Съдържание: І. Понятие за представителството

І. Понятие за представителството.

I. Понятие за представителство

Представителството е извършване на правомерни правни действия за друго лице и от негово име с непосредствено действие за него. Сравнително пълно определение за понятието представителство се съдържа в чл. 36 от ЗЗД. В текста са посочени основните признаци на представителството. За наличието на представителство е необходимо кумулативното съществуване на четири признака:
- правен субект – представител, който извършва правните действия;
- правен субект, от чието име представителят извършва правните действия – представляван;
- представителят извършва правни действия за сметка на представлявания;
- последиците от правните действия на представителя възникват направо за представлявания;

Причините, които са довели до възникване на правната фигура на представителството са от различно естество като условно могат да се разделят на две категории:

1. Когато е налице невъзможност непосредственият титуляр на юридическите права и задължения да ги реализира сам, тъй като той не може да формира правнорелевантна воля и да я манифестира навън. Такава невъзможност е налице при непълнолетни и поставени под запрещение лица, както и при колективните правни субекти.

2. Когато представляваният по съображения за целесъобразност и удобство не желае сам да реализира правата си, въпреки че е дееспособен.

II. Видове представителство

От двете групи причини, обективно съществуващи в обществото са се породили и двата основни вида представителство: законно и договорно. Налице е и легално разделение в чл. 36, ал. 1 от ЗЗД: “…по разпоредба на закона или по волята на представлявания”. Терминологията, използвана за обозначаване на двата вида представителство, е до голяма степен условна, тъй като и двата вида се основават на законова разпоредба, но при договорното представителство е необходима и изричната воля на представлявания.

Затова в теорията видовете представителство се обозначават по-точно като задължително и доброволно. Делението на представителството, следователно, се основава на различните фактически състави, които го пораждат.

1. Законно представителство.

Законно е онова представителство, във фактическия състав за възникването на което се включва само правна норма, без да е необходима външно проявена воля на представлявания. Законното представителство е свързано главно с първата група причини за възникването на представителството. При съществуваща принципна невъзможност на титулярите на юридическите права и задължения да ги реализират сами, законодателят е въвел редица правни норми, с които е определил представителите на тези лица и обема на тяхната представителна власт. Юридическите факти, които водят до възникване на законно представителство са многобройни и разнородни. Най-често срещаните хипотези на законно представителство са: родителите спрямо малолетните си деца и настойникът по отношение на поставения под пълно запрещение. И в двата случая представляваните са напълно недееспособни, така че могат да упражняват правата си само чрез друго дееспособно лице – техен законен представител.

Що се отнася до родителите на непълнолетния и попечителя на ограничено запретения, те не са техни законни представители, тъй като не заместват изцяло волята на представлявания, а дават съгласие за извършените от тях правни действия. В тези случаи, за да настъпят правни последици за ограничено дееспособните лица, следва да се кумулира волята им с тази на техните попечители.

По отношение на юридическите лица, в нормативните актове, уреждащи тяхното устройство, се съдържат конкретни правни норми за лицата или органите , които ги представляват, напр. чл. 26, ал. 1, т. 1 от Закона за кооперациите – “Изпълнителният директор, а когато не е назначен такъв, председателят на управителния съвет, представлява кооперацията; чл. 10 от Закона за юридическите лица с нестопанска цел – “Юридическите лица с нестопанска цел се представляват от управителния си орган”; чл. 44, ал. 1, т. 14 от Закона за местното самоуправление и местната администрация – “Кметът на общината представлява общината пред физически и юридически лица и пред съда” и др.

Въпросът за представителството на юридическите лица е спорен в правната теория. Според някои автори (В. Таджер) между юридическото лице и органите му няма представително правоотношение, тъй като органът е част от самото юридическо лице, следователно органът на юридическото лице не е нито доброволен, нито задължителен представител.

2. Договорно представителство

Във фактическия състав за възникване на договорното представителство се включва изрично изразената воля на титуляра на юридическите права и задължения да бъде представляван от определено лице. При доброволното представителство представляваният сам избира представителя си и определя обема на неговата представителна власт. Доброволното представителство възниква чрез упълномощаване. Упълномощаването е едностранна сделка, сключва с волеизявление на упълномощителя и произвежда незабавно действие. В основата на упълномощаването обикновено стои някакво друго правоотношение между упълномощителя и пълномощника, оформено в договор помежду им, но за възникване на представителството е достатъчен фактът на упълномощаването.

Договорното представителство може да е налице както при дееспособните физически лица, така и при юридическите лица. Юридическите лица, освен представител по закон, могат да имат и представител по пълномощие. ТЗ въвежда понятието “търговско представителство”, което далеч надхвърля пределите на представителството по гражданското право, но по своя характер е договорно представителство.

Правната теория познава и други класификации на представителството, напр. активно и пасивно; чисто и смесено; временно и постоянно и др., но този въпрос е извън пределите на настоящата тема.

III. Граници на представителството

Един от основните въпроси във връзка с представителството, на който правната теория би следвало да обърне особено внимание предвид значението му за правоприлагането, е въпросът за границите на представителството. Този въпрос следва да се разглежда в два аспекта – 1) принципна допустимост и недопустимост и 2) обем на представителната власт – по количествени, времеви и пространствени признаци.

Предмет на представителството могат да бъдат само правомерни правни действия. Представителство, което има за предмет извършване на престъпления или на неправомерни юридически действия въобще, или пък неизпълнение на правни последици, е принципно невъзможно и правно недопустимо. Несъвместимостта между представителството и неправомерността е абсолютна и не търпи никакви отклонения /в този смисъл реш. 2315 на I г.о. на ВСРБ, сб. Съд. Практика 1963 г./ Както личи от определението, представителството може да има за предмет само юридически, но не и материални действия.

Допустимостта и приложното поле на представителството не са изрично определени в закона и следва да се извеждат чрез тълкуване на отделни правни норми. Поначало представителство е допустимо при всички правомерни правни действия, следователно недопустимостта е изключение. Това изключение се налага от естеството на някои правоотношения, които поради строго личния си характер не могат да се извършват чрез представител. От друга страна, в случаите когато представителство е допустимо, обемът на представителната власт на представителя може да е различен и той се определя от правната норма (при законното представителство) или от волята на представлявания при конкретния акт на упълномощаването (при договорното представителство).

1. Представителство в семейното право

Поради личния характер на голяма част от правоотношенията в този отрасъл, позитивното право не позволява някои правни действия да бъдат извършвани чрез представител.

1.1 Съгласието за сключване на брак трябва да бъде дадено лично и не може да бъде изразено чрез представител. В чл. 7 от СК изрично е посочено, че “Бракът се сключва по взаимно съгласие на мъж и жена, дадено лично и едновременно пред длъжностното лице по гражданското състояние”. Дори и при затруднения за личното явяване, нашият закон не допуска волята на встъпващия в брак да бъде изразена чрез представител, каквато възможност е установена в някои други законодателства и каквато е съществувала например по българското средновековно феодално право.

1.2 Упражняването на съпружески и родителски права не може да се извършва чрез представител. Тези действия са толкова тясно и неразривно свързани с личността на техния извършител, че откъснати от него и осъществени не чрез него, те губят правното си и нравствено значение.

1.3 Съгласно чл. 36 от СК, припознаването се извършва лично пред длъжностното лице или с нотариално заверена декларация. Тълкуването на текста не поражда съмнение, че припознаването е акт, който не може да се извърши чрез представител, тъй като се основава на дълбоко субективни преценки и мотиви.

1.4 Извършването на осиновяване изисква личното съгласие на страните, участващи в съдебната процедура – осиновяващия, родителите на осиновявания, съпрузите на осиновяващия и на осиновявания и осиновявания, ако е навършил 14 г. Съгласието трябва да бъде дадено лично пред съда, с нотариално заверена декларация или чрез особен пълномощник (чл. 56 от СК).

1.5 Освен горепосочените действия, при които е налице абсолютна недопустимост за извършването им чрез представител, семейното право познава друг кръг правни действия, които могат да се извършват освен лично и чрез представител, но само с изрично пълномощно. Такива са предявяването на искове за гражданско състояние (за дирене и оспорване на произход и за отмяна на осиновяване), включително брачните искове (искове за установяване съществуването или несъществуването на брак, за унищожаване на брака и за развод) – чл. 21, ал. 2 от ГПК. Строго личния характер на отношенията и в този случай е мотивирал законодателя да изиска личното явяване на ищеца по бракоразводното дело в първото съдебно заседание, а при развода по взаимно съгласие – личното явяване и на двамата съпрузи пред съда.

1.6 Представителството на недееспособните лица – малолетни и запретени е уредено основно в СК и ГПК. Принципното положение е, че “малолетните и поставените под пълно запрещение се представляват от законните им представители – родители или настойници” (чл. 16, ал. 2, изр. 1 от ГПК). Малолетните лица (ненавършили 14 г.) се представляват от родителите си, а когато те са починали, неизвестни или лишени от родителски права – от настойник. Поставените под пълно запрещение също се представляват от настойник. Чл. 72 и 73 от СК дават възможност представителството на малолетно дете да се извършва както заедно от двамата родители, така и от всеки от тях поотделно. Тъй като става въпрос за недееспособни лица, които законът особено закриля, са въведени известни ограничения в представителната власт на законните им представители. Така например отчуждаването на недвижими и движими вещи, обременяването им с тежести и разпореждане с имущества на недееспособни лица се допуска само с разрешение на районния съд при нужда или очевидна тяхна полза. Други правни действия като дарение, отказ от права, даване на заем, ипотека и пр. законните представители изобщо не могат да извършват под страх от нищожност на сделките. В този смисъл са разпоредбите на чл. 73., ал. 2 и 3 и чл. 118, ал. 1 от СК.

Родителите са законни представители на децата си, дори те да не живеят при тях. Така родителят, на когото не са предоставени родителските права при развода продължава да упражнява определени представителни права, напр. без негово съгласие детето не може да напуска страната. Обстоятелството, че детето е дадено за отглеждане с социален дом, не лишава родителите от представителни права (Определение №54/74 г. на II г.о. на ВС). Единствено лишените от родителски права със специален съдебен акт лица, губят качеството си на законни представители на детето. При противоречие между двамата родители по отношение на представителството на малолетното им дете, спора се решава от районния съд (чл .72 от СК).

Възможно е между интересите на недееспособния и неговия законен представител да е налице противоречие. Затова законът предвижда, само за конкретния случай да се назначи особен представител, наричан още представител ad hoc. Това е уредено в общата норма на чл. 16, ал. 6 от ГПК, отнасяща се изобщо за противоречие между представляван и представител. Трайната практика на ВКС е наложила по дела за дирене и оспорване на произход задължително да бъде назначаван особен представител на малолетния (Реш. 106/73 г. на II г.о. на ВС, реш. 99/89 на ОСГК на ВС).

Законното представителство на малолетните лица е ограничено със срок – представителната власт на родителя (настойника) отпада от деня, когато те стават непълнолетни. Ако родителят продължи представителните си действия, следва да се приложат последиците от липса на представителна власт.

2. Представителство в наследственото право

Всяко физическо пълнолетно и дееспособно лице може да се разпорежда със своето имущество за след смъртта си чрез завещание. Завещанието е едностранен акт, който съдържа волеизявлението на завещателя и поражда действие след смъртта му. Като израз на неговата последна воля, която най-често е формирана въз основа на субективно значими мотиви, завещателният акт изисква законови гаранции, че тя няма да бъде подменена. Ето защо в чл. 24 и 25 от Закона за наследството (ЗН) е предвидено, че завещанието трябва да бъде направено само лично от завещателя. В случая на нотариално завещание, завещателят изразява устно своята воля пред нотариуса, които я записва така както е изявена, а в случай на саморъчно завещание, той трябва да го напише и подпише ръкописно. Абсолютната невъзможност завещанието да се извърши чрез представител е пречка напълно недееспособните да завещават. Ограничено запретените, когато разбират смисъла и значението на завещателния акт, могат да се разпореждат със своето имущество за след смъртта си и без съгласието на своя попечител.

Само лично може да се извърши и отмяната на направено вече завещание. Отмяната може да стане с ново завещание или с нотариален акт, в който завещателят отменя изцяло или отчасти предишните си разпореждания.

Приемането и отказът от наследство може да се извърши само чрез лични действия на наследника. Дори да не е направено с изричен акт, приемането на наследството може да стане и чрез конклудентни действия, отново лично извършени от наследника, които несъмнено сочат неговото намерение.

3. Представителство в трудовото право

“Трудовият договор се сключва между работника или служителя и работодателя” (чл. 61, ал. 1 от КТ). Той има за предмет престиране на работната сила на работника, с която, съгласно принципите на съвременното право, само той би следвало да се разпорежда. Личното подписване на трудовия договор е гаранция срещу нарушаването на признатите права на личността и забраната на принудителния труд. От естеството на трудовия договор следва и личната реализация на трудовите права и задължения.

Законът допуска като изключение от принципа за лично сключване на трудовия договор т.нар. групов (екипен) договор. При него е допустимо сключването да се извърши чрез упълномощен представител на групата работници като правата и задълженията възникват пряко за всеки един от тях (чл. 61, ал. 3 от КТ). Този договор почти не се среща в съвременността и се използва главно в строителството и селското стопанство за извършването на определена сезонна работа.

КТ е въвел специални правила във връзка с представителството на работниците и служителите при защита на техните трудови права. Чл. 45 от КТ предвижда, че “Синдикалните организации и техните поделения има право по искане на работниците и служителите да ги представляват като пълномощници пред съда”. Аналогичен е чл. 20, ал. 2 от ГПК. Обемът на представителната власт на синдикалния пълномощник е ограничен . Той не може да извършва действия на разпореждане с предмета на спора, освен ако има изрично пълномощно за това.

4. Представителство в облигационното право

В облигационното право представителството има широко приложение, затова ЗЗД съдържа сравнително пълна уредба на този институт, която надхвърля значението му за облигационното право. Използването на представителството при правни сделки (главно на доброволното представителство) има за цел да улесни икономическия обмен.

4.1. Упълномощаване

Според разпоредбата на чл. 49, ал. 1 от ЗЗД “обемът на представителната власт на пълномощника спрямо третите лица се определя според това, което упълномощителят е заявил”. Този текст урежда само обема на представителната власт при доброволно представителство, което възниква чрез упълномощаване. Упълномощаването е едностранна сделка, извършена от упълномощителя (представлявания), с която се поражда представителна власт за пълномощника (представителя). Самият документ, в който е изразено упълномощаването, се нарича пълномощно. След като зависи от волята на представлявания, обемът на представителната власт може да варира от най-тесен до най-широк кръг правни действия. Той може да бъде ограничен по количествени, времеви и пространствени признаци.

Пълномощното може да важи за извършване на еднократно действие, за определен период от време или да не е ограничено със срок. Възможно е пълномощното да важи само за определена територия (напр. в рамките на страната или за определено населено място).

В количествено отношение пълномощното може да бъде общо (генерално), което важи за неограничен брой и вид правни действия или да е специално – за един вид правни действия, правни действия в определена област или за точно определено правно действие.

С помощта на общото упълномощаване се избягва необходимостта да се изброяват всички правни действия, които пълномощникът може да извършва, докато при специалното пълномощно е необходимо тези правни действия да бъдат изброени изрично.

Има определен кръг правни действия, за извършването на които, дори при наличие на генерално пълномощно е необходими изрично упълномощаване (напр. за разпореждане с недвижим имот; за получаване на пари; за действия, представляващи разпореждане с предмета на делото при съдебен спор).

За да възникне на представителна власт за пълномощника за сключване на определен вид правни сделки, за които законът изисква особена форма, упълномощаването следва да бъде направено в същата форма (чл. 37 от ЗЗД). Когато правната сделка изисква нотариална форма, упълномощаването трябва да е писмено с нотариално заверен подпис на упълномощителя. Ако формата на упълномощаването не е спазена, лицето ще действа без представителна власт.

4.2. Договаряне сам със себе си

За да се запазят интересите на представлявания, принципно е недопустимо представителят да договаря лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява (чл. 38 от ЗЗД). Тази правна фигура е известна като договаряне сам със себе си. Ако обаче представляваният е дал изрично съгласие за това, представителят може да договаря и със себе си.

4.3. Множество представлявани и представители

Едно лице може да има няколко представители. Хипотезата е уредена в чл. 39, ал. 2 от ЗЗД и може да яви в два варианта: а) едно лице да има няколко представители, които колективно и съвместно да упражняват представителната власт и б) всеки представител да упражнява отделно представителна власт. Когато има колективно представителство, правните действия могат да се извършат само съвместно от всички представители. По-често при множество представители всеки един има самостоятелна представителна власт. Според чл. 39, ал. 2 от ЗЗД, когато представителите са няколко, всеки един може да извърши сам правните действия, освен ако от представителното правоотношение не следва друго. Следователно, установява се презумпция за самостоятелно представителство. Въпросът за представителството от няколко лица е от голямо значение при юридическите лица, особено при търговските дружества.
Едно лице може да бъде представител на няколко представлявани, и то свързани или не по между си. Независимо дали упълномощаването е извършено с един или няколко акта, винаги се създават няколко представителни отношения, всяко от които е напълно самостоятелно и отделно.

4.4. Договаряне във вреда на представлявания

В чл. 40 от ЗЗД законодателят поставя още една граница на представителната власт. Въведена е забрана представителят да се договаря с трето лице във вреда на представлявания. Ако е налице такова договаряне, сключената сделка не произвежда действие за представлявания, т.е. тя е нищожна. Основанието за тази тежка санкция може да се търси в нарушаването на морала и злоупотребата с оказаното на представителя доверие.

4.5. Преупълномощаване

Тъй като представителното правоотношение има за основание личните или професионални качества на пълномощника, законът изисква представителната власт да се упражнява лично от пълномощника. Пълномощникът не може да преотстъпи представителната си власт на друго лице, освен ако представляваният изрично го е овластил за това или ако това се налага за запазване интересите на упълномощителя. В чл. 34 от ЗЗД се разглежда правната фигура на преупълномощаването – сделка на един пълномощник (преупълномощител) насочена към пораждане на представителна власт за друго лице (преупълномощен). Ако упълномощителят е овластил пълномощника си да преупълномощава, възможно е той предварително да е определил преупълномощеното лице. Когато е извършено общо овластяване, преупълномощителят сам избира преупълномощеното лице. Преупълномощителят не може да предостави на преупълномощения по-широка представителна власт от тази, която сам притежава. Тъй като преупълномощеният черпи своята представителна власт от преупълномощителя, с прекратяване на представителната власт на преупълномощителя се прекратява и представителната власт на преупълномощения.

4.6. Действия от чуждо име без представителна власт

Въпросът за границите на представителната власт е свързан с последиците от извършване на правни действие от чуждо име без представителна власт, тъй като в определени случаи тези действия могат да породят правни последици за мнимия представляван. Възможни са следните случаи на действие от чуждо име без представителна власт:

а) лицето да е имало представителна власт, но тя да е отпаднала (напр. упълномощаването е оттеглено, детето е навършило 14 г.)

В изброените случаи се говори за мним или лъжлив представител (falsus procurator). Една от хипотезите (г) се отличава с това, че представителят има представителна власт, но тя не е достатъчна – превишаване на представителната власт (excessus mandati).

Правните действия, извършени от представителя без представителна власт, нямат юридическо действие за представлявания и за третото лице. На лице е т.нар. хипотеза на висяща недействителност – сделката е нищожна, но може в един последващ момент да бъде потвърдена и да стане напълно действителна и то от момента на сключването й. Потвърждаването на сключената без представителна власт сделка (т.нар. ратификация) е уредено в чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. То е едностранно волеизявление на мнимия представляван, с което той post factum потвърждава извършените правни действия. Потвърждаването може да се извърши лични или чрез представител. Ако на лицето, което е действало без представителна власт, допълнително бъде предоставена такава, то трябва с ново волеизявление да потвърди извършените от него правни действия, за да предизвикат те последици за представлявания.

За потвърждаването се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора (респ. други правни действия) – чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. Потвърждаването не е ограничено със срок в закона, но то трябва да бъде дадено съобразно изискванията на практиката. Узнаването на извършеното без представителна власт действие не означава неговото потвърждаване (в този смисъл Р-911”а”/83 г. на I г.о. на ВС). Възможно е обаче потвърждаването да стане и чрез такива действия, които недвусмислено показват, че представляваният е съгласен правните последици да настъпят за него (напр. той е извършил плащане по сключения без представителна власт договор).

4.7. Договори intuito personae

Интерес за разглеждания проблем представляват т.нар. договори, сключени с оглед личността или договори intuito personae. За тях нямо легално определение, но съществуването им може да се изведе от разпоредбата на чл. 73 от ЗЗД. Когато кредиторът по един договор има интерес задължението да бъде изпълнено лично от длъжника, последният няма право да възложи на трето лице да извърши от негово име и за негова сметка дължимите материални действия, респ. да упълномощи трето лице да извърши дължимите правни действия. Доколкото договорът има за предмет извършване на фактически действия, въпросът няма отношение към представителството, но когато става въпрос за юридически действия, напр. при договора за адвокатска услуга, обикновено кредиторът по този договор има интерес от личното изпълнение, поради което адвокатът не може да го възложи на трето лице.

Всеки договор може да бъде intuito personae, ако това личи от волята на страните и е уговорено в него.

5. Представителство в търговското право

Търговците (еднолични търговци, събирателни дружества, дружества с ограничена отговорност и акционерни дружества) се управляват и представляват от свои органи изрично посочени в ТЗ. Едноличният търговец - собственик на предприятието сам осъществява представителството му пред трети лица. Събирателното дружество се представлява от всеки съдружник, ако с дружествения договор не е предвидено друго (чл. 89 от ТЗ). ООД се представлява от един или няколко управители, които действат самостоятелно, освен ако дружественият договор предвижда друго (чл. 141, ал. 2 от ТЗ). АД се представлява от членовете на съвета на директорите, съответно от членовете на управителния съвет или от изрично овластени от тях лица (чл . 235 от ТЗ).

Управителният орган, представляващ търговеца, се вписва в търговския регистър. Ограниченията в представителната му власт нямат действие по отношение на трети добросъвестни лица. Дали между посочените управителни органи и търговеца съществува представително правоотношение е спорен в правната теория въпрос.

ТЗ съдържа отделна глава за търговското представителство (гл. VI), уреждаща договорното представителство на търговци чрез лица, различни от управителните им органи.

Търговското представителство в неговия най-общ смисъл (като родово понятие) по обхват надхвърля пределите на представителството по гражданското право. То включва не само гражданското (същинското) представителство както то е уредено в чл. 36-43 от ЗЗД, но и редица други правни форми на представителство, чак до извършването на фактически действия за сметка на представлявания. С други думи, извършването на правни действия за представлявания е една от възможностите на търговското представителство, тъй като наред с нея търговският представител би могъл да се реализира и във формата на косвен представител, посредник или просто извършващ фактически действия за представлявания.

Различия се наблюдават и в други насоки. Например отношенията между представител и представляван се характеризират с възмездност и относителна трайност и постоянство, нещо което не е валидно за представителството по гражданското право. Въпреки всички различия, между двата института съществуват редица сходства, които не бива да се пренебрегват. Това се дължи на обстоятелството, че ТЗ като цяло, и в частност по отношение на института на представителството, се явява специален по отношение на ЗЗД. В тази насока е и инцидентното, но изрично препращане на чл. 28 от ТЗ към гражданското законодателство (за прекратяване на упълномощаването на търговския пълномощник).

Търговското представителство в неговия най-общ смисъл (като родово понятие) се изразява в извършването на относителсно постоянни и трайни правни и (или) фактически действия срещу възнаграждения от едно лице – търговски представител за друго лице – търговец като правните последици (с пряк или косвен ефект) настъпват за търговеца.

Според гл. VI на ТЗ търговското представителство бива няколко вида:

1) Търговски пълномощници

а) прокурист (търговски управител)
Прокуристът е лице, упълномощено от търговеца да управлява предприятието срещу възнаграждение. Представителната му власт възниква по силата на упълномощаването, което трябва да е с нотариално заверени подписи и да е вписано в търговския регистър, но обема на тази власт е определен от закона – чл. 22 от ТЗ. Прокуристът има много широк кръг правомощия като няма право единствено да отчуждава и обременява с тежести недвижими имоти, ако не е специално упълномощен за това.

б) търговски пълномощник

в) търговски помощник

2) Търговски представител (видово понятие)

Последиците от действията без представителна власт на търговския представител се различават от тези по ЗЗД. Сключеният без представителна власт договор се смята потвърден от търговеца, ако той не го отхвърли веднага, след като бъде уведомен за него от търговския представител или третото лице (чл. 43 от ТЗ).

3) Търговски посредник
Търговският посредник е особен вид търговец, който има специализиран предмет на дейност – посредничество. Търговският посредник не е представител в гражданскоправния смисъл. Той упражнява дейността си по силата на договор ad hoc, в който се определят правата и задълженията му.

6. Процесуално представителство

Същите нужди (недееспособност, фактическо възпрепятстване или неумение лично да се извърши действието), които налагат представителството в гражданските отношения, правят необходимо и представителството в процесуалното право. Процесуалното представителство също бива законно и договорно.

6.1. Гражданскопроцесуално представителство.

Пред съда малолетните и поставените под пълно запрещение се представляват от законните си представители – родители или настойници (чл.16, ал.2 от ГПК). В ГПК са уредени и специални случаи на законно представителство на безизвестно изчезнали, обявени за отсъстващи или лица с неизвестно местожителство. В първия и третия случай това са лица, специално назначени от съда, а във втория – наследниците (чл.16, ал.4 и 5 от ГПК). За да охрани интересите на горепосочените категории лица, законодателя предвижда, че техните представители могат да извършват действия, за които се изисква изрично пълномощно само с одобрение на съда (чл.17 от ГПК). По този начин представителната власт на законните представители е ограничена от закона. При противоречие в интересите между представляван и законен представител, съдът назначава особен представител, като представителната власт на законния представител отпада за конкретния случай.

ГПК въвежда ограничения по отношение на кръга лица, които могат да представляват страните в гражданския процес по пълномощие. Единствено изброените в чл.20 от ГПК могат да бъдат представители по пълномощие. Това са:

Процесуалното пълномощно по принцип има сила до свършване на делото във всички инстанции, но само за конкретното дело. Възможно е обаче упълномощителят да ограничи пълномощието със срок – само за производството в първата инстанция, във въззивната и пр.

За разлика от ЗЗД, където за преупълномощаването се изисква изрично пълномощно, ГПК предвижда, че общото пълномощно в гражданския процес дава право на пълномощника да извърши преупълномощаване.

Пълномощникът в процеса не може да извършва действия, като сключване на спогодба, намаляване, оттегляне или отказ от иска, признаване на искания на другата страна, получаване на пари или други ценности, както и изобщо действия, представляващи разпореждане с предмета на делото, освен ако няма изрично пълномощно за всяко от тях (чл.22, ал.2 от ГПК).

Наличието на представителна власт е абсолютна предпоставка за допустимост на иска, предявен чрез представител, както и за валидност на извършените от него процесуални действия. Представителната власт трябва да бъде доказана от представителя, за да бъде допуснат по делото, като доказването става с акта, от който тя произтича – пълномощно, акт за раждане или назначаване на настойник и т.н. Съгласно чл.25, ал.1 от ГПК, съдът служебно следи за наличие на представителна власт на представителя. Ако съдът констатира липсата й, той е длъжен да даде определен срок за поправяне на недостатъка, т.е. за потвърждаване на извършените без представителна власт действия. Ако представителят не потвърди предявения от негово име, но без представителна власт иск, образуваното дело се прекратява след изтичане на срока. Ако липсата на представителна власт засяга само някое процесуално действие, и то не бъде потвърдено, съдът счита, че действието не е извършено. Ако обаче съдът, въпреки липсата на представителна власт постанови решение, то не е нищожно (както е нищожна сделката сключена без представителна власт). Решението обвързва представлявания до момента, в който то не бъде отменено по негово искане по съответния процесуален ред. Възможно е обаче представляваният да не предприеме действия за отмяна на постановеното без представителна власт решение, ако то е благоприятно за него и по този начин той е обвързан с него, както ако е действал лично или с надлежно упълномощен представител.

6.2. Наказателнопроцесуално представителство

В наказателния процес представителят на обвиняемия (подсъдимия) се нарича защитник, а представителя на пострадалото лице, което може да встъпи в процеса в различно качество, се нарича повереник. Спецификата на наказателния процес води до някои отлики от представителството в гражданския процес, макар че до голяма степен те се припокриват. НПК също съдържа разпоредба, която определя кои лица могат да бъдат защитници. Това са адвокатите, съпругът, възходящите и низходящите на обвиняемия (чл.67, ал.1 и 2 от НПК). За разлика от ГПК обаче, НПК съдържа разпоредба, която изчерпателно изброява кой не може да бъде защитник в процеса (чл.67, ал.3 от НПК). Въведените ограничения целят да не бъдат злепоставени интересите на представлявания и да му се осигури справедлив процес. Лицата, които не могат да бъдат защитници, са длъжни сами да се отведат от делото, ако не направят това съответният орган (съд или орган на предварителното производство) ги отвежда служебно.

Упълномощаването в наказателния процес по принцип може да стане само с изричната воля на обвиняемия. Но отново с цел да се защитят интересите на обвиняемия и да се гарантират процесуалните му права, НПК въвежда случаи на задължително представителство изброени в чл.70. В тези случаи органът, пред който се развива наказателното производство, е длъжен да назначи служебен защитник - адвокат.

Процесуалното представителство осъществявано от защитника в наказателния процес не може да се отъждестви с представителството в гражданското право. Вярно е, че и защитникът изразява и отстоява не своите интереси, а тези на представлявания, че зависи от представлявания и участва в процеса по неговата воля, но процесуалното положение на защитника не се покрива с това на обвиняемия. Освен че е представител на обвиняемия, защитникът сам е страна в процеса и като такава той разполага със собствени права и задължения. В този смисъл обема на представителната власт на защитника се определя не само от волята на представлявания, а и от закона и от волята на самия защитник.

В наказателния процес малолетните и пълно запретените, пострадали от престъпления се представляват от своя законен представител. Чл.76, ал.2 от НПК, аналогично на гражданския процес, предвижда, че при противоречие между интересите на малолетния и неговия законен представител, се назначава особен представител – адвокат.

7. Представителство в наказателното право

Наказателното право е единствения правен отрасъл, в който представителството е недопустимо. Този извод се налага от разпоредбата на чл.35 от НК, според която “Наказателната отговорност е лична.” и “Наказанието може да се наложи само на лице извършило предвидено в закона престъпление.”.

8. Представителство в избирателното право

Гарантираното от чл.42 от Конституцията на Република България право на всеки пълнолетен и дееспособен гражданин да избира държавни и местни органи на управление и да участва в допитвания до народа се упражнява само лично. Представителство по отношение упражняването на това основно право на гражданите е недопустимо. Този извод се налага от тълкуването на законите за уреждане на изборите, а именно Закона за избиране на Велико народно събрание, Закона за избиране на народни представители, Закона за местните избори и Закона за допитване до народа.

IV. Заключение

Както видяхме, представителството може да има за предмет всяко правомерно и правно релевантно действие. Недопустимостта на представителството е изключение от общото правило. Тя е установена от правната норма или поради правната и нравствена същност на визираното правно действие, или пък по съображения за целесъобразност.

Недопустимостта на представителството във всички случаи не почива върху една радикална правна или фактическа невъзможност да се замени правно необходимата воля на представлявания с квалифицираната психологична воля на представителя. Тя не почива и на една непреодолима несъвместимост между представителството и визираните действия. Тя се дължи на определени качества на тези действия, установени на базата на нравствени ценности, конституирани от правната норма като правни ценности (т.нар. официален морал), или пък установени по съображения за практическа целесъобразност. В следствие на това, недопустимостта на представителството по отношение на някои правомерни правни действия се мени по време и по място. Така например римското право не допуска представителство в областта на облигационното право (където то има много широко приложно поле днес), изхождайки от идеята, че облигационната връзка обвързва тези, които са я създали. Средновековното феодално право пък допуска сключване на брак чрез представителство. Полето на допустимост на представителството (съответно границите на представителната власт) е исторически обусловено и следва промените в морала и развитието на обществените отношения.

Използвани съкращения:

ГПК – Гражданскопроцесуален кодекс
ЗЗД – Закон за задълженията и договорите
ЗН – Закон за наследството
КТ – Кодеск на труда
НК – Наказателен кодекс
НПК – Наказателнопроцесуален кодекс
СК – Семеен кодекс
ТЗ – Търговски закон6

Използвана литература: