Тема философия на правото и правна логика

През 20 век се оформя школата на правния позитивизъм с основен представител H.Hart – 1961 г. с книгата му „Понятието за право”. Философията на правото изучава същността и мястото на правото в цялостното битие и неговото значение във връзка с човека , истината, доброто и справедливостта. Представител е Джон Остин, чиято книга излиза 1832 г., и е със заглавие „Определяне същността на юриспруденцията”. Юриспруденция е термин, който е синоним на философия на правото. Думата идва от латински език. Остин различава аналитична и нормативна юриспруденция. Аналитичната осъществява анализ на основните понятия на правото, нормативна критика и оценка на юридическата практика в морален и психологически аспект. Съществуват различни пластове, равнища и така се явяват различни типове битие. Онтологията /науката за битието/, се занимава най-вече с понятието битие:

1. 
   на езиково равнище – правото е система от норми, т.е. нормативно битие.
   
2. 
   на социологически пласт – правото е социално явление, т.е има социално битие. От 1909 г. съществува Международна асоциация по философия на правото и социална философия.
   
3. 
   на психичен пласт – правото се разглежда като психично битие
   
4. 
   на аксиологически пласт – правото като система от ценности , т.е. можем да говорим за ценностно битие – вещно битие.
   

Юридическите разсъждения са:

1. 
   Съдебните решения , които са установяване на факти и решения за нормативна квалификация на определени действия.
   
2. 
   всички познавателни действия, свързани с прилагането на различни системи;
   
3. 
   Постановления;
   
4. 
   Отмяна;
   
5. 
   Йерархия – в една или друга степен се нарушават някой класически закони на логиката.
   

В правната логика значение има понятието за истина, а истината е основа за формалните връзки, които логиката изучава.

Остин смята, че суверена може да е определен само имперично. Суверен е този, на който хората се подчиняват, а той не се подчинява на никой по-висш. Теорията на Остин има за модел абсолютната монархия и наказателното право, но не всички закони налагат санкции. Другият представител Хърбърт Харт е известен с модела на нормите. Правото – според него – е система от правила , единство от първични и вторични правила, като най важните черти на правните системи са приемствеността на авторитета, който създава правото и трайност на законите след изчезване на техния създател. При него има нормативна задължителност на правото – първичните правила регулират отношенията в правния свят и са насочени към всички индивиди в дадена социална група. Те служат като стандарти за критика и за оправдаване на санкцията , но те не формират система. Само малка общност, свързана с общи чувства и вяра може да живее успешно под режима на първичните правила. Вторичните правила придават системност на правото. Те идентифицират начините, по които първичните биват въвеждани и прилагани.

Има 3 вида вторични правила:

1. 
   правила за идентификация;
   
2. 
   правила за промяна, които установяват различни нормативни авторитети;
   
3. 
   правила за отсъждане на конфликтите между първичните правила.
   

Друг представител на това направление е Келзен, който аргументира дуализма на битие и дължимо . Дължимото е система от норми. Той разглежда характеристиките на нормативната система. Нормативната система е йерархична , автономна, саморазвиваща се и самоорганизираща се цялост.

Друг представител е Джоузеф Рац, който преглежда теорията на Келзен.
2. 2-та школа тръгват от тезата за зависимост на правото от морала. Едно правило не се счита за част от правото, ако не е морално допустимо . Представител е Роналд Дуоркин, Джон Рос, Юрген Хабермас. Нарича се теория за естественото право, защото моралния ред се разглежда като част от природния. Природата фиксира определени цели при човешките същества, които са заложени в естествения ред на нещата. Моралния дълг е действие в съответствие с тези естествени цели, така естественото право произтича от човешката същност и от естествените човешки действия. Една система за социална регулация е право ако съответства на тези естествени човешки действия. Св.Тома от Аквино различава вечно право / природата на вечната вселена/; естествено право /предписания на вечното право, които ръководят поведението на разумните същества/; човешкото право е трети тип право и е валидно ако е в съгласие с естественото право; говори се и за божествено право.

Правото е порядък на разума за общо добро, поставен от някого, който има грижа за обществото. Теориите за общественото право са критикувани за много неща, обвинявани са в натуралистична грешка. Дейвид Хюм говори за натуралистична грешка, че е неадекватна. Роналд Дуоркин нарича теорията си „трети път”. Той казва, че няма теория за решаването на трудните дела. Твърди, че съдебните решения се водят и от определени морални стандарти. Говори за принципи, които според него произтичат от разбирането за моралните ценности; говори за стандартите като политически стратегии /които разкриват определени социални цели за подобряване на нещата/. Стандартите са принципите и политическите стратегии. Разликата между принципи и норми според Дуоркин е, че нормите задължават на принципа всички или нищо; те могат да се прилагат към делото. Принципите не предписват конкретно поведение и не влекат точни правни последици. При конфликти между норми едната важи, а другата не; при принципите не е така – един принцип може да важи наред с други принципи. Принципите са основания - според Дуоркин – съдията да намери правилното решение на казуса. Съдиите са ограничени от моралната политическа доктрина.

Психологическата школа – правен реализъм бива: 1. американски; и 2. скандинавски.

За американския правен реализъм правото е дейност на определена обществена група, която се занимава с решаването на конфликти. За скандинавския същността на правото е в психологичните реакции. Най-известния автор е Хагерщрьом. Според тези автори всички понятия трябва ад имат някаква опора в реалността. Правните понятия трябва да се отнесат към определени психологични реакции, емоции. Според тези автори няма никакво обективно задължение – то е само психическо усещане. Тези автори се опитват да опишат функционирането на правния ред с империчен език. Друг автор А.Рос - има заслуги в изследването на правните норми.

4. 4-та школа е на свободното право – най – известния автор е на Канторович „Борбата за правна наука” и Ерлих. Основната идея на тези автори е социологическата ориентация на общата наука за правото. Според Ерлих – правото е вътрешния порядък на човешките общности, те противопоставят живото право на установеното право, живото право е фактическото отношение в стопанския, политическия, семейния живот, което които се превръщат в правни норми в собствен смисъл на думата. Установяването на държавни норми се различава от тези, които регулират човешкото поведение. Писаното право е един от компонентите на съществуващото право.

Правото на съдиите съществува преди установеното писано право. Съдиите разполагат със свобода подобна на тази на законодателите. Школата на свободното право се нарича социологическа юриспруденция и е свързана с надеждата, че социологията може да опише обществото и неговите закономерности . Социологическото описание на правото предполага то да се разглежда като факт на социалния опит, а правото като инструмент за постигане на определени социални цели. Паунд е автор на програма, която е издигната през 1911 г. и тя предполага правото да се създава след пълно социологическо въздействие. Според този автор с такава програма трябва да се занимава Министъра.

ТЕМА 4. ХЕРМЕНЕВТИЧНАТА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО.
Правният реализъм е критика на съществуващите правни явления - херменевтична философия на правото. Херменевтиката е теория за тълкуването. Правната херменевтика трябва да се разбира по 2 начина: 1. като теория за тълкуването и 2. направление в съвременната философия на правото – тук е разбирането на правните текстове. Общата философска школа на херменевтиката има за основни представители В.Дилтай и Гадамер „Истина и метод” 1997 г. Херменевтичната философия акцентира върху особения характер на социалните и природните науки/основен техен метод е научното обяснение, явленията се подвеждат под общ закон/; социалните науки – с разбирането, което има за цел да обхване ценността. Продуктът е някакъв текст, върху който са заложени ценности и смисли. Природните науки изключват ценностите. Основният проблем при тях е как се извършва интерпретацията на текста. В правната херменевтика има 2 линии: 1. хуманитарска – набляга на традицията на немските философи; 2. аналитична - набляга на анализа назначен в текста. Представител на хуманитарната херменевтика е А.Кауфман, който смята, че текста на закона и правото се отнася, като възможност и действителност. Правото се конструира в херменевтичния акт на разбирането. В разбирането интерпретатора неизбежно изразява отношението си към света. Друг представител е Емимо Бети – той разглежда 3 вида интерпретация: 1. диагностична; 2. репродуктивна и 3. нормативна репродукция – юридическа интерпретация . от тук следват няколко канона – 1. автономия на предмета на интерпретация; 2. канон цялостност ; 3 актуалност интерпретатора изхожда от собствен опит; 4. изискване за адекватност.

Аналитичната херменевтика е разкриване на конкретните значения. Главното в тези школи е отношението между правото и морала.

• 
  Модернистичните концепции за правото не могат да решат основните въпроси за съвременните общества. Луман и Тюбнер разглеждат правото като саморазвиваща се система - аутопоезис. Аутопоезис е правото, система, която сама управлява собствените операции. Терминът аутопоезис е въведен за различие от живите системи от машините. Характеристика на живите системи: 1. саморепродукция; 2. самоотнасяне; 3. самоорганизация; 4 саморегулация. Правото като обществена система от този вид създава свои структури и образци, системи от норми, регулативни механизми. Хабермас различава инструменталната рационалност от комуникативната рационалност, комуникативното действие – това е разширяване на свободната от натиск комуникация, при която се цели постигане на социален консенсус между участниците в обществените конфликти. Комуникативната рационалност се опира на ценности, характерна е за обществото и културата. Според Хабермас правото трябва да следва такъв модел, т.е. на комуникативна рационалност, адресатите на правото трябва да станат и негови творци. Това е в условията на либералната демокрация.
  
• 
  Икономическа школа – автор е Познер, авторите осъществяват анализ на правото в икономическите категории на печалба и загуба, като богатството на обществото се разбира в най-широк смисъл. Правото се стреми към максимализация на общественото богатство.
  
• 
  Критическа школа за правото –тези автори смятат, че трябва да бъде отхвърлен правния позитивизъм, защото влече детерминизъм/ че всичко е причинно обусловено/. Авторите настояват на случайността на социалния живот.
  

Правото е система от норми, които се извличат чрез тълкуване от разпоредбите на нормативните актове. Нормите са вид директиви /всички актове, които осъществяват въздействие върху човешкото поведение – заповеди/.Нормите регулират постоянно поведение и имат нормативен авторитет. Правните норми са предписания или забрани за определено поведение, имат забраняваща сила. Нормите могат да бъдат изразени чрез условни изречения. При адресата има област на приложение и област на нормиране. В областта на нормиране имаме забраняващи и разрешаващи норми.

Видове норми: 1. общи – адресата се определя чрез общи характеристики; 2. единични – насочени към отделни личности; 3. абстрактни – предписват на адресатите да постъпват по определен начин многократно, ако са дадени обстоятелства.; 4. конкретни – предписват еднократно постъпване по определен начин.

Съществуват онтологични концепции за нормите. Нормите според лингвистичната концепция са езикови изрази. Според втората концепция - идеалистична или платонистка тя ги разглежда като идеални образци, отнасящи се до дължимото поведения. 3-тата концепция – натуралистка – разглежда като социални - отношенията между нормативния авторитет и адресата на нормата. 4-та концепция разглежда нормите като решения; наречена е перформативна концепция. Решението е самото действие. Решенията се изразяват чрез изречения. Перформативната концепция понякога се нарича нелингвистична, защото разглежда нормите като човешки действия. Една норма е валидна, когато е: 1. задължаваща или има обвързваща сила ; 2. ако е част от действащата нормативна система ; 3. фактическо понятие – когато се прилага при решаването на казуса. Вече отменени норми могат да са прилагани в друг период, когато са съществували. 4. аксиологично понятие – нормата действа, когато се приема за позитивно ценна.

Нормите могат да бъдат обосновавани чрез авторитета и чрез тяхната позитивна ценност.

Нормите сами по себе си не са истинни или неистинни, което затруднява изследването на логическите отношения между тях. Самата норма е налице или не е налице в дадени обстоятелства.

Ценностните качества на тези явления при отразяването им в правото си взаимодействат. Едни от тях опосредяват отразяването в правото на ценностите, които се съдържат в други явления. Такава роля играят ценностните качества на правосъзнанието, спрямо ценностните качества на всички останали явления, които се отразяват в правото. Други от тях обуславят проявлението в правото на ценностните качества на останалите явления. Такъв род въздействие оказват например ценностните качества на интереса в правото. Трети способстват да се проявят като ценностни качества на други явления, които се отразяват в правото. Такъв е случаят с принудата.

Всичко това е един от изразите на уникалността на правото. Така самото право придобива една многостранна ценностна характеристика. Това е социална ценност на правото, обусловена от ценностните качества на явленията, които се отразяват. Във втората категория ценностни характеристики на правото се включват ценностните свойства на правото, които не са резултат на отразени в него явления. Те образуват система от ценности на правото, които са израз на неговите собствени нормативни качества. Право, което притежава необходимите ценностни свойства придава легитимен и в този смисъл ценностен характер на държавната власт. Това е легитимиращата функция на правото по отношение на други явления.

ТЕМА 10. ЛОГИКАТА КАТО НАУКА ЗА ЗАКОНИТЕ НА ИСТИННОСТТА И ПРАВНАТА ЛОГИКА.
Логиката е наука за законите на мисленето. Тя изучава обосноваването на едни твърдения чрез други. Това обосноваване се осъществява по неимперичен път. В структурата на обосноваването има основания и следствия. То се опира на формалната зависимост между основания и следствия. Схеми са обосноваващи структури, които включват някакви промени.

Например 1. ако 1, то 2. Ако е ден, то е светло. Вярно е 1, следователно е вярно и 2. Ако на мястото на 1 и 2 поставим изречение така, че основанията да са истинни, то следствието не може да не е истинно. Схемите, които е това свойство, т.е съхраняването на истинността се наричат валидни.

Например: ако 1, то 2 не е вярно 2, то и следствието не е вярно.
Например, ако 1, то 2, ако 2 е вярно следователно схемата е невалидна.

Логиката се интересува от зависимостта по истинност, която ни принуждава да приемем едни твърдения на основата на други. Истинността се разглежда като съответствие между изречението и реалността. Изречението се характеризира с това, което то означава. Това е състояние на нещата и с неговото значение, което е мисълта в изречението. Като синоними на значение могат да се използват твърдение, съждение, пропозиция. Логиката, която се ограничава до двузначност се нарича класическа.

P, q - променливи, които означават изреченията се наричат пропозиционални променливи.

„p” и “q” – съединително изречение, или в логиката се нарича конюнкция, т.е. едновременно имаме утвърждаване на истинността на изреченията . Фреге е установил стойността на сложните изречения и съставящите ги прости.

P, или/V/ q - се означава дизюнкцията. Има 2 вида дизюнкция – включваща и изключваща, когато е истинна поне едната от двете предпоставки. Включващата и изключващата дизюнкция образуват разделителни изречения. Условните изречения, ако p, то q.

При последната връзка – еквивалентността има равнозначност. Това са логически връзки с две променливи съюзите в езика са логически връзки. Отрицанието се изразява с ~ или не ~ p.

p	~ p
И	Н
Н	И

ако p→ q

q
Ако вместо p е аксиома, от аксиомата извеждаме следствие и е приета за истинна, то следствието е истинно. Тази схема се нарича модус фолиус. Непреките доказателства се реализират по 2 начина; 1.допускане на противното . Тук верен е или тезиса или антитезиса. Ако антитезиса е верен, извеждаме следствие от него, а ако следствието не е вярно, то и антитезиса не е верен. Остава да е верен тезиса. Извеждаме следствие което проверяваме. Непрякото доказателство е и разделително.

Логическите изисквания към доказателството:

1. 
   логически изисквания към тезиса – той трябва да е определен и да не се отстъпва произволно от него в процеса на аргументация.
   
2. 
   правилата за доводите – те трябва да са истинни и доказани твърдения , независимо от тезиса. Доводите не трябва взаимно да си противоречат и трябва да бъдат достатъчни за извеждане на тезиса. От нарушаването на правилата се получават грешките.
   

Доказателствата в правото са фактически данни, които са свързани с обстоятелствата по дадено дело, допринасят за тяхното изясняване и са установени по специален ред. Източниците на доказателствата се наричат доказателствени средства. Доказателствата в логиката се наричат доказване

• 
  дискусията в съда.
  

1. 
   реална и 2. прагматическа.
   

1. 
   Подмяната на тезиса е частична или пълна, вследствие на разширяване, свиване или на преднамерено отстъпване от него.
   
2. 
   Предпоставяне на основанието, когато за основание се привличат недоказани, произволно взети мнения.
   
3. 
   Основна грешка – представянето на лъжлив довод за истина.
   
4. 
   Кръг в доказателството – когато недоказани доводи се използват в подкрепа на недоказания тезис и обратното.
   
5. 
   Обърнато доказателство – по малко вероятна мисъл се взема за довод, а тезиса е по-вероятен и по-силно потвърден.
   
6. 
   Дамски аргумент – избиране на най-нелепото от всички мисли и решения на въпроса с цел да се противостои на нашето и да се превърне в лесна мишена за оборване.
   
7. 
   Адвокатски довод – използване на невнимателност или разсейване на противника или заблуждение, на което се опираме, за да обосновем своята теза. Софистът задава въпрос, който допуска уклончив или обстоятелствен отговор и използва колебанието в своя полза.
   
8. 
   Психологически аргумент – насочен е към силата на човека. Има 2 форми: 1. крайно неприемлива - нелепи и остри обиди към опонента; 2. аргумент към човека с оглед обстоятелствата. 3. механично сриване на спора, бягство от спора , позоваването на лъжлив срам. 4. внушението също е психологическа уловка. 5.подмазването на опонента.
   

Оценката като специфичен психически процес се включва в правосъзнанието. В зависимост от оценката, която дава на обществените отношения и явления, законодателят определя правата и задълженията на правните субекти. Оценката на обществените отношения и явления има определящо значение и за последиците, които се установяват в правните норми. Следователно, оценките са непосредствения определител на начина на регламентиране на обществените отношения и явления. Всичко това показва, че оценката се отразява в правото в снет вид. Именно по този начин тя изпълнява предназначението си на мащаб за квалификация на съответните обществени отношения и явления. Оценките като форма на познание имат незначителна регулативна сила.

Особено силна е връзката между оценката и нравствените норми. В нравствените норми на преден план стои оценката на съответно поведение, а принудителното реализиране на моралните норми се основава на отрицателната оценка на съответното поведение. Ето защо всички нравствени норми имат оценъчен характер.

В правото се отразяват два типа оценки. Едните се отнасят до обществените отношения и явления, които подлежат на правна регламентация. Положителната или отрицателна страна и нейната величина обуславят начина на тяхното регулиране. Другият тип оценки, които се отразяват в правото се отнасят до съществуващите ценностни явления, които правото не регулира, но които участват във формирането на неговите качества. Начина и степента на отразяване на тези ценностни явления е правния израз на оценката за тях. Отразяването в правото на ценностни явления дава възможност за оценка на неговите качества. За всяко право се преценява каква мяра на свобода то установява, в каква степен е справедливо и т.н.

Следователно, тези ценностни явления са критерият за качествата на правото. Отразяването на оценките в правото означава, че те придобиват легален характер. Те стават оценки, задължителни за правните субекти. Отразените в правните норми оценки спадат към оценките, които имат общ характер. Отразените в актовете по реализиране на правото оценки имат конкретен характер.

ТЕМА № 14. ПРАВНИТЕ ДЕФИНИЦИИ
Учението за отношението между право и закон се изразява в това, че не всеки закон е правов, поради това, че може да не отговаря на съответни критерии. Законът е форма за изразяване на правото. В закона се съдържа правото. Той е начин на неговото съществуване. В закона правото се обективира и съществува като обективно право. В този смисъл правото е закон и законът е правото. Правото и законът са едно цяло. Изискванията на закона са изисквания на правото. Неспазването на закона е неспазване на правото и т.н. Най-общо изразено отношението между право и закон, е отношението между съдържание и форма, поради което те са неотделими. Законът винаги е форма на изразяване на правото.

Критериите за качествата на правото са не само естествените права (ЕП), а и всички останали оценъчни явления, които трябва да се отразяват в него по съответен начин. Както свободата, така и справедливостта, нравствеността и т.н. са критерии за качествата на правото. Метаюридическите качества, които съдържанието на закона трябва да притежава, са определящи. Те до голяма степен обуславят формално юридическите му качества. Законът не може да бъде правов или неправов. Правото при правовата държава трябва да отразява в себе си по необходимия начин всички неправови оценъчни явления. Така то получава качеството легитимност. Това означава, че легитимно е това право, което притежава преди всичко необходимите метаюиридически качества.

Легитимността на правото зависи в определена степен и от неговите формални юридически качества. Легитимността е качество, което принадлежи на самото право като явление.

Правовостта не е качество на правото. Правовостта е качество, което правото придава на други явления. Правото, което притежава качеството легитимност, придава правов характер не само на държавата, но и на гражданското общество. Правовостта не се отнася само до държавата като система от държавни органи, т.е. само до нейната институционална същност. Тя се отнася и до субстанционалната и атрибутивна същност на държавата, т.е. до нейното проявление като общност на граждани и система от държавно-политически отношения и връзки.

Философската теория на познанието има няколко проблема:

1/ същност и структура на познанието

2/ източници, степени и форми на познанието

3/ генезиса на познанието

4/ граници на познанието

5/ истинност и обективност на познанието.

За философската теория на познанието то е процес на взаимодействие между субекта и обекта. Процес, който е социално обусловен. Неговият резултат е знанието. То се разглежда като система от обосновани истинни убеждения. Така се достига до епистемология - 1. тя разглежда правното познание; 2. познанието на самото право, което се извлича чрез тълкуване на правните текстове; 3. основни форми на познанието; 4. юридическата истина; 5. познанието на света чрез правните норми.

Правното познание се различава от научното по; 1. правното познание е определено от процедурни правила, а научното от средства. 2. правното познание трябва да завърши с решение. 3. правното познание има ограничения при установяването на факти. Ограниченията са свързани с източниците. Това са доказателствени средства.

Научното изследване се занимава с класовете от типични явления, а съдебното с конкретни, станали факти. Класическите, научни методи – експеримент, наблюдение имат ограничено приложение в съдебното изследване. Съдебното изследване е цялата дейност на правораздавателните органи, която се осъществява с цел познание на обективната истина по дадено дело.

Форми на съдебното изследване:

1.събиране на доказателства -откриването им, фиксиране, изземване, запазване.

2. изследване на доказателствата – натрупва се познание за тяхното съдържание , извлича се скритата в тях нова информация.

3. Оценка на доказателствата – логически мисловен процес за определяне на тяхната роля в установяване на обективната истина.

При този процес се формират заключения относно допустимостта на доказателствата и относно връзките и съгласуваността между тях.

Оценката е краен резултат от цялостно проучване на фактите чрез проверка на хипотезите. Хипотезата е форма на вероятно знание. Заключението в полза на тази хипотеза я прави по малко по-малко вероятна. Осъществява се селекция на хипотези в търсене на най-адекватната от тях. Ако следствието не се опровергава, не е вярна и хипотезата. Фактите ни се представят като твърдения за факти, които фиксират нашите знания и те са единични събития или действия за предмети и явления. Фактите са основа за издигане и проверка на хипотези. Върху образа на фактите могат да повлияят предположения, идеи. Процесуалните правила не позволяват вземане на решение на базата на предположение. Трябва да се търсят допълнителни процедури за проверка на хипотезата. Самите твърдения за факти могат да имат хипотетичен характер само в началото. Съдебното изследване едно от основните научни методи – метод на хипотезите – издигане на хипотези, извеждане на дедуктивни следствия от тях, проверка на тези следствия в опита. В издигането на хипотези участват 2 основни логически процеса; 1. анализ на факти – разкриване на общото между тях; 2. синтез на фактите – свързването им в единна и непротиворечива система, реконструиране на причинно – следствената връзки между тях. Установените по несъмнен начин от съда факти се наричат улики. Ако 1 улика може да е обяснена с повече от 1 начин не се използва. Критерии на хипотезите в съдебната практика: 1. обективност на изследването - чрез комбиниране на различни методи; 2. тяхната обяснителна сила; 3. формулирани всички възможни хипотези при конкретни условия. 4. проверимост на хипотезите чрез събрани доказателства по законов ред. Проверка на хипотезата се осъществява чрез потвърждаване и утвърждаване. Ако остане само едно обяснение трябва да бъде изключена възможност на всички останали.

Опровержението в съдебното изследване има място в дейността на адвоката. Съвпадението на следствието с фактите води до повишаване на вероятността на версията, но не води до нейното доказване.
ТЕМА 17. ВЕРОЯТНОСТ И ДОСТОВЕРНОСТ НА СЪДЕБНИТЕ РЕШЕНИЯ
Проблемът за достоверността на свидетелските показания. В някой страни има опити да се въведат традиции. В Англия например близостта на свидетеля до източника на информация. Има вътрешна несъгласуваност и противоречие между свидетелските показания получени от други източници. Търси се информацията, която може да бъде разделена на съставни части. Относно достоверността на експериментните заключения е най-важен момент е чл.154 НПК. То подлежи на оценка на общо основание с оглед на неговата фактическа и логическа връзка. Констатирането на противоречие трябва да доведе повторни колективни или заключителни експертизи. Те могат да бъдат частични.

Доказване на истинност в съдебно заседание – начини:

1.непосредствено откриване на предполагаемия в хипотезата предмет, но така се доказват само частни версии, които засягат само определени фактически обстоятелства. При логиката за коректното прилагане на логическото доказателство се изисква конкуриращите се версии да изчерпват всички възможни версии и доказателството да бъде приложено.

2. можем да открием такива следствия на дадена хипотеза , които са неповторими и индивидуални особености и насочват към едно обяснение. Тогава доказването на хипотезата е сигурно.

Логически стандарти за коректност в съда; при наказателните дела решението се опира на доказателства извън всяко рационално решение - напр. чл. 303, ал. 2 НПК.Това означава да бъдат изключени всички останали рационално допустими обяснения, освен един. Достоверно се изключва възможността за всяко друго решение като вероятно се допуска другото решение. Законът изисква решенията да се вземат от вътрешно убеждение. То трябва да е логически извод от анализа на всички обстоятелства по делото, на цялата им съвкупност. Те трябва да бъдат обективно, всестранно изследвани. Най важния критерий за достоверност е практическата сигурност. Вероятността има много свойства. Вероятно p се получава при умножаване на p и s

P (sgt) = p(s). Вероятността не може да изведе решение от математическа точка.

Превъзходството по вероятност на една страна може да се приеме. Непълнотата на доказателството е отмяна на решението. Съдът взема решение по свое убеждение, на основата на доказаните факти. В съдебното изследване може да се постигне пълнотата на доказателствата. Тяхната пълнота може да се определи точно в рамките на този казус.
ТЕМА 18. ИСТИНА И СПРАВЕДЛИВОСТ В ПРАВОТО.
Отношенията между правото и справедливостта е един от основните въпроси на правото. Това се дължи на обстоятелството, че справедливостта е ценностното явление, което служи като критерии за оценка на начина на проявление в правото на всички останали неправни явления, които участват във формирането на неговите качества. Това означава, че справедливостта е второто ценностно явление, което като свободата има универсален характер. Универсалният характер на справедливостта се определя от това, че тя служи като критерии за оценка на начина на отразяване на тези явления в правото. Оценката за степента на справедливост на правото зависи от степента, в която то установява и гарантира равна мяра на свобода за правните субекти. Степента на справедливост на правото се определя от това доколко отразява и гарантира ЕП (естествените права) на личността.

Справедливо е правото, което отразява в себе си нормите и принципите на нравствеността. Степента на справедливост на правото е обусловено още от това на кои интереси то е средство за защита, доколко и с какви средства защитава съответните интереси, формите, видовете и степените на правна принуда също подлежат на оценка от гледна точка на справедливостта. Справедливостта е мяра за степента, в която обществените явление съответстват на потребностите на личността в разпределителните отношения и в отношения на възмездие. В правото тя получава институционален израз. Правото е средство за нормативно институционализиране на справедливостта. В него тя получава материален израз. Справедливостта се проявява в правото като мяра, чрез различни средства, чрез начина, по който се определят правата и задълженията на участниците в обществените отношения. Това се постига още и чрез предвижданите последици, както в случаите на спазване на правните предписания, така и при тяхното нарушаване.

В първия случай правото защитава справедливите интереси на изправната страна в правното отношение. Във втория случай, то трябва да предвижда правни последици, съответстващи по вид и размер на вида правонарушение. Правото е предназначено преди всичко да регулира фактическите обществени отношения, които отразява в себе си. Ето защо то е на първо място мяра на справедливост в разпределителните отношения. Освен това правото трябва да гарантира с наказателни средства сигурността на личността и на други блага. Поради това, то се проявява като мяра на справедливост и в отношението на възмездие.

ТЕМА № 19. ТЪЛКУВАНЕ В ПРАВОТО – ЛОГИЧЕСКА СЪЩНОСТ И ПРАВИЛА.
Особеностите на отношенията между правото и нравствеността са свързани главно с това, че последната е ценностно-оценъчно явление, което както правото има нормативен израз.

Нравствеността като нормативна система има сложен състав. Това предопределя разнообразието в отношенията между нея и правото. На първо място в нравствеността се включват принципите и нормите на етиката. Главната тяхна особеност се изразява в това, че съдържат задължението на добродетели, т.е. да се прави добро другиму.

Етичните норми и принципи не трябва да се включват в съдържанието на правото, тъй като последното за разлика от тях съдържа т.нар. отрицателни задължения, т.е. задълженията да не се причинява другиму вреда. Правото само по изключение може да установява задължения да се прави добро другиму.

В гражданското право се съдържат положителни юридически задължения с цел защита на естественото право на собственост. Това са главно случаите на предвиждане на задължението за чужда собственост да се полага грижата на добър стопанин както се изразява закона. Нравствеността съдържа принципите и нормите на морала. Те за разлика от етичните принципи и норми, съдържат задължението да не се причинява вреда другиму, т.е. предвиждат отрицателни задължения.

Отрицателните задължения, които се установяват, както в правните норми с оценъчен характер, така и в морала с основата, върху която се проявява органическата връзка между тях. Ето защо моралните принципи и норми съдържат отрицателни задължения, главното средство за гарантиране на тяхното спазване от психическата принуда. За да могат да се отразяват в правото, моралните принципи и норми трябва да съществуват едновременно с него в съответствие със собствената си природа. Моралните норми са отворена и свободна от формално институционализиране с-ма. Моралът е единственото ценностно оценъчно явление, което участва във формиране качествата на правото чрез пряко проникване в него като готови норми. Според така нареченото положително направление, правото е част от нравствеността, а правните норми се отнасят към етичните норми. В рамките на нормативната система на обществото правото и нравствеността съществуват самостоятелно. Отношенията между правото и правните норми и принципи не трябва да бъдат еднозначни. Правните норми, които нямат оценъчен характер не влизат в отношения с нравствените принципи и норми. Освен, че се отразяват в правото, моралните принципи и норми служат като критерии за правилното реализиране на правото. Докато в наказателното право намираме отразени множество морални принципи и норми, то в гражданското право те играят съществена роля при реализирането му.

Моралните принципи и норми са критерии за установяване кога е налице злоупотреба със субективно право. Те са критерии при тълкуване на правото, тъй като етичните принципи и норми съдържат положителни задължения, те не могат да изпълняват тази роля. Ето защо във всички правни норми, с които се възлага тази роля следва да се употребява морални, а не нравствени принципи и норми.

Това не е наука единствено за метаюридическите качества на правото. В нейното съдържание се включват и проблеми, свързани с явления, които се проявяват чрез правото като например отношенията право и политика, и право и държавна власт.

Разкриването на отношението между право и политика има значение и за развитието на философското учение за правото при правовата държава. Основните въпроси, които се поставят, доказват тази констатация. Например проблемите за метаюридическите качества на правото и проявлението му като средство за осъществяване на държавната политика.

Същото се отнася и до проблема за отношенията между правото и държавната власт. Правото, като определител на пределите на държавната власт. Право, държавна власт и автономия на гражданското общество. Правна принуда и държавна власт.

В обхвата на методологическите изследвания се включват и проблемите на обусловеността на развитието на правото и на взаимодействие между неговите структури от извънправни фактори. В съдържанието се включват и проблемите на обусловеността на определени явления от метаюридическите качества на правото. Така достигаме до отношението право – правово общество и право – държава, в това число и отношението право – правова държава. Последното е основата, върху която се формира философското учение за правото.

Колкото повече напредва процеса на формиране на методологическото изследване на правните науки като единна наука, толкова по-благоприятни ще са условията за формиране и на едно философско учение за качествата на правото. Това учение е част от философското учение за отношението между правото и държавата, което поради особеното в съдържанието си се отнася съответен аспект едновременно и към предмета на философията на държавата.

Разкриването на всички метаюридически качества на правото допринася за разграничаването на проблематиката на правната философия от тази на ОТП. В същност, няма място за противопоставяне между двете науки. Философското и общотеоретичното познание за правото не само, че не си противостоят, а напротив взаимно се допълват и така формират цялостно научно познание за същността на правото. При това философското познание за правото има методологично значение спрямо общотеоретичното познание за него. Двете науки съществуват поотделно, поради самостоятелния си предмет, а не само на основата на субективните преценки.

Класическа концепция за съдебния процес се опира на обективната истина като негова цел. Установяването на истината е по-важна цел отколкото спазването на индивидуалните права и свободи. От своя страна принципът за справедлив процес води до трудности в установяването на обективната истина. Принцип-съдържание – право на защита, презумпция за невинност. Опирането върху този принцип води до опиране на алтернативни форми. При тях има опасност да се вземат решения , което да не е обективната истина. Става дума за 2 взаимнодопълващи се точки в съдебния процес.

1. Класическа точка – опира се върху правилата, нормите. Правните институции са подчинени на нормите. Същността на процедурите е техническа и има за цел ефективно изпълнение на правилата.

2. процедурна точка /концепция – процедурата се разглежда по относително автономен начин. Те задават мярата на справедливостта. Тя трябва да гарантира такава организация на процеса, че резултатът да се признае за честен. Институцията може да отстъпи от правилата с оглед решаването на конфликта. Справедливия резултат винаги съпътства истината. В съдебния процес не е възможно да се постигне абсолютна истина, а само относителна -някой автори смятат така.