години. През 1998 г. валутната „кошница” ЕКЮ е: германска марка 30 на сто; френски франк – 20 на сто; британски паунд  – 13 на сто; италианска лира 10 на сто; холандски гулден 9 на сто и други валути - 18 на сто.

Пределните колебания на курсовете на отделните валути е ЕКЮ-паритета е определен на 2,25 на сто. Когато се стигне до 75 на сто от допустимото отклонение автоматично се задейства интрамаржиналната интервенция /англ. intramarginal – вътрешно коридорна/. Ако не бъде възможно курсът да се върне в допустимите параметри, ЕКЮ – паритетите се преразглеждат. Обикновено се предприемат мерки за ревалоризация, т.е повишаването на валутния курс на националната валута, спрямо паричните единици на други /друга/ страни или мерки за девалвация, т.е. намаляване на курса на националната парична единица по отношение на чуждестранните парични единици[9].

По своята същност ЕКЮ е производна валута, т.е. съставена е от валутите, които влизат във валутната кошница. Всяка страна е длъжна да внесе 20 на сто от резервите си в злато и долари в Европейския фонд за валутно сътрудничество. ЕКЮ е паралелна валута, тъй като се използва заедно с националните валути.

В периода на съществуването си ЕКЮ изпълнява функции като:

-Тази валута е еталон /общ знаменател/, за определяне на валутните курсове на страните участнички.

- ЕКЮ е показател /индикатор/, за установяване на отклоненията на валутните курсове.

- ЕКЮ е част от официалните резерви на страните от Европейския валутен съюз.

- ЕКЮ е платежно средство за реализирането на валутни операции, разрешаване на кредити и сключването на сделки.

- ЕКЮ е разчетна единица на официалните органи на Европейската икономическа общност /ЕИО/.

ЕКЮ се използва не само в официалните операции но и в частния платежен оборот. Използва се от фирми, банки и физически лица за откриване на банкови сметки, уреждане на плащания по външнотърговски сделки, за облигационни заеми, за синдицирани кредити, за мултивалутна уговорка при застраховка от валутни рискове и др.

ЕКЮ има някои преимущества пред СПТ, които се изразяват в следното:

- ЕКЮ за разлика от фудуциарните СПТ бяха пълноценни пари обезпечени с доларови и златни резерви /50 на сто/ и с резервите на страните участнички – в национална валута /50 на сто/.

- Размерът на емисията на ЕКЮ възлиза на 45-55 млрд., а на СПТ е 21,4 млрд.единици.

- Използването на ЕКЮ е много по-широко от това на СПТ. Последните се използват основно от официалните органи на страните, членки на МВФ /централните банки/.

- ЕКЮ е валута, която по форма е много по-близка до международните кредитни пари, тъй като нейната емисия основно се свежда до суапова операция, т.е размяната на долари и злато срещу колективната валута за определен период от време.

До 1998 г. ЕКЮ е стабилизиращ фактор по отношение на Европейската валутна система /EMS/.

През 1998г. Европейския съвет взема решение да бъде заменено ЕКЮ, като колективна валута на Европейската валутна система с ЕВРО в съотношение 1:1. На 01.01. 1999 г. еврото се въвежда като обща валута на страните-членки на Европейския паричен съюз, като то заменя техните национални парични единици. Тази смяна се осъществява по строго фиксирани  валутни курсове. За времето от 1999 до 2001 националните валути не излизат от паричното обръщение на страните, но се използват не като самостоятелни валути, а като парични подразделения на еврото. През тригодишния предходен период еврото се използва за обслужване на безналичните плащания. Еврото се раздробява на центове в пропорция 1 евро = 100 евро цента. През този период икономическите агенти и гражданите имат право да избират какво разчетно средство да използват – евро или съответна национална парична единица.

От 01 януари 2002 г. се осъществи окончателно преминаване към еврото, когато в обръщение се пуснат банкноти и монети от общата европейска валута. Обмяната на националните парични единици с евро се извършва до 1 юли 2002. След това еврото като обща валута е единственото законно платежно средство на територията на страните, членки на Европейския паричен съюз /Австрия, Белгия, Германия, Гърция, Ирландия, Испания, Италия, Португалия, Финландия, Франция и Хонландия. Великобритания, Дания и Швеция, на този етап са извън Европейския паричен съвет. Така се създаде обширната икономическа територия на еврозоната.

Въвеждането на общата европейска парична единица евро, се определя като най-значимото събитие във финансовия свят през последното столетие. На територията на Европа за първи път след Римската империя има единна парична единица.

Еврото все по широко навлиза в каналите на международния платежен оборот и убедително утвърждава статута си на международна валута. Еврото е валута, с която се осъществява значителна част от световната търговия. С него вече се извършват около 20 на сто от международните плащания. Все още ролята на долара на САЩ е доминираща, но тенденцията е да се засилва ролята на еврото. Основанията за тези очаквания са свързани със значителния дял на страните от ЕПС в световния износ /20-23 на сто/. На лице е възможност да се разшири приложението на еврото с трети държави. Това са страните от Централна и Източна Европа и тези от Средиземноморието, за които ЕС е основен търговски партньор.

Един от съществените резултати за световната валутна система, след въвеждането на еврото, е че то се превърна в резервна валута. На съвременния етап еврото е втората по значение валута в международните резерви с над 13 на сто дялово участие /за долара на САЩ този дял е над 68 на сто/.

Все по-широко е използването на еврото като валута при институционализирането на валутно-курсовите режими. Много страни от различни региони на света се ориентират към еврото. В днешно време 45 държави поддържат фиксиран курс на валутите си спрямо еврото или „кошница” от валути, които съдържат евро.
Европейска централна банка(ЕЦБ) и Европейска система от централни банки (ЕСЦБ)

Европейската Централна Банка и централните банки на Еврозоната учредяват Евросистема - система от централни банки в Еврозоната, която сама по себе си е независима. Основния предмет на Евросистемата е да подържа ценовата стабилност: гарантираща стойността на еврото.


Европейската Система от централни Банки (ESCB) е съставена от ЕЦБ и националните централни банки на всичките 27 членки от ЕС . Националните банки, чиито страни не участват в Еврозоната са членки със специален статут в ESCB.

Капитала на ЕЦБ е около 5 млрд. евро, като членския внос за националните банки е базиран респективно на размера на БВП и населението на оделните страни. Допълнително, всяка една национална банка, чиято страна е членка на Еврозоната е осигурила средства за валутните резерви на банката за около 40 млрд. евро. Дяла на всяка една от националните банки във валутния резерв е определен по дяла й в основния капитал на ЕЦБ. Петнадесет процента от вноските са в злато , а останалите 85% в американски долари и японски йени, като ЕЦБ финансира националните банки с евро.

Върховният орган за вземане на решения е Съветът на ЕЦБ. Той се състои от членовете на Управителния съвет и председателите на националните емисионни банки на държавите участнички. Съветът на ЕЦБ взема решения по паричната политика, а отговорен по тяхното изпълнение е Управителния съвет. Той се назначава от Европейския съвет по препоръка на Екофин. Освен председателя и зам.председателя на ЕЦБ, в него участват до 4 други членове, които са граждани на страните-участнички в Икономическия и валутен съюз и трябва да бъдат общопризнати личности, с опит по банковите и валутни въпроси. Председателят на ЕЦБ и останалите 5 членове на Изпълнителния комитет се назначават от страните членки за мандат от 8 години, който не подлежи на подновяване. Седалището на ЕЦБ е във Франкфурт на Майн.

Договорът от Маастрихт предвижда като първостепенна цел на ЕЦБ гарантирането на стабилността на цените. Съгласно този договор, освен направлението на паричната политика, ЕЦБ има задачата да съхранява и да управлява прехвърлените й валутни резерви на държавите-членки, да извършва сделки с платежни средства, както и да се грижи за безпрепятстваното протичане на плащанията. ЕЦБ има изключителното право да издава евробанкноти като законно платежно средство във валутния съюз. Съгласно договора от Маастрихт, ЕЦБ и националните емисионни банки изрично притежават независимост и спрямо указания на европейски и национални инстанции. Уставът на Европейската система на централните банки е част от Договора от Маастрихт и поради това може да бъде изменен само с единодушно решение на държавите-членки. За да постигне целта за стабилност на равнището на цените, ЕЦБ вероятно ще се ориентира към една междинна цел на паричната политика. Европейския валутен институт стесни дискусията за стратегията по паричната политика до два варианта: предварително отделяне на цел относно паричната маса /както в Германия/ или предварително определяне на пряка цел относно инфлацията /както в Обединеното кралство или Италия/.


Световна банка

Под наименованието „Световна бан­ка" се обединяват няколко самостоятел­ни, но тясно свързани помежду си меж­дународни финансови организации. Во­деща сред тях е Международната банка за възстановяване и развитие (МБВР). През 1956 г. като неин първи филиал бе създадена Международната финансова корпорация (МФК). През 1960 г. послед­ва вторият филиал – Международната асоциация за развитие (МАР), а през 1988 г. се появи и третият филиал на МБВР - Агенцията за многостранно га­рантиране на инвестициите (АМГИ).



  • Международна банка за възстановяване и развитие

МБВР бе създадена едновременно с МВФ съгласно споразумението от Бретън Уудс. Официално тя започна да действа от края на 1945 г. Основната цел на банката е да пре­доставя дългосрочни заеми и да гаран­тира такива заеми, както и чужде­странни инвестиции, с което да съдейс­тва за икономическия растеж в страни­те заемополучатели.

Финансовите източници на МБВР са собствените й средства и главно зае­маните от нея средства на международ­ния финансов пазар. Собствените сред­ства на банката се образуват от вноски­те на страните членки. В МБВР могат да членуват само държави, които вече са членове на МВФ. Вноската на всяка държава се определя в зависимост от квотата й в МВФ и се внася под форма­та на акционерно участие в банката. И тук относителният дял на това участие определя броя на гласовете на държа­вата при взимане на решения, но за раз­лика от МВФ не влияе върху възмож­ностите й да получава заеми. Друга раз­лика е, че само 10% от вноските се пра­вят в злато (СПТ) или. в долари, а оста­налите 90% - в национална валута.

Основният източник за кредити­те, които предоставя МБВР, са заеми­те, които тя получава чрез емисия на облигации на основните международни финансови центрове. Тъй като се ползва със статут на първокласен длъжник, тя получава облигационните си заеми при най-благоприятни усло­вия. Предоставяйки получените сред­ства на страните членки с минимална надбавка, банката им осигурява дъл­госрочно външно финансиране при ус­ловия, каквито тези държави едва ли биха получили самостоятелно на фи­нансовия пазар.

Заемите на МБВР обикновено се предоставят за срок до 20 години с пет­годишен гратисен период. До 1982 г. лихвите бяха фиксирани, а от средата на същата година те вече са плаващи, като се променят на 6 месеца в зависи­мост от лихвите на международния фи­нансов пазар.



  • Международна асоциация за развитие

Това е вторият по значение член на Световната банка. Със създаването на МАР през 1960 г., банката по същество започна да предоставя и помощи, наред с отпусканите от МБВР заеми. Въпреки че имат кредитна форма, заемите на МАР са много близко до помощите, тъй като срокът им е 50 години, а лихвата -под 1% (комисионна такса от 0,75%). За разлика от МБВР МАР предлага сво­ите заеми само на най-бедните страни. Друга разлика е, че докато банката на­бира източниците си на международ­ния финансов пазар, асоциацията из­ползва за тази цел периодично получа­вани доброволни вноски от развитите държави и от богатите развиващи се страни.

  • Международна финансова корпорация

След създаването си през 1956 г. МФК също е предоставяла заеми, но за разлика от тези на МБВР заемите на МФК са насочвани предимно към високорентабилни проекти, при това без държавна гаранция, каквато е необхо­дима за заемите на МБВР. От 1961 г. МФК получи и непосредствено право да инвестира акционерен капитал в из­граждани или разширявани предприя­тия. С това нейната дейност придоби нова насоченост. Внасяйки до 35% от капитала, МФК упражнява каталитичен ефект за привличането както на чуждестранни, така и на местни частни капитали. По правило корпорацията продава своя дял след стабилизиране на финансираното предприятие. Със своя­та дейност МФК се прояви като първия инструмент на Световната банка, насо­чен изцяло към подкрепа за развитието на частния сектор в страните членки.

  • Агенция за многостранно гарантиране на инвестиции

Основната цел на агенцията, в която към 1995 г. членуват 128 държави, е да стимулира разширяването на чужде­странните преки инвестиции в развива­щите се страни. Това тя прави чрез застраховане на политически рискове, както и посредством предоставяне на консултантски услуги на страните членки на Световната банка, за прив­личане на такива инвестиции.

Застраховките, предоставяни от агенцията, покриват срокове до 15 го­дини (рядко до 20). По принцип не е определена минимална сума на гаранти­раните инвестиции, но досегашната практика е максималната сума да не превишава 50 млн. долара за отделен проект.

Държавното застраховане на преки инвестиции в чужбина не е нова прак­тика. Още през 1948 г. в САЩ е било осигурено държавно застраховане на инвестициите на американски фирми в Западна Европа „срещу катастрофи". Сега в повечето развити държави, как­то и в някои развиващи се страни, съ­ществува подобен род държавно, а и частно застраховане. Но частните за­страховки на преките инвестиции в чужбина покриват само риска от екс­проприация, и то за срок до три години. Държавните гаранции, които обикно­вено ограничават дейността си само за инвеститори от своите страни, не по­криват някои видове инвестиции (нап­ример крупни добиващи и промишлени обекти, както и финансови институ­ции). Освен това трите най-крупни дър­жавни застрахователи (САЩ, Япония и Германия) ограничават гарантирането предимно за инвестиции в своите части на света. Това оставя непокрити с по­добна услуга значителни области с ог­ромни перспективи за преките чужде­странни инвестиции, каквито са Афри­ка и най-вече посткомунистическите страни.


  • Заеми и условия

Проектни заеми. Със създаването на МБВР се предполагаше, че основна­та й роля ще бъде „възстановяването", т. е. финансирането на проекти в разру­шените стопанства на държавите от За­падна Европа. Оказало се обаче, че в тази област нужното е било направено до голяма степен по линията на плана „Маршал" и от леките инвестиции на американските компании. Скоро ос­новното внимание на МБВР се концен­трира върху „развитието" и респектив­но върху държавите от Третия свят.

През 50-те години МБВР е предоста­вяла заеми за финансиране на проекти предимно в държавния сектор на раз­виващите се страни. В отраслов разрез заемите са насочвани в енергетиката, транспортната инфраструктура, а в ге­ографски план основно вниманието е било насочено към страните от Латин­ска Америка.

След началото на 60-те години въз­можностите на Световната банка се разширяват със създаването на МАР, което й позволява да комбинира заеми­те при пазарни (макар и първокласни) условия с финансиране, което по харак­тера си е близко до помощта. Разширя­ват се и обектите на финансиране - към традиционните проекти се прибавят и такива в селското стопанство, образованието, демографския контрол и урба­низацията. Кръгът на държавите, пол­зващи заеми от банката, се разширява и с държавите от Африка.

Разширяването на представите за факторите на „развитие" и за проекти­те, които да бъдат финансирани от бан­ката, продължи и през 70-те години. То­ва десетилетие бе белязано от дейност­та на Робърт Макнамара. Като прези­дент на МБВР от 1968 до 1981 г. той изигра значителна роля за насочване на нейните заеми и към проекти за подпо­магане на борбата с бедността в разви­ващите се страни. Включени бяха про­екти, съдействащи за развитието на дребните фермерски стопанства, за оземляването и за борбата с бедността в бързо разрастващите се градове на развиващите се страни.

До средата на 80-те години Светов­ната банка чрез МБВР и МАР предос­тавяше заемите си изключително за финансиране на конкретни проекти и непосредствено на правителства, други официални организации и на държавни предприятия. В последния случай зае­мите трябва да бъдат държавно гаран­тирани. Тази „продържавна" насоче­ност отразяваше преобладаващите до това време виждания за начина, по кой­то трябва да бъде насочвано икономи­ческото развитие - под непосредстве­ното ръководство на държавата. Но през този период се проявиха и начен­ките на внимание към развитието на частния сектор (главно чрез дейността на МФК), което бе белег за началото на преосмисляне на вижданията за су­бектите и механизмите на икономичес­кия растеж.

През същия период непрекъснато се развиваха и процедурите и критериите за подбор и оценка на проектите, за чи­ето финансиране Световната банка предоставя своите заеми. Банката използва екипи от икономисти и други специалисти, които оценяват, подбират и следят непосредствено развитието на финансираните проекти по време на це­лия период на ползване на заема-обик­новено 5-10 години. Натрупаният опит все повече извеждаше на преден план въпроса за връзката между ефектив­ността на отделните проекти, финанси-раниотбанката, и цялостното икономи­ческо развитие на отделните държави. Заеми за структурно развитие. първоначално преобладаваше представата за водещата роля на финансираните проекти и на техните показатели за по­добряване на характеристиките на ико­номическото развитие в страната зае-мополучател. Тъй като със заемите на банката по правило се финансират про­екти, които трудно биха били финанси­рани от местни и външни източници, предположението беше, че високите показатели за възвръщаемостта на те­зи проекти ще допринесат за цялостно­то икономическо развитие.



Използвани източници:

  1. „Международни валутни отношения”- Светослав Масларов и колектив, унив. изд. „Стопанство”, София, 1992г.




  1. „Европейска интеграция”- Ингрид Шикова, изд.”Миневра”, 2001г.




  1. „Международна икономика”- Иван Илиев и колектив, изд. „Стено”, Варна, 2001г.




  1. „Икономическа интеграция в Европейския съюз”- Емил Панушев, изд. „НЕКСТ”, 2003г.




  1. „Международни финанси”- Иван Илиев и колектив, изд. „Стено”, Варна, 2003г.




  1. „Основи на Европейския съюз”- Иван Спиридонов, ак. изд.”Ценов”, Свищов, 2003г.




  1. „Международна икономика”- Иван Спиридонов и колектив, ак. изд. „Ценов”, Свищов, 2005г.




  1. „Световна икономика”- Стоян Савов и колектив, унив. изд. „Стопанство”, София, 2006г.




  1. „Финансиране на външнотърговските сделки”- Светослав Масларов и колектив, изд. на Нов Български университет, София 2007г.




  1. „Всичко за европейската общност”- Ал Родни, изд. „Делфин Прес”, Бургас, 1993г.




  1. „Международни финанси”- Кийт Пилбийм, изд. FTP, София, 1995г.




  1. „Европа в 12 урока”- Паскал Фонтен, изд. „Летера”, Пловдив, 2005г.




  1. „Европейският съюз”- Джон Пиндър, изд. Захарий Стоянов”- 2006г.




  1. Броеве на в-к „Капитал”




  1. http://www.europe.bg/htmls/home.php




1 „Международни финанси” Кийт Пилбийм, изд. FTP, София, 1995г

2 Международни финанси”- Кийт Пилбийм, изд. FTP, София, 1995г

3 СПТ- „Специални права на тираж”

4 В-к „Капитал”- брой 38, 20 септември 1997г.

5 Линк: http://pazari.dnevnik.bg/show/586273/

6 http://news.netinfo.bg/?tid=40&oid=1253408




Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница