Владимир Сабоурин Одисей в "Диалектика на Просвещението"

          "Диалектика на Просвещението" (ДП), класическият текст на Франкфуртската школа, има концептуалната и стилистична амбиция да разкаже историята на западната цивилизация "от Омир до модерността" (48)¹. Тази история е разказана по време на Втората световна война от двама немски емигранти, установили се като много други немски интелектуалци и артисти в Лос Енджелис. Хоркхаймер може да си позволи къща почти на брега на океана, където към него се присъединява Адорно, пристигнал по-късно от Източното крайбрежие. За двамата, израснали в заможни буржоазни семейства и получили блестящо хуманитарно – Адорно и музикално – образование, станалото и ставащото в Германия е не просто краят на техния свят, единствения по рода си след прогонването на евреите от Испания в края на ХV век културен синтез, но и на жизнените световe (Lebenswelten) на две "световноисторически" формации: немския идеализъм и буржоазната цивилизация. Формулировката "от Омир до модерността" включва както екзистенциалния опит на края, който прави обозрим процеса, така и философския бекграунд на немския идеализъм – Кант при Хоркхаймер, Хегел при Адорно – видяни от птичия поглед и пустотата на Америка. Това е контекстът, в който се появява интересуващият ни тук литературен герой.

          "В един омиров разказ е съхранено преплитането на мит, господство и труд. Дванадесетата песен на Одисея съобщава за минаването покрай сирените." (49) Тълкуването на знаменития епизод, апоретично прочетен двайсет години по-рано от Кафка като мълчанието на сирените, тече във високия формат в бордо на Адорновите Gesammelte Schriften без абзац две страници и отгоре. Примамката на сирените е "изгубването в миналото". Героят от своя страна е изработената в страданията пълнолетност, втвърденото в множеството смъртни опасности "единство на собствения живот, идентичността на личността", посрещаща високите води на митологичното минало чрез "твърдата подредба на времето". Идентичността е въпрос на разграничения във времето, които "освобождават настоящия миг от властта на миналото" (50). Единствено изкуството утолява копнежа "миналото да бъде спасено (erretten) като нещо живо, вместо използването му като материал на прогреса", което отваря възможността да се погледне на сирените като на фигури на естетическото, на музиката, където Адорно ще търси отказаното в истината и социалната практика помирение. За разлика от естетическото обаче, което "се отказва да важи като познание и чрез това се изолира от практиката" и именно поради този отказ и изолиране бива "толерирано от социалната практика подобно на удоволствието", песента на сирените претендира за познание и практическа ефективност, "още не е обезсилена до изкуство". Опасността на това свързано с миналото удоволствие е, че то не се отказва да бъде познание и практика. Пътят на "идентичния, целенасочен, мъжки" Аз е напротив път на "послушанието и труда, над който пълнотата на сбъдването (Erfuellung) постоянно сияе само като привидност (Schein), като обезвластена красота" (51). В справянето със сирените Одисей тества справянето на буржоазното общество с изкуството, процедура, проследена във втората част на тълкуването.

          Изходило от темпоралността, тълкуването продължава с отдиференцирането на дейностите и стойностите, разделението на труда: за гребците работарската етика, за господаря – контемплацията. В модела на разделението на труда се извежда генезисът на естетическото, раждането на естетическото от разделението на труда. Естетическото, музиката е това, което се случва на едни, освободени или лишени от необходимостта или възможността за дейност, докато други здраво гребат с плътно запушени уши. Естетическото предполага от една страна вързаност, немощ, безпоследственост, от друга – произвеждано от господството и подчинението незнание. Ако едните знаеха, може би тутакси биха спрели да гребат; ако другите можеха и можеше да могат, естетическото би се превърнало, може би, в социална практика. Митът за сирените е ужасът на тази алтернатива. Естетическото живее от блокажа на освобождаващото знание и практика, осигуряващ безопасен достъп до алтернативата в консумативно-хедонистичния модус на изживяването. Така от песента на сирените се ражда музиката. "Вървите, с които той неотменимо се е приковал към практиката (на "потисник" – б.м.), държат същевременно сирените далеч от практиката: привличането им бива неутрализирано до обикновен предмет на съзерцание, до изкуство. Прикованият присъства на концерт, недвижно слушайки в унес, и възторженият му вик за освобождаване вече отшумява като аплодисменти."

          От следването отблизо на разказа за сирените тълкуването преминава към алегореза, без която не минава впрочем и най-близкото четене. "Мерките, които се взимат на кораба на Одисей пред лицето на сирените, са изпълнена с предчувствия алегория на диалектиката на просвещението." (52) Разделението на труда, пораждащо естетическото, се оказва в безвъздушните страти на алегорията Хегеловата диалектика на робското и господарското самосъзнания. Одисей е иззетият от дейността господар, имащ достъп само до "несамостоятелността на вещта", насладата, потреблението, естетиката. Гребците са пролетарията, наследил глухите уши, тъй страшни за музиканта Адорно, от восъка на мита. "Регресията на масите в съвременността е неспособността да чуват със собствени уши нечуваното, да докосват със собствени ръце нехванатото" (53-54), т.е. естетическото, регресията на естетическото възприятие като парадигма на регресията на социалната практика. Силата на подобен анализ е в мигновеното, всъщност недиалектическо, защото неопосредено, прехождане от естетическото към социалното и обратно. Гребците са работниците. "Гребците, които не могат да говорят един с друг, са впрегнати по един и същ начин в същия такт като модерния работник във фабриката, в киното и в колектива." (54) Това прехождане от литература към социалното е неопосредено, основното обвинение на Адорно към Беняминовите студии за Бодлер, усвоени пет години по-късно в ДП. Чрез алегорезата философският дискурс едновременно се откъсва и връща в литературната тъкан. След алегорията на гребците литературата изчезва до края на уводната глава "Понятието на просвещението", където понятието беше разгърнато преди това във фигурите на преминаването покрай сирените.

          Одисей се появява отново в първия екскурс към "Понятието на просвещението", посветен изцяло на него – "Одисей или Мит и просвещение". Емблемата на минаването покрай сирените, в която философският дискурс алегоризираше себе си, е разгърната в повествование, съотнесено с емблемата на принципа на херменевтичния кръг. "Както разказът за сирените включва в себе си преплитането на мит и рационален труд, така Одисея като цяло свидетелства за диалектиката на просвещението." (61) Още в първия параграф е подхванато (вж. по-горе) определянето на героя в категориите на Аза и идентичноста, противостоящи на дисоциацията в митологичното време, като имаме по-нататъшна социално-историческа спецификация: "героят на приключенията се оказва праобраз тъкмо на буржоазния индивид". Във фигурата на Одисей е показано възникването на Аза като изтръгване от мита, в който колективистичните идеологии на ХХ век го връщат. "Странстването от Троя до Итака е пътят ... на тепърва образуващата се в самосъзнанието самоличност (Selbst) през митовете." (64) От една страна е множествеността и многообразието на митичните сили, демоните, приключенията, от друга – единството на субекта, осигурявано от наложеното на дифузните легенди единство на сюжета и повествованието. Приключенията са примамките на субекта, които едновременно го отклоняват от логиката на идентичността и втвърдяват тази логика. "Това е тайната в процеса между епоса и мита: самоличността не образува втвърдената противоположност на приключението, а се формира в твърдостта си едва чрез тази противоположност, [бидейки] единство само в многообразието на отричащото това единство." (65) Одисей подготвя парадигматичния жест на героя на романа, "захвърля[щ] се сякаш, за да се спечели" (66). Това е хитростта на герой на роман и на идентичността.

          Хитростта на идентичността е нейната диалектика. Тук отново се появяват сирените – този път като излъганите от диалектиката на идентичността. "Не е възможно да чуеш сирените и да не попаднеш под властта им: на тях не можеш се опря." (77) Упорството е заслепление, свободата – илюзорна защита. Единствено хитростта, "инатът, станал рационалност", може да спаси идентичността. "Одисей признава архаичното надмощие на песента като се оставя, технически просветен, да бъде вързан." (78) Отказът от автономността, смаляването пред митологичните сили, позволява на субекта да се изплъзне. Изпробваната при срещата със сирените диалектика на идентичността принудително се радикализира в пещерата на циклопа: смаляването, както ще установи по-късно Кафка, вече не е достатъчно, трябва напълно да се изчезне, да се стане никой. Диалектиката на идентичността опира до собственото име, нещо познато на Адорно, когато в Щатите приема моминското име на майка си, за да не натоварва с публикациите си като Визегрунд и без туй подозрителното обилие на еврейски имена в Института за социални изследвания. "Той остава верен (bekennt sich) на себе си, отричайки се като Никой, той спасява живота си като изчезва себе си." (79) Така преименуването на емигранта Визегрунд, изчезнал до инициала W. и красиво невидим пред испаноезичното "Адорно" (исп. adorno, "украшение", "накит") за тексаските ловци на комунисти, т.е. евреи с многозначителни немски имена, затваря кръга на "праисторията на субективността" (73) от Омир до модерността, започнала с преименуването на хитроумния и многострадален мореплавател Одисей.

          Извън този неумолимо митично затварящ се кръг остава само копнежът по изгубената родина. "Носталгията (Heimweh) е тази, която отприщва приключенията, чрез които субективността, чиято праистория представя Одисея, избягва (entrinnt) на митичния свят." (97) При понятието родина (Heimat), което "противостои на мита", решаващи са двете значения на думата entrinnen: 1. избягвам и 2. спасявам се. Родина се определя чрез миналото причастие на entrinnen, субстантивирано с помощта на съществителното Sein (съществуване, битие). На избягнал-и-спасен Sein едновременно придава умиротворението на съществуването и засилва като sein (инфинитив на съм) – под импулса на причастието – глаголната температура на движението на отскубване. Heimat ist das Entronnensein. Родина е двузначността на избягнал и спасен в сложна дума със съществуване, което е отскубване.