- Бог е създал живия свят - ентусиазирано продължавах аз, -като е поставил в основата му тези пет елемента. Затова човекът няма право да изпада от „светата петорка", да се отдава на грехове, да не се вслушва в чувствата си. Със своята греховна самонадеяност човек пречи на собствения си прогрес. Той нарушава координацията на чувствата в действията на петте елемента при използването на божествената единна енергия, чиято сила и възможности надхвърлят милиони пъти потенциала на енергията на всеки отделен елемент.
Спрях за миг.
- Продължавайте, моля ви - промълви Бонпо-лама.
- Ние не осъзнаваме, че не е достатъчно само в неделните дни да посещаваме църква или джамия и да си мислим, че обичаме Бог. Да се обича по този начин е не само лошо, но и опасно. Да,
опасно е! Защото останалите четири елемента не могат да чакат безкрайно дълго появата в човека на искрената любов към Бога, за да могат заедно „петте великана" да използват жизнеутвърждаващата единна сила на елементите. Независимо че огънят, водата, вятърът и земята живеят в друго времево измерение и вероятно техният живот е много по-дълъг, не може вечно да се чака. Рано или късно някой от елементите ще унищожи човечеството, ако то упорито върви по пътя на духовния регрес, без да се научи как да обича Бог. Известно е, огънят е унищожил Лемурия, а водата -Атлантида... Нас кой ще ни унищожи? Вятърът? Земята? Освен това... бих искал да кажа, че човечеството вече е взело първата предпазна мярка -още при зараждането на нашата арийска раса. Тя е била направена веднага след Всемирния потоп, погубил Атлантида.
- Каква е тази мярка? - Бонпо-лама искрено се учуди.
Погледнах го многозначително.
- Създаден е бил комплексът на Кайлас.
-...???
- Както казахте, уважаеми Бонпо-лама - важно се почесах по темето, - комплексът на Кайлас е изграден чрез силата на петте елемента. Кой е извършил това?
-Кой?
- Според мен хората от легендарната Шамбала. Най-добрите сред най-добрите на всяка от петте земни раси, живели вероятно в друго пространствено измерение.
Бонпо-лама се замисли за миг и уверено каза:
- Според религията Бонпо Шамбала се нарича Омолонгрен. Това е духовна и поради тази причина невидима страна...
- И съществува в паралелен свят?! - почти извиках аз. - Паралелният свят е невидим за нас!
- Няма да сгрешите, ако смятате така - бащински ме погледна Бонпо-лама. - Но и подземният свят принадлежи на хората от страната Омолонгрен. С каква цел според вас е бил създаден комплексът на Кайлас? Започнахте, но не довършихте.
- Комплексът на Кайлас или Градът на боговете е бил построен - аз хвърлих трескав поглед към Бонпо-лама - с цел... с цел... Избяга ми мисълта!
- Очевидно не й е дошло времето. Не се отчайвайте, ще дойде време и Бог ще ви я изпрати - покровителствено рече моят събеседник.
И двамата потънахме в мълчание. Умът ми започна да „изстива". Искаше ми се да продължа разсъжденията си и помолих ламата да ми отдели още няколко минути.
- Ето какво мисля за ролята на паралелните светове в сливането на енергиите на петте елемента...
- Моята религия също отбелязва наличието на паралелни светове - насърчи ме Бонпо-лама.
- Основна особеност на всеки един от петте елемента - усетих, че мозъкът ми отново „загрява" - е способността му не само да съществува в различните пространства и измерения, но и да поддържа връзка със своите „събратя" от паралелните светове. Така се обуславя единството на Вселената. В паралелните светове всичко е друго: кислородът, азотът, дърветата, огънят, водата, вятърът, земята... друг е човекът. За нас те са невидими. Нито едно вещество или предмет от паралелния свят не може да премине в нашия. И само определените от Бога пет елемента запазват връзката си със същите елементи от паралелните светове, в това число и с човека...
- Тази връзка - прекъсна ме лама - се проявява в сънищата, а и там, където отивате вие.
- В района на Кайлас?
- Да. Там има странни места, където човек би могъл да види паралелния свят сякаш в огледало и дори...
- Би могъл да види живота в Шамбала, така ли?
- Да. Но обикновеният човек не бива дълго да стои на това място. Тялото му бързо се състарява.
- Огледалата на времето - промърморих аз. Бонпо-лама ме погледна и продължи:
- Само хората с чиста душа, които са извършвали парикарма, т.е. обиколили са 108 пъти свещената пътека около планината Кайлас и които са благословени от нея, могат да издържат и да се любуват на прекрасния живот в паралелния свят. Само някои от тях съумяват да преминат в него, като променят тялото си, и да се върнат обратно, отново трансформирайки своето тяло.
- Древните притежавали ли са тези способности? - попитах аз.
- Мнозина са били в състояние да го правят. Големите хора са познавали силата на петте елемента и са я използвали.
И двамата замълчахме.
- Разсъждавайки за силата на петте елемента - продължих аз, -си мисля, че съществува огън на триизмерното пространство, но има и четириизмерен, петизмерен, шестизмерен огън и т. н. Има също така три-, четири-, пет-, шестизмерни вода, вятър, земя... Значи има и три-, четири-, пет-, шестизмерен човек. Само избраните пет елемента могат да преминават от един паралелен свят в
друг и да се връщат обратно. Никой друг не притежава това свойство.
Никога в един паралелен свят няма да преминат дърво, жаба, слон, мечка, микроб. Те са или само триизмерни, или само четири-измерни и т.н. А петте елемента притежават това свойство. Неговото обяснение ни отвежда в такива дълбини на Вселената, които едва ли някога ще бъдат напълно осъзнати от човека. Някакъв тайнствен механизъм трансформира триизмерното човешко тяло в че-тириизмерно, макар триизмерните и четириизмерните вещества да са прозрачни едно за друго и взаимно невидими. Никой освен Бог не знае как става тази трансформация.
- Божието творение, наречено човек, никога няма да проумее целия замисъл на Създателя си - допълни Бонпо-лама.
- Не мога да кажа нищо за огъня, водата, вятъра и земята -продължих разсъжденията си аз, - но мога да съдя за петия елемент на нашето триизмерно пространство - човека. За съжаление съвременният човек е не само неспособен да изпълнява функциите си на пети елемент, но в повечето случаи той изобщо няма представа за какво става дума. Следователно възниква въпросът - какво би станало, ако единият от петте елемента — например човекът, не е активен и дееспособен. В такъв случай вероятно божествената енергия на петте елемента не може да бъде задействана?
- Може ли... или не?
- При всеки вариант, дори ако единият от елементите не е деен и работоспособен, божествената сила на петте елемента е в състояние да заработи.
- По какъв начин?
- Чрез паралелните светове.
- Обяснете ми - усетих, че Бонпо-лама се беше уморил.
- Ако петият елемент - човекът, е неработоспособен в третото измерение, то в следващите измерения той със сигурност е дееспособен и може да замести липсващата съставна част за образуването на единната енергия на петте елемента. Тя е единна за всички паралелни светове, затова „изпадането" на някой от петте елемента се компенсира от друг паралелен свят. Например неработоспо-собността на триизмерния човек се компенсира от тази на четири-
измерния човек. Същото може да се каже и за другите елементи.
- В нашата религията пише, че паралелните светове си помагат един на друг - отбеляза Бонпо-лама.
- Те си помагат в запазването на баланса на единната божествена енергия на петте елемента. Точно тя е онази жизнена сила, за която пише в религиите. Енергията на петте елемента е нишката, на която са наредени паралелните светове. И ненапразно се говори, че тя минава през свещената планина Кайлас.
- Да, така е - кимна Бонпо-лама, - линията, съединяваща паралелните светове, минава през планината Кайлас.
- Великата енергия на петте елемента! Това е основата на света. Основата на всички светове. Тази велика сила може да бъде управлявана само чрез чувствата, тези, които изпитваме всеки ден. Но... има едно „но" - те трябва да бъдат кристално чисти и озарени от силна и страстна любов. Само така жизнената сила на света ще ти се подчини. Единствено в този случай ще усетиш, че Бог е в теб. И едва тогава ще започнат да се случват чудеса.
- Стават чудеса...
- В нашия свят те са съвсем малко - прекъснах Бонпо-лама. - Твърде лошо функционира нашият триизмерен пети елемент. Но все пак ги има! И те се осъществяват... благодарение на силите от паралелния свят.
- Най-голямото чудо на света - Бонпо-лама присви очи - е свещеният Кайлас. Така е според нашата религия.
- Струва ми се, че комплексът на Кайлас е бил изграден едновременно в няколко паралелни свята с техните общи усилия. Те
съгласувано са използвали енергията на петте елемента, която ги е обединявала. Ние, триизмерните хора, сме в състояние да виждаме единствено триизмерния Кайлас, но има и четириизмерен, петизмерен, шестизмерен...
- Най-важните части на Кайлас са невидимите - отбеляза събеседникът ми.
- И всички те са били създадени чрез божествената сила на петте елемента - допълних аз.
И двамата усетихме умора. На сбогуване се прегърнахме с Бонпо-лама. Когато с Равил излязохме от храма, забелязах, че по триизмерната трева скача триизмерна жаба.
Скъпи читатели, разказът за паралелните светове не свършва дотук. Има още две експедиции, посветени на изучаването на този проблем. Ще се опитам да ви го представя в следващите книги.
Схема на района около Кайлас
През целия следващ ден съставях схема на района около Кайлас. Картите, които купихме, бяха пълни с грешки. Названията на реки, планини, долини и манастири бяха изписани произволно - на тибетски, на индийски, на китайски в английска транскрипция. Да не говорим за неточностите при географските разстояния и височини. Разбира се, нямах възможност да нанеса съвсем точно върху картата интересуващите ме обекти - Мястото на гладния дявол, Огледалото на царя на смъртта Яма и т.н. Все пак се опитах -поне приблизително. Като стигнем до тях, ще разберем каква е истината и къде сме сгрешили.
Съставих две схеми на областта около Кайлас. Едната - на Страната на боговете, а това е районът, разположен до самия Кайлас, и другата - на свещената парикарма, т.е. на онези места, през които минават поклонниците при обиколката около Кайлас.
Дълго разглеждах схемите, излегнал се на неудобното легло в хотел „Пирамида" в Катманду. На пръв поглед всичко беше обичайно - реките и планините бяха като навсякъде. Душата ми обаче се свиваше. Още не знаех какво ни очаква там. Утре тръгвахме към Тибет.
Представих си какъв трепет изпълва всеки поклонник, преди да поеме по пътя на парикармата около свещената планина. За него има само един Бог и той наяве ще може да съзерцава величието на творенията му при срещата си със свещената планина. На него и през ум няма да му
мине, че много хора дълбоко в душата си се прекланят на друг, по-сладък и близък Бог - парите, в чиято власт се намират дори когато ходят на църква и произнасят възвишени слова в прослава на истинския Бог.
Порочната сила на „хартиения бог" е с реална власт, тъй като тя е близка, общодостъпна, шумоли между пръстите или тежи в джоба. Колко далеч от нас е истинският Бог! За какво ни е Той, когато, за да общуваме с Него, невидимия, трябва да посещаваме религиозни храмове, да слушаме проповеди и въпреки това замисълът Му си остава неразбираем! А пачката е на една ръка разстояние и от нея лъха на реална сила: ако искам, ще си купя „Мерцедес", ще прекарам една вечер в скъп ресторант...
Но рано или късно се появява нелепото желание „да си купиш"
любов. То става все по-силно и в крайна сметка започва да разяжда до болка душата ти.
Бизнесменът, домогнал се с цената на всичко до „хартиената власт", всячески се стреми да скрие от самия себе си тези гибелни мисли, но те все се появяват и го преследват. Истинският Бог -онзи на поклонниците и светлите хора, върши своето в борба с изкуствения „хартиен бог".
Докато се свивах на неудобното легло в хотела, не знаех, че след две години в Ню Йорк ще рухнат кулите на Световния търговски център, че много вестници ще припомнят предсказанията на Нострадамус и мнозина ще приемат катастрофата не като терористичен акт, а като Божие възмездие над главната обител на „хартиения бог" на Земята. Скоро след трагичното събитие един чудесен човек, притежаващ дарбата да вижда финия свят - Надежда Маслова от Екатеринбург, ми изпрати снимка на призрачния „огнен меч", надвиснал над Ню Йорк. Тя е направила снимката с цифрова камера от терасата на Световния търговски център.
Станах от леглото и отидох в другата стая, където усилено кипеше подготовката за утрешното ни пътуване към Тибет. Продуктите бяха опаковани, раниците - напълнени.
Сергей Селиверстов беше купил цяла каса мандарини и ги предлагаше на всички, убеден в особената им роля при адаптирането към високопланинския климат. Нарамих своята раница и се запътих към стаята си. Зад гърба си чух звучния глас на Сергей, който дъвчеше поредната мандарина:
- Тази ми е двайсетата.
ЕТО ГО ТИБЕТ!
- Как друса само, направо си оставаш без вътрешности! - провикна се Селиверстов от задната седалка на джипа.
- При теб поне има какво да се друса. На връщане ще си само кожа и кости, ако изобщо си жив - промърмори кльощавият Рафаел Юсупов.
- Стига, ще ме урочасаш.
- Нали знаеш за двамата американци и германци, които наскоро не се върнаха от Тибет? Къде са се дянали? Загинали ли са или... е задействал законът на джунглата? А и четиримата алпинисти, които се изкачиха на един от върховете на Кайлас, след което за една година се състарили и умрели.
- И като добавим, че ще минем и през Долината на смъртта и ще застанем пред Огледалото на царя на смъртта Яма... - изхили се Равил Мирхайдаров.
- Забравяте за омагьосаното Място на гладния дявол, където се материализират лошите мисли - Селиверстов изгледа строго Рафаел и Равил. - И престанете да злорадствате! С колко опасности съм се сблъсквал! С шефа в Хималаите сме преживели и лавини, и сигхи, и мъртва вода, и психоенергийни бариери...
- Рискът е благородно нещо. Всеки изследовател, особено ако е
и пътешественик, рискува не само честта си на учен, но и живота си - патетично обобщи Рафаел Юсупов.
Пътят, по който пътувахме, след като пресякохме границата между Непал и китайски Тибет, наистина всяваше страх и се виеше над бездънни пропасти. Веднъж се озовахме под водопад, който се изсипваше от отвесна скала. Беше се образувало огромно корито и колелото на джипа пропадна, плъзна се и надвисна над пропастта.
- Ва, ва, ва! - извика шофьорът.
- Това беше тибетското „ох" - изкоментира Рафаел Юсупов. От жестовете му разбрахме, че веднага трябва да се скупчим в
противоположната страна на кабината. Сторихме го внимателно и прибледнели от ужас. Трите колела с мъка изтеглиха четвъртото, то опря в земята и ние продължихме напред.
Едва вечерта достигнахме до малкото китайско градче Джанг-ну. Минахме през още една митническа проверка и продължихме все така по ръба на пропастта, за да стигнем до селището Ниалам, където пренощувахме.
- По-добре се пътува нощем - не се вижда нищо - въздъхна с облекчение Рафаел Юсупов.
Що за хора са тибетците
За селцето Ниалам, разположено в една клисура на 3750 метра височина, ми бяха казали, че е типично за Тибет. Настанихме се в местното хотелче, чиито легла бяха покрити с оригинални кувер-тюри, изтъкани от козината на як. Вечеряхме месо от як и пихме чай, в който беше добавена лой от'як. Чаят имаше необичаен вкус.
Сутринта се разходихме из селището. Първото, което привлече вниманието ми, бяха червените ленти с пискюли, вплетени в косите на мъжете и жените. За ролята им в унищожаването на въшките знаех от разказа на англичанина Тим. Пред прага на една от къщите възрастна жена старателно преглеждаше косата на друга, като от време възбудено подвикваше, докато смачкваше гадинките.
Лицата и ръцете на децата не блестяха от чистота. Те сякаш имаха вроден инстинкт да просят. В мига, в който погледнах един от потомците на хората, възродили в древността цялото човечество, той веднага протегна ръка и рече:
- Господине, дай.
Извадих от джоба си китайски юан и го подадох на хлапето. Вместо да благодари, то здраво се вкопчи в ръкава ми и тропайки с крак, настойчиво заповтаря:
-Дай, дай, дай...
Отнякъде се появиха още момчета и момичета, които изтикаха конкурента, увиснал на ръката ми, и заджафкаха същата дума. Извадих още няколко юана и им ги подадох. Те се нахвърлиха и дори скъсаха една от банкнотите. Тръгнах обратно към колата, съпроводен от негодуващите им викове и един камък, който хвърлиха след мен.
Трябва да отбележа, че в селцето срещнахме и деца с обръснати глави, които не просеха. Изглежда те бяха от по-заможните среди на тибетското население. Но възрастните мъже задължително
имаха плитка с червена лента. Обясниха ни, че тя е признак на мъжко достойнство.
Видяхме и как мъжете носеха одрани животни, най-често овни, чието месо бе покрито с тънка коричка. Любознателният Рафаел Юсупов ги разпита и разбра, че тук месото не се разваля дори на открито. Леко изсъхва, като се покрива с коричка и се запазва дълго време. Причината бе в липсата на насекоми във високопланинските местности.
Неведнъж виждахме и как местните хора ядат сурово месо, без дори да го осоляват. По лицата им бе изписано блаженство. Да разпалиш огън и да свариш месо на височина 4000-5000 метра не бе лесна работа.
Натоварихме багажа си на камион и продължихме напред.
След селището Наилам проходът се разшири и пътят стана по-удобен. Изкачвахме се все нагоре, за да пресечем един от хималайските хребети.
Често срещахме натоварени с трева якове. Сеното, което тук не косят, а режат със сърп, се събира на купи за добитъка. През зимата върху него се образува плътна снежна кора, която животните разравят, за да ядат измръзналата и загнила трева.
Тук-там, под 4000 метра височина, се виждаха малки участъци, засадени с ечемик и картофи. Тукашните картофи рядко превишаваха размерите на кайсия.
С усилие се изкачвахме нагоре, докато стигнахме до най-връхната точка на превала на хималайския хребет на височина 5500 метра. Излязохме от колата.
- Я виж ти - дишам дори на такава височина! - учуди се Селиверстов.
Пред нас се простираше гордата верига хималайски хребети. Трудно беше да се повярва, че всеки от тях е с височина 7000-8000 метра. Снимахме се. От северната страна на хребета започваше Тибет - загадъчен и суров.
След превала се спуснахме около километър надолу и тръгнахме на северозапад по равно плато, високо около 4500 метра. Рядка ниска трева покриваше почвата. Тук-там ручеи пресичаха платото. Нашите коли с рев ги преминаваха. Пътувахме и пътувахме, когато насред безлюдната равнина видяхме самотна жена с огромна кожена шапка и гердан.
- Накъде ли е тръгнала сред тази пустош? - зачуди се Селиверстов.
Спряхме и помолихме шерпа да я разпита. Наблюдавахме как тази прилично облечена жена с достойнство му отговаряше. Разговорът приключи и жената продължи пътя си.
- Отива към свещения Кайлас - обърна се към нас шерпът.
- Да я закараме! - предложи Селиверстов.
- Не, не, не бива - викна той, - не бива да я караме!
- Защо? - настоях аз.
- Вие - шерпът се почеса зад ухото, - трудно ще разберете. Защото е нещо нерационално, но според нашите обичаи е въпрос на достойнство.
- И какво е то?
- Всеки пеш трябва да стигне от своя дом до светинята на Тибет и да й се поклони. Това е главната цел, която осмисля живота на тибетците. Тибет е много голям, хората не могат да стигнат до свещения Кайлас и да се върнат за цяла година. Често загиват по пътя. Ако човек усеща, че няма да успее, той се връща, за да тръгне на другата година отново.
- Това ли е същността на тибетското поклонничество? - попита Рафаел Юсупов.
- Как да ви кажа - смути се шерпът, - това е наш обичай...
- Защо?
- Не зная - рече шерпът и сведе поглед.
По-късно ние често срещахме самотни поклонници или на групи, насочили се към Кайлас, облечени в празнични дрехи.
- Защо отиват предимно жени? - попита Селиверстов.
- Жените съхраняват гордостта на Тибет - отговори шерпът.
- В какъв смисъл?
- М-м-м... - измънка нещо неясно нашият шофьор и замлъкна.
Вече отбелязах, че покрай пътя често подминавахме малки селца. Повечето тибетци живеят в опушени черни палатки, които периодично местят заедно със стадата си. Когато ни забелязваха, овчарите се приближаваха на известно разстояние от нас и ако ние
спирахме за почивка, дълго и мълчаливо ни наблюдаваха. Бяхме им интересни.
А ние опъвахме палатките, разтоварвахме целия си багаж и се занимавахме с различни неща под втренчените им погледи. Понякога се приближавахме към тях и им давахме по нещо - пакет сладкиши или бонбони. Те ги взимаха, без да помръдват от местата си, и продължаваха да ни наблюдават.
- Чувствам се все едно, че правя секс на сцена - възропта Селиверстов.
Помолихме шерпа за съвет, като му обяснихме деликатно ситуацията.
- Те са гладни и много бедни - отговори той.
- Но защо тогава не изяждат веднага храната, която им даваме - усъмни се Рафаел. - А и стадата овце...
- Те искат вкусна, сготвена храна, а не сурова... Искат хубави палатки, да готвят на газ, да ядат хляб, да имат електричество. Имайте предвид, че могат да вземат всичко - дори празна консервена кутия.
Този ден нощувахме на брега на езерото Пойкетсо. Под зорките погледи на овчарите направихме лагера и шерпът ни посъветва да скрием вещите си в палатките и ги държим в ръце през цялата нощ.
- Иначе ще ги откраднат - обясни ни той.
- Дори и ако си вътре в палатката? - смутен попита Рафаел.
- Не, крадат само когато няма човек - отговори шерпът. Събудихме се, прегърнали багажите си, и отново видяхме тибетците, които безмълвно ни наблюдаваха, сякаш не бяха помръдвали от местата си през цялата нощ. Естествено на сутринта ни се ходеше до тоалетна. Но пред очите на овчарите! Някои от нас се скриха зад палатките, други им обърнаха гръб, а Селиверстов с широка крачка се насочи към близкото възвишение.
В условията на високите планини оцеляването е проблем, който възниква всеки ден и всяка минута. Безкрайно трудно е не да живееш, а да оцелееш. Основното, което липсва в Тибет, е огънят. Ние, хората от цивилизацията, мъкнехме със себе си газови бутилки. Заради разредения въздух газта гореше лошо, но все пак даваше някакъв пламък. А тибетските овчари, които не разполагаха с газ, горяха сухи корени или изпражнения. Веднъж взех сухи парчета от яково изпражнение и реших да разпаля огън на височина около 5000 метра. Духах, духах, то тлееше, но изобщо не се разпали. Така и не разбрах как се справяха местните хора.
Друг път забелязах на един хълм, на около 6000 метра височина, двама тибетци. Застанали неподвижно, те гледаха на северозапад.
- Какво гледат? - попитах шерпа.
- Към свещения Кайлас.
- Но оттук Кайлас не се вижда?! -Любуват се на лъчите, излизащи от Кайлас.
- Какви лъчи?
- Вие не можете да ги видите. Те казват, че лъчите са много красиви.
-Интересно...
Срещите с тибетците оставяха у нас странни впечатления. От една страна, забелязвахме високата одухотвореност на тези хора, способни гордо да понасят лишенията, за да се докоснат с душите си до най-важната светиня на Тибет - планината Кайлас, а от друга - пълна безпросветност и диви нрави.
„Как тези две качества се съчетават в един и същ народ?" - питах се аз, без да мога да си отговоря.
Ясно беше, че силният религиозен елемент е продиктуван не само от теософския характер на развитие в тази тайнствена страна, но и от подсъзнателното усещане за величието на миналото. Точно тук, на Вечния континент, след Всемирния потоп е създаден първият земен човек - тибетецът. Големите хора, клонирали тибетците, са се грижели за тях като за свои деца и са ги наставлява-
Сподели с приятели: |