Реферат На тема: фактори на индивидуалността Изготвил: Валентина Митева Ф. к.№19350345304 Спец криминална психология
Изтегляне 24.8 Kb.
|
Свързани:
dokumen.tips -547d4c5fb4af9f97498b46a3
- Навигация на страницата:
- На тема: фактори на индивидуалността
- Използвана литература
|
Югозападен университет „Неофит Рилски” Факултет: Философски Специалност : деференциална психология Катедра: психология Реферат На тема: фактори на индивидуалността Изготвил: Валентина Митева Ф.к.№ - 19350345304 Спец.криминална психология Магистърска програма: неспециалист Форма на обучение : редовно Курс: 2 проверил:…… ( Проф. д.н. Людмил Кръстев и гл.ас.Теодор Гергов.) Развитието е основен закон на битието (светът във всичките му проявления на такъв – човек, природа, общество). Развитието е необратимо изменение на организмите във времето. Теоретиците на развитието ( Лауренс Колбърг; Карл Гълигън; Ер. Ериксон; Жан Пиаже; Лев Сем. Виготски; Робърт Пек; Юрген Хабермас и др.) разглеждат развитието като йерархия (“стълба”) на растеж (количествено изменение) и развитие (качествено изменение). Но във всеки момент “Човешкото Аз” е на различни етапи от своето развитие, които са единство от спирали, възходи и регрес. За развитието са в сила следните закони: - "единство и борба на противоположностите". Законът посочва “източникът” на развитието чрез категорията “противоречие"; -"качествени изменения в резултат на количествени натрупвания" . Законът посочва “механизма” на развитието чрез категорията “скок” (еволюционен или революционен); -"отрицание на отрицанието". Законът посочва “насоката” на развитието - необратимост, чрез фазите “теза, антитеза, синтез” (т.е. повторение и цикличност). Съществуват следните закономерности на развитието.Те винаги са следствия /частен случай/ на законите и се отнасят до действителността (а не до теорията). За развитието те са: -необратимост – поетапно, постъпателно движение във времето; -неравномерност – развитието като моменти на възход и упадък; -вероятностност (стохастчиност): невъзможност да програмираме и предвидим резултатите; -творчество – развитието като процес на обновяване и обогатяване. Според Р.Кайл /2006г./ съществуват следните тенденции за изследване на детското развитие: 1. Ранното развитие е свързано с по-късните етапи, но не пряко /прекъснатост, непрекъснатост в развитието/; 2. Върху развитието оказват влияние както природния така и социалния фактор /многофакторност на развитието/; 3.Децата частично определят своето развитие, чрез активност /активност -пасивност на развитието/;. 4. Развитието в различни сфери (физическо, познавателно, социално) е взаимосвързано /системност на развитието/. От гледна точка на психология, философия , социология и естествознание можем да обобщим няколко вида развитие: 1.Прогрес и регрес Най-общо казано, под прогрес / progresus/ разбираме развитие напред. Свързваме го с преход от по-нисши към по-висши състояния и етапи. Негов аналог са успехът, възходът, върхови постижения, напредък.Под регрес /regresus/ разбираме развитие назад. Свързваме го с преход от по-висши към по-низши състояния; спиране и забавяне на развитието. Негов аналог са катаклизмите, сривовете, катастрофите. Прогресът и регресът съществуват като единство на противоположности ,чрез което е възможно самото развитие в неговата диалектика /противоречие/. 2.Онтогенеза и филогенеза Под онтогенеза /ontogenesus/ разбираме индивидуалното развитие на човека. Свързваме го, както с цялостното развитие на човека, така и с развитието на мозъка /чрез интелекта/, езика като средство за общуване, културата като знакова система. Понятието филогенеза /filogenesus/ възприемаме като племенно, историческо развитие на човека. Най-популярна е теорията на Ч. Дарвин /1871 г./, която разглежда произхода на човека от приматите /човекоподобна маймуна, живяла преди 7-8 мил. Години/. Предполага развитието на човешкия род като цяло, както и развитие на човешкия мозък , който увеличава два пъти обема си в хода на историята; ръката, която става пригодна за трудова дейност; културата -реализирана чрез обучение и образование. “Законът на Хекел” разглежда онтогенезата и филологенезата в тяхното единство.Според него,индивидуалното развитие на човека повтаря историческото му развитие (т.е. онтогенезата повтаря филогенезата). 3.Биологично и социално развитие Човешкото развитие се подчинява на законите на природата. Реализира се чрез генно закодирана програма включваща генотип и фенотип. Наследените, вродени качества приемаме за генотип ,а качествата ,придобити вследствие взаимодействие на генотипа със средата ,наричаме фенотип.В тази зръзка говорим за биологично развитие. Визирайки социалното развитие , трябва да имаме предвид ,че човешкото развитие се подчинява на социални закони наречени още закони на обществото. Реализира се чрез социално закодирани и придобити програми , които наричаме социално-културен опит, включващи система отнорми и ценности..Тяхното въздействие е възможно чрез общности или групи от хора и институции като семейството, училище, медиите и др.Човешкото /детското/ развитие е под въздействие както на природата, така и на обществото./ т.е. то е многоаспектно, хетерогенно/. От всичко казано дотук може да се направи обобщение , което дава цялостен отговор на въпросите , свързани с развитието на личността. Развитието е процес на непрекъснати прогресивни промени настъпващи при личността,които имат относително постоянен характер.Развитието съдържа в себе си растежа и съзряването на човека.То е процес,противоположен на деградацията.Промените настъпващи в процеса на развитие са както по отношение на физическите качества,така и по отношение на психиката и социалния облик на човек. Не всяко изменение е развитие, а само онова което се характеризира с движение от по – нисша към по – висша степен, а в своето развитие човекът се включва в различни видове дейности. Развитието на детето се извършва в процеса на растенето: физическите и психическите изменения. Физическото изменение е свързано с измененията, които настъпват в анатомичния строеж и физиологичните функции на организма . Психическото развитие е свързано с измененията, които настъпват в психическите процеси- свойства и състояния, усещания, възприятия, представи, внимание, мислене, памет. Затова една от първостепенните задачи, която стои пред един педагог е да знае как да усъвършенства психическото и физическото развитие. Приемането на развитието като индивидуално неповторимо единство от количествени и качествени изменения и новообразувания, диференцира аспектите на развитието в отношенията: физично – психично, дейност – психика, личност – среда и др. По този начин развитието се обсъжда като комплексен, многофакторен проблем /наследственост, среда, възпитание, активност на индивида / с вътрешно противоречиви тенденции. Фактори , определящи развитието: Наследственост – унаследяването се извършва чрез генетичният код, които се предава от родителите на децата. Ролята на наследствеността за развитието и наследствената информация се предава чрез гените.Съвкупността от тях образува „генотип”.Като цяло наследствеността осигурява възможностите,които могат да бъдат развити,чрез целенасочените и стихийни влияния на средата.Наследствеността силно влияе върху анатомо-физиологичната структура,етапите на съзряване,особености на познавателната дейност,като:вид памет,качества на вниманието,предразположеност към абстрактна или конкретна мисловна дейност,особености на възприятието,характерова предразположеност.Всички тези особености могат да бъдат отнесени към така наречената обща надареност,т.е. те се откриват при всички хора.Специфичната надареност са така наречените заложби-могат да бъдат в средата на художествената или интелектуална дейност.Заложбите се разгръщат като способности само благодарение на целенасочено възпитание и обучение,на благотворно влияние на средата. Индивидуално наследство – това е наследството което притежава всеки индивид. Унаследява се висшата нервна дейност и външните белези, темперамент. Социална среда . Тя може да бъде разгледана на две нива : 1.Макро ниво - включва характеристиките на обществото,като цяло в даден исторически момент.Основните елементи на макро средата са:икономическите условия,социалното управление,нивото на комуникации,духовната култура и др. 2.Микро средата влияе на отделната личност чрез своите структури, като семейството и училището.Те са основни компоненти на микросредата или непосредственото обкръжение на човек.Други компоненти на микросредата са: приятелското обкръжение и клубовете по интереси.Влияние върху развитието на личността оказва и географската среда, но то в никакъв случай не е решаващо. От всички изброени фактори за децата от предучилищна възраст решаващо влияние има общуването. Общуването е сложен социален феномен, който е обект на изследване от всички научни области и направления, свързани с човека и неговата триединна същност като био-психо-социално същество – философия, етика, психология, педагогика, социология, теория на културата, естетика. “Общуването е необходимо условие за социално, културно възпроизводство на човека, за формирането на неговите специфични социални потребности, т.е. способности за взаимодействие, взаимно разбиране и плодотворна съвместна дейност. В него не само се раждат нови знания, появяват нови потребности, но и се формират нови способности, осъществява се интензивен “обмен на дейности”. Разнообразните позиции, теории и постановки на авторите, не само от различни епохи и школи, но и от едно и също време и философска насоченост, показват, че общуването е изключително сложно социално явление и феномен и към него не може да бъде приложен еднозначен подход. В изследванията си през 30-те години на XX век в тази област Л.С.Виготски посочва, че общуването е динамичен процес на предаване и приемане на идеи, мисли, преживявания и чувства между хората. През 60-те години на XX век С.Л.Рубинщайн допълва и доразвива постановките на Л.С.Виготски, като отбелязва, че общуването е и процес на взаимно разбиране на хората, на вникване в проблемите, потребностите, желанията и намеренията на ответната страна. В периода след Втората световна война най-широко разпространено в Западна Европа и Северна Америка е схващането, че общуването е информационен процес, при който в повечето случаи еднозначно се използват термините “комуникация” и “общуване”. Това становище е наложено от щатската психологическа и социологическа школи. Най-ярък представител на това направление е Ч.Озгуд, който разглежда общуването като съвкупност от два самостоятелни и независими акта – този на предаване и на приемане на информация. В същия период в руската психологическа мисъл се налага становището, че общуването е специфичен вид човешка дейност. Тя не е пряко свързана с производството на духовни и материални блага, на различни по вид и характер услуги. Чрез общуването между хората . се създават най-оптимални условия за продуктивна човешка дейност във всички области. Тази позиция защитават А.А. Леонтиев, М. Каган, Е.Г. Злобина. Други изследователи като М. Аргайл, Дж. Миид, Т.А. Зебеок, В. Райнов считат, че общуването е двустранен процес на комуникация и интеракция, т.е. той е взаимодействие между отделните индивиди и хората като социум. Латинската дума “communication” означава обмен, съобщение, връзка или предаване. Началото на това направление в теорията на комуникацията поставя немският учен В. Майер-Еплер през 1969г., който създава и собствена школа – Институт за комуникативни изследвания и фонетика към университета в град Бон. Според него, “основна задача на теорията на информацията е да се формализират чрез математически методи комуникативните процеси, протичащи между хората”. М. Лисина и Ив. Димитров утвърждават общуването като дейност, при която двама или повече души си взаимодействат, съгласуват, обединяват усилията си, с цел установяване на отношения между тях и достигане на общ резултат. Всеки участник е активен, т.е. субект в процеса на общуване. Той инициативно въздейства върху своя партньор, възприема неговите въздействия и им отговаря. Влиза в общуването като личност, а не като физическо тяло. Б.Ф. Ломов и Б.Д. Паригин смятат, че общуването и дейността са два самостоятелни, равностойни процеса. Според Б.Ф. Ломов, “дейността и общуването са две страни на социалното битие на човека, на неговия начин на живот”. За Б.Д. Паригин общуването и дейността са две страни от живота на личността, от социалното битие на човек като индивид и на човечеството като социална организация. Взаимодействието на субекта с обекта се изразява чрез категорията “дейност”, а взаимодействието между субектите – с категорията “общуване”. В редица изследвания на наши автори по този проблем: Н.Чакъров Г. Димитрова, М. Георгиева, Н. Даскалов, Л. Десев, Ст. Жекова, П. Петров, са налице тенденции към сближаване на различните постановки и определения за общуването като комплексно социално явление. “Стига се до извода, отбелязва Г.Димитрова, че пълното изследване на феномена общуване може да се осъществи само на основата на интегрирането на различните подходи – философския, психологическия, социологическия, социално-психологическия, педагогическия, социално-педагогическия и други”. И така, налице е пълното основание да разглеждаме общуването като сложен и многостранен процес, който в едно и също време може да бъде: - процес на взаимодействие между индивидите на основата на определен обем информация; - информационен процес; - отношение на хората един към друг; - процес на взаимно влияние един на друг; - процес на взаимно разбиране един друг. Общуването е важен фактор за цялостното развитие на личността. Във всяка една възраст на индивида то заема специфично място и резултатността му се обуславя от личния опит на човека, от развитието на познавателните сили, усъвършенстването на речта и езика и др. Семейството е първото училище за малкото дете, в което майката и бащата са учителите за децата. Те въздействат върху детското развитие, върху изграждането на личността на детето, посредством своите ценностни модели, знанията, които са натрупали в живота, както и със своето поведение. Именно семейството е това, в което на практика се овладяват качества като морал, както и правилата, които регулират нашето общество. Затова от огромно значение е любовта, която всеки един родител дарява на детето си, а и емоционалната връзка, създадена между дете и родител, доколко е развита. Именно семейната атмосфера е тази, която обогатява личността, развива самосъзнанието, както и по какъв начин ще се възприеме самото дете. Оттам нататък педагогическото взаимодействие също играе роля, но без някои основи, то няма как да достигне до съзнанието на малкото дете, а те са: - структура и съдържание на отношенията в семейството, както и настоящият статус на детето в него. - каква е атмосферата у дома и емоционалното благополучие на децата/детето. - особености на културата в семейството – етническа принадлежност, както и професионалната реализация на майката и бащата. - кой тип възпитание доминира вкъщи. - какво е нивото на знания и умения на детето, с което то постъпва в детската градина, какви са интересите му. - общо здравословно състояние на детето. - какви храни предпочита и кои не би яло. Всички тези фактори налагат да се потърсят нови ефективни начини за комуникация с близките на детето /понятието семейство не се разглежда само като традиционното майка, баща, дете/. Един от подходите е да се подпомогне семейството в нелеката задача на възпитание на децата, а това става чрез педагогическата просвета на родителите. Заключение : Отношението между средата, възпитанието и развитието включват всички биологични, психични, социални, екологични и др. аспекти, осигуряващи интеграцията на личността със средата. Раждането е присъствие. Присъствие в един свят, изпълнен с отговорности, където непрекъснато трябва да доказваш себе си, свят, в който само чрез образование можеш да се изградиш като истинска личност. Залисани в стремежа си да дадем по-добро възпитание и образование на децата си понякога забравяме, че те имат и друго свое много важно и отговорно задължение, което ние не сме предвидили в нашата програма: Всяко дете трябва да расте и да се развива и наш дълг е да му осигурим условия, за да расте правилно и да се научи да защитава правото си да стане голям, за да поеме пътя към своето съвършенство, колкото и дълъг да е той. Използвана литература: Предучилищна педагогика – Авторски колектив, В. Търново, 1995 г. Учебник по психология – Азаря Джалдети, Веселин Василев, Румен Стаманов – София 1992 г. Интернет Изтегляне 24.8 Kb. Сподели с приятели:
|