Република българия висш адвокатски съвет

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ул. „Цар Калоян” № 1-а, 1000 София, тел. 986-28-61, 987-55-13,

факс 987-65-14, e-mail:VASarch@bitex.com

Изх. ………………

Дата ………………2013 г.

(Моля, цитирайте при отговор)

С Разпореждане на Председателя на ВКС от 13.06.2013 г. е допълнено разпореждане от 11.02.2013 г. за образуване на тълкувателно дело № 4/2013 г., с което в последното са включени два допълнителни въпроса.

На основание чл. 129, ал. 4 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) излагам на вниманието Ви становище по допълнително поставените въпроси, предмет на образуваното тълкувателно дело № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
1. По допълнителен въпрос 1:

Обусловена ли е преценката за допустимостта на отрицателния установителен иск по чл. 424 ГПК от значението на твърдените новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства за предмета на влязлата в сила заповед за изпълнение?
1.1. Противоречива практика, мотивирала предложението за тълкувателно решение:

По този въпрос в практиката на съдилищата има две противоречиви разбирания. Според едното преценката дали твърдените от ищеца доказателства и обстоятелства са нови, дали са от съществено значение за делото и променят ли дължимостта на вземането е въпрос, по който съдът дължи произнасяне с решението. Наред с това се приема, че дали изложените в исковата молба по чл. 424 ГПК твърдения на ищеца са относими към фактическите признаци, свързани с обстоятелство, имащо правната характеристика на новооткрито, дали попадат в обсега на посочените в чл. 424 ГПК по изискуемите се според закона белези – определеност и установеност към конкретен времеви момент, и дали съществува връзка между поддържаното основание за оспорване на вземането и обстоятелствата, на които са изградени решаващите изводи за издаване на заповедта за изпълнение, са въпроси, които подлежат на разглеждане по същество.

Считаме за правилно второто разбиране, според което не всяко обстоятелство, което сочи длъжникът в исковата молба, обосновава възможност за оспорване на вземането по реда на чл. 424 ГПК. Новите обстоятелства, които дават основание за преразглеждане на въпроса за дължимостта на вземането по реда на чл. 424 ГПК, следва да са свързани с фактическата страна на конкретния правен спор, при което преценката дали се твърдят именно такива новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства е от обуславящо значение за допустимостта на отрицателния установителен иск, а не за неговата основателност.

Съгласно чл. 424, ал. 1 от ГПК от ГПК длъжникът „може да оспори вземането по исков ред, когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок”.

С оглед съдържанието на разпоредбата на чл. 424 ГПК и заглавието й – „Иск за оспорване на вземането”, няма съмнение, че искът е специален отрицателен установителен иск, който:

- е предоставен за защита само на определена категория правни субекти – длъжници по влезли в сила заповеди за изпълнение;

- може да бъде предявен само при наличие на изчерпателно посочените предпоставки за това – когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение или с които не е могъл да се снабди в същия срок;

- може да бъде предявен само в предвидените от закона преклузивни срокове за това (чл. 424, ал. 2 ГПК).

Поради тези специфики на установителния иск по чл. 424, ал. 2 ГПК в процесуалната доктрина се приема, че се касае за специален установителен иск, насочен към преодоляване на преклудиращото действие на влязлата в сила заповед за изпълнение по отношение на тези факти и установяващите ги писмени доказателства, които на са били известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение.¹

Независимо от спецификите на иска по чл. 424 ГПК, производството се развива по реда на общия исков процес, доколкото не са предвидени особени правила за разглеждането на този иск.

Законодателят е предвидил задължение на съда да провери допустимостта на иска преди да разпореди изпращане на препис от исковата молба на ответника (чл. 130 ГПК), но съдът по всяко време в хода на производството може и е длъжен, ако установи недопустимост на иска, да прекрати производството (чл. 7, ал. 1 ГПК). Ако искът е недопустим, съдът се произнася с определение, с което прекратява производството, а в случаите, в които недопустимостта бъде установено от по-горен съд, постановените решения се обезсилват.

Когато закон предвижда срок за предявяване на определен иск, този срок е преклузивен, а за спазването на преклузивните срокове съдът следи служебно. Преклузивният срок за предявяване на иск е процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, поради което неспазването му води до недопустимост на предявения иск и на самото производство.

При иска по чл. 424 ГПК законодателят е предвидил тримесечен преклузивен срок за предявяване, като е свързал началото на този срок с деня, в който на длъжника е станало известно новооткритото обстоятелство, или с деня, в който длъжникът е могъл да се снабди с новото доказателство, но не по-късно от една година от погасяване на вземането.

За да може да прецени дали искът е предявен в срок или не и оттам да прецени дали искът е допустим или не, при всички случаи съдът трябва да се занимае с въпроса:

• 
  дали ищецът твърди наличието на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства;
  
• 
  дали новооткритите обстоятелства или нови писмени доказателства са от съществено значение за делото, и
  
• 
  кога ищецът е узнал за новите обстоятелства или от кой момент е могъл да се снабди с новите писмени доказателства.
  

Преценката за наличието на тези обстоятелства при предявяване на иска съдът ще извърши само въз основа на твърденията на ищеца, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и въз основа на приложените към нея писмени доказателства (в рамките на проверката по чл. 130 ГПК за допустимост на предявения иск).

- че твърдените от ищеца факти не са новооткрити (например ищецът се позовава на давност);

- че сочените и представени писмени доказателства не са нови (например ищецът се позовава на анекс към договора, подписан от самия ищец);

- че дори да са новооткрити, не са от съществено значение за спора, защото въобще са неотносими към предмета на делото (например представя се писмено доказателство, установяващо погасяване чрез плащане на друго вземане, различно от вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение);

- че искът е предявен след изтичане на преклузивния срок за това, тъй като ищецът е узнал за новооткритото обстоятелство или могъл да се снабди с новото писмено доказателство в момент, съобразно който тримесечният срок по чл. 424, ал. 2 ГПК е изтекъл преди предявяване на иска,

още на тази фаза от производството съдът трябва да прекрати делото и да върне исковата молба. Производството в този случай би било недопустимо, защото дори фактическите твърдения на ищеца да бъдат доказани в хода на процеса, те са от такъв характер, че не биха могли да доведат до уважаване на иска и оттам – до осъществяване на търсената с иска защита, което обезсмисля разглеждане на иска по същество.

По същия начин следва да постъпи съдът и когато, макар първоначално да е приел, че исковата молба е допустима, в хода на делото (с оглед твърденията и представените доказателства от ответника) установи, че не са налице предпоставките по чл. 424 ГПК – производството следва да бъде прекратено като недопустимо, без съдът да се произнася с решение по същество на спора.

В Разпореждането за допълване на тълкувателно дело № 4/2013 г. като общ въпрос № 2 са включени всъщност два отделни въпроса, които по-долу ще разгледаме поотделно.

По този въпрос в практиката на ВКС са застъпени две становища. Според едното становище при предявен иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, съдът следва да разпредели доказателствената тежест съобразно с нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК, като възложи на всяка от страните доказването на фактите, на които са основани твърденията и възраженията й и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. за несъществуването на вземането по записа на заповед. Според това разбиране е прието за допустимо кредиторът – поемател по записа на заповед и ищец по иска по чл. 422 ГПК да въвежда твърдения, че ценната книга е издадена като обезпечение на изпълнението на конкретно каузално правоотношение.

Считаме, че в производството по чл. 422 от ГПК съдът може да се произнася по въпроса за каузалното правоотношение и връзката му с менителничното вземане, за което е издадена заповед за изпълнение само тогава, когато длъжникът-ответник прави възражение по чл. 465 от ТЗ за недобросъвестност на приносителя на записа на заповед с твърдения, че задължението по каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записа на заповед, не е възникнало, е недействително или е погасено.

Съображенията ни за това са следните:

Искът по чл. 422 ГПК се предявява за установяване на вземане, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично вземане, произтичащо от менителничен документ по чл. 417, т. 9 ГПК – запис на заповед. Предмет на заповедта за изпълнение е вземането, произтичащо от съответния менителничен ефект (запис на заповед), което предопределя както основанието, така и предмета на иска по чл. 422 ГПК, а именно правоотношението (и вземането), породено от записа на заповед.

Предявяването на установителен иск по чл. 422 ГПК има за цел да установи със сила на пресъдено нещо вземането, за което е издадена заповед за изпълнение и да стабилизира тази заповед (заповедта да влезе в сила, като резултат от уважаване на предявения иск по чл. 422 ГПК).

Записът на заповед е абстрактна сделка. Абстрактният му характер се изразява в това, че за действителността на записа на заповед не се изисква кауза в отношенията между издателя и ползващото се лице. Ето защо ако въведените от страните по предявения положителен установителен иск по чл.422 от ГПК твърдения са свързани само с издаването и валидността на менителничния документ, тогава предметът на положителния установителен иск за съществуването на вземането по записа на заповед, за което е издадена заповед за изпълнение, ще се ограничи само до така въведените от страните факти и обстоятелства, свързани с издаването и валидността на записа на заповед и съответно на доказване ще подлежат само тези факти.

Когато обаче менителничният документ е издаден във връзка с каузални отношения между страните, тези отношения и връзката им с менителничния документ могат да станат част от предмета на иска по чл. 422 ГПК именно поради тази връзка и независимо от това дали за първи път в процеса твърдения за тези свързани правоотношения са въведени от ищеца или от ответника. Това е така, защото съгласно чл. 6, ал.2 от ГПК „предметът на спора и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните.“ Следователно едва след като и ответникът вземе становище по предявения срещу него иск, направи своите възражения и свързаните с тях твърдения, доводи и искания, едва тогава предметът на спора се счита очертан от страните. С още по-голяма сила това важи за случая на предявен иск по чл. 422 от ГПК, който се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (чл. 422, ал. 1 ГПК), а в заповедното производство само кредиторът ищец е имал възможност да заяви от какво произтичат претенциите му и заповедта за изпълнение, съответно изпълнителният лист срещу длъжника, се издават само на базата на заявлението на ищеца и на представените само от него доказателства. Длъжникът, възразил срещу издаването на заповедта за изпълнение, има възможност едва след предявяване на иска по чл.422 от ГПК да развие своите възражения и да посочи доказателствата, с които ги доказва.

Ето защо, когато записът на заповед има гаранционно-обезпечителен характер или е издаден във връзка със съществуващо между страните друго (каузално) правоотношение, предметът на иска по чл. 422 от ГПК ще бъде съществуването на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение –това е вземането, произтичащо от записа на заповед като абстрактна сделка, защото записът на заповед е документа по чл. 417, т. 9 ГПК, с който се установява вземането в заповедното производство, но при въведени в процеса твърдения за връзката на записа на заповед с каузално правоотношение и съществуването на твърдяното вземане се оспорва именно поради наличие на такава връзка, предмет на спора по чл.422 от ГПК ще бъдат и свързаните с каузалното правоотношение твърдения и доводи на страните..

Именно защото предмет на заповедта за изпълнение е вземането, произтичащо от абстрактната сделка, е недопустимо ищецът в рамките на предявения иск по чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземането по Записа на заповед, да въвежда твърдения, че вземането произтича от друго основание – от съществуващо между него и ответника каузално правоотношение, ако тези твърдения са въведени като ново основание на иска. Така, ако в обстоятелствената част на иска по чл. 422 ГПК се твърди, че вземането, чието установяване се иска, произтича от каузално правоотношение и ако искането към съда е да установи вземането по каузалното правоотношение отделно и независимо от наличието на вземането по записа на заповед, това твърдение и искане на ищеца би представлявало предявяване на нов иск с ново основание, различно от основанието, въз основа на което е издадена заповед за незабавно изпълнение – тъй като заповедта за изпълнение е издадена за вземане, произтичащо именно от запис на заповед. По същината си това би довело до изменение на иска по чл. 214 ГПК, което с оглед специфичния предмет на иска по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 417, т. 9 ГПК би било недопустимо. Подобно изменение на иска е недопустимо, защото ще се окаже, че силата на пресъдено нещо на решението по чл. 422 ГПК ще има различни обективни предели от „обективните предели” на заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК. Недопустимо е заповедта за изпълнение, основана на документ по чл. 417, т. 9 ГПК и решението по чл. 422 ГПК да имат различен предмет (различни обективни предели), до какъвто резултат би се стигнало ако се приеме, че предмет на иска по чл. 422 ГПК може да бъде само каузалното правоотношение, по повод на което е издаден менителничния документ и искането на ищеца да е основано само на това каузално правоотношение.

Дори ищецът да твърди в исковата молба, че записът на заповед е издаден във връзка с друго (каузално) правоотношение между страните, ако това твърдение не е въведено като ново основание на иска, предметът на делото ще остане непроменен и ще бъде вземането, произтичащо от записа на заповед. Ако това твърдение се въвежда като ново основание на иска (ищецът твърди, че вземането му произтича от каузалното правоотношение, породено например от договор за заем, а не от издадения запис на заповед и иска установяването на това вземане), то това би било изцяло нов иск, по който производството по чл. 422 ГПК би било недопустимо.

С оглед дадения отговор на въпрос 11 считаме, че няма пречка едновременно с иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземане по заповедта за изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед, ищецът да предяви при условията на евентуално обективно съединяване осъдителен иск срещу същия ответник, с който да иска от съда – ако искът по чл. 422 ГПК бъде отхвърлен, да бъде разгледан и уважен осъдителен иск срещу същия ответник за вземане, произтичащо от каузално правоотношение между същите страни.

2.2. По въпроса: Как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед?

2.2.1. Противоречива практика, мотивирала предложението за тълкуване:

По въпроса за разпределението на доказателствената тежест са застъпени четири становища.

В производството по чл. 422 от ГПК предметът на делото е вземането, за което е издадена заповед за изпълнение. Когато заповедта за незабавно изпълнение е издадена въз основа на запис на заповед (документ по чл. 417, т. 9 ГПК), вземането при всички случаи произтича от съответния менителничен ефект (запис на заповед), което от своя страна определя и предмета на специалния иск по чл. 422 ГПК, предявим при направено възражение от длъжника.

Записът на заповед по нашето право е уреден като абстрактна правна сделка, при която основанието не е елемент от фактическия й състав и е ирелевантно за действителността на задължението, ако записът на заповед отговаря на изискванията за форма.²

Поводите за издаване на запис на заповед могат да бъдат различни, но при всички случаи те стоят вън от записа на заповед и възникналото въз основа на документа задължение да се плати определената в него сума пари. Разбирането, че записът на заповед е абстрактна сделка е безпротиворечиво възприето от правната доктрина: „предпоставките за възникване на менителничното право следва да са две: издаване на действителен менителничен документ и неговото добросъвестно придобиване от поемателя“ (Павлова, М, Записът на заповед и менителницата, стр. 72-73), и последователно поддържано в съдебната практика.

Именно поради абстрактния характер на менителничния документ ищецът по предявен иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане по заповед за изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед, не е необходимо да твърди и съответно да доказва наличие на каузално правоотношение – достатъчно е да представи самия запис на заповед.

Често в търговския оборот записът на заповед се издава във връзка със съществуващи между страните по менителничното правоотношение други паралелни правоотношения, имащи своето основание в каузална сделка. При правен спор относно задължението, произтичащо от записа на заповед, издаден при наличие на паралелни каузални правоотношения между страние, каузалните правоотношения между страните по менителничното правоотношение се изследват дотолкова, доколкото тяхното евентуално съществуване, паралелно със съществуването на задължение по запис на заповед, може да доведе до плащане два пъти на една и съща сума и ответникът по такъв иск (издател на записа на заповед) е направил такова възражение.

Казано иначе изследването на каузалното правоотношение се налага само при направено възражение от ответника по иска по чл. 422 ГПК (издателя на записа на заповед) и само за да се установи евентуална недобросъвестност на поемателя на записа на заповед (ищеца по иска), който би могъл да търси плащане на две различни основания – по каузалното правоотношение и по записа на заповед или да претендира плащане по записа на заповед при недействителност на каузалната сделка или при погасяване на вземането по нея.

Ако ответникът по предявения иск по чл. 422 от ГПК (издател на записа на заповед) не твърди, че записът на заповед е издаден по повод съществуващо между страните каузално правоотношение, той може да се брани срещу предявения иск само с абсолютни възражения срещу предявения иск – основани на дефекти във формата и съдържанието на менителничния документ, както и с възражения, че е извършил плащане по ефекта или вземането е погасено по друг начин.

Когато ответникът твърди, че записът на заповед е издаден по повод съществуващо между страните друго, каузално правоотношение или че записът на заповед има гаранционно-обезпечителна функция, освен с абсолютни възражения, издателят на записа на заповед разполага и с лични правопогасяващи възражения срещу иска по чл. 422 ГПК. Тези негови възражения могат да бъдат основани на твърдения за недействителност на каузалното правоотношение, на твърдения за извършено плащане по каузалното правоотношение или за погасяване на вземането по каузалното правоотношение на друго основание (например прихващане, опрощаване, даване вместо плащане и пр.).
Съгласно общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Това правило се прилага и в исковия процес по предявен иск по чл. 422 ГПК, доколкото няма специални правила.

Когато ответникът прави лични правопогасяващи възражения срещу иска, основани на каузално правоотношение, съгласно общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК следва да установи следните факти:

• 
  съществуването на каузалното правоотношение между него и ищеца;
  
• 
  връзката между каузалното правоотношение и записа на заповед, вземането по който е предмет на предявения иск по чл. 422 ГПК;
  
• 
  недействителността на каузалното правоотношение или погасяването на задължението по каузалното правоотношение на твърдяното от ответника основание.
  

Възможна е хипотеза, при която и двете страни твърдят, че записът на заповед е издаден във връзка с каузално правоотношение или има гаранционно-обезпечителна функция, но спорят кое е това каузално правоотношение и дали ищецът недобросъвестно използва записа на заповед, издаден във връзка с едно каузално правоотношение, за да събира лесно вземания по друго, за което този запис на заповед не е издаден. Тогава отново по силата на общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна ще следва да докаже твърденията си и за да се брани срещу личните възражения на ответника в този случай ищецът ще следва да докаже връзката на записа на заповед с твърдяното от него каузално правоотношение, а ответникът ще следва да докаже изброените по-горе факти, от доказването на които ще се ползва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВИСШИЯ

АДВОКАТСКИ СЪВЕТ:

РАЛИЦА НЕГЕНЦОВА