Перко херой петко Атанасов (София)

Името Перко (или още Перкос, Перконис) като епитет на Тракийския Бог-конник е засвидетелствано в два надписа от античен Одесос. Първият е датиран 2-ри/1-ви век пр.Хр. Той е посветен на Артемидор и Полемарх, синове на Теоксен, на всеслушващия се херос Перкос. Той по-точно е открит на Галата. Вторият е датиран 1-ви век пр./ 1-ви век сл.Хр. и е също посветителен – на хероса Перконис. Разликата в изписването идва от падежните форми. Правени са през годините много езиковедски анализи и те отвеждат към родствени наименования с морфемна основа – „перк-“, която се обяснява от хетското Перва и древноиндийското Первата, със значение планина, скала, камък. Но Перва и Пирва са идентични според изследователя на хетската митология Мачей Попко.

Какво знаем за ПЕРКО или Перконис? По темата трябва да направим един обзор, макар и съкратен за днешното представяне. Трябва да разгледаме понятията – Тракийски конник, Великата богиня майка, трябва да си припомним за коня като функция и символ, за скалата в митологията и за още няколко неща.

Интересна е съдбата на Тракийския конник – ХЕРОСА, или Слънчевия бог, интересно е вечното и неотмиращото влияние на Великата майка. Конят е свързан с мъжкото начало, с опитомяването, с потенцията, но на плочките от Летнишкото съкровище например виждаме конската глава като атрибут на богинята. При всички случаи не може да се каже, че е неоснователно. Не случайно някои анализатори виждат в Мадарския конник, който безспорно е вариант на Хероса, женска фигура или Бендида. И това не е безпочвена идея, нали в чертите на сина, понякога проговаря майката. Така отново си появява и архетипната двойка майка – син. И това ни кара да приемем за успоредна нишка в анализа и най-дългата линия - архетипната култура.

Иван Венедиков посочи образите от Рогозенското съкровище като хиперборейските божества Аполон и Артемида. Kyrios се свързва с Хероса. Двойката божества Зевс и Хера в множество оброчни плочки са наречени също – kyrioi. Това смесване е характерно за Тракия. Засвидетелстваните епитети на Хероса - patroos, geniakos, progonikos, drаhegos tou genous - ни отвеждат към култа на прародителя. Освен с Хероса те се свързват със Зевс-Сбелсурд, Зевс-Сабазий, Асклепий, но и с Артемида, Хера, Хеката. А може би трябва да се замислим и над факта, че самото име на богинята Хера звучи като женски вариант на Херос.

От сведенията на античните автори виждаме, че това многолико и до известна степен загадъчно тракийско божество-конник, божество на природното плодородие, ни се представя като благодатна и велика божествена сила, на което се правят жервоприношения, който веднъж се явява като Авлархенос – защитник на рудниците, друг път се явява като дарител на полското плодородие като Херос Агриос. Като закрилник на пшеницата е Пюремерулас, а с името Дарзелатес е държач, крепител на човешкото благоденствие. Явява се още като светъл Бог, който праща светлина с епитет Кендрисос, другаде се явява като лечител, а можем да го видим и като благосклонно божество - Епекоос, но можем да го открием и като бог на войната и непобедим в борбата срещу враговете - Инвиктус. В търсене на резолюция на гореизложеното мога да приведа думите на проф. Янко Тодоров: „Божествената сила се е въплътила за траките, в образ и подобие на кон”.

Всичко това разбира се, трябва да свържем и с мястото и символа на коня. Конят е многозначен образ – символ на земни, небесни или подземни сили и метаморфози. Той е силата, бързината, плодородието, той е и магията на смъртта, но той е и възраждането. В архетипната култура той е основен герой като образ на живота, непрекъснатостта и проявлението. Конят е символ на младостта, на неудържимостта на желанието, на пламенността, на благородството, щедростта и плодородието. Той олицетворява и гръмотевицата, свързвана и буквално с тропота на неговите копита.

Конят тегли колесницата на Слънцето, но и колесницата на Луната, конят е и връзката между горния и долния свят. Впрегнат в Слънчевия впряг, белият кон символизира завършената красота и господството на духа, Господаря на колесницата над сетивата. Затова и Колесничарят от античната метафорика е трудно разгадаем. Защото конят, колесницата и колесничарят в символния език са едно цяло.

В Римската империя конете предназначени за войската били обречени на Марс, богът на войната. Между 27-ми февруари и 14-ти март започвали шестмесечни военни походи. След като войската се върнела, на 15-ти октомври на Марсово поле се провеждали състезания с колесници. Конят победител от първата пристигнала двуколка пронизвали с копие и го принасяли в жертва на Марс. На Божеството поднасяли главата, а кървящата още опашка се внасяла в двореца при императора. Този римски обичай и ритуал по особен начин беше използван и в българската историография по-късно, като отрязаната опашка беше приписана като знак и знаме на прабългарите. Няма да се отклонявам много, но родовете на българите, или траките, или словените живеещи под Дунавския лимес са били в състава на римските легиони. Така че този обичай е бил и техен обичай.

В християнската иконография се срещат образи на Христос и на ангели възседнали бели коне. В катедралата в Оксер например, Франция, е изобразен Иисус Христос възседнал бял кон, а в четирите ъгъла на композицията около него има ангели също яздещи коне. В българската народна култура и обредност конят е символ на небесното начало, конят е посредник между горния и долния свят, а Слънцето е момък, който язди кон.

Много голяма тема в старата култова култура е темата за ВЕЛИКАТА БОГИНЯ МАЙКА. Дали ще я назоваваме Бендида, Кибела, Сипила, Зеринтия, Котито или Артемида, или Диана е въпрос на конкретика – място, исторически период, език или диалект. Познаваме я още от времето на неолита като многообразието и плодородието въплътени в женски образ. И нейната най-силна и най-свята идентичност се покрива със Земята, земята кърмилница и грижовница за целия жив свят. И разбира се, Земята Богиня.

Ние днес познаваме повече Дева Мария или Св. Богородица, а тя е един по-късен конкретен култов наследник на Великата майка. От цялата култура на древността, в това число и от нашата древна култура се знае мястото и значението на Великата майка, а каква е силата на продължението на образа ѝ като Дева Мария ще дам един пример. В западноевропейското разпространение на идеята се знае, че образът на Св. Богородица с младенеца е постоянен в храмовата живопис, далеч преди решенията на Ефеския, Трети Вселенски събор от 431-ва година, на който се утвърждава култът към Дева Мария. Нейният авторитет е постоянен без прекъсване в цялата древна балканска култура, в Египет, в Мала Азия, а след това и в катакомбените графити и в църковните интериори. Но ние от нашите земи имаме и феномена от Карасура – неолитен вариант на Богинята с младенеца.

Самото има на Дева Мария идва от ДЕВИ, което е богиня, а МА е вода, стихия, женско начало, раждаща среда, медиум между земята и етера, или между земята и небето. Важно е да отбележим и МАР, което е змия, но и познание, и кръговрат, и цикличност. Името ѝ не идва от нищото, не е безсмислено появило се, защото тя е вездесъща, когато става дума за РАЖДАНЕ, и то съотнесено към НАЧАЛО НА ВСЕКИ НОВ ЦИКЪЛ в СЛЪНЧЕВИЯ КРЪГОВРАТ. Нейните форми на проява откриваме в синкретиката и на ранно и на къснохристиянската култура при Св. Богородица, Св. Петка, Света Злата Мъгленска. Последната директно ни отвежда към Злата майка от „Веда Словена“. А Злата е Златна.

Присъствието на Великата майка и досега е навсякъде. И в нашата култура, в запазените ѝ реликти и до днес. Името МАДАРА, например, идва от нейното име, и това е старо българско светилище, място за почит и преклонение пред вечността. МА повтарям тук е вода, но ДАР, ако използваме отново смисловите морфеми на нашия език, е дарение. Тогава, това скално или каменно светилище е дар, или е в дар, свързан с майката. На санскрит Великата майка е Matre, на етруски или пелазгийски е Mitrae, на персийски е Madar, а и до днес на английски е Mother. Г. Баласчев и Ст. Михайлов са изразили предположение, че на релефа на Мадарската скала е Бендида.

Ето какво пише и един днешен изследовател Петър Георгиев в неговата книга „Мадарският конник”: „Кого представлява фигурата на Мадарският конник? Отговорът е може би в това, което е под конника. А под конника е изобразена Майката-земя, Великата богиня в двете си същности - Свещения дух, змията, и Майчината любов и защита – лъвът, без който би бил немислим „Изворът на живота”. Тук ще цитирам и друг съвременен изследовател – Любомир Цонев и неговата книга „Отново за Мадарския конник”: „Мотивът на конника пронизва цялата трако-българска история, възкръсва дори след най-трудните ѝ векове, и така се превръща във великолепна духовна и емоционална нишка, която свързва в едно цяло, повече от 3 000 години, всичките епохи върху българската земя на Балканите”.

Така Великата майка и Конника виждаме като вечно свързана двойка. И тези наблюдения ни дават основание, когато се връщаме към времето на Великата майка, и виждаме в центъра на сюжета нейният Син - Слънце, да не се учудваме. Ако прибавим и Бог Отец, откриваме триадата. А триединството в нашия свят е едновременност – знаеща, можеща и внушаваща, или това са идеята, проявата, и славата. И понеже Мадарският конник е символ на България, тук ще кажа, че Идеята България е устояла през вековете, защото се е уповавала на вечните духовни истини. Никой не е по-голям от Бога е принцип, от там и разбирането за ИЗВОР НА ЖИВОТ, заложено в старата ни култура. „Десетте божи заповеди”, достигнали до нас, първо може би са повече от десет, има идея че са тринадесет, второ не са заповеди, а са препоръки, и трето, най-важното – това са принципи. Тези принципи нашите предци са знаели и спазвали. Това е крепяло единството, водещата идея за живота на земята, и разбирането за цялост. „Всяко царство – казва Иисус Христос – разделено против себе си запустява, и никой град или дом, разделен против себе си, няма да устои” (Мт.12 ). Ето защо, когато говорим за Мадара и цялата смислова натовареност, която носи този сакрален комплекс, стигаме до заключението, че МАДАРА СЪБИРА БЪЛГАРИТЕ. Или Великата майка и нейният Син-Слънце събират българите.

След всичко казано дотук може би и образът на Синът-Слънце става по-ясен като място в Божеската подредба. Но терминът Херос и до днес предизвиква спорове. Съвсем условно е прието обяснение като покровител, защитник. Владимир Георгиев приравнява Херос с герой, юнак, войн. В диалога на Платон „Кратил“ Сократ търси произхода на думата Херос през Ерос, от когото произлизат героите, но Платон всъщност признава, че много божески имена не могат да бъдат обяснени през гръцки език.

Когато знаем всичко това, трябва да подходим внимателно и към името Перкос, като име на същия този Тракийски конник. И още по-внимателни, ако прочетем при археолога Александър Минчев, че „Тракийският конник като иконография в този си вид в два основни варианта се появява за първи път в Одесос и околностите му, днес квартал Галата (Варна)“. За първи път, подчертавам. И става дума именно за релефите с надписи Перко и Перконис.

Божеството Перва – Скалата бог или Богът-скала се споменава още в староасирийските таблички, свързано е с конете и реконструира прототипа на един КОНЕН БОГ НА БУРЯТА. Изказани са мнения за отъждествяване на хетското Перва с такийското Херос с вероятен негръцки или догръцки произход. Съответствията идващи от топонимията също са отбелязани. Тракийското Перинт е чест пример, понеже със суфикса си -интос принадлежи към най-древния ономостичен слой, сигурен за 2-рото хилядолетие преди Христа. Следващият най-чест пример е Форуна, който Тит Ливий свързва със столицата на медите Ямфорина, и става дума за 1-ви век пр.Хр. при медите, които живеят по средното течение на Струма. И тук най-важното е отъждествяването на Форуна с Перин/Пирин. Това свързване правят лингвисти като Вл. Георгиев и Ив. Дуриданов, както и продължението на връзката с върховете Персенк, Перелик и др. Към топонимичните паралели можем да добавим и сведението от Страбон за местността Пейросос, някъде в Троада, Мала Азия, при тракийската Зелея. Към топонимите ще спомена и Перкоте, град между Абидос и Лампсак на малоазийския бряг на Хелеспонта споменат от Херодот.

Името на Пейрой също влиза в анализите. Това е тракийски вожд от района на хелеспонта, който идва на помощ на Троянците. В „Илиадата“ на Омир, Пейрой е обозначен като херос, връзката с Перва и Перко, Перконис не се оспорва. От четвърта песен на „Илиада“ знаем, че Пейрой поразява врага си с огромен остър камък, т.е. метафориката свързва недвусмислено образа му с Бога-скала или Скалата-бог – той съвпада с образа на божествения херой, който поразява като хвърля камъни. Тази връзка прави и Ал. Фол в „Тракийският орфизъм“.

Но Перкос има и женски род – и това е Перке. При Стефан Византийски го има като наименование на Тракия, т.е. друго име на Тракия. А Стефан Византийски следва по-ранен автор Ариан. Това показва една ранна, а може би и най-ранна форма на името на тази земя с основа Перк-. Като сакрален контекст тогава можем да ги свържем в едно – Перке и Пейрой, т.е. Великата богиня майка и нейния Син. Неговото име е огласено след адорацията, а нейното е съвсем естествено да е епоним на Земята. И така за него можем да направим връзката Пейрой – Перва или Пирва, или Перкос. Тогава Перкос е – Бог-скала, Бог на бурята, Бог-конник, Бог-гръмовержец. И много изследователи правят тази връзка.

Какво още можем да добавим. Перва или Пирва е Хатско или Хетско божество, влизащо в пантеона на първата хетска столица Хатуша с неизяснен произход и слабо известна природа. Археолозите смятат, че е мъжки бог, но към него са се обръщали и като към „Кралица“, т.е. божеството най-вероятно е било с двойна природа казват някои изследователи. Името му най-вероятно произлиза от хетското peruna (перуна), означаващо „скала” или „cliff“ - стръмна скала, урва, край вода или море, надвиснала земя или лед. Мачей Попко в „Митология на хетска Анатолия“ пише: „Култ към планината съществувал в цяла Анатолия и в съседна Сирия. БОГЪТ - ПЛАНИНА навярно бил хипостас на бога на бурята. В запазените описания на статуи планините се изобразяват като мъже с характерни „полички“ и наведени напред островърхи шапки. Те често са придружавани от извори – женски божества. Кръгът на боговете, изброяван от певеца от град Канеш (Неса) по време на обред, вероятно принадлежал на неситската етническа група, т.е. на същинските хети. В тази група влизали – Пирва – бог на кон, или „Царицата“, божествата –покровители Малия, чародейката Камрусепа, Сиват (ден), Халки (жито).

Тук ще добавя и няколко изречения от коментара на Иван Маразов към книгата на Попко: „Изчезващото божество у елините е Персефона, която била отвлечена от Аид. Деметра, тъждествена на хетската Ханахана, дълго оплаквала и търсела дъщеря си, а на земята настъпили суша и глад. Според една версия, предадена ни от Апиан, Кора била отвлечена край бреговете на Зигактес, река, течаща северно от тракийския град Филипи ... Топоров и Иванов свързват етимологията на името Персефона с индоевропейския Бог на бурята – литовския Перкунас, славянския Перун, хетския Пирва и намират следи от древни обреди в южнославянския ритуал за дъжд – Пеперуда...“

Ако потърсим някакво решение на морфемно ниво, трябва да погледнем към ПИР И ПЕР. Но понеже има езикова корелация П-Б, потъмняване/озвучаване трябва да добавим и БЕР. Какво можем да образуваме. Започвам с едно цвете, като лирично отклонение. ПЕРуника например, идва от Пер. От там е името на планината Перин или Пирин, на града Перник, на стария град Пергам, също на Перперек, известен археологически обект древно тракийско светилище и река до него, носеща същото име. От ПЕР е името и на балканската област ПИР - опираща в Адриатика, в по-късно време наречена Епир. В египетската писменост има йероглиф ПЕР, който означава каменна къща или храм. От ПИР е и думата ПИРамида. Да не забравяме, че и фараон има прочит ПЕР.

Но сега, ако продължим думите със същия корен, но с озвучена съгласна, т.е. -БЕР, ще прочетем и досега Берое, Берковица, Беренде и т.н. От 6-ти век името „Берое” звучи през гръцки език като „Верея”. Един от изследователите на името Димитър Димитров е открил четири древни града с името Берое в Македония, в Мизия, в Тракия и в Сирия, и смята, че произходът идва от вероя - верига. Това обаче не е единствената възможност. Берое може да идва и от БЕР или ПЕР, от Перке и Перко, Перкунас, и тогава на тракийските богове наистина ще им признаем впечатляващо присъствие в топонимната ни система. Има и още нещо особено интересно. Морфемата БЕР съвпада с една от четирите основополагащи морфеми от глотогоничната система на Николай Яковлевич Мар, които той определя като основни за възникването на езика при хората въобще. Този ракурс съвсем не е безинтересен с оглед давността на името, за което говорим.

Светлозар Попов в изследването си за „Веда Словена“ и по повод името на БЕЛОКАМЕННИЯ Перперек ни припомня ЗЛАТНИТЕ ПЕРПЕРИ, сечени след 12-ти век във Византия, Черна гора и Дубровник, а перпери са секли и през Второто българско царство. КАМЪКЪТ, ЗЛАТОТО И ПЕРПЕРИТЕ според него ни връщат към жизнеността на култа към ПАРЕДРИТЕ или прадедите – РАВНОПОСТАВЕНИЦИ. И в названието на монетите откриваме името на СИНА-СКАЛА, свързан със ЗЛАТОТО. Великата богиня майка родопските песни наричат – ЗЛАТА МАЙКА. Стана дума вече, че Злата е златна.

И отново стигнахме до СКАЛАТА, Богът - Скала. А по нашите земи дал господ скали и на много от тях светилища, т.е. места на боговете. И това е още от мегалитните строежи. Тази роля на скалата, на камъка, се предава и в следващите култури. В Стария завет се води борба срещу обожествяването на камъка. Това е естествена опозиция в приемствеността. И доказателството идва с приетата метафорика. Еврейският бог Яхве нееднократно се нарича Скала на вярата, а самия Камък – Дом на Бога. В пустинята Мойсей на два пъти получава вода от скалата. В Новия завет, в Първо послание на Апостол Петър, Христос се нарича „Живият камък“, който е отхвърлен от човеците, но от Бога избран, а вярващите са уподобени на живи камъни, които ще изграждат от себе си Духовен дом. За вярващите Христос е „крайъгълен камък“ и който вярва в него, няма да се посрами. За невярващите – „камък, който отхвърлиха зидарите“, но който стана глава на ъгъла. Значи в символната култура няма с какво да бъде заместена силата, тежестта на камъка, на скалата.

Обясненията за името на Бог Перва, или Пирва, връзката с топонимията и скалните планински върхове явно вървят успоредно с историята на човечеството или са вплетени в историята на човечеството от най-древни времена. Срещаме ги непрекъснато, а понякога съвсем наблизо до нас. На десет километра на югоизток например от днешна Перущица, се намира крепостта Перистица. Това което е известно, че това е средновековната крепост Перистица, намираща се в непосредствена близост до някогашния манастир „Свети Тодор”. В коментарите за нея се казва още, че по всяка вероятност крепостта е строена от император Юстиниян I . В писмен паметник за първи път името ѝ се споменава през XIII век и се свързва с името на българския цар Михаил II Асен.

Освен това обаче трябва да се каже, че на Перистица има един МЕНХИР и други каменни останки от МЕГАЛИТНО СВЕТИЛИЩЕ. Това са най-древните строежи светилища по нашите земи. Знае се също, че на съседните скални масиви към Скобелево и Върховръх има останки и от други мегалитни светилища. В един коментар в Интернет буквално пише: „Светилището Перистица включва всички ония грандиозни скални масиви, които се изправят пред възкачващия се към планината и го смайват, изпълнени с фантастични скални образи на хора и животни. Светилището включва грандиозен скален стълп-фалос и прилежащо скално плато, осеяно със съответните култови кладенчета, и всякакви скални изсичания. А името Перистица, тази голяма надвиснала скала, недвусмислено напомня за ПЕР или ПЕРКО, Перконис. И още нещо, славата му се поддържа и от името на съвременния град ПЕРущица.“

Сега ще се опитам да обобщя. В търсене на обяснение на името и функцията на Перкос, Перконис, трябва да кажем първо, че в сакралната култура на света камъкът като основополагащ, темелен или централен, омфалос отдавна е символ на храм. В хетските текстове мястото, на което се почита Бог-Пирва е наречено „дом на планината, или на върха на Бог Пирва“. Излизането на името от епиграфски паметници и от нашите земи при това с ранна датировка, иконографията свързана с мястото и символа на коня и в нашата култура, наличието на топонимия, хидронимия, оронимия с произход от носещата морфема ПЕР, връзката със старото име на Тракия като Перке, женско име, а с това и архетипната връзка Майка-Син, но и поддържан вариант Бог-Отец Гръмовержец, Бог на Бурята, Великата богиня и Сина-Слънце, Сина-Скала, огромното количество каменни светилища по върховете, запазени и до днес и носещи символите и на следващите през вековете нови култови и релгиозни форми, а и тази интересна находка за мен – менхир на Перистица ме карат да мисля, че името Перко и Пирва принадлежат и на нашата култура. Пътят на Хетите за Запад е минавал оттук, името на Гетите удивително напомня за Хетите, имената на хетските богове Кубаба, Илуянка, Истану могат да бъдат прочетени през нашия език и днес, личните имена Първан, Първана, Пръвчо, Пръвка са най-вероятно профанни проекции на името на Бог-Пирва. Присъствието на бог Перун в късно съставения „славянски“ пантеон или Перкунас в Литва се обясняват много лесно с изследванията на граф Чертков – „Тракийските племена отвъд Дунав“ и на Чавдар Бонев „Праславянските племена“. Връзката на литовската династия с Тракия беше описана от Юлия Хаджи Димитрова в „Готи сиреч Гети“. Сега няма да цитирам конкретно тези текстове.