08 март 2014 г. Тема: здравеопазване

- Труден въпрос. На нас, жените, ни е неудобно да ни изтъкват. Не сме нарциси, докато повечето мъже са: горят от желание да ги видят, да се показват и да ги хвалят. Ние предпочитаме да си вършим работата. За да стигна аз дотук, причините са, че съм се вдъхновявала от велики личности, а от друга страна съм срещала големи трудности. Именно това е отприщвало в мен още по-голяма енергия и желание да се наложа, за да имам възможност да работя по-пълноценно за спасяване на зрението и за предпазване от най-тежката инвалидност - слепотата.

- Баща ви, проф. Иван Василев, е един от водещите български офталмолози, разкажете повече за него?

- Той е сирак от Балканската война. Бил е на шест месеца, когато убиват дядо ми на фронта. На 23 години баба ми остава вдовица с две момичета и две момчета. Сама ги отглежда. Питала съм я: Защо не се ожени? Не исках да се разделя с децата, каза ми. Беше неграмотна. Велика жена.

Акад. Гешов, тогава министър-председател, приема баща ми, заедно с други сираци от войните, в построеното от него общежитие. Пълен отличник от гимназията в Ботевград, за да се издържа, докато следва, той работи като готвач, келнер и дори хорист в операта. От него научихме всички арии и ги пеехме още като деца.

- Но вашата болница не носи името на бащи ви, а на акад. Пашев. Защо?

- Академикът, когото помня от детството си, беше всестранно развита личност. Той произхожда от много богата сливенска фамилия, бил е стипендиант в "Роберт колеж", Истанбул. Канили са го да остане там да преподава, но той отказал с мотива, че предпочита да бъде лекар в родината си. Учил в Монпелие, Париж, Лион. Завършва медицина, но така и не се знае защо е избрал офталмологията - все пак тя се смята за малка специалност. Можел е да се изяви другаде, в много по-мащабна област. Това, което знам за него, е, че е бил много социално ориентиран и още тогава е казвал, че "превенцията е бъдещето на медицината". По негова инициатива и настояване през 1935 г. към Дирекцията за народно здраве е основан Национален комитет за борба против слепотата. Грижел се за бедните, не е бил себичен. Баща ми на смъртното си легло, след четири-пет инфаркта, ми каза: Направи нещо за паметта на Пашев. Той е велик неоценен българин.

- И вие сте изпълнили завета му...

- Моите кумири са тези двама академици: Иван Гешов, който дава възможност на едно голо, босо сираче да учи медицина, и Константин Пашев, който го оценява и подкрепя. Акад. Пашев все още е върхът на българската офталмология до днес. Легендата разказва, че почти денонощно е седял в болницата. Шегувал се с асистентите: Млади мъже, бягайте при жените... Аз станах голям учен, защото рано останах вдовец. Изпитът при него е бил голямото препятствие пред всеки, тръгнал да става лекар. Окото компромиси не търпи, казвал.

- Била сте приета във факултета по журналистика, но сте предпочели медицината. Защо?

- Учителката ми по литература казваше: Трябва да станеш журналистка. От баща си обаче вече се бях научила да обичам хората и да им помагам.

За баща ми пациентите бяха като роднини След като ги оперираше, идваха вкъщи, като у дома си. Той също пишеше стихове и рецитираше "Евгений Онегин" в оригинал. Беше народен човек. Различен от днешните лекари, които се правят на важни, дистанцирани са и се големеят. Журналистка не станах, но способността да пиша ми помогна да израсна и в науката. Имам вече над 500 труда. Но талантът явно наистина се предава през поколения. Внукът ми Стефан, който е на 17 години, пише стихове на български и английски. Дори скоро спечели първа награда на фестивала "Малки поетики".

- И вие, и съпругът ви сте лекари. Наследи ли някой от семейството ви тази професия?

- Не. Изплашиха се и двете ми деца. Не искаха да се занимават с медицина. Може би защото бяха свидетели как по нощите ме викат в болницата да оперирам по спешност. Връщах се към четири часа и в седем пак хуквах. В събота отново - дежурна. Медицината е безмилостна и велика професия. Най-голямата ми внучка завърши медицина, но избра засега обща детска хирургия. По-малките три момчета има да решават.

- Какво си спомняте от Елена, родния град на съпруга ви, където е започнала вашата практика?

- Помня, че ших рани от сбивания, водила съм тежки раждания, спасявах момиче, което получи истеричен припадък. Беше страшно, но се оправях. Работих там две години.

- Не можахте ли да останете направо в София, да си спестите ходенето в провинцията? Все пак сте професорска дъщеря.

- Тогава това беше невъзможно. Сега не мога да се съглася, че днес стават асистенти и се хващат с тесни специализации и наука веднага след дипломирането. Без никакъв практически опит в общата медицина.

- Повечето от нас имат свой зъболекар, адвокат, някой и масажист, но малцина казват: Моят офталмолог. Умеем ли да се грижим да очите си?

- Баща ми беше на мнение, че нашата специалност се подценява. Казват: Какво пък толкова, едно оченце. Като се случи нещо обаче, крещят: Спасявай, око е това.

В България човек не е научен на отговорност към себе си: да следи какво яде, какво пие, как се грижи за здравето си. Обикалят и не търсят истинските специалисти. Недостойно е, че за медицина се пише и говори главно като реклама на лекари, болници и препарати. Например гръмки заглавия за 100% успех (след само две операции) - в медицината такова нещо няма. От години се повтарят едни и същи грешки, които се превърнаха вече в пороци. Ние се нуждаем от основни промени, тъй като т.нар. реформа (провеждана без дългосрочна визия) доведе до влошено качество на медицинската помощ. От някъде трябва да се започне! Говорила съм с колеги от други специалности - най-важно е извършването на истинско системно изследване съгласно световните и наши, разбира се, правила за добра медицинска практика.

- Какво не знаем за очите?

- Всичко, което правим или не правим, се отразява на очите. Те осъществяват връзката между света и нашето съзнание. В тях се отразяват всички системи в организма. Съдовете на окото са съдовете на мозъка.

Когато гледаш окото, все едно че гледаш мозъка. Неотдавна дойде пациент: едър, пълен, с намалено зрение. Констатирах запушен основен съд в ретината. Имате сериозно усложнение, казвам, веднага трябва да почнем да го лекуваме. Това застрашава и живота ви. Предупреждавам ви, че положението е сериозно. Но аз утре заминавам на важна командировка в Аржентина, отвърна. Предупредих го, че в никакъв случай не трябва да пътува, че трябва да остане тук, за да се погрижим за него. Не ме послуша. След седмица научих, че е починал в чужбина. Инфаркт, който аз предварително видях. Ние можем да открием застрашаващите живота състояния и да приложим ефективна превенция.

- Проглеждал ли е човек пред вас?

- Всеки ден.

- Какво се случва?

- Побърква се, особено когато не е виждал от години. Скоро оперирах един мъж на около 65 години. Бил е войник, когато избухнала мина и унищожило едното му око

С другото едва различаваше светлината. Направих му трансплантация на роговица, една от най-великите операции. При нея се взема тъкан от труп и се замества тази на болния. Мъжът прогледна и беше безумно щастлив. При млади хора с двустранна слепота се променя коренно животът им.

- Какво ви тревожи?

- Тревожи ме общото състояние на здравеопазването. Разкъсаха се връзките между различните нива, даде се възможност да се развихри най-либералният пазар на здраве, което е недопустимо в истинската медицина. Тръгнахме по пътя на такава демократизация, либерализация и комерсиализация до степен да няма никакъв ред, почтеност и етичност. Тревожи ме и нарастващата бедност. Един мой професор от университета "Джон Хопкинс" казваше, че обществото първо трябва да стане по-богато, за да станат хората по-здрави.

- Каква ще е първата ви заповед, ако ви направят министър на здравеопазването?

- Не мога да стана, защото моята сила е в офталмологията, диагностиката, обучението. Мога да съветвам, но никой не ме пита, а бих казала, че притежавам знания, опит и мъдрост. В здравеопазването ни днес всичко е сбъркано: управлението, финансирането, ръководството. На всякакви нива се взимат некомпетентни и недобросъвестни решения. Ще дам един пример.

Има едно заболяване - дегенерация на макулата, много често заболяване, чието значение нараства с възрастта. До преди 10 години за него нямаше лечение. Но щастливо съвпадение промени това: в Америка лекуват мъж от рак на дебелото черво. Бият му инжекции венозно. В един момент той казва: Прогледнах. А преди това не виждал - имал е дегенерация на макулата. За изненада на лекарите тя е била излекувана. След проведени експерименти и наблюдения офталмолозите започват да прилагат инжекцията директно в окото, в малка дози, един път месечно. Хората проглеждат и това е чудесно, но фармацевтичните фирми виждат в този факт възможност да спечелят много пари. Появява се малка опаковка от модифициран препарат специално за очите, която струва например десет пъти по-скъпо. От 200 на 2500 лева за еднократно лечение. Огромна разлика. После в играта влизат и политиците, в резултат на което у нас ни забраняват да използваме това лекарство за лечение на очни болести, а само скъпото. Повечето хора нямат материална възможност, не могат да се лекуват и алтернативата им е да ослепеят.

По няколко души на ден идват тук и плачат.

Това е нечовешко

В света се прилагат и двата препарата и се покриват от каси и двата вида лечение.

А най-общо, у нас най-важно е да се въведат основни правила на превантивната медицина. Първо е превенция, после е контролът. Здравната каса например, проверява дали сме попълнили вярно това или онова, а въобще не се интересува пациентът прогледнал ли е. Можеш да вземеш парите само за това, че си попълнил документите. Другите важни фактори за едно добро здравеопазване са непрекъснатото следдипломно обучение и науката, защото медицина без наука се превръща в занаят.

- Какво мислите за младите лекари, които напускат страната?

- Зависи как се чувстваш. Била съм къде ли не. Не мога без България. Две години работих в Германия. Казват ми: Ти си луда. Как можеш да се върнеш. Тук ще я изкараш за един ден тамошната си заплата. Спечели си пари тук, а след това си ходи и се прави на велика. Отвърнах им: Убедена съм, че хората в България имат нужда от мен. Вие разполагате с достатъчно доктори. Искам това, което съм научила при вас, да го приложа в България. Прибрах се и единственият въпрос, който ми задаваха, е: Защо съм се върнала? Смятам, че не трябва да ни управляват хора, чиито деца живеят в чужбина. Те не се интересуват, че селското стопанство ни е съсипано, здравеопазването ни е болно, а образованието на много ниско ниво.

- Имате много ученици. Много хора специализират при вас, какво е тяхното бъдеще?

- Те са добри доктори, но се страхувам, че след мен ще избягат. Тук те нямат академични позиции поради съществуващото законодателство.

Катедрите в университетските болници не искат да ги допуснат. А по света е обратно, в медицината най-силни са частните университети.

- Каква е най-близката цел, която сте си поставили?

- Искам да направя програма за превантивна медицина. Това е много важно.

- Срещали ли сте се с някой от министрите на здравеопазването?

- Опитвах се, но докато се видим, те се сменяха.

- Отчаяна ли сте?

- Не. Аз все пак съм оптимист. Оптимист, защото съм инат. Знам, че ще се оправим, но не знам дали ще дочакам. Ще завърша с думите на баща ми: Добрият лекар трябва да притежава три основни качества - наука, опит и човещина.


Антония Първанова: Мъжете се плашат от умни жени

Никой няма полза от войната между половете, казва докторката евродепутат
Д-р Антония Първанова е сред 10-те най-активни депутати в Европейския парламент. Като лекар в България и в чужбина тя винаги е работила за физическото и психическото здраве на хората, за тяхното обществено благополучие. През 2010-а е избрана за "Евродепутат на годината" в категория "Здравеопазване" - благодарение на дългогодишните й усилия за поставяне пациентите в центъра на здравната политика. Антония се посвещава и на каузата за равнопоставеност на половете и е един от инициаторите за въвеждане на квоти. Усилията й водят до промени в договорите на ЕС за превенция и криминализиране на насилието над жени. По нейна инициатива 2016-а ще бъде обявена за "Година за борба срещу насилието над жени". Сега д-р Първанова е номинирана за евродепутат на мандата в категория "Правосъдие и граждански свободи". Резултатите ще бъдат обявени на 18 март. Силен политик, нежна жена и щастлива майка на две дъщери - Лора и Блага. Родена под знака на Телеца.
- Антония, има ли война между половете?

- За битки е трудно да се говори, но със сигурност има неравнопоставеност - и тя е установена от векове. В политиката, в бизнеса и въобще във високите етажи на социума рядко и сложно допускат представителки на нежния пол. Просто клубът е мъжки. Комисията за правата на жените и равнопоставеност на половете в Европейския парламент все повече обсъжда правилата за сходно заплащане и участие в бордове и управителни съвети на компании. Факт е обаче, че има голямо съпротивление срещу евентуално законодателство, което да гарантира равнопоставеност. За последните 10 години включването на жени в ръководството на корпорации се е увеличавало с 0,6 процента. Колко години ще ни трябват, за да се постигне равнопоставеност между половете? Или векове? Жените обаче стават все по-образовани и по-амбициозни, идеите и проектите им са все по-интересни. Световните изследвания на "Голдмън сакс" и Дойче банк показват, че дамите създават по-добра работна атмосфера, по-сполучливо мотивират колегите си.

И не взимат рискови решения А поради това компаниите, които имат жени в борда, регистрират с 30 процента по-високи печалби от тези, които са се лишили от толкова ценното присъствие. Това е безспорното доказателство, че е необходимо дамите и господата да работят заедно. Няма защо да се изправят едни срещу други, никой няма полза от подобна война. Така повелява природата - този дует да създава най-съвършения резултат. Двата пола творят живот - тоест това е най-хармоничният модел.

- Вие сте дама с възходяща и впечатляваща кариера, при това - международна. Как се отразява този факт на господата, с които общувате?

- Мъжете определено се плашат от умни, амбициозни и успешни жени. Понякога се респектират от тях и по-бързо се съгласяват с предложенията им - когато става дума за конструктивни и полезни неща. Това се случва, когато дебатът е на четири очи, в камерна ситуация, в малка група. Но когато мъжете се изправят срещу няколко организирани, напористи и интелигентни жени, веднага преминават в защита и отбрана. Променят стратегията. Ако обаче се убедят в качествата на една жена, те й се доверят изцяло - на нейните ум, възможности, енергия, позитивизъм. Дори изпитват комфорт от това - най-вече, за да й прехвърлят отговорностите, разбира се.

- Правили ли сте големи компромиси в диалога с мъжете?

- Не. Не ми се е налагало. По-скоро съм се научила да ги убеждавам. Това е моята тактика. Е, отнема повече време. Понякога се стига до по-напрегнати ситуации. Но с хода на времето, с помъдряването, с натрупването на житейския опит става ясно, че е по-полезно да убеждаваш другите, отколкото да се конфронтираш с тях. Мъжете само изглеждат консервативни и вироглави Всъщност те често приличат на малките деца - с добро бързо можеш да влезеш под кожата им. И тогава те са готови да направят всичко за теб. Това е доказано и в личен, и в служебен аспект. С усмивка се стига много по-напред и по-нагоре.

- Когато НДСВ беше в коалиционното правителство, в парламентарната ви група имаше интересни и ефектни дами...

- При нас се случи това, за което сега се говори в Европа - постигнахме равнопоставеност на половете. И именно НДСВ направи този успешен пробив. Сега обаче процентът на жените в българския парламент падна до 23. А е имало моменти, когато те са били 43 процента. Интересното е, че когато има повече дами в политиката, господата се държат по-прилично. Стараят се да не се изложат, да не са чак толкова агресивни. Дори внимават как се държат, какъв език използват. И съвсем не на последно място - инвестират повече усилия във външния си вид. Голяма грешка и непоправима загуба е, ако жените имитират мъжете в тяхната нападателност. Ако стават зли и се лишават от най-мощното си оръжие - дарбата да бъдат убедителни, да получават съгласие. Само жената може да бъде мека в своята категоричност при гоненето на положителния резултат. Само тя може да го постигне с ум, харизма и чар.

- Тогава в Народното събрание атмосферата като че ли беше по-елегантна...

- Хармонията между умовете, характерите и целите води и до хармония в останалото. Перфектното съчетание създава у околните усещане за предвидимост. Стандартът и излъчването стават по-различни, нивото се променя. На подобен фон няма как да се държиш като грубиян, не върви да си нецивилизован. Напоследък обаче се забелязва, че агресията навлиза все по-активно не само в родната политика, но и в цялата българска действителност. И при децата, и при възрастните. И на улицата, и на парламентарната сцена.

- Имаше ли други Телци в групата?

- О, да - много пъти сме празнували заедно рождените си дни. И досега си спомняме купоните. Много ориентирана към целта жена, родена под този знак, е Анелия Атанасова. Марина Дикова - също. Сред мъжете Телци са Боби Владимиров и Цветан Цеков. Телците винаги са се отличавали в парламента - защото детайлите и дребните неща не ги вълнуват чак толкова много, въпреки че изпипват и тях. Телците дават всичко възможно и невъзможно в името на крайния резултат. Убедени ли са, че каузата е правилна и морална, нямат спиране. Много са всеотдайни - личности с огромна енергия, които се раздават максимално. Винаги съм се възхищавала, че това, което казват, е това, което мислят.

Телците не са подмолни, не действат зад кадър

- Всичко това цени ли се в Европа?

- О, разбира се. Но Европарламентът е най-голямата школа по задкулисие. Само че много цивилизовано, изключително рафинирано. И ако си добър дипломат, ставаш добър евродепутат. И успешен политик. Там нищо не минава с агресия. Нито един министър, премиер, посланик не може да се справи, ако не владее езика на дипломацията. Ако не е деликатен, ако не е убедителен. Това са само част от качествата. Другата се отнася до работата с всички заинтересовани страни - особено с гражданското общество. Не постигаш ли консенсус с колегите си от други политически формации, няма как да се справиш. Който тропа по масата, повишава тон или използва остър език, бива изолиран на секундата. Не само, че не може да постигне каквото и да било, но дори не го допускат до кръга на висшата политика и на сериозните преговори. Ние си мислим - понякога чувам и чета - че България има нужда от политици, които да размахат юмрук пред Брюксел. Много интересно - на кой Брюксел, пред чие лице и кой би ги изтърпял? В най-добрия случай ще ги погледнат като невъзпитани персони, в най-лошия - могат да помолят квесторите да ги изведат от залата. Това там не върви.

- Чу се, че Симеон Сакскобургготски пише книга...

- Знам, че от дълго време подготвя мемоари. Споделял е с мен, че има много неща, които иска да разкаже за българския политически живот - преди да стане министър-председател, по време на премиерството му и след това... Вероятно доста хора ще останат изненадани, а не по-малко - ще се почувстват дискомфортно. Всички българи искаме да се разбули задкулисието - за да живеем по-прозрачно, по-предвидимо. И може би някой трябва да набере смелост и да повдигне завесата. Задкулисието не е полезно за никого - нито за политиците, нито за "обикновените" хора. Защото досега не е родило нищо, което да ни е донесло по-добър живот.

Не ми се ще да чакам като в Библията някой български Мойсей да ни разхожда 40 години из пустинята, за да измрат робите. Не ми се ще да си отидат две поколения, за да дойде трето, което не си спомня комунизма, социализма и Държавна сигурност. Ще ми се да не съм от изгубеното поколение, чиято единствена роля е да бъде мост за преминаване от тоталитаризма и демокрацията. Ужасно би било, ако моята генерация е само превит гръбнак. Когато бях на сегашната възраст на дъщерите ми, а родителите ми бяха на моята настояща възраст, мислех, че хващам кормилото - защото е дошло моето време. Сега обаче се питам - защо от тези надежди останаха само приказки, къде е това кормило? Защо няма промяна, защо сме само инструмент в нечии ръце? Нима, когато стигна сегашната възраст на майка ми и баща ми, ще трябва да призная, че всичко е загубено? Нима няма да има какво да направя през следващите 20 години? Нима животът ще приключи с примирението?

- Лора, по-голямата ви дъщеря, искаше да става музикант. Докъде стигна с цигулката?

- Вече свири само за удоволствие. Хвана цигулката още на 3. Положи много труд. Когато стана на 18, ми каза: "Мамо, като музикант в България няма да бъда удовлетворена и пълноценна". Днес, 10 години по-късно, ми е много мъчно, че се отказа от професията. Тъжно ми, че е имала право. Може би щеше да бъде от хората (дори от стачкуващите "Софийски солисти"), които са унижавани, правейки своето изкуство, създавайки националната култура, искайки да задържат ценностите си. Тя завърши международни отношения, след това и международни финанси. Вече работи в хедж фонд в Лондон. Често си говорим как усилията да запазиш красотата и духовното преминават през много жертви и компромиси. И колко е трудно да доставиш интелектуална и емоционална радост на другите. Каква е цената за това? Всички ние - като общество - трябва да платим морален и финансов данък на артистите

Те посвещават живота си, за да ни осигуряват насладата на духа.

- С какво се занимава Блага, по-малката?

- Тя завърши изкуство и моден дизайн. Вече работи за "Шанел" в Лондон. Занимава се с вкусовете на бутиковите клиенти.

- Какъв е вашият гардероб?

- Понеже нямам никакво време за себе си, избрах българската модна къща, чиито кройки и модели пасват идеално на бизнес графика ми. Звъня по телефона и казвам: "Моля за два панталона и една рокля". И съм готова. В Европарламента всеки може да се появи облечен в тоалети на световни френски марки. Това вече не е чак толкова интересно или изненадващо. Но когато се появя с много женствените облекла от колекцията "Мелини" и всички ме питат: "Откъде купуваш дрехите си?", и аз отговарям: "От България, влезете в еди-кой си сайт", удоволствието е огромно. Има много неща и факти, които те карат да се чувстваш горд. Но за мен дори и това е важно - да вляза в Европа с модели на наша компания.

- А рокаджийските ви одежди?

- О, аз съм фен на "Харли Дейвидсън". Където и да отида по света, открадвам по час от официалната програма, за да открия съответното представителство. И си купувам по една тениска с логото и мястото. И макар че все повече и по-често дрехите им са произведени в Китай, изкушението остава.