Възраждането в България и Чехия в социолингвистичен аспект Борислав Борисов

The Revival is a unique epoch in which the processes are rarely interpreted unambiguously and which conceals most of the clues to our existence. The language of the Revival materializes the idea of national and spiritual independence. Only a codified language with clear-cut rules is capable of resisting any foreign influence and fulfilling once again its everyday communicative functions, as well as turning into a language of education, into a language of prestige.

В хронологическо отношение, а впоследствие ще видим, че и като културни процеси, Чешкото възраждане е сходно с българския модел. В Чехия “с понятието Национално възраждане наричаме времето от седемдесетте години на ХVІІІ в. до петдесетте години на ХІХ в.”³ Чешката история от този период е само фрагмент от историята на Европа и процесите на преход от старите феодални структури към образуване на “модерно гражданско общество” са в основата на почти всички промени, настъпили през Възраждането. Тези процеси биват наричани още “край на епохата на малките структури”, следствие на които е появата на понятието нация или още идеология на национализма като маркер на “новата идентичност”⁴.

В изложението по-нататък ще се опитаме да разгледаме езиковата ситуация в България и Чехия от епохата на Възраждането през призмата социолингвистичния анализ. Неоспорим факт е, че процесите, съпътстващи стандартизацията на даден език, неминуемо би следвало да се търсят и съизмерват в контекста на обществено-политическите, стопанските и културните реалии на епохата, към която се отнасят. Езикът е отражение на действителността, а историята на езика е в една или друга степен отражение на историята на едно общество. Под понятието езикова ситуация (language situation) ще разбираме функционирането на езика в определен период от време и на дадена територия, също така езиците, с които той е в контакт на същата тази територия и през същата епоха, хората, използващи съответните езици и отношението им към тях, и не на последно място обстоятелствата, при които всичко това се случва⁵. Необходимо е да се добави още, че термините социолингвистика и социология на езика според някои автори⁶ са синоними, според други са различни направления, но в този случай ще ги приемем като взаимодопълващи се, т. е. социолингвистиката разглежда езика като променяща се зависимост в контекста на обществените структури, а социологията на езика проследява влиянието му като социален фактор върху оформянето на същите тези структури. За да представим по-обективно тези процеси, ще направим едно условно разграничение на основните моменти, характеризиращи възрожденската епоха с оглед на езика. Можем да ги сведем до четири определящи:

1. обществено-политическа ситуация;

2. езикова общност;

3. сфери на езиковите употреби;

4. езикова политика.

Обществено-политическият контекст през Възраждането е една сложна съвкупност от факти и събития, изключително съществени при анализа на самата епоха. Към тях се включват също и икономическите, религиозните и културните предпоставки. България и Чехия през Възраждането не са самостойни политически единици, намират се в границите на две коренно различни в стопанско и културно отношение държавни формации: Османската империя и Хабсбургската монархия (по-късно – Австро-Унгарска империя). Липсата на национален суверенитет обаче не пречи на формирането на национална идентичност и на идеята за обособяване като самостоятелна нация. Това всъщност се оказва и водещата мотивация за предприемане на действия за противопоставяне на чуждото потисничество. В България този факт се подсилва от допълнителното влияние, което оказват гръцката култура и език, стига се до съзнателно противопоставяне както срещу политическия и икономически поробител – Османската империя, така и срещу културното и духовно нашествие на елинизацията. Почти до края на ХVІІІ в. България няма условия за интензивно икономическо развитие, което би предопределило по-бърз културен подем. Появата на засилени търговски контакти със съседните държави постепенно предразполага към формиране на буржоазия, представена у нас чрез т. нар. чорбаджийска прослойка. Тя обаче става реалност едва когато предимно селското дотогава население се насочва към градовете и поставя началото на българското търговско (занаятчийско) съсловие. Извоюването на известна икономическа стабилност, а оттам и независимост, започва да играе градивна роля под формата на финансиране в книгоиздаването и строителството на църкви и училища⁷. Ситуацията във възрожденска Чехия е аналогична на българската. Освободени от феодалната си зависимост, големи групи хора се отправят към градовете, търсейки препитание. Към тази значима промяна в социален план се прибавя и фактът, че именно те образуват нова прослойка на чешкото общество. Към нея се присъединява и все още малобройната интелигенция, която постепенно нараства количествено, а този прочешки настроен съюз прераства в политическо движение, като последният процес не е нито много бърз, нито така спонтанен.⁸

Въпреки липсата на териториална и политическа независимост и опитите на завоевателите да наложат собствения тип култура, чешката и българската езикова общност успяват да преодолеят по някакъв начин тези препятствия. Властта не може напълно да заличи съществуващата книжнина или да наложи чуждия език в ежедневните битови ситуации. Невъзможността за официализиране на родния език след време се оказва в основата на разминаването между съществуващия книжовен вариант, носещ белезите на висок престиж и книжовност, и живия говорим език, доказващ наличието и нуждата от самия език. Носителите както на чешкия, така и на българския език, са принудени да съществуват в една напълно чужда за тях езикова среда. В България е популярно многоезичието (т.е. освен собствения се използват турският – езикът на официалната власт, и гръцкият – езикът на културния окупатор). В Чехия официален език на държавните институции, на икономиката и културата става немският, наложен като заместник на нефункционалния вече латински. И в двата случая това са неславянски езици, максимално отдалечени от съзнанието и на българите, и на чехите и ненатоварени с изконните сакрални функции, характеризирали преди това старобългарския език. Опитите за налагане на немския и гръцкия като езици на образоваността и интелигенцията до известна степен успяват. У нас са много примерите на гърчеещи се българи, получили гръцко образование, последица от социокултурната обстановка на Възраждането. В Чехия нещата не са по-различни. Парадоксален е фактът, че бащата на славистиката, самият Йозеф Добровски, е бил доста скептичен по отношение на по-нататъшния развой на чешкия език и пише през 1809 г. своята основополагаща за времето си чешка граматика на немски език Lehrgebaude der Böhmischen Spprachle⁹.

Така, изтласкани от сферата на официалния живот, българският и чешкият език започват своя труден и трънлив път на себедоказване и утвърждаване. Поставени през предходната епоха в тази маргинална позиция, постепенно и двата езика са започнали да губят значението си на езици на културната комуникация. Но въпреки това, както показва по-късното им развитие, шансовете им не са безвъзвратно изгубени. Осъзнава се, че за цялостната реабилитация на родния език е нужно първоначално той да придобие значението на книжовен език чрез създаване на нова единна норма. Само един кодифициран език с ясни правила е в състояние да се противопостави на чуждото влияние и да започне отново да изпълнява не само чисто комуникативните си, ежедневно-битови функции, но и да се превърне в език на образоваността, в престижен език. Това от своя страна води до редица спорове по отношение на основата и граматическия облик на този език. Оформят се редица направления и школи, защитаващи различни позиции, но обединени от една ясна цел: създаването на нова единна книжовна норма на българския, респективно на чешкия език. Оттук нататък вече използването, изучаването в училище и популяризирането на този език чрез създаване на литература на него стават един вид гаранция за цялостната му реабилитация във всички сфери на обществения живот. В началото на този процес стоят възрожденските граматики, които са един своеобразен модел на възрожденския тип мислене и по свой собствен начин отразяват духа на епохата. В крайна сметка основен принцип в градивните книжовноезикови процеси в България става демократизмът. Спазва се изискването книжовният език да е достъпен и разбираем от широките народни слоеве.¹⁰

Тенденциите към проникване и налагане на чешкия език в заобикалящото го немскоезично пространство се проявяват и в една малко по-различна насока, освен в установяването му като единна граматична система. С появата на най-яркия представител на Чешкия романтизъм – Карел Хинек Маха и неговата поема “Май” се нарушава идиличната в културно и просветителско отношение атмосфера. Издаването на съчинения с образователен характер и художествени преводи вече не е достатъчно да защити претенциите за равнопоставеност на чешкия език с другите езици. Необходимо е да се покажат възможностите на езика чрез създаването на художествени произведения на него. Именно “Май” със своя поетичен език донася така необходимото запълване на тази ниша във функционирането на чешкия език. Така зародилите се претенции към езика довеждат до появата на издателство “Матице Ческа” на 1 януари 1838 г., което се превръща в проводник на чешките идеи посредством популяризирането на художествената и научната литература на чешки език¹¹.

Езиковата политика в България и Чехия през Възраждането може да се сведе до два основни типа: едната е доминиращата – тази на официалната власт, а другата е съпътстващата – тази на двата славянски народа, стремяща се към легитимиране и пълна компенсация на всички негативи, понасяни от непризнатия език, изравнявайки го поне в началото с т. нар. официален език. Вече стана дума за германизиращата и съответно елинизиращата тенденция в двете страни, затова тук ще се спрем на втория тип езикова политика, тази която е лишена от маркерите на официалното съществуване, но въпреки това силно мотивирана да ги придобие. Под понятието езикова политика ще разбираме социалните фактори, оказващи влияние върху функционирането и развитието на езика. Езиковата политика може да обуславя функционалното разпределение на другите езици (или диалектите), да способства за издигането на едни от тях и възпрепятстване развитието на други и не на последно място да въздейства върху еволюцията на езиковите системи и подсистеми, стимулирайки използването и развитието на едни елементи и ограничаването употребата на други¹². Този напълно оправдан възрожденски устрем родният книжовен език да се изведе отново на предни позиции и да се докаже неговото изконно право на пълноценно съществуване е по своята същност градивната сила на цял един процес. Чрез езика се материализира идеята за национална и духовна независимост и през неговата призма се пречупва идеалът за родова принадлежност. След този важен момент езикът продължава своя развой, но вече по своите вътрешни закономерности. Това се доказва от различите отклонения от нормата, узаконени от узуса, тъй като самата норма в една или друга степен е съзнателно наложена. Развоят на езиците определено не протича изолирано. Те си влияят на всички езикови равнища. Така например именно от епохата на Възраждането в българския навлизат редица чешки думи, наложили се главно в терминологичния апарат на много научни дисциплини. Това са т. нар. бохемизми като водоравен, киселина, влак, железница, железничар, цвички, секач, злодейка, вложка, морска пяна, клек, стойка и много други¹³.